Лора Джо Роуланд
Бундори (10)

Глава 9

Рано на следващото утро Сано яхна коня си и пое към Банчо, жилищния район за всички хатамото на Токугава. Кварталът се състоеше от стотици малки яшики, отделени едно от друго с жив бамбуков плет, зад който се мержелееха сламените или дървените покриви на скромните къщи. Наследствените васали на Токугава, колкото и дълго и вярно да бяха служили на своя господар, далеч не можеха да се нарекат богати. Домовете им бяха несравнимо по-бедни, отколкото на едрите феодали даймио и на охолните търговци — обикновени, неизмазани, с дървени порти и една-единствена стражница, охранявана от застаряващи самураи в прости памучни туники.

Сано помоли случаен минувач да го упъти към къщата на Кайбара. Когато пристигна в имението, там вече го чакаше Хирата. Широкото му обгоряло лице грейна в момчешко нетърпение, щом зърна Сано, а очите му заискриха. Размениха си поздрави и Сано каза:

— Разбери дали някой е видял Кайбара да излиза от квартала вечерта, когато е бил убит, дали е бил следен от едър самурай със сипаничаво лице и куц десен крак.

И понеже Хирата го погледна изненадано, той му обясни как се бе сдобил с описанието на заподозрения. Докато говореше, събитията от предишната вечер му се струваха нереални, но все още бе дълбоко респектирай от уменията на Аой.

След като младият дошин тръгна да изпълни заръката, Сано слезе от коня си, приближи се до стражницата на Кайбара и се представи на възрастния пазач:

— Аз съм сосакан Сано Ичиро и трябва да разговарям със семейството на Кайбара.

— Да, господарю — пазачът отвори широко портата.

— Ти ли беше на пост онази вечер? — поинтересува се Сано.

Пазачът въздъхна:

— Не. Ако бях аз, щях да опазя своя господар и да предотвратя смъртта му.

Отговорът озадачи Сано. Нима портата на Кайбара е била без охрана в нощта на убийството? Или стражникът искаше да каже, че не би допуснал господарят му да излезе от дома си?

— Искам да разговарям с нощната стража — каза Сано. — Но първо ми кажи защо не си искал Кайбара да излиза?

Срам изпълни очите на стареца — как да признае, че никой не е пазел при портата онази вечер, без да издаде проблемите на господарите си. Сано проумя всичко едва когато влезе в запустелия двор — къщата бе голяма, с широка веранда и просторно преддверие, но стените бяха напукани, решетките по прозорците потракваха изпочупени при всеки полъх на вятъра, а плочите на пътеката в двора бяха обрасли с бурени. Наоколо не се виждаха никакви слуги и явно семейство Кайбара страдаха от сериозни финансови затруднения, щом толкова бяха запуснали имота си.

Вътре в къщата го лъхна мирис на тамян. Отнякъде се чуваха приглушени женски ридания, съпроводени с удари на барабан и монотонно погребално пеене. Сано се промъкна безшумно в главното помещение и огледа присъстващите с професионална безпристрастност: най-отпред свещеник в оранжева роба напевно четеше пасажи от будистки книги; пред него бе поставен ковчегът, боядисан в бяло, а на ниския олтар встрани горяха ароматни пръчици. Само две жени коленичеха от двете страни на свещеника. Едната бе беловласа и възрастна, а другата — около петдесетгодишна. И двете носеха бели траурни дрехи. Младата ридаеше, вкопчена в ръката на старицата. Те вдигнаха поглед, когато чуха стъпките му, и той побърза да се представи:

— Съжалявам, че се налага да ви обезпокоя в такъв момент, но шогунът ми е възложил задачата да открия и да заловя убиеца на Кайбара сан, затова моля да ми позволите да ви задам няколко въпроса.

По-възрастната кимна и го покани в една съседна стая. Признаците на крайна бедност натъжиха Сано — стаята бе съвсем празна, обгърната от тишина и мирис на мухъл, а от ъглите на тавана висяха огромни паяжини. Крещящата занемареност на цялата къща издаваше, че наскоро семейството е преживяло пълно разорение.

— Вие сте съпругата на Кайбара сан, нали? — попита той старицата. Тя кимна и прорязаното й от бръчки лице посърна. Имаше толкова високо чело, че събраната й на кок бяла коса напомняше прическата на самурай с обръснато теме. В този миг влезе другата жена, очевидно нейна единствена слугиня, и постави пред Сано поднос с чай и курабийки, след което се оттегли. Сано опита няколко хапки и отпи от чая. После рече тихо: — Донесох ви нещо, което е принадлежало на съпруга ви — той извади от пояса си кесията на Кайбара и я подаде на вдовицата. — Имате ли представа, кой може да е искал смъртта му?

Тя бавно поклати глава, като галеше протърканата кесия:

— Не. Не виждам защо… И бездруго съпругът ми бе мъртъв от дълго време.

Слисан, Сано каза:

— Не разбирам.

— С всеки изминал ден духът му постепенно си отиваше от тялото му. Той изгуби паметта си… Понякога не разпознаваше слугите, приятелите и дори самата мен… Плачеше и бърбореше като дете, а аз трябваше да го храня и да го обличам. Когато излизаше навън, обикновено се губеше. Понякога го връщаше човек от полицията. Опитвахме се да го задържаме тук… — погледът й се насочи към портата и Сано разбра какво бе искал да каже пазачът. — Беше напълно безобиден — продължи вдовицата — и не виждам причина някой да го е мразел толкова, че да го убие… До миналата година имаше дни, в които сякаш отново беше предишният, но когато почина единственият ни син… — тя отправи поглед към отсрещния край на стаята, където имаше друг възпоменателен олтар.

Сано настръхна, защото си спомни думите, които духът бе изрекъл чрез устата на Аой. Смъртта на единствения син ли бе голямата мъка, която бе терзала живота на Кайбара? Вдовицата притвори очи и мълчаливо стисна кесията. Сано попита внимателно:

— Какво е правил мъжът ви в района на аптекарите в нощта, когато е бил убит?

Въпросът му предизвика порой от сълзи. После тя отвори очи, избърса ги с ръкав и отвърна:

— Синът ни беше началник на отряд в градската пожарна. Миналата година в Нихонбаши избухна оня страшен пожар, който взе над двеста жертви, и синът ни загина, защото една горяща къща рухнала отгоре му. Оттогава мъжът ми все се връщаше на мястото. Опитвахме се да го задържим у дома, но той все успяваше скришом да се измъкне… — гласът й съвсем заглъхна, когато тя добави: — Накрая тези бягства бяха единственият знак, че все още може да мисли…

Сега Сано знаеше защо Кайбара бе ходил в Нихонбаши, но вдовицата не можа да посочи нито един човек, който би желал да го убие.

— Нека поговоря с другите членове на семейството ви — каза той. — Възможно е убиецът да е някой роднина, който…

Чертите на вдовицата се сгърчиха от мъчителна болка:

— Няма други членове на семейството. След смъртта на сина ни мъжът ми бе последният от рода Кайбара.

— Съжалявам — Сано сведе глава в знак на почит към края на този почтен род. Реши да приключи разговора с един последен въпрос: — Името Араки Йоджиемон говори ли ви нещо?

Не очакваше то да има някаква връзка с Кайбара, но старицата се оживи и отвърна:

— О, да. Араки Йоджиемон е прадядо на моя съпруг. Той е бил глава на рода и е служил на Токугава Йеясу по време на войните.

Като историк Сано знаеше, че проследяването на родословието на един самурай е твърде сложно, тъй като членове на тази каста често променяха имената си по най-различни причини — за ознаменуване на повишение, за отбелязване на важно семейно събитие или просто заради някоя по-благозвучна комбинация от йероглифи, която според гадателите би могла да донесе повече късмет.

— Фамилното име Араки било сменено на Кайбара след битката при Секигахара — обясни вдовицата. — Но какво общо има това с убийството на съпруга ми?

Засега Сано не знаеше, но възнамеряваше да разбере. Благодари на вдовицата за помощта, отново изказа съболезнования и се сбогува.

Когато се озова на улицата, яхна коня и препусна надолу по улицата да намери Хирата. Не му се наложи да търси дълго. Щом зави зад ъгъла, видя младия дошин, който крещеше и махаше с ръце като обезумял. По петите го следваха близо половината от самураите в Банчо.

— Сосакан сама! — крещеше Хирата. — Станало е ново убийство! Убиецът Бундори е нанесъл нов удар!