Лора Джо Роуланд
Бундори (4)

Глава 3

На изток от крепостта Едо, между огромните владения на даймио — феодалните владетели, и река Сумида, търговският квартал Нихонбаши кипеше от живот. Тесните криволичещи улички изобилстваха от дюкяни, преливащи от стоки: масла, саке, грънци, кошници и порцелан. Сред многолюдната тълпа се промъкваха просяци и протягаха шепи за милостиня. Под ръцете им с крясъци се шмугваха деца.

Сано яздеше към мястото, където бе убит Кайбара Тоджу, но постоянно му се налагаше да отбива коня встрани, за да се размине в навалицата. Наближи улицата на аптекарите и видя, че обичайното оживление е отстъпило място на приглушени разговори и разтревожени лица. Около скупчените зяпачи обикаляха вестопродавци с набързо напечатани листове:

— Прочетете за убийството Бундори — подканяха те.

Сано се изненада колко бързо новината се бе разпространила и раздула. Даже случаят се бе сдобил със сензационно име, което да увеличи скандалната му популярност. Тълпата се вълнуваше едновременно от страх и любопитство. Ясно защо шогунът толкова държи убиецът да бъде заловен незабавно. Опасността обаче бе не само в политическите размирици, но и във възможността за масова паника сред населението на града. Къде бяха силите на реда? Защо не предприемат нужните мерки, за да усмирят хората? Сано слезе бързо от коня, завърза юздите му и се запромъква през тълпата към местопрестъплението. Внезапно замръзна на място.

До една аптека стояха група мъже от силите на реда и безучастно наблюдаваха царящия наоколо смут. Сред тях се открояваше наближаващ петдесетте елегантен самурай в пищно кимоно и ризница с герба на Токугава. Сано разпозна в него своя бивш колега и противник йорики Хаяши — старши полицейски началник, който преди два месеца бе съдействал да го уволнят и оклеветят. Другите двама бяха дошини — патрулиращи полицаи. Всеки носеше на кръста по един меч и стискаше в ръка здрав метален прът с две извити над дръжката остриета за прехващане меча на нападателя — джите — обичайното оръжие на дошин. До тях стояха помощниците им, въоръжени с палки. Защо ли представителите на полицията бездействаха и чакаха неговото пристигане?

Сано се приближи до стария си враг, поклони се и заговори с принудена учтивост:

— Добро утро, Хаяши сан. Защо хората ви стоят тук, вместо да възстановят реда и да разследват убийството?

Лицето на Хаяши се вкамени от неприязън.

— О, сосакан сама, привет! — в гласа му се процеждаше нескрита подигравка. — Значи най-после слязохте от височайшето си положение — той кимна към замъка — в тези бедняшки бордеи. Но защо очаквате от нас да вършим вашата работа?

Сано преглътна обидата, но го прониза зловещо предчувствие:

— Шогунът ми заповяда да оглавя разследването на убийството при пълно съдействие от страна на полицията…

Хаяши се изхили самодоволно:

— Не съм получил такива заповеди, сосакан сама — говореше с откровено злорадство, но явно казваше истината. — Наредиха ми да оставя случая във вашите вещи ръце.

Сано с тревога си даде сметка, че докато са минали по всички административни канали, заповедите на шогуна са били напълно преиначени. А без нужните пълномощия той нямаше как да разполага с добре организираната мрежа на полицията.

— Настоявам за съдействието ви, йорики — Сано изгледа право в очите бившия си колега.

— Окаший, абсурд! — ноздрите на Хаяши потръпнаха от гняв. Не искаше да отстъпи, особено пред очите на дошините, но и не смееше да рискува неподчинение към личния следовател на шогуна.

Сано реши да окаже натиск:

— Чака ни много работа. Да започваме.

С изопнато от омраза лице Хаяши извърна глава към един от дошините:

— Цуда! Погрижи се сосакан сама да получи необходимото съдействие — после пое наперено надолу по изпълнената с народ улица към нагиздения си кон.

Облекчението на Сано изчезна, когато разпозна в Цуда дошина, който преди време го бе преследвал като заподозрян в убийство. Цуда очевидно никак не бе доволен, че началникът му бе прехвърлил това нежелано бреме, и побърза да се отърве от него:

— Ти, Хирата — каза той на младшия дошин до себе си, — помогни на сосакан сама — произнесе титлата така, че да прозвучи като обида.

Хирата пристъпи напред. Беше около двайсетте, с широко невинно лице, честен поглед и здраво телосложение. Тримата му помощници, още по-млади от него, също се приближиха. Безпокойството на Сано вероятно се бе изписало на лицето му, защото Цуда избухна в гърлен смях:

— Не знам какво ще разследвате — каза той, — след като останките на мъртвия вече са в моргата.

Сано погледна към мястото на убийството и изпадна в още по-голямо униние — пръстта беше отъпкана и вероятно не бяха останали никакви следи, улики или изобщо нещо, което би могъл да даде на Аой за нейния сеанс. В кръга на заподозрените на практика се включваха всички жители на Едо, а единствената помощ, на която можеше да разчита, бяха четиримата неопитни младоци. Като се сети за първоначалния си оптимизъм, Сано горчиво поклати глава. Тълпата наоколо очакваше действията му и той сви на фуния длани около устата си, за да го чуят всички:

— Внимание! — приглушените разговори сред тълпата стихнаха. — Моля онези, които са открили останките на мъртвеца, да излязат крачка напред.

Двама мъже и една жена пристъпиха напред и се отделиха от тълпата.

Сано се обърна към Хирата и тихо рече:

— Докато аз разпитвам свидетелите, вие четиримата се постарайте да освободите улицата.

В размирния Нихонбаши всеки случаен инцидент можеше да подпали улична кавга, което още повече да затрудни бездруго неудачното разследване. Хирата и помощниците му бързо и енергично започнаха да разпръсват тълпата. Сано се обърна към очевидците. Двамата бяха възрастни аптекари, мъж и жена, застанали плътно един до друг, опрели рамене. Толкова си приличаха, че можеха да ги вземат за брат и сестра — дребни, слаби и прегърбени, с посивели коси и осеяна със старчески петна кожа. Другият мъж бе двайсетина години по-млад, набит, с отпусната челюст, къси коси и щръкнал перчем. Копието с бамбукова дръжка и кожената му ризница показваха, че е от цивилните караули при портите на Нихонбаши. Сано се обърна към стареца:

— Как се казваш?

— Таро, господарю. Собственик съм на тази аптека — той посочи към магазинчето. — Двамата с жена ми намерихме тялото.

— А ти? — попита Сано пазача.

— Удогучи — прошепна той в отговор. Очевидно притеснен, пазачът непрестанно триеше ръце о късото си сиво кимоно. — Аз намерих главата.

Въпреки усилията на Хирата около тях се събраха група зяпачи. Сано се обърна към стареца:

— Може ли да поговорим в магазина ти?

— Разбира се, господарю — собственикът повдигна завесата към входа и покани Сано да влезе.

Аптеката изглеждаше досущ като повечето дюкяни в Едо — централна пътека между повдигнат от двете страни дъсчен под, нисък таван с прозорци, и бе претъпкана с всякакви стоки: керамични съдове с растителни извлеци, буркани с изсушени корени от женшен, кутии с билки, ядки, прахове, илачи, стрити еленови рога и какви ли още не. Горчиви, сладки, кисели и мускусни аромати изпълваха въздуха. Сано седна върху единия ръб на повдигнатия под и вдигна очаквателно поглед към очевидците.

Старицата заговори първа:

— Господарю, позволете на покорните ви слуги да предложат на скъпия си гост чаша освежителен чай…

Сано осъзна, че високият му пост извиква страхопочитание у хората и отзивчивост от страна на свидетелите. Изчака да му поднесат чая, отпи глътка от него и кимна одобрително. Домакините си отдъхнаха и с усмивка се настаниха на пода.

— Таро сан, как точно намерихте тялото? — попита Сано и остави чашата с чай настрани.

— Ами… когато отворихме тази сутрин — започна старецът, — то си беше там, лежеше в локва кръв на самата улица… — за разлика от пазача аптекарят не показваше признаци на уплаха или притеснение; вероятно бе виждал толкова ужасии през дългия си живот, че убийството не го безпокоеше особено.

— В колко часа стана това? — прекъсна го Сано.

— Преди зазоряване — отвърна Таро. — Нашият магазин винаги отваря първи и затваря последен. Затуй търговията ни върви добре.

— Да сте видели или чули нещо подозрително предишната нощ?

Двамата старци застинаха в комично еднакви замислени пози, после поклатиха отрицателно глава. Жената въздъхна:

— Толкова добър човек, а да го сполети такава смърт…

— Нима сте познавали Кайбара? — учуди се Сано. Убитият бе хатамото на Токугава и би трябвало да е наемал слуги за пазаруването и за друга домакинска работа. Откъде би могъл да познава тези прости селяни?

— О, да — отвърна аптекарят. — От една година насам редовно минаваше по тази улица. И денем, и вечер.

Сано се запита дали смъртта на Кайбара действително е покушение срещу клана Токугава, както смяташе шогунът, или просто акт на агресия срещу конкретна личност, извършен от добре запознат с навиците на жертвата си убиец.

— Кайбара казвал ли е защо идва тук? — попита Сано. — В определено време ли идваше?

Старицата поклати глава.

— С никого не говореше. Само се усмихваше и кимаше. Първо идваше всеки ден, а после изчезваше за около месец… Но винаги се връщаше…

Значи трябва веднага да разговарям със семейството на убития, помисли си Сано. После се обърна към пазача:

— Удогучи сан, къде и как намери главата на Кайбара?

— Връщах се у дома след стража — заговори Удогучи и целият се разтрепери. — Мъглата се вдигаше и погледнах небето… и видях… — той преглътна мъчително — там… на противопожарната кула имаше нещо такова… Качих се да видя какво е, и… я намерих.

— Видя ли някого? — попита Сано с надежда.

Пазачът поклати глава по-скоро смутено, отколкото отрицателно:

— Май че не. Аз… толкова се уплаших, че даже не си спомням как съм слязъл по стълбата. Помня само, че хукнах по улиците и крещях за помощ — гласът на Удогучи изтъня съвсем. — Някой сигурно бе викнал полиция, защото, когато се опомних, те бяха около мен, задаваха ми въпроси и ме караха да им покажа главата. Не знам как съм се озовал тук. Казах на колегите ви, че не знам кой го е убил…

— Е, аз пък знам — прекъсна го старицата и кимна заговорнически: — Дух е бил. Невидим дух на самурай, който броди по земята и вярва, че все още се сражава в битката, в която е загубил живота си. Кой друг, ако не призрак, може да убие и да изчезне без следа? И кой друг, ако не самурай от едновремешните, би превърнал главата на своя враг в трофей?

Сано ги изгледа втренчено. Осемдесет и девет години бяха минали, откакто в битката при Секигахара^[1] воюващите кланове за последен път бяха взимали отсечени глави като бойни трофеи. Нима историята с призрака би могла да обясни зловещото убийство от изминалата нощ?

— О, не, о, не! — извика в този миг Удогучи и се олюля. — Ако снощи съм видял призрак, значи съм прокълнат и ще умра!

— Убиецът е жив човек, не дух! — заяви Сано твърдо. — А сега ми опиши човека, когото си видял, и ми посочи мястото.

Пазачът затрепери целият:

— Беше последният, който мина през портата, преди да я затворим. Рекох му, че е късно, да побърза, но той не ми отвърна. Беше толкова тъмно и мъгливо, че не можах да го видя добре.

— Слаб ли беше или пълен? — попита Сано търпеливо. — Висок или нисък?

— Не зная. Не си спомням. Беше самурай, имаше мечове. Носеше широко наметало. И голяма сламена шапка, за да скрива лицето му.

— Забеляза ли нещо друго около него? Помисли добре.

Пазачът поклати отрицателно глава. Сано отчаяно прехвърли събраните сведения. Че убиецът е самурай, можеше да се заключи от начина, по който бе извършено самото убийство, но разпитът не успя да хвърли повече светлина върху точния час на смъртта, нито да предостави надеждно описание на нападателя. Бе се надявал да установи, че неизвестният извършител е убил Кайбара, отнесъл е главата в дома си, приготвил е трофея и го е сложил на кулата непосредствено преди затварянето на портите, което би означавало, че живее в махалата около аптеката. Но Удогучи бе видял странника преди затварянето на портите, а бе открил главата малко след отварянето им призори — с цяла нощ на разположение убиецът е можел да дойде отвсякъде.

Сано стана и се сбогува с възрастната двойка. После се обърна към пазача:

— Бих искал да видя кулата, където си намерил главата.

— Да, господарю.

Упътен от Удогучи, Сано забърза към противопожарната кула, съпроводен от цяло шествие любопитни. Явно всички бяха разбрали кой е, и искаха да видят как работи. Хирата и помощниците му ги разпръснаха със своите джите. Сано мислено им благодари за охотното съдействие.

Заизкачва се нагоре по стълбата — стъпалата бяха влажни и всичко наоколо бе поръсено със сол, за да се заличи присъствието на смъртта. Хората смятаха съприкосновението с нея за скверно и затова някой бе побързал да почисти площадката на кулата, без да съзнава, че по този начин унищожава всички евентуални следи или улики по убийството. Сано въздъхна и се втренчи в пространството над къщите. Едо бе построен предимно от дърво, а жителите му се отопляваха с мангали с дървени въглища — затова рядко минаваше и месец, без да избухне най-малко един пожар. Откакто преди трийсет и осем години Големият пожар бе унищожил почти половината град и бе отнел живота на повече от сто хиляди души, жителите бдяха непрестанно и използваха тези кули, за да сигнализират с камбанен звън още щом зърнеха дим или пламък. Снощи в мъглата едва ли някой е поглеждал към кулата или се е качвал тук. Да, убиецът наистина бе избрал най-подходящото време. Сано отчаяно сведе поглед. В едномилионния Едо се разхождаха най-малко петдесет хиляди самураи. Как да открие убиеца? Защо не се вслуша в съвета на Ногучи! Как да постъпи сега, как да избегне провала и опозоряването? Вече го нямаше баща му да го дари с мъдростта на Бушидо и да му покаже верния път.

— Ото сан, татко, какво да правя сега? — прошепна той. И да бе чул думите му, духът на баща му не отговори. Още по-печален, Сано слезе по стълбата и нареди на Хирата: — Разпитай всички в района и разбери дали не са забелязали нещо подозрително снощи или рано тази сутрин. Гледай за мъже с рани от меч. Претърси врата по врата всяка къща. Започни от противопожарната кула и аптеката и карай подред. После ела да ми докладваш пред главната порта на крепостта в часа на кучето^[2] — завърши той и се сбогува.

Измина десетина крачки, когато чу зад себе си:

— Сосакан сама!

Сано се обърна. Хирата все още стоеше до стълбата.

— Сумимасен, извинете ме — младежът преглътна нервно. — Само исках да ви кажа, че няма да съжалявате, дето ми позволихте да работя за вас! — на всяка от страните му пламтеше по едно дръзко червено петно.

Сано го изгледа с изненада. За младия дошин това разследване явно също бе възможност да се докаже. Почувства неочакван прилив на съчувствие към Хирата.

— Ще видим — благо отвърна той. Повече от всеки друг знаеше, че всеотдайността и решимостта могат многократно да компенсират липсата на опит.

Хирата поруменя още повече и бързо се отдалечи. Сано отвърза коня си и пое на север към моргата на Едо. Може би останките на Кайбара Тоджу щяха да му предоставят уликите, които липсваха на местопрестъплението.