Лора Джо Роуланд
Бундори (20)

Глава 19

В покоите си дворцовият управител Янагисава държеше шифрованото писмо от Аой в пламъка на газената лампа и гледаше как гори. Треперещите му ръце разпиляха пепел по лакираната маса. Смут и ужас замъгляваха зрението му, докато престана да вижда украсените с дърворезба скринове и шкафове, стенописите и избродираните копринени възглавници по пода. Постепенно осъзна цялата важност на съобщението, което бе прочел току-що, и ледени тръпки полазиха към гърлото и корема му.

Досега вярваше, че планът му за осуетяване на разследването работи успешно — Аой умело бе накарала Сано да издирва из целия град един несъществуващ заподозрян. Но разкритията на агента на шогуна пред съвета на старейшините го изненадаха неприятно. Колкото и да се стараеше, все не успяваше напълно да дискредитира проклетия сосакан и шогунът продължаваше да таи най-топли чувства към него. И все пак Янагисава вярваше, че в края на краищата ще излезе по-силният, ще надвие поредния си съперник, ще тържествува… До този момент.

В съобщението си Аой го уведомяваше, че се е провалила: бе изпратила Сано в отдалечена къща край блатата, в която нейни агенти предварително бяха оставили фалшиви улики, но заради убийството в храма Зоджо същата нощ по всяка вероятност сосакан бе разбрал, че го е подвела, и със сигурност нямаше да й се доверява повече. И което бе още по-лошо: според информаторите на Аой, работещи в архива на крепостта, Сано бе стеснил кръга на заподозрените до няколко имена. Янагисава знаеше, че няма защо да чака тя да събере нужните сведения и да му изпрати списъка с имената, за да види вътре и своето собствено. Успехът на Сано вещаеше гибел за самия него.

Късчето хартия изгоря, поглъщайки завинаги думите на Аой, но не и неволите на Янагисава. Той стана и прекоси стаята. Отвори вратата и повика слугата си. Изкрещя му заповедите си, след което закрачи напред-назад из стаята. Внезапно избухна в горчив смях — за подчинените си той винаги бе учтивият и благ дворцов управител, който владее нервите си и винаги успява да бъде господар на положението. Но понякога въображаемите му страхове да не загуби властта си го караха да се мята в зандана на собствените си слабости. Продължи да крачи из стаята. Одеждите му плувнаха в пот. Паниката заливаше тялото му до пълна изнемога. Омразният Сано Ичиро го бе докарал до това окаяно състояние. Трябваше да измисли нов план и веднъж завинаги да сложи край на заплахата за фаворитското му място до шогуна.

Зад него вратата се отвори и някой влезе в стаята. Янагисава се обърна. Тревогата и страхът се разсеяха. Той се усмихна. Там стоеше любимият актьор на шогуна — Шичисабуро. Младежът коленичи и се поклони:

— На вашите заповеди, господарю.

Вместо в пищния си театрален костюм младежът бе облечен с обикновено кафяво кимоно и бе препасал дървен меч като онези, които носеха непосветените в мъжество самураи. Същият, какъвто бе получил и самият Янагисава на осмия си рожден ден, когато господарят му, владетелят Такей, за първи път го бе извикал в спалнята си. Семплата дреха подчертаваше изтънчената красота на Шичисабуро, онази красота, която така неустоимо привличаше развратните даймио.

Бащата на Янагисава бе управител в имението на владетеля Такей и бързо бе съзрял в сексуалните предпочитания на господаря си изгодна възможност да издигне семейството си, като му изпрати за паж невръстния си син. Янагисава бе отишъл с охота с надеждата да служи на един истински даймио и да напредне в службата. Откъде можеше да предполага за перверзните на владетеля Такей? Откъде можеше да знае, че всяко красиво младо момче, попаднало в — дома на даймио, обикновено става обект за задоволяване на господарските плътски наслади? Докато съзерцаваше коленичилия Шичисабуро, в съзнанието му се надигна вълна от спомени и почти механично той изрече същите думи, които преди толкова време бяха изречени към него: „Стани, младежо, за да видя лицето ти! — дори гласът му прозвуча с все така живата в спомените му рязкост на владетеля Такей. — Не се страхувай, няма да ти причиня зло.“

Шичисабуро се подчини. Янагисава го огледа одобрително. Очите на момчето бяха кръгли и печални, а устните му трепереха, но то стоеше гордо изправено.

— Единственото ми желание е да ви служа, господарю — много добре знаеше, че при най-малкия признак на негодувание ще бъде изхвърлен от замъка, лишен от положението на театрална звезда и изпратен в някой западнал крайпътен бордей.

Янагисава въздъхна с облекчение. Момчето не се страхуваше истински. Цялата сцена бе разигравана и преди. Шичисабуро изпълняваше ролята си с професионална вещина, правеше онова, което очакваха от него, и точно това най-много се услаждаше на Янагисава. Откакто опита секс с актьора, дворцовият управител вече не проявяваше интерес към пажовете от крепостта — те бяха неопитни селянчета, които само хленчеха и даже понякога се оплескваха от страх.

— Обърни се — нареди той. Щом Шичисабуро се завъртя, Янагисава усети как възбудата нахлу в слабините му. Въздъхна отново. Доста по-късно разбра, че използването на момчета е нещо обичайно и при останалите даймио. Но когато поотрасна и възмъжа, нещо го принуди да изиграе отново тази първа среща с владетеля Такей. Ненаситен в своята младежка похот, Янагисава бе спал и с мъже, и с жени, заедно и поотделно, в безброй пози. Но нищо не го задоволяваше така, както следването на този първи сценарий, който вече се бе превърнал в ритуал. — Поканих те тук, защото разбрах, че си бил най-усърдният сред пажовете ми — каза на момчето. — И затова искам да се опознаем.

Отговорът на Шичисабуро бе незабавен и искрен:

— Не съм достоен за вашето внимание, господарю! — и момчето засия от щастие, че е отличено и похвалено. Като истински актьор Шичисабуро умееше да се изчервява, когато пожелаеше.

Сърцето на Янагисава заби учестено и слабините му пламнаха от желание.

— Смятам да те направя свой личен помощник. Ти ще ми служиш, а аз… — дворцовият управител спря, за да се наслади на набъбващата си възбуда — ще те науча на толкова нови неща…

— За мен ще бъде чест да се уча от вас, господарю! — Шичисабуро изрецитира репликата си с убедителен плам.

— Тогава да започнем първия урок незабавно — Янагисава се приближи до момчето, опивайки се от собствената си власт. Така бе постъпил навремето и владетелят Такей. — Опознаването на човешкото тяло е много важно за усъвършенстването на бойните изкуства… — заговори Янагисава и бавно развърза пояса си. — Ще използвам моето тяло като пример при обучението ти — одеждите му се разгърнаха и откриха безупречните форми на мускулестия му гръден кош, изваяните му силни нозе и твърдата изпъкналост под стегнатата препаска от бяла коприна. После с ритуален жест разви препаската си и я остави да се свлече на пода. Пое в ръка втвърдената си мъжественост и подкани Шичисабуро да го огледа внимателно: — Виж колко е голям, колко е могъщ… — младежът се втренчи в органа му като хипнотизиран. Някога по същия и начин бе гледал и самият Янагисава. Дълго време владетелят Такей го бе пазил само за себе си, но когато му се насити, всичките му васали се изредиха да опитат секс с младия паж. — Това — продължи замаян дворцовият управител — е мъжествеността в нейната най-прекрасна форма… — след първата си среща с владетеля Такей младият Янагисава бе плакал цяла нощ.

Чувстваше се безкрайно унизен и само стоицизмът на самурайското възпитание му даде сили да изстрада унижението и болката от наложеното насилие. Постепенно младежът прозря как да се възползва от слабостта на господаря си към него, и бързо се издигна до поста главен паж. Природната му интелигентност му даваше възможност да поема задължения, които обикновено се поверяваха на опитните слуги. За няколко години Янагисава мина през всички длъжности от йерархията и на двайсет и две вече бе успял да стане любимец на бъдещия шогун Цунайоши. — Това е славата и могъществото, към които трябва да се стремиш… — сега дворцовият управител се премести по-близо до Шичисабуро. — Докосни ме, момче… — той потръпна от удоволствие, когато нежните ръце на самурая погалиха члена му и помилваха тестисите. Шичисабуро бе доста сръчен; отдавна бе преодолял непохватността и сковаността си.

Но не така изкусен, както Янагисава беше с шогуна!

Токугава Цунайоши — слаб, доверчив, чувствителен — лесно изпадна под влиянието на Янагисава. Зависеше изцяло от съветите и прищевките му. А когато го провъзгласиха за шогун, той веднага назначи фаворита си за дворцов управител.

Ето че най-после Янагисава разполагаше с огромна власт — той прибираше данъците от даймио, от васалите и слугите на Токугава и от всички, които търсеха благоволението на шогуна. Състоянието му нарастваше. Но парите не бяха достатъчни. Янагисава жадуваше за още по-голямо богатство и за още по-високо положение. Искаше той самият да стане даймио и да има собствени земи. Копнееше да властва над онези, които някога бяха негови господари. Мечтаеше завинаги да се отърси от страха, че своенравният шогун може внезапно да го лиши от благоволението си и да го насочи към някой друг, като например омразния Сано Ичиро. Готов бе на всичко, за да постигне абсолютната власт.

— Поеми ме с уста — изхриптя той. Шичисабуро коленичи и сведе глава. Топлите му устни се сключиха около члена на Янагисава, ласкави и изпиващи. Янагисава си наложи да не затваря очи в унес, а да наблюдава как някой друг се подчинява — също като него навремето. Това бе най-прекрасната част от ритуала — да вижда, че сега не той, а неговата жертва страда и търпи унижение. Защото за Янагисава унижението бе неделима част от сексуалното удоволствие. Опияняваше се от жестоката наслада да унижава партньорите си. И особено шогуна. Е, да, към Цунайоши изпитваше все пак и някаква снизходителна привързаност заради общите интереси — религия, театър, конфуцианство. Шогунът бе луд по Янагисава обсипваше го с подаръци и комплименти. Сексът между тях все още им доставяше наслада, макар че и двамата предпочитаха съвсем млади момчета. Но дълбоко в душата си дворцовият управител мразеше Токугава, защото той олицетворяваше властника, който все още господстваше над него. Мразеше и сосакан Сано. Не само защото бе привлякъл вниманието на шогуна, но и защото нямаше пороци, които да го държат в подчинение. Освен това беше честен, добронамерен и почтен — такъв, какъвто някога бе мечтал да бъде самият той. Янагисава прогони мислите за Сано, изстена и се отдаде на удоволствието. На ръба на екстаза се дръпна от устата на Шичисабуро — беше време за същинската част на ритуала.

— Стани, Шичисабуро — нареди дрезгаво. — Обърни се! — момчето се подчини и дворцовият управител постави ръцете си върху крехките рамене на своята жертва, след което го отведе до една масичка, подпряна до стената. Усмихна се доволен от добре отиграните ужасени погледи, които Шичисабуро му хвърляше през рамо. — Сега ще те въведа в обредите на мъжествеността… — и надвеси момчето на масата.

Запретна кимоното му и задиша тежко при вида на меките голи задни части. Протегна ръце и погали малкия орган на момчето, който постепенно се втвърди от ласките му. После със стенания на ранено животно, имитирайки владетеля Такей, вкара члена си в топлото тясно отверстие на младежа.

Шичисабуро извика, имитирайки болка и страх:

— Не, господарю! Не! — пръстите му задраскаха по стената и оставиха пресни резки наред с другите, които вече бяха там.

— Как смееш да ме предизвикваш? — попита рязко Янагисава. Със стиснати челюсти той проникваше и се издърпваше с нарастваща възбуда. Двайсет и четири години бяха изминали от онази първа нощ с владетеля Такей, но все още чуваше собствените си детски писъци, чувстваше собствените си ръце, които дращеха по грапавия хоросан на стената, и усещаше разкъсващата болка, когато владетелят Такей проникваше в тялото му. Постепенно този спомен се разми в една друга картина — на ликуване и удовлетвореност, когато за пръв път проникна в Токугава Цунайоши. Най-сетне ролите се бяха сменили и той, Янагисава Йошияцу, стана активният партньор. Оттогава никой вече не го бе обладавал. Сега той бе властникът, господарят, силният…

Виковете на Шичисабуро преминаха в хлипане и тялото му се отпусна. Тези сигнали почти подлудяваха Янагисава от възбуда, но той се дръпна назад, очаквайки последната, заключителната реакция на момчето — онази, която щеше да доведе ритуала до експлозията на кулминацията.

— Господарю… моля… — проплака Шичисабуро. Възбудата на Янагисава достигна върховно, почти катастрофично удоволствие. Той съпроводи с вик освобождаването си, но както винаги рационалният триумф на осъществената власт надвишаваше стократно всякаква физическа наслада. Никой никога повече няма да господства над него, няма да го наказва или унижава! Сега той е господарят, той има силата да наказва и да унижава! Никой няма да препречи пътя му към върха на властта! Той ще управлява страната, ако не като шогун, то поне като най-могъщия след шогуна. Никой повече няма да го превръща в беззащитна жертва!

И най-малко ти, сосакан Сано Ичиро, защото аз ще те унищожа! Наистина.