Серия
Годеницата на лъва (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lion’s Bride, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 91 гласа)

Епилог

Две години по-късно

7-ми септември, 1193-та година

Монтдю, Шотландия

 

Селена стоеше в очакване върху скалата, от която се виждаше цялото пристанище.

Кадар я съзря още щом корабът навлезе в малкия залив, но тя не се помръдна, докато го привързваха за кея. Просто стоеше изправена, с ръце, изпънати и свити в юмруци, с кафявата си рокля, която поривите на вятъра бяха прилепили към тялото й. Прилича на човек, готов да воюва с целия свят, помисли си Кадар. Той й помаха и пое по мостчето към брега.

Тя не отвърна на поздрава му, тъй като вече тичаше по стръмната пътека към кея.

Той я прихвана още преди тя да стигне долу. Толкова много живот, такава пламенност в едно момиче! Прииска му се да я привлече към себе си и да докосне лъскавата червена коса, спускаща се по раменете й.

— Трябваше да си вземеш наметката.

— Само това ли ще ми кажеш? Нямаше те цели четири месеца!

Той размаха показалец пред носа й.

— Да не би цялото това време да си прекарала на тази скала в очакване на моя милост? Учудвам се, че не си се превърнала в статуя.

— Надуто магаре такова! Дори и да съм те очаквала, било е не за друго, а за да чуя първа дали нашите бродерии са имали успех.

— Огромен успех! Испанските търговци бяха буквално заслепени от вашето изкуство. Нося ви цяла ракла злато.

— Следващия път трябва да вземеш и мен.

— О, така ли?

— Да. — Тя се закатери нагоре по хълма. — Нужно е и друг човек да се научи да продава нашата коприна. Ти прекаляваш с риска. А ако ти се случи нещо? Какво ще правим тогава?

— Ами ще кършите ръце и вечно ще скърбите за мен.

— Не обичам такива шеги. — Внезапно Селена се обърна към него. Очите й заискриха. — Вземи ме със себе си.

Много време бе изминало, откакто за последен път се взря в тези нейни очи. В този миг осъзна, че защитната стена, която си бе изградил за пред нея, постепенно се пропуква.

— За да надзираваш търговията ли?

— Вземи ме със себе си. Нуждаеш се от мен.

— Хм, това е вярно. — Позволи си да докосне страната й. Прониза го блаженство, сякаш златен порой се изсипа върху му. — Но не за да ми надзираваш сделките.

— Не — пошепна тя едва чуто.

Той предчувстваше, че това ще се случи скоро, но моментът го завари неподготвен.

— Още си много млада.

— Скоро навършвам петнадесет. На тази възраст много жени вече са омъжени и са родили деца.

— Неоспорим факт.

— А и няма да се чифтосваш с чужди жени. Аз например съм склонна да… Защо се смееш? Наистина бих го сторила.

— Не се съмнявам. — Този път добрите му намерения за малко да се провалят. За много неща тя бе тъй зряла, твърде рядко се поддаваше на детински приумици. — Оценявам твоята саможертва.

— Не бих казала, че става дума за жертва. — Селена навлажни устни с език. — Открих, че… прости ми за израза… че ме вълнуваш.

— Може би защото не представлявам заплаха за теб, така ли?

— Не, ти си заплаха за мен — пошепна тя. — Повече от всеки друг. Събуждаш в мен чувството, че…

— Че какво?

— Защо да ти го казвам? — отвърна тя предизвикателно. — За да ми се смееш и да започнеш да ми внушаваш, че съм малка ли?

— Е, тази възможност наистина не е изключена.

— Ако е така, изобщо няма да си пилея думите заради теб. — Отново направи няколко крачки. — Освен това има хора, които например смятат, че съм достатъчно голяма за брак.

— Не думай!

— Лорд Кенет от Крейгдю се е заел да ме ухажва. Посещава ме поне по веднаж на две седмици.

— Е, как е? Според теб той подходящ кандидат ли е?

— А защо не? Млад е, представителен, а освен това ми казва, че съм сладка като медец.

— Значи не познава хората. Мисля, че е крайно време да го осветлиш по въпроса.

Тя го изгледа триумфално.

— Виждаш ли? Той не ти се нрави. Точно така си и мислех.

Вярно, че Кадар успя ловко да скрие раздразнението си, но момичето го познаваше твърде добре.

— Да, наистина не ми се нрави този човек — изрече той тихо. — И то толкова много не ми се нрави, щото ако го видя да се навърта край теб, лошо му се пише.

След кратък размисъл тя се реши на отстъпление.

— Е, той и бездруго не ми харесва. През цялото време дърдори за коне и за косите ми. Ще рече човек, че в цяла Шотландия няма друга червенокоси жени, освен мен.

— Няма друга като теб, скъпа моя. На света не съществува втора Селена. Бъди снизходителна с него. Червеното наистина е необичаен цвят.

Тя смръщи чело.

— Нечестен си.

— А ти пък ще разбереш един ден, че това качество е присъщо на мъжете, когато нещата опрат до жени.

Челото й се изглади и тя се усмихна.

— Да, сигурно ще науча много нови неща. Ти ме нарече веднъж наблюдателка и ето на, оказа се, че ти си този, когото наблюдавам, Кадар. Наблюдавам и се уча. — Тя протегна ръка и хвана неговата. — Вече няма да предприемаш пътувания без мен. Имаш думата ми.

Изцеление, светлина в мрака, вечен пламък. Селена.

Остави я на мира. Още не. Предопределеното ще се изпълни.

Боже, какво запленяващо, примамливо обещание бе тази жена! Той стисна ръката й още по-здраво. След миг обаче си наложи да я пусне.

— Ако те взема със себе си, над главите ни надвисва трудна задача за решаване, трудна и дори непреодолима.

— Задача ли? Каква задача? — попита тя с недоумение.

Той се усмихна.

— Скъпа моя, питам те: Когато излезем в открито море, кой от двама ни ще поеме командването на кораба?

— Уеър, можеш ли да ми намериш още един кораб? — осведоми се Теа, докато се изкачваше по хълма. — Нужни са ми постоянни доставки на коприна, само небето знае дали моите гъсеници ще оцелеят в този климат и дали ще могат да се размножават.

— Ти обаче нямаш трудности с размножаването, както виждам.

Тя погледна надолу към заобления си корем.

— Да, но аз все пак не съм копринена буба, нали?

— И аз забелязах същото. — Доволен, той й протегна ръка и й помогна да седне до него. — Ти например си много по-претенциозна от тях. Още вчера трябваше да се досетя какво ми готвиш, когато пристигна Кадар. Без дори да го поздравиш, както си му е редът, ти го отрупа с въпроси относно покупките на коприна в Испания. Аз вече подсигурих един товар за търговията ти. Не ти ли стига?

— Коприната трябва да ми е винаги под ръка. Да не искаш моите работнички да седят без работа и да си въртят палците, докато Кадар се завърне? Това е пълна безсмислица.

— Аз обаче не мога да дам пари за втори товар коприна, тъй като са ми нужни за строежа на крепостта. — При тези думи той хвърли поглед към армията усърдни работници под краката си. — Здравите зидове са по-важни от коприната.

Теа се взря във високите външни зидове, които бяха привършени съвсем наскоро. Но работата по замъка напредваше извънредно бавно. Уеър изискваше всичко да е изпипано докрай — прозорците да бъдат непробиваеми за стрели, а крепостните валове да плашат врага.

— Коприната отново ще ни донесе пари, а докато приключиш със строежа, ще минат години. Живеем си доста удобно и сега, във временните си жилища. — Тя се умълча за миг. — Наистина ли трябва да проявяваш такава предпазливост? Тук се чувствам като на някакъв остров… сякаш сме единствените обитатели на земята.

Уеър я привлече към себе си.

— Харесват ли ти планините ми?

Никога не бе й задавал този въпрос. Зад нея бяха останали две трудни години, през които се изграждаха къщи и се обработваха полетата. Освен това обучи и други на изкуството си, изглаждаше разпри, заета бе с раждане и смърт. Дали й харесваше родината му?

Бе страна на мъгли и пурпурни сенки, на студ и вилнеещи бури, на море, разискрено под лятното небе като сиво-зелена коприна — сурово и опако по характер.

Страна на предизвикателствата, родила силни мъже като Уеър.

— Не може да се каже „харесва ми“ — започна тя замислена. — Думата е твърде слаба. Но човек се превръща в част от тази страна. Сега мястото ми е тук. — Реши отново да се върне към спора им. — Досега обаче не сме забелязали никакви признаци на заплаха. Не е ли достатъчно да сме просто благоразумни? Трябва ли непременно да живеем в крепост?

— Да, трябва! — Устните му се превърнаха в тънка линия. — Не желая да поемам никакъв риск.

Теа се облегна на него с въздишка. Не очакваше друг отговор. Твърде дълго бе живял преследван и никога нямаше да се чувства напълно в безопасност.

— Едно кратко отлагане няма ли…

— Приближава се някакъв ездач, милорд. — Към тях бързаше Харун, а от очите му струеше възбуда. — От южна посока.

Уеър се напрегна целият и тя положи успокояващо ръка върху рамото му.

— Може и да е лорд Кенет от Крейгдю. Знаеш, че често посещава Селена.

Той не чу думите й, тъй като вече се катереше нагоре, за да огледа по-добре околността.

Теа го последва.

— Казвам ти, сигурно не е нищо опасно.

Мускулите му се бяха вцепенили, а очите му следяха неподвижно приближаващия се ездач.

Не бе лорд Кенет. Доспехите на непознатия светлееха под слънчевите лъчи. Конят бе бял, животно, което бе виждала един-единствен път през живота си и което никога нямаше да забрави.

— Боже милостиви — изтръгна се от устата на Уеър.

— Ваден. — Обзе я ужас. — Сам ли е?

— Така изглежда.

Страхът й понамаля. Може би Ваден наистина бе променил намеренията си и продължаваше да преследва Уеър, но сега Уеър и тя се намираха в дома си, в своята страна, със своя народ. Сам човек не бе в състояние да стори каквото и да било срещу такава сила.

Но Ваден бе голям воин, който по някакъв странен начин държеше Уеър в своя власт. Никой не знаеше какво може да се случи, ако Ваден го предизвикаше на двубой. Сам Уеър бе споменал, че не се знае дали ще съумее да се справи с този неприятел.

Ваден запря коня си и отправи поглед нагоре.

Изтегли меча си и… го запокити с всички сити някъде встрани. Острието се заби в пръстта, а дръжката остана да трепти.

— Какво означава това? — попита тя едва чуто.

— Не съм много сигурен — отвърна Уеър. — Прилича ми обаче на нещо като вдигане на бяло знаме.

Лицето на Уеър излъчваше огромно нетърпение. Ваден явно разполагаше с най-префинени похвати на действие, но въпреки всичко Уеър му имаше доверие.

— Ще извикам Абдул, ако искаш.

Той не откъсваше поглед от Ваден.

— Не, не е нужно.

Тя застана до него, за да го предпази, и затрепери при вида на приближаващия се неприятел.

Ваден спря на известно разстояние от тях и сне шлема си.

— Не се учудвам, че на времето си решил да се преселиш по Светите места. Родината ти не е гостоприемно място.

Замаяна, Теа се вторачи в него. При първата им среща той бе целият опушен от пожара и тя го възприе единствено като източник на опасност, като кръвожаден и необуздан убиец. Мъжът обаче, когото в момента виждаше пред себе си, по хубост можеше да се сравнява с Аполон. Светлокафява коса увенчаваше съвършеното му лице, на което искряха очи с цвят на сапфир. Теа побърза да се отърси от изумлението, която я бе обзело. Нима нещо се променяше от факта, че не прилича на изверг? Така или иначе този човек си оставаше заплаха за тях.

— Ние все пак не сме ви канили. Какво търсите на това място?

Ваден премести поглед върху Теа.

— Я виж ти, мадам Теа? Моите почитания! Бих се радвал, ако се бяхме запознали при не дотам нещастни обстоятелства. — Той погледна към наедрялото й тяло. — Твое дете ли е, Уеър?

— Да. И моята жена. Не биваше да идваш, Ваден. Сега ако те пусна да си тръгнеш, ще издадеш на други къде сме се установили.

— А ти откъде знаеш, че на тях този факт не им е известен?

— Ти какво ще кажеш?

— Бих казал, че е точно така. По този начин ще си спася главата. Ти търсиш предлог да не ме убиеш, нали?

Теа осъзна с болезнена яснота, че Ваден познава отлично Уеър. Този факт представляваше в момента по-силно оръжие от меча, забит недалеч в пръста.

— Престани да се играеш с нас. Как откри къде сме се заселили?

— Старецът от планината.

Уеър поклати глава.

— Никога не би съобщил подобно нещо на тамплиер. Ти щеше да си покойник още преди кракът ти да пристъпи прага на неговата крепост.

— Точно натам бяха тръгнали нещата. На няколко пъти бях на крачка от смъртта. Изобщо бавна и мъчителна работа. Но го издебнах и се промъкнах при него, какъвто бе и случаят с теб, Уеър. — Той се усмихна. — Накрая обаче цялата история започна да му доставя удоволствие и той ме допусна по-близо до страховитата си личност. После изтече почти цяла година и най-накрая измъкнах от него необходимите ми сведения. Ти изобщо не го интересуваш, но трябваше му обещая да не пипам приятеля ти Кадар.

Каква невероятна история! И все пак Теа можеше да си представи стареца и Ваден един до друг. Тъмата и светлината на едно място, и двамата притежаваха в себе си някакво ядро, твърдо и студено като желязо.

— Защо най-сетне не ни оставите на мира?

Той се обърна към нея.

— Тази мисъл ме е спохождала неведнъж. Честно казано, за малко да ви обърна гръб вовеки веков. Само че се оказа невъзможно да осъществя намерението си, скъпа моя.

— Защо? — попита Уеър.

Върху лицето на Ваден се изписа насмешка.

— Уеър, Уеър, няма ли най-сетне да поумнееш? Я се погледни. Иска ти се да кажа, че съм се променил и че си оставаме завинаги приятели. Само че аз няма да се променя, а и нищо на този свят не трае вечно.

— Защо си дошъл тогава?

Усмивката по лицето на Ваден угасна.

— Вярно, че не съм се променил, но за свой огромен ужас установих, че вече не съм склонен да платя коя да е цена на света, който обитаваме. По-добре да поема някакъв риск, отколкото да стоя безпомощен, принуден да наблюдавам кланета като онова в Акко.

— Твоята Джеда, така ли? — промърмори Уеър.

— Може и така да е. Казвам го, макар и да ми е неприятно да призная, че е възможно и да си прав. — Той вдигна равнодушно рамене. — Именно по тази причина ти си вече покойник, Уеър.

— Не! — Теа пристъпи напред със свити юмруци.

— Почакай! — предупреди я Уеър.

— Тя ми прилича на човек, който се кани да ме нападне. — Ваден се усмихна едва забележимо. — Започвам да разбирам защо цели две години си залагал живота си на карта, за да й служиш.

— Ще продължавам да й служа през всичките години, които ми остават да живея. — Уеър изгледа Ваден с присвити очи. — Ако ми е писано да живея по-дълго.

— Каква всеотдайност! Бях убеден обаче, че и тя няма да иска да живее без теб, затова и тя вече е покойница.

Уеър се вцепени при тези думи.

— Какво искаш да кажеш?

— След толкова години дебнене и преследване аз най-сетне те сварих беззащитен и изпълних задължението си, възложено ми от ордена. Наложи се вие и двамата да се простите с живота си пред стените на Дундрагон. Смъртта си намери и вашият приятел Кадар, когато понечи да ви защити. Тленните ви останки бяха довлечени в крепостта и вашите верни хора ги погребаха.

Теа сякаш започна да разбира за какво става въпрос.

— И по този начин накарахте Ордена да повярва, че сте ни убили, така ли?

— Аз натирих конете ви пред себе си, за да оставят следи — доказателство, че сте били преследвани и сте бягали. — Той отново вдигна рамене. — Вие обаче облекчихте задачата ми и за мен не бе трудно да прикрия изчезването ви. Дундрагон бе напуснат от обитателите си и аз го опожарих до основи. Пламъците все още се виеха, когато от Ел Сунан запристигаха нашите братя тамплиери.

— От Ел Сунан ли? — повтори Теа. — Но нали онзи път ни казахте, че тамплиерите са само на един ден езда зад нас?

— Да кажем, че е била една малка заблуда. — Израз на задоволство се появи по лицето му. — Бях вбесен от поведението на Уеър и реших, че ще му бъде от полза, ако го постресна малко. И тъй като не желаех да ми се пречкате из краката, докато подготвям цялата бутафория около вашата смърт, изпратих вест на Робер дьо Сабл, че според ширещите се слухове Кемал се е завърнал в Ел Сунан и наляво и надясно се кълнял, че ще вземе да изгори знамето. В резултат на което Дьо Сабл реши да поотложи атаката срещу Дундрагон и първо да завладее знамето като дар за Ричард.

— Доста си се постарал, не може да се отрече — рече Уеър.

— Не ме обременявай с похвали, които не съм заслужил. Всичко, което съм сторил, е било, за да предпазя и себе си, и теб. Робер дьо Сабл не е глупак и безумец като Дьо Ридфор, но ни за миг не би се поколебал да ме осъди на смърт, ако вземех да разглася онова, което ми е известно за лъвския трон.

— Все пак си бил изложен на голям риск.

— Вярно, така е. Сега доволен ли си?

По лицето на Уеър се разля широка усмивка.

— Благодаря ти.

Ваден поклати глава съжалително.

— Наистина си неспасяем случай. Винаги ще си останеш същият.

— Но защо сте дошли чак дотук? — попита Теа. — Не казахте ли сам, че сте решили повече да не ни преследвате?

— Точно така е. — Той стисна здраво устни. — Само че трябваше да ви донеса нещо. — Той бръкна в торбата, закачена на седлото, и извади оттам някаква купчинка копринен плат, която подхвърли на Теа. — Така, спасих се най-сетне от това чудо.

Тя разгъна плата и внезапно я заля вълна от страх.

— Знамето! — пошепна, останала без дъх. — Значи Кадар го е изпратил на тамплиерите, а вие отново сте го отнели от тях, така ли?

— Кадар ли? Какъв Кадар? — Той поклати недоумяващ глава. — Не разбирам какво искате да кажете. Защото аз лично го откраднах от Кемал в нощта, в която Уеър го атакува.

— Значи вие сте го убили! — промълви Теа.

Той за пореден път вдигна рамене.

— Бях длъжен да отнема това знаме, тъй като не един и двама братя от ордена разпознаха върху него лъвския трон. Исках да го занеса на Дьо Сабл.

— Значи си следвал Кемал чак от Акко, така ли? — попита Уеър.

Ваден кимна утвърдително.

— Знамето бе у него и след клането бях наясно, че той ще ме доведе право при теб.

— А защо все пак не предадохте знамето на Великия магистър? — поиска да узнае Теа. — Защо ми го носите на мен?

— А защо не? — Той поклати глава. — Първоначално Дьо Сабл желаеше знамето, за да го връчи на Ричард. Маршалите обаче му обясниха какво представлява гербът. Тамплиерите превзеха Ел Сунан и от своя страна подхванаха легендата за едно бойно знаме, което носи победи на притежателя си благодарение на магическата мощ, стаена в него. Чиста глупост, разбира се, но сметнах, че е по-добре чрез знамето да не подтиквам Ричард и тамплиерите отново да проливат невинна кръв. Затова съобщих на Дьо Сабл, че по всяка вероятност знамето е станало жертва на пламъците. — При тези думи погледът му отново се спря на Уеър. — А известно ли ти е, че Ричард така и не успя да превземе Йерусалим?

— Не, вестите от външния свят трудно достигат до нас.

Ваден огледа бавно пустата местност около тях.

— Не се учудвам. Ричард подписа договор със Саладин и прекрати кръстоносния поход. По обратния път към Англия обаче е бил пленен от херцог Леополд Австрийски, който е поискал откуп за него… Да пукне в подземията дано — добави той ядовито. После сложи отново шлема на главата си. — А сега ви пожелавам щастие и дълъг живот. — Поклони се церемониално и добави с насмешка: — Ако, разбира се, ми разрешите да се оттегля, милейди, без да ми отсечете главата.

— Почакай. — Уеър пристъпи напред. — Остани поне да пренощуваш.

Ваден поклати глава.

— Изпълних задачата, която ме доведе дотук. Остана ли, ще се наложи да гледам как един голям воин се е превърнал на котенце, свито на кравай до огнището. Непоносимо!

— Ти просто се боиш — изрече Уеър с тих глас. — Все пак не е изключено един ден и ти да решиш, че си струва човек да създаде домашно огнище, нали?

— Може, обаче ти никога не ще го научиш. — Ваден обърна коня си и се спусна надолу по склона.

— Не се завръщай — извика Уеър след него. — Имаш ли там нещо свое, нещо или някой, който да те очаква?

— Не. Приключих с Ордена.

— Остани тогава при нас. Животът тук също не е скучен. Сред тези планини човек трябва се бори повече откъдето и да било другаде по света.

Ваден се усмихна.

— Упражняваш върху мен благородно влияние. Нещо твърде обезпокоително.

— Ваден — намеси се и Теа. — Защо сте изминали целия този дълъг път, щом като не сте решили да останете тук? Защо просто не изгорихте знамето, след като не сте искали да попада в ръцете на онези хора?

— Не бях в състояние да го унищожа. — Той закова коня си до мястото, където бе забит мечът, наведе се и го изтегли от земята. — Бях длъжен да ви го предам.

— Защо?

Той се намръщи недоволно.

— Какво значение има защо?

Очевидно не желаеше да говори по този въпрос, но тя настоя.

— Странно, да поемете на такъв дълъг път, и то без да…

— Проклятие. — Той ги изгледа през рамо и на лицето му се изписа дълбоко разочарование, както и необичайно смущение. — Донесох го, защото нямах друг избор. То пожела да дойде тук. — Заби крака в слабините на коня и препусна.

Загледана след отдалечаващия се ездач, Теа здраво хвана творението в ръцете си.

„Спасих се от него“, бе казал той, когато й подхвърли знамето.

— Предчувствие ли? — попита Уеър тихо, който също като нея не можеше да откъсне очи от Ваден.

— Той богато въображение ли има?

— Не.

Тогава словата му можеха да означават само едно-единствено нещо.

Учуди се на самата себе си, че този извод не я изплаши. Докосването до коприната с извезаното знаме бе тъй приятно, тъй близко и познато! Покой осени душата й.

Уеър я изгледа изпитателно.

— Ти предвиждаше нещо подобно!

— Искаш да кажеш, че знамето упражнява власт ли? — тя поклати глава. — Невъзможно! Та нали е излязло изпод ръцете ми? Аз не съм нито светица, нито магьосница. А и изобщо не мога да обясня как възникна този образ в мен. И до ден-днешен се питам дали пък любовта ми към теб не е била толкова силна, близостта на сърцата ни толкова голяма, че внезапно да съм проникнала в твоята душа?

— И до какъв извод стигна?

— Че никога не ще узная истината. — Тя смръщи замислено чело. — Може би все пак то ни кара да се замислим, че Бог не съществува единствено за мъжете и че не одобрява робството, което мъжете налагат на жените. Как мислиш, дали е така?

— Всичко е възможно. — Той се усмихна ведро. — Какво ще правиш с него?

— Ти решавай! Създала съм го за теб!

— Казах на Ваден истината — в тази страна винаги се е воювало много. Желаеш ли твоето знаме да се вее над войските ми?

— Не — прошепна тя.

— Така и предполагах. — Той докосна нежно бузата й. — Аз също не искам. Опасно е знамето да се показва открито. Освен това се опасявам, че съм твърде себичен човек. Изобщо не ми допада мисълта някакъв символ да печели битките вместо мен. — Докато говореше, пръстите му опипваха предмета на техния спор. — Ти ще решиш какво да правим с него. Допускам дори, че ще го изгориш.

То пожела да бъде при тях.

— Не, няма да го унищожавам. — Теа го притисна под мишница. — Но тъй като ми предоставяш правото на решение, ще потърся сигурно скривалище и ще го пазя там.

— Скривалище… повтори Уеър замислен. — Лъвският трон също бе скрит добре, но въпреки това го открих. Един ден всяка тайна излиза на бял свят.

Тя почувства полъх на безпокойство.

— В такъв случай трябва да действаме още по-обмислено от твоите тамплиери. — Боже, защо изобщо се занимаваха с този маловажен въпрос. Съвършената сигурност и безопасност бяха неща, невъзможни в света, в който живееха. Ваден обаче им бе помогнал да открият по тези земи свободата, да изградят основите на бъдещето. Обзе я радост.

— Имаме да вършим и по-важни неща, отколкото да си блъскаме главите с това знаме.

Целуна Уеър нежно по бузата, хвана го за ръка и двамата обърнаха гръб на ездача, чиято фигура се смаляваше в далечината.

— Всичко това вече принадлежи на миналото. Сега трябва да довършим твоя замък. Но тъй като все пак вече не ни заплашва непосредствена опасност, можем да изчакаме още една зима с довършителните работи за сметка на моя кораб с коприната.

Край
Читателите на „Годеницата на лъва“ са прочели и: