Лора Джо Роуланд
Бундори (16)

Глава 15

Още пет дни — да залови убиеца, да възобнови спокойствието и реда в Едо и да се спаси от опозоряване.

Сано напусна заседателната зала и се втурна към архива на двореца, за да провери дали Ногучи е открил потомците на генерал Фудживара. Чиновниците там му казаха, че приятелят му все още прави проучване в министерството на храмовете и гробниците. Сано яхна коня си, оседлан и запасен за дълго пътуване, взе още един от конюшнята и се отправи към полицията. Единствено новата следа, открита от Аой, обещаваше бърз успех. Щеше да се нуждае от помощ, за да открие къщата и да залови убиеца, а не знаеше дали Хирата изобщо притежава кон.

— В своето видение Аой описа как убиецът минава по висок мост над широка река — каза Сано на Хирата, докато двамата яздеха по моста Рьогоку. Огромната дървена арка прехвърляше река Сумида и свързваше Едо със селскостопанските райони Хонджо и Фукагава на източния бряг.

— Гомен насай, много съжалявам, Сано сама, но не успях да намеря заподозрян или нови свидетели — отвърна Хирата.

— Да се надяваме, че след тази вечер това няма да има значение.

Стигнаха до източния бряг на реката, където бяха разположени складове, кейове и докове. По-навътре се виждаха скупчени къщи, магазини и открити пазари, които представляваха едно кипящо от живот предградие. На север се издигаше Екоин — Храмът на безпомощността, построен върху гробовете на жертвите от Големия пожар преди трийсет и три години. Сано пое на юг по успоредния на реката път.

— Аой видя убиеца да минава край купчини дърва и канали с плаващи по тях трупи — обясни той.

Хирата кимна:

— Дъскорезницата в Хонджо.

Пътят свърши при река Татекава, малък приток на Сумида. В складовете за дървен материал, разположени по бреговете й, работници режеха и рендосваха греди и товареха готовите дъски на шлепове. Утринният въздух бе напоен с мирис на прясно дърво. Каналите бяха задръстени от трупи, докарани от източния бряг. Снажни мъже ходеха по тях, сякаш, стъпваха по твърда земя, и направляваха движението им с прътове.

Сано разпитваше дървосекачите дали не знаят някоя изоставена къща в мочурищата, която да прилича на самурайски шлем.

— Нищо такова няма наоколо — отвръщаха те неизменно.

Обезкуражен, той поведе Хирата отвъд складовете, към откритата блатиста местност. Скоро откриха тесен път, обрасъл с лилиум, джинджифил и женшен.

Докато вървяха на изток, над главите им грачеха гъски и чайки, а из въздуха пърхаха пеперуди. Няколко върби свеждаха грациозните си клони над ширналите се блата. Тук-там се издигаха наколни колиби и Сано спря при една от тях.

— Ще помоля да ни упътят — каза той на Хирата.

Хората от мочурищата се препитаваха главно чрез лов на рапани, змиорки и жаби и събиране на билки, които продаваха в града. Навярно познаваха блатата по-добре от дървосекачите. В отговор на Сановото „Хей, има ли някой?“ на вратата се появи жена в избеляло памучно кимоно и с обветрено загоряло лице. На въпроса за къщата тя отвърна:

— Чувала съм за една изоставена ловна хижа, построена много отдавна от някакъв богат самурай. Самата аз никога не съм я виждала, но мисля, че е натам — и тя махна неопределено на североизток.

Сано се взря в далечината, но видя само ширнало се мочурище.

— Колко е далеч?

— На няколко часа път пеша…

Сано поведе Хирата встрани от пътеката по тясно отклонение в североизточна посока. Придвижваха се трудно, пладне дойде и отмина. Тревога обзе Сано: дали щяха да стигнат до целта си преди часа на кучето? Скоро денят започна да преваля, а те все още се лутаха из блатата. Слънцето все повече се снишаваше на запад. Пухкавите бели облаци първо порозовяха, а после станаха виолетови на фона на пламтящото оранжево небе. Тревите потъмняха и придобиха неясен сив оттенък. Водните птици с крякане накацаха по гнездата си. Захладня. От повърхността на блатата се издигна тънка мараня с мирис на риба и гниеща растителност. До осем вечерта оставаха по-малко от три часа. И тогава Сано зърна в далечината някаква постройка.

— Ето! — възкликна той и посочи на север. — Виж! Без да губят повече време, се отправиха натам. Ледена вода бе наквасила дрехите им до коленете, а копитата на конете бяха полепнали с кал. Най-после, след близо час газене из блатата, се озоваха на твърда земя точно където два обрасли канала се сливаха в един по-широк. На около двеста крачки по-нататък се мержелееше постройката, която бяха видели. Метнаха се върху седлата и бързо изминаха разстоянието до къщата.

Оказа се минка, селска колиба, оградена с кирпичен зид, зад който се виждаше и порутен хамбар. Имаше три етажа, включително таван, и малки, препречени с решетки прозорци. Сано слезе от коня и въздъхна дълбоко, разпознавайки вече описаната картина.

— Виж покрива — каза той на Хирата. — Не ти ли прилича на самурайски шлем?

Направен от напластена рошава слама, покривът извиваше рязко навън между първото и второто ниво в странични крила, които напомняха наушници на самурайски шлем. От втория етаж нататък се издигаше полегато над тавана, след което се заостряше до един-единствен връх. Външните греди се пресичаха, образувайки издадености, подобни на рога, увенчаващи генералския шлем. Но мястото изглеждаше напълно необитаемо, изоставено от цяла вечност.

Хирата се изкашля неловко и каза:

— Сумимасен, простете, сосакан сама. Ако тази къща е притежание на убиеца, регистрите за собственост биха могли да ни разкрият самоличността му.

Сано погледна помощника си с неизпитвано до този момент уважение.

— Добра идея — похвали го той. — Ако не го заловим тази нощ, щом се върнем в града, ще проучим регистрите. А сега нека огледаме наоколо.

Завързаха конете си от вътрешната страна на зида и обиколиха имота. Зад къщата попаднаха на обрасла пътека, която вероятно водеше към града. По нея нямаше скорошни следи от копита или стъпки — явно отдавна никой не бе минавал оттам.

— Да влезем вътре — предложи Сано.

От дисагите си взеха свещи и кибрит и прекосиха застланата с каменни плочи пътека към входната врата. Къщата не беше заключена, но по всичко личеше, че отдавна тук не бе стъпвал човешки крак. Запалиха свещите си и предпазливо влязоха вътре.

Трепкащите пламъчета осветиха едно-единствено просторно помещение с пръстен под и неизмазани стени. Гредите, които крепяха горните етажи, бяха опушени от някогашни огньове в глиненото огнище. Помещението беше празно, почти толкова студено и влажно, колкото и навън, без каквито и да било признаци, че е било обитавано скоро. Сано бе обзет от съмнения.

— Може би използва някоя от стаите на горния етаж — Хирата бе застанал в подножието на една паянтова стълба, водеща до квадратен отвор в тавана.

Сано огледа стълбата. Покатери се на втория етаж и се озова в малко празно помещение, вероятно спалня, с дъсчен под и малък прозорец. През прокъсана хартиена врата се стигаше до други две стаи, а вита стълба отвеждаше до таванското помещение. Сано изчака Хирата да се появи през отвора.

— Претърси стаите, а аз ще огледам тавана — нареди той и се качи по втората стълба. С глава и рамене в таванското помещение, той спря и вдигна свещта, за да огледа подобното на шатра пространство.

На пода дървените греди образуваха изкусен рисунък от пресичащи се ивици. Таванът се издигаше скосен нагоре към върха на покрива. От сламата между гредите долитаха скърцане и шумолене — горе беше пълно с гадини. Сано пристъпи предпазливо напред и в отсрещния край на помещението забеляза купчина предмети. Внимателно се отправи натам, но внезапният му силен писък раздра тишината. От сламата бе скочил огромен плъх, който тупна в краката му. Сано извика от изненада и неволно отскочи назад. Стъпи вън от гредата и краката му с трясък пропаднаха в не подсиления таван на стаята отдолу. Мъчейки се отчаяно да се задържи при пропадането, разпери ръце и усети силна болка, когато лактите му се закачиха за гредите около направената от него дупка.

— Сосакан сама — извика Хирата някъде отдолу и затича към него. — Какво стана? Ранен ли сте?

Опрян на ръце, Сано висеше във въздуха. Чувстваше се нелепо.

— Добре съм! — извика в отговор. — Само ела да ми помогнеш! — Хирата го избута нагоре през дупката.

Отново озовал се в таванското помещение, Сано стигна до купчината, която бе видял, и извика на Хирата: — Мисля, че открих нещо. Иди при стълбата и ми помогни да го смъкна.

После завлече двата големи конопени чувала до отвора на стълбата и внимателно ги спусна към Хирата. Слезе на долния етаж и двамата заедно изсипаха първия чувал. От него изпаднаха две квадратни с дъски с дължина около лакът и два остри клина, достатъчно дълги да минат през дъската и да приковат отсечена човешка глава.

— Тези са вещи са негови! Той е бил тук! — Сано едва сдържаше ликуването си. Прищя му се да се разкрещи от радост и да затанцува из помещението, но потисна този неподобаващ изблик на чувства и каза: — Да видим още с какво разполагаме.

Вторият чувал съдържаше дървено ведро и кутия с инструменти. В нея откриха трион, железен чук, пръчици тамян и стъкленица с руж. Хирата се изкашля неловко.

— И аз намерих нещо, сосакан сама — и той тръгна към съседното помещение.

Сано го последва. На пода имаше памучна постелка в синьо и бяло. Платът изглеждаше прекалено нов и непокътнат, за да е стоял във влажната къща твърде дълго. Убиецът Бундори вероятно я бе донесъл наскоро, подготвяйки се за поредното убийство.

— Добра работа — похвали Сано помощника си. Хирата засия в момчешка усмивка. — Ще отнесем тези неща в Едо като доказателство. Сега да се подготвим да го хванем.

Върнаха вещите на Убиеца Бундори в чувала и ги смъкнаха на приземния етаж. После излязоха отвън. Кобалтовосиньото небе вече бе осеяно със звезди, а сред тях плуваше растящият сърп на луната. Вятърът откъм мочурищата вече пронизваше. Сано и Хирата вкараха конете в къщата, хем да ги приберат на завет, хем да ги скрият от убиеца. После се настаниха близо до вратата и извадиха запасите си от мочи — твърди оризови питки, с които самураите засищаха глада си по време на дълги походи. Нахраниха се, Сано угаси свещите и двамата притихнаха в очакване на Убиеца Бундори.

Тишината бе тягостна, влажният студ ги пронизваше до кости. За да минава по-леко времето, а и за да удовлетвори любопитството си, Сано реши да опознае по-добре своя млад помощник, чиято вещина и всеотдайност така му бяха допаднали.

— От колко време си в полицията?

— От три години, сосакан сама. Откакто баща ми, който заемаше този пост преди мен, се пенсионира…

— Ти не беше ли дошинът, който успя да разбие бандата изнудвачи на търговци в Нихонбаши? — попита Сано. Престъпниците бяха пребили до смърт един отказал да плаща продавач и месеци все се изплъзваха от полицията.

— Да, сосакан сама — отговорът на Хирата бе лишен от всякакво самохвалство.

Още по-заинтригуван, Сано попита:

— Харесваш ли работата си?

— Да, разбира се! — в гласа на Хирата прозвуча примирение: — Тя си ми е дълг по наследство… — замълча за миг и после припряно довърши: — Но ако можех да избирам, бих предпочел да служа на вас, сосакан сама.

Сано се опита да види лицето на младия дошин в тъмното. Припомни си първата им среща, когато Хирата му заяви, че няма да съжалява, ако му позволи да работи за него в разследването.

— Защото така ще имаш по-големи възможности за издигане, затова ли?

Хирата отвърна с въздишка:

— Да, но не само затова. Може и да не знаете, сосакан сама, но в полицията нещата не са, както трябва… Много дошини вземат подкупи и пускат престъпниците на свобода. Позволяват на богатите и да се измъкват безнаказано и пращат бедните на палача. Арестуват невинни само за да приключат някой случай по-бързо и да си го добавят в досието. Законът е продажен, безчестен. А вие… вие сте различен.

Сано знаеше, че на новия си пост има право да се сдобие с лични васали, но се боеше, че ако Хирата се привържеше към него, също можеше да стане мишена на онези, които желаеха смъртта на личния следовател на шогуна. Затова предпазливо каза:

— Работили сме заедно само три дни, Хирата, ти изобщо не ме познаваш.

— Простете самонадеяността ми, сосакан сама — откъм младия дошин се чу шумолене, явно се покланяше, въпреки че двамата не се виждаха. — Но знам, че сте доблестен и почтен, затова ви моля, ако докажа, че заслужавам, позволете да ви служа и да посветя живота си на този дълг!

Сано се развълнува. Подобен открит израз на лоялност към вишестоящия събуждаше цялата сурова красота на Бушидо. За съжаление, ако не успееха да заловят Убиеца Бундори, като васал на Сано Хирата щеше да бъде наказан заедно с него. А Сано не можеше да позволи да се случи подобно нещо.

— Оценявам високо предложението ти, Хирата сан — отвърна той с официално хладен тон, — но шогунът може би има планове за мен, които не те включват. Така че приеми съвместната ни работа като временно задължение.

Хирата не отвърна, но разочарованието и унижението му изпълниха тишината с напрежение. Сано бе искрено убеден, че така ще предпази Хирата от евентуални заплахи и провали, но това не успокояваше чувството му за вина. И двамата се чувстваха неловко, затова прекараха останалото време в мълчание. Часовете се точеха бавно и тягостно. Възторгът на Сано, че бяха открили къщата и уличаващите веществени доказателства, угасна за сметка на тревогата. Щяха ли да заловят убиеца бързо, или предстоеше в жестока схватка? Щеше ли да му се наложи да убива отново? Кога най-сетне щеше да се появи?

Постепенно несигурността се превърна в съмнение — часът на кучето отдавна бе минал! Ами ако Аой е сбъркала? Ако Убиецът Бундори изобщо не се появи? Значи нахалост е пропилял един от петте скъпоценни дни, които му оставаха, за да изпълни задачата и да се спаси от опозоряване.

По положението на луната Сано прецени, че вероятно наближава полунощ. За да дойде дотук, убиецът сигурно е излязъл от Едо преди затварянето на портите, а оттогава бяха минали повече от два часа. Трябваше вече да е пристигнал или поне да е съвсем наблизо.

 

Изведнъж го прониза кристално ясно чувство: Убиецът Бундори нямаше да дойде — поне не тази вечер. Обърна се към Хирата, за да сподели убеждението си, но в този миг над мочурището отекна дълбок камбанен звън, идващ откъм града. Хирата светкавично скочи на крака:

— Това е камбаната на храма Зоджо — извика той.

— Но защо бие по това време?

— Не знам — тревожно отвърна Сано и запали свещта. Камбаните биеха само при важни будистки празници или при пожар, тайфун, земетресение или някое друго нещастие.

Като убийство например.

Двамата срещнаха погледи във внезапно неизречено прозрение — ето защо Убиецът Бундори не бе дошъл тук, където го очакваха. Втурнаха се да съберат нещата си и да натоварят конете и след минута вече препускаха към храма Зоджо.