Айрис Йохансен
Годеницата на лъва (4)

Глава трета

— Това е Елеонор — изрече той и взе женския сокол от кафеза. — Не е ли красавица? Кръстил съм я на Елеонор Аквитанска.

Птицата бе наистина великолепен екземпляр.

— Защо?

— Понеже е също толкова своенравна и буйна, а и мрази пленничеството си. Трябваше ми повече от година, докато успея да я опитомя. — Той се разсмя шумно. — Може да се каже, че с нея съм постигнал по-голям успех, отколкото крал Хенри със своята Елеонор. Кралицата така и никога не му се подчини.

— Баща ти ли ти е разказал тази история?

— А, баща ми ли? О, не. Той просто е посял семето си в корема на майка ми и я е изоставил, без дори и да се обърне назад. Тя ми разказваше, че е загинал геройски в битка срещу нейния народ. — Кадар се усмихна и впи поглед в черните очи на сокола. — За съжаление обаче той така и не научи за върховното постижение на живота си — че е създал човек като мен.

Теа установи с учудване, че в тона му няма и капчица ожесточение.

— Нима не го мразиш?

— Като дете го мразех. Бях петгодишен, когато майка ми почина, а животът по улиците на Дамаск бе изключително жесток. Станах крадец — отритнат и от двете народности, чиято кръв тече в мен. — При тези думи напъха Елеонор обратно в кафеза и отвори съседния. — Но аз успях да се издигна над тези неща.

— Как си го постигнал?

— Със силата на знанието. Буквално крадях знания — точно както плодове от пазара. Просто гледах и попивах всичко възможно — и от французите, и от народа на майка си. — Той извади от кафеза другия сокол. — За свой ужас установих, че и едните, и другите имат право… а също и че се заблуждават относно повечето неща на този свят. Кажи ми, възможно ли е да мразиш, след като под слънцето не съществуват вечни и неоспорими истини? — Спря за миг и й подаде сокола. — А това е Хенри. Той не е буен и див като Елеонор, а и не притежава нейната целеустременост. Ако тя например съзре плячка, никога не се отказва от нея. Стигнал съм до извода, че по време на полет женските проявяват значително повече решителност от мъжките. — Погледът му пресрещна нейния. — Не си ли забелязала тази особеност? — Той нямаше предвид соколите.

— Първо обаче трябва да се издигнат във висините — отговори тя. — Лошото е, че винаги се намира някой, който да ги затвори в клетка и да ги използва. Дори и ти, Кадар. Нали?

Той кимна.

— Такава е природата човешка — рече той и сложи сокола обратно в клетката. — Когато обаче изпълнят предназначението си, ще ги пусна на свобода.

— Предназначението им е да ловуват, така ли?

— Всъщност по-скоро да залавят. — Той заключи внимателно клетката. — Саладин, а и някои от франкските пълководци използват пощенски гълъби, чрез които изпращат нареждания на войските си. От своя страна Уеър реши да им се противопостави — соколите пресрещат гълъбите и последните така и не достигат целта си.

Думите си Кадар произнесе с равен, едва ли не безразличен тон, но въпреки това тръпки побиха Теа, като си представи как жестоката, необуздана Елеонор умъртвява гълъба във въздуха.

— Животът е постоянна битка. Човек не може да я прекрати, единственото, на което е способен, е да си избира бойното поле — изрече той, сякаш отгатнал мислите й. — Достигне ли някой от гълъбите своята цел, загиват едни люде. А ако соколът залови гълъба, загиват други.

В гласа му не се долавяше и сянка на жестокост, но в съзнанието на Теа сякаш изникна образът на един друг Кадар — по-мрачен, по-непоколебим.

— И ти избра бойното поле на лорд Уеър, така ли?

— Да, за момента. — Той се разсмя. — Такава ми е орисията, спасих му живота преди време. Ето защо за мен е немислимо той да загине.

— По какъв начин се запозна с него?

— Раних го и го намерих да бере душа. Искал е да се скрие при стареца от планината, но не успя да се добере до него.

— Стареца от планината ли? Кой е той?

— Шейх Рашид ел Дин Синан, царят на асасините. Уеър бе намислил умен ход. Защото без покана всъщност никой не се осмелява да се приближи до владенията на Синан.

— А ти как се озова на това място?

— Познанието ме заведе там — усмихна се той. — Човек е длъжен да познава тъмните му пътеки не по-зле от светлите. Разбира се, понякога се случва да научиш твърде много и да проникнеш твърде дълбоко в дебрите му. Аз изгубих пътя и тъкмо решил да се връщам обратно в Дамаск, се натъкнах на Уеър.

— Той от кого е бягал?

Първоначално Кадар сякаш се поколеба дали да отговори, но после вдигна рамене.

— Всъщност всеки в тази страна знае за какво става въпрос, така че няма да издам никаква тайна, ако ти кажа, че е избягал от тамплиерите. Ти чувала ли си за тях?

— Нищо конкретно… само че представляват орден от монаси воини. Още, че са най-храбрите бойци на християнския свят, а и най-богатите. За огромни суми те предлагат услугите си както на търговци, така и на крале. Например Николас ги бе наел веднаж да охраняват един керван до Кайро. — Тя сбърчи чело, опитвайки се да си спомни точно какво още е чувала за ордена. — Голяма част от напечеленото се изпращало на папата, но оставало и предостатъчно за техните собствени съкровищници.

— Да, не е трудно да се досети човек защо папата се отнася тъй доброжелателно към тях. — Кадар леко прокара показалец по перушината на сокола. — А и защо е предоставил толкова власт на тамплиерите, от тях се страхуват повече, отколкото от Саладин.

— А защо преследват лорд Уеър?

— За съжаление те никак не си падат по блудни синове и се стремят с цената на всичко да ги изтрият от лицето на земята.

Тя поклати неразбиращо глава.

— Не ми е ясно за какво говориш.

— Уеър е бил тамплиер. Може би най-големият воин в ордена. Когато го прогонили, Великият магистър издал заповед да го убият.

Теа го изгледа, невярваща на ушите си.

— Нима е бил монах?

Кадар избухна в гръмогласен смях.

— И аз бях силно учуден… преди да го опозная по-отблизо. Характерът му е значително по-многостранен, отколкото може да си помисли човек.

Внезапно я връхлетя споменът за залата, осветена от огъня: той седнал, а Таса го милва с устни.

— Значи монах? — повтори тя.

— Стигнал съм до извода, че като преживяване битката на бойното поле може да те развълнува, да те разтърси така, както може да го стори и една жена. А пък тамплиерите са особен род хора.

— И защо са го изключили от редовете си?

Усмивката му угасна.

— За това трябва да питаш лично него.

— Мога да си представя. — Тялото на лорд Уеър от Дундрагон излъчваше чувственост с всяка своя пора. Такъв човек не би могъл да се придържа към правилата на въздържанието. — Той не е монах.

— Да, вече не е. — Кадар наклони глава встрани. — Е, аз ти казах за опасността, от която бяга Уеър. А ти, Теа от Димас, ти от какво бягаш?

Внезапната атака я връхлетя изневиделица. Беше се увлякла в желанието си да разкрие многопластовата личност на Кадар, а и удивителната история на лорд Уеър занимаваше ума й, така че последният въпрос я завари напълно неподготвена.

— Дойдох, за да отворя собствена работилница за копринено везмо.

— Наистина похвална цел. Само че тази страна не е гостоприемна към жените, които разчитат единствено на собствените си сили.

— Така е и в други страни, но аз притежавам високо ценени умения. Смятам да се установя и да си намеря работа, докато събера достатъчно пари, за да открия собствена работилница. Гражданите на Дамаск търгуват от много отдавна с качествени бродерии.

— Които обаче не са толкова добри колкото твоите, така ли?

Тя само разтърси глава.

— Липсва им въображение. Истинският творец проявява майсторството си както в предварителната скица, така и в изпълнението на работата. В Дамаск обаче от сто години постоянно повтарят едни и същи мотиви.

— Откога си в този занаят?

— От най-ранно детство. Не помня да съм правила нещо друго. Първо ме научиха да заплитам килими, но после майка ми успя да го убеди, че силата ми е във везмото.

— Го? Кой е той?

Всеки отговор я вкарваше в нов капан. Единственото сигурно нещо бе да не отговаря на въпроси. Тя обърна гръб на кафезите и отиде до прозореца. Крепостните съоръжения не се състояха единствено от зидове и укрепления, както й се струваше първоначално. На север се ширеше зелена площ, осеяна с дървета, която стигаше до стръмна скала и внезапно пропадаше надолу.

— От тази кула се вижда много надалеч. — Погледът й се спря обратно на върховете насреща. — Какви са онези къщи там на юг?

— Това е селото Джеда. Цялата прислуга и всички воини в Дундрагон са оттам. Един френски рицар възнагради Уеър с тази крепост като награда за военна подкрепа — тази страна се оказала твърде несигурна за вкуса на рицаря. Когато обаче пое обратно към Франция, той взе и своите хора, така че се наложи Уеър да набере офицери и войска сред младежите от околността. — Той поклати глава. — Военачалниците, постъпили на служба при Уеър, използваха претекста, че в борбата против Сатаната са оправдани всякакви средства. Не е безопасно да имаш за враг тамплиерите, затова никой не смее да премине открито в лагера на отстъпника.

— Значи и ти си в опасност, така ли?

— Обясних ти вече, че нямах никакъв избор. Той ми принадлежи. А и животът, прекаран с Уеър в тъмнината, ме научи на не по-малко неща, отколкото и пребиваването при стареца от планината.

Навсякъде сенки. Но все пак денят изглеждаше светъл и безопасен.

— Той би трябвало да се върне преди здрачаване, нали?

— Ако е рекъл Господ, да! — Кадар пристъпи до нея и се загледа в планините. — Не си ли дойде дотогава, тръгвам да го диря.

Поредното загатване за възможна опасност. Тя изобщо не бе в състояние да разбере тези люде. Смяташе Кадар за мек и изтънчен човек, а се оказа, че той се е учил от паплачта. А пък лорд Уеър, когото познаваше като брутален и безмилостен, очевадно рискуваше твърде много, тръгвайки да й търси черничеви листа. Не, нищо не изглеждаше ясно и очевидно в този непознат свят.

И все пак цялото това безредие бе за предпочитане пред задушаващия порядък в дома на Николас. Вярно, там имаше нужното спокойствие и можеше да се съсредоточи върху фината бродерия, но пък бе затворена в тясна клетка. Тук, в Дундрагон, тя бе по-свободна и в мига, в който крепостта останеше зад гърба й, животът й щеше да се нареди. Трябваше само да потърпи още малко.

— Можеш да ни вярваш — рече Кадар с тих глас. — Ние знаем какво означава да те преследват.

Уви, не биваше да има доверие в никого. Просто нямаше това право — в противен случай рискуваше и съдбата на Селена. Тя не отговори и Кадар се обърна с гръб към прозореца.

— Денят ще бъде дълъг. Искаш ли да изиграем партия шах?

— Не познавам тази игра.

— А някоя друга?

Тя поклати глава.

— Не съм се занимавала с подобни неща.

— Игрите са нужни. Те упражняват ума и разведряват душата.

— Не са ми необходими игри. Имам си своята работа.

Той я подхвана за лакътя и я побутна към вратата.

— Може пък точно на теб да са по-необходими, отколкото на мнозина други. Ела, ще те науча да играеш шах.

 

 

Следобед Уеър най-сетне се натъкна на горичка от черничеви дървета. Крайно време беше. Жегата го измъчваше, главата му бучеше, а настроението му бе паднало до най-ниската си точка.

С един удар на меча отсече голям клон и го изгледа как се сгромолясва на земята. Слезе от коня и се зае първо да обира листата, след което ги хвърляше в коша.

Света Дево, бе заприличал на някаква благородна девица, приклекнала на моравка в топъл майски ден! Това не е работа за рицар!

Какво ли количество трябваше да набере? При всяко приклякване изпитваше чувството, че главата му ще се търколи на земята наедно с шлема. Зае се да брули листата от клона. Хвърли мрачен поглед в коша и установи, че едва-едва са покрили дъното. Отсече следващия клон, а след това още един.

Достатъчно. Да мрат проклетите му гадини, ако не им стигнат тези листа, помисли си той с неприязън. Захлопна обратно капака и вдигна коша обратно на седлото.

Внезапно осъзна. Някой го наблюдава.

Започна да закрепва коша, но застина, преди да е приключил. Всички мускули по тялото му сякаш се бяха вцепенили.

Ваден.

Винаги долавяше присъствието на Ваден. Свързваше ги невидима нишка, която никой никога не бе прекъсвал. Каква ирония на съдбата. Да загине по този нелеп начин. Не в битка, а събирайки листенца за копринени буби.

Продължи да стои така, опрял глава на седлото. Как му бе омръзнало цялото това дебнене. Струваше му се, че е прекарал целия си живот в очакване точно на този последен миг. Внезапно го обзе абсурдното желание всичко да приключи веднаж завинаги.

Извърна се светкавично, свали шлема от главата си и погледна нагоре към скалистия склон.

— Тук съм, Ваден — извика той силно. — Хайде, само един точен изстрел в окото. По-лесно е, отколкото да търсиш отвор в доспехите?

Спомни си как веднаж стрелата на Ваден улучи противника точно в такъв тесен отвор. Този мъж бе надарен със сила, спокойна ръка и смъртоносен прицел. Уеър не бе виждал през живота по-добър стрелец с лък от Ваден.

Изправил глава, той стоеше в очакване на неминуемото.

Безмълвие. И никакъв съсък на летяща стрела.

Но въпреки всичко Ваден бе тук. Защо ли се бавеше още?

Уеър бавно намести шлема обратно на главата си. После бавно, бавно се покатери на коня.

Може би този ден Ваден не бе в настроение да убива. Само че този мъж никога не се влияеше от настроенията си. Единствената сила, която го ръководеше, бе леденият разум. Уеър продължи да изчаква — даваше на Ваден още една възможност. После подкара коня по посока на стръмната пътека, водеща към Дундрагон.

 

 

Все още бе възможно да изпрати стрелата в целта.

Ваден все още държеше под прицел тъкмо онова място в гърба на Уеър, където се събираха две отделни части от доспехите му.

Позабави се, а после бавно сведе лъка надолу.

Ако наистина желаеше да стреля, щеше да го стори още в мига, в който Уеър бе застанал в подножието на склона, вперил поглед нагоре. Можеше да го убие и така всичко щеше да приключи веднаж завинаги. Завръщането му в ордена нямаше да представлява проблем, а и тайната щеше да си остане запазена завинаги.

Ако узнаеше, че не е стрелял, Великият магистър щеше да погледне на действията му като на предателство към ордена. Загинеше ли Уеър, крепостта щеше да остане без закрилник, щяха да я сринат със земята и щяха да избият всичките й обитатели.

Ваден върна стрелата в колчана. До този момент не бе позволявал на Великия магистър да направлява действията му, нямаше да му го позволи и сега. В качеството си на избран изпълнител на присъди той сам бе в състояние да прецени кой да загине и кой да живее. Не бе напълно сигурен дали Уеър е споделил с някого какво е видял в съкровищницата. След онази нощ бе пролята предостатъчно кръв.

Заби шпори в хълбоците на коня и пое с нежелание по лявата пътека, която водеше на юг. После щеше да прекоси долината и на следващата вечер щеше да пристигне в Акко. Великият магистър бе изпратил вест — искаше да се срещнат в лагера в Акко. Не откликна на първата заповед, но все пак се налагаше да укроти избухливия, непостоянен темперамент на магистъра, в противен случай можеше да се стигне до грешки, които после трябваше отново да поправя.

Хвърли поглед към обезлистените клони, нахвърляни под дървото и набърчи чело. Какво, по дяволите, вършеше Уеър на това място?

 

 

— Върна се! — Кадар отмести стола, забравил за играта. — Чух подвижния мост. — Още недоизрекъл тези думи, той излетя от залата.

Теа се изправи и го последва. Почувства, че и тя споделя облекчението, което долови в словата на Кадар. От вниманието й не бе убягнала разсеяността му в последните два часа и неговата тревога се пренесе и върху нея.

Уеър премина с коня си през портала точно в мига, в който тя се спусна по стъпалата към двора и застана до Кадар. Слънцето залязваше и фигурата на ездача се очертаваше като тъмен силует на фона на пламналия небосвод.

Кадар погледна нагоре към Уеър и заслони очи с ръка.

— Той не те ли последва?

— Да, но сдържа ръката си. — При тези думи рицарят развърза коша и го пусна на земята. — Листата ти.

— Защо? — попита Кадар.

— Откъде да знам? — Слезе от коня и се обърна към Теа. — Тези ли са?

Тя коленичи върху калдъръма и отвори капака. Очите й съзряха познатите назъбени листа и въздъхна с облекчение.

— Да.

— Достатъчно ли са?

Тя кимна утвърдително.

— Ще стигнат най-малко за месец. Дотогава ще се установя в Дамаск и ще намеря нови.

— Тази работа ще стане много по-рано. — Той се извъртя рязко и се отправи към стъпалата. — Не я искам повече тук, Кадар. Трябва да тръгнете двамата.

— Винаги си бил негостоприемен. — Кадар го последва до стълбите. — Този път обаче ти прощавам. Очевидно брането на тези листа те е изтощило доста.

Уеър сне шлема и впи поглед в Кадар.

— Не биваше да те оставям да стоиш тук толкова дълго. Време ти е вече да изчезваш.

Изглежда уморен, помисли си Теа. Стойката му бе стегната и изправена, но от ъгълчетата на устните се спускаха дълбоки гънки, а от странно хлътналите му очи встрани като ветрило се врязваха бръчки. Сякаш от тялото умората се бе предала на душата му.

— Нужна ви е баня и един добър сън през нощта — възкликна тя импулсивно, скочи на крака, сграбчи коша и се завтече към него. — Ще кажа на Ясмин да стоплят вода. — После се обърна към Кадар. — Заведи го в стаята му и му помогни да свали доспехите си.

— Няма никаква нужда Кадар да ме завежда, където и да било.

— Глупости. Приличате на човек, който всеки миг ще припадне. — Хвърли бърз поглед към врата му и поклати глава. — Мускулите ви са напрегнати и сгърчени. Болката обаче може да се изцери.

— Не ме боли нищо.

— Кадар, помогни му да снеме доспехите — нареди Теа с категоричен тон. — Не търпя подобни извъртания. — Мина бързо покрай него и влезе в залата. За малко не се сблъска с Ясмин, която тъкмо слизаше по стълбите. — Гореща вода за лорд Уеър.

Слугинята я изгледа хладно.

— Наредих каквото е нужно, още щом го видях да влиза в двора. Не е необходимо да ми напомняте задълженията, известно ми е какво дължа на своя господар. Ще пратя да извикат Таса и тя ще се погрижи за него.

— Това е моя работа.

— Ще извикам Таса — повтори отново Ясмин.

— Ах, наистина ли! — Теа се помъчи да не избухне. — Ето какво, днес той ми оказа голяма услуга и аз съм длъжна да му се отблагодаря. — Съзирайки обаче каменното лице на Ясмин, внезапно я заля гняв. — Нямам никакво желание да измествам Таса в кревата на твоя господар. Интересува ме единствено здравето му.

Ясмин я изгледа изпитателно, след което по устните й плъзна някакво подобие на усмивка.

— Да не би да сте някоя девственица, та не знаете, че най-доброто лекарство за физическото здраве на мъжа е жена да удовлетвори желанията му?

Очите й обаче се разшириха от учудване в мига, в който съзря изражението върху лицето на Теа.

— Нима е възможно да не…? Но вие се държахте толкова хладнокръвно, щото си помислих, че… — Челото й се набърчи. — Защо не ми казахте? Имам си по-важна работа, отколкото да се занимавам тук с някакво си съперничество, което просто не съществува. Таса не бива да се бои от жена, която не притежава любовен опит.

Теа я изгледа възмутено.

— Не съм длъжна да казвам на всеки, че още не съм била с мъж.

— Не на всеки, а на мен, бяхте длъжна да съобщите… ако искате престоят ви тук да бъде поносим. — Ясмин разпери ръце. — Можете да се погрижите за господаря ми. Дори няма да е зле да му се отдадете. В мига, в който падне булото на вашата непорочност, интересът му към вас ще секне и той ще подири контраста в лицето на Таса с нейния фин усет към тези неща.

— Колко пъти трябва да повтарям — не се интересувам от мъже.

— Покоите на господаря са през две врати от вашите. Омар ще донесе водата. На шкафа в коридора ще намерите мехлем и есенции.

При тези думи Ясмин се оттегли и Теа я проследи с безпомощен поглед. Изпитваше чувството, сякаш е застанала срещу течението на буйно течаща река. Внезапната промяна в поведението на Ясмин бе твърде смущаваща, както впрочем и всичко останало в Дундрагон.

Е, поне днес няма да ми пречи, помисли Теа. Защото само един Бог знаеше как щеше да се държи тази жена следващия ден. Обърна се и се завтече нагоре по стъпалата, за да потърси есенциите.

 

 

Теа откри Уеър, вече разположен във ваната. Бе притворил очи, а главата му почиваше върху издигнатия заден ръб.

Кадар й се усмихна, седнал с кръстосани крака пред камината в далечния край на стаята.

— Внимавай! Настроението му не е на желаната висота и ако не му се харесаш, може и да те удави.

— Изобщо не съм го и виждала в добро настроение. — Теа пристъпи неохотно напред и придърпа малкото трикрако столче до ваната. — Така че как да сравнявам? — После хвърли шепа ароматни листа във водата. — Ако не друго, поне ще мирише на хубаво.

— Изчезвай — обади се в този момент Уеър, без да отвори очи. — Имам си предостатъчно слуги, които да ме изкъпят.

— Е, да се изкъпете можете и сам. Само че аз съм дошла тук за друго. — При тези думи се разположи на столчето и наля благовонно масло в шепата си. — Ще знаете, че в началото е малко неприятно.

В този миг Кадар се изправи.

— Мисля, че трябва да тръгвам. Ще кажа да ми поднесат вечерята горе. Трудно понасям крясъците.

— Бъзльо — дочу се откъм ваната.

— Не, предвидлив умник — поправи го Кадар и излезе.

Теа зарови пръсти във вцепенените вратни мускули на Уеър.

— Оох! — Той се опита да извърти глава и я изгледа гневно.

— Мирно. — Пръстите й се заровиха още по-дълбоко. — Мускулите ей сега ще се отпуснат.

— Ей сега ли? — Тялото му потрепери. — Искаш да ме измъчваш.

— Ако беше така, щях да оставя мускулите ви, както си бяха. Сега обаче запазете мълчание и ме оставете да си върша работата.

— Утре ще имам синини.

— Ще минат. И аз вчера като се събудих, открих по себе си синини. Днес вече избледняват.

— Синини ли? Къде по-точно?

— По раменете. Не помните ли — когато ме открихте, не бяхте особено любезен с мен.

На лицето му се изписа сърдита гримаса.

— Явно искаш да ме загризе съвестта. Не съм забелязал никакви синини по теб.

Тя си припомни безсрамния му поглед и жар заля цялото й тяло.

— Да, но вие не гледахте към раменете ми.

Той отново се умълча за миг.

— Вярно, не съм. Бях се загледал в… Сили небесни! Да не би да си скрила кинжал в ръката си? Сякаш някой забива ножове в тялото ми!

— Така и трябва да бъде. Болката предшества облекчението.

— Убедена ли си, че в момента не си отмъщаваш?

— Никога не би ми и хрумнало подобно нещо. — В себе си обаче Теа признаваше, че изпитва известно задоволство от факта, че е толкова безпомощен. — Вярвам, че дългът е нещо, което трябва да се изплаща. Оказахте ми голяма услуга и аз отвръщам със същото.

Отново го прерязаха множество ножове и той задиша тежко, борейки се за глътка въздух.

— И как ги правиш тези неща? Като ме влудяваш от болка, така ли?

— О, не, нали ви казах, че искам да ви направя подарък. Например везана туника, която ще възхити всички.

— Задръж си подаръка. Аз съм обикновен човек. Никога не бих си сложил такава дреха.

Теа се замисли за миг.

— В такъв случай ще ушия за вас бойно знаме. Воинът трябва да си има пряпорец, нали? Какво да избродирам върху му? Допада ли ви например изображение на сокол?

— Безразлично ми е. Не си прави изобщо труда. Аз се бия за злато, а не за прослава.

— Да, точно така, знаме — потвърди тя решението си. — Всички рицари в християнския свят ще ви завидят за придобивката.

— Ако това наистина стане, значи са пълни глупци — избухна той неочаквано. — Не е нужно никой да ми завижда.

За момент тя поспря да го масажира, след което обаче продължи.

— Вие сте богат човек. Притежавате разкошен замък. Сигурно не са малко хората, които охотно биха заели вашето място.

Той не каза нито дума.

— Е, ако не за друго, поне ще ви завиждат за знамето.

Той почувства, че мускулите му се отпускат.

— Убедена ли си, че можеш да сътвориш такова чудо?

— Естествено!

Той се разсмя на глас.

— Не трябваше да те оставям насаме с Кадар. Той също се смята за чудотворец.

— Изобщо не става въпрос за чудо. Просто имам усет за красивото. — Вратът му се отпусна и вече не се налагаше да натиска много. — Освен това човек не бива да скромничи, когато оценява труда си, защото иначе и другите няма да го оценят.

— Каква жалка, плачевна участ!

— Сега вратът ви по-добре ли е?

— Да, имаш силни ръце. — След което добави с язвителен глас: — Във всеки случи не ръце на дама, боцкаща гергефа.

— Като дете тъчах килими. Майка ми склони Николас да ме изпрати да се науча на везмо, всъщност бях доста закъсняла. Тя цели три години разпъва мускулите на ръката и пръстите ми.

— Да разпъва ли?

— Ами да. Детските кости не са още напълно развити и когато едно дете часове наред тъче килими, пръстите и ръцете се разкривяват и обездвижват и накрая не стават за нищо друго.

— Боже мили… Защо тогава се използват деца за тази цел?

— О, малките ръчички са особено подходящи — отвърна тя с безизразен тон. — Навсякъде използват деца за тъкане на килими.

— И ти ли ще действаш по този начин?

— Не, има и други възможности. — След което рече доволна: — Мускулите ви са се разхлабили почти напълно. Сега трябва да настъпи и приятното отпускане.

— Вярно, така е. — Той отново млъкна за миг. — А майка ти… тя какво правеше с твоите ръце?

— Всяка вечер ги разпъваше и мачкаше. На всеки четири часа правехме почивка и тя ме караше да разтварям и свивам ръцете си.

— Но защо изобщо е позволила да се отнасят така с дъщеря й? — попита той грубо.

— Мисля, че вече сте се отпуснали напълно — рече тя и махна ръцете си от гърба му. — А сега Омар трябва да донесе гореща…

Внезапно ръката му се стрелна и я сграбчи за китката, същевременно погледът му си остана закован някъде напред.

— Е, защо?

— Пуснете ме!

Той притегли ръката й към себе си и най-сетне тя попадна в полезрението му.

— Малки — промърмори той, — чисти и красиви. — Потърка с палец един мазол върху показалеца й. — Но също така и силни. Харесват ми ръцете ти, Теа от Димас. — Поднесе ръката й към устните си и прокара език по нея. — Много щях да се ядосам, ако бяха обезформени.

Дъхът й замря.

— Нямаше да се стигне дотам — в такъв случай пътищата ни нямаше да се пресекат. Аз никога нямаше да поема към Дамаск, ако умеех само онова, на което са ме учили като дете.

Езикът му повторно се плъзна по дланта й.

— Защо майка ти е проявила такава жестокост и е позволила да изтезават дъщеря й?

— Майка ми не бе жесток човек. — Всеки път, когато докоснеше дланта й, някаква странна тръпка пробягваше по ръката й и по цялото тяло. — Не… престанете.

— Маслото на ръката ти ухае на лимони. Обичам този вкус. Кажи, защо не се е грижила по-добре за теб?

— Тя… не е имала друг избор. Умоляваше Николас да… — Бе казала прекалено много. Сили небесни, миналото отново я връхлетя. Дръпна решително ръката си и скочи на крака. — Защо ме разпитвате? Скъсала съм с онова време. А и майка ми почина.

— Как е умряла?

— От треска. През онази зима тя покоси много жени. — Теа забърза към вратата. — Ще ида да повикам Омар…

— Теа…

— Не отговарям на повече въпроси — рече тя с ръка на дръжката.

— Благодаря ти!

Тя се обърна. Едрото му тяло блестеше като лъснат бронз във водата, но погледът й бе прикован от нещо друго. Нима бе възможно върху лицето на един звяр да се появи такова благо изражение?

Той побърза да сведе поглед.

— Макар че не се нуждаех от услугата ти — добави самодоволно. — Само мъничко се бях вдървил. — На лицето му отново се появи познатото сърдито изражение. — Е, може би е било малко повече от „мъничко“…

По устните й заигра усмивка. Този мъж се цупеше като ядосано малко момченце.

— Освен това не искам Омар. — Той се пресегна към сапуна. — Изпрати ми Таса.

Усмивката й угасна. Не, не беше малко момче, а недодялан, похотлив скот, който се забавляваше с жените като с играчки.

— Както желаете. — Вратата се тресна зад гърба й.

В залата бе влязла Ясмин. Тя веднага забеляза навлажненото елече на Теа.

— Намокрили сте се. Той докосна ли ви?

— Не — отвърна Теа кратко. — Облегнах се на ваната. Не ме е пипал. — Независимо от всичко изпитваше чувството, че го е сторил. Гърдите й бяха напрегнати и натежали, а по дланта си все още долавяше познатото парене. — Вече ти казах, че ме вълнуват други неща. — После се обърна и пое по коридора към стаята си. — Той иска Таса да го навести.

— Добре. Ще й съобщя.

Теа заключи вратата, отиде до прозореца и разтвори широко капаците. Свежият въздух нахлу в стаята и охлади зачервените й страни. Не можеше да си обясни защо този мъж й въздейства така. Неговата недодяланост, както и животинската му, варварска чувственост й бяха безкрайно чужди. Беше си представяла, че привлекателният мъж трябва да е хубав, изискан и отзивчив — точно като фина китайска коприна. Уеър от Дундрагон обаче можеше да се оприличи по-скоро на дебела кожа, обкована с метал. Сгреши, че се опита да му помогне.

Само че тя не би могла да действа по друг начин. Той изпълни своето обещание и, излагайки се очевидно на голям риск, й достави онова, от което тя се нуждаеше. Дължеше му нещо повече от едно мимолетно приятно усещане.

— Донесох ви друга дреха.

Теа се обърна — в рамките на вратата бе застанала Ясмин. Жената пристъпи в стаята, приближи се и преметна синя памучна рокля върху облегалката на стола.

— Не можете да носите всеки ден тази рокля. Тя се цапа.

— Просто се е понамокрила, нищо повече. — Думите й прозвучаха недружелюбно и тя се опита да се поправи. Хвърли бърз поглед на новата рокля и добави: — Цветът е много хубав.

— Лорд Уеър я подари на Таса, но синьото не й отива.

— Таса? — възкликна Теа учудена. — Нима тя иска да ми подари нещо?

Ясмин повдигна рамене.

— Няма и да усети липсата й. Тя има много рокли. Лорд Уеър отрупва с подаръци всяка жена от селото, която довежда в дома си. Когато след това тя се завърне обратно в Джеда, вече е притежателка на значителна зестра и представлява добра партия за женитба.

— Да, но ще я вземе ли някой за жена, след като… — Теа млъкна. Не желаеше да засяга Ясмин — от вниманието й не бе убягнал фактът, че Таса бе любимка на прислужничката. — В Константинопол мъжете ценят неопетнените жени.

В усмивката на Ясмин се долавяше лека горчивина.

— Тук нещата не стоят по-различно, но сиромашката Джеда не може да си позволи да проявява гордост. Земята не е плодородна и преди лорд Уеър да се засели в Дундрагон, ние не успявахме да изкараме дори и най-необходимото от тези голи хълмове. Той обаче взе младите мъже на служба при себе си, облече ги и ги научи да се бият. На по-възрастните мъже и жени даде работа в крепостта.

— А младите жени е взел за любовници — довърши Теа сухо.

— Е, и? Никога не е прибирал омъжени или пък девственици. Нашите жени идват охотно в Дундрагон. Той се възползва от тях в продължение на няколко месеца, след което ги връща обратно с много злато и те могат да си избират съпруг от цял куп кандидати.

— И с Таса ли ще се случи същото?

— Не! — отвърна рязко Ясмин. — Таса е различна. Тя ще остане. Тя го задоволява както никоя друга и няма да му омръзне никога.

— Вярвам ти. Много е хубава.

Ясмин вирна брадичка.

— Да, така е. Научила съм я дори да свири на лира. Не е особено умна, но има добро сърце и умее да преследва целта си. Ще успее да го убеди да отпрати останалите, а нея да задържи.

— А тя не иска ли зестра?

Ясмин се обърна рязко.

— Съблечете се и изпробвайте роклята. Сигурно ще трябва да я стесняваме — в ханша Таса е по-широка.

Теа поклати глава.

— Без нейното съгласие не мога да приема този подарък.

— Имате моето съгласие и това стига.

Теа наново поклати глава.

Ясмин я изгледа продължително и с възмущение.

— Голям инат сте. Имам право да раздавам такива неща. Таса изобщо нямаше и да е тук, ако не бях насочила вниманието на господаря върху й.

— Може, но тази рокля все пак си е нейна, а не твоя, нали?

— Таса ще ви я даде веднага, щом поискам това от нея. Защото е послушна дъщеря.

Стресната от чутото, Теа разтвори широко очи.

— Дъщеря ли?

Ясмин само кимна.

— Хайде, а сега пробвайте роклята.

Замислена, Теа се преоблече.

— Да-а, значи си я изпратила лично в леглото на лорд Уеър.

— Да не намеквате, че съм превърнала дъщеря си в курва?

— Не съм казала подобно нещо.

— Тези неща не се произнасят на глас — отвърна Ясмин тъжно. — Вие не знаете какво означава да нямаш дори и коричка хляб за храна. Не аз съм тази, която направи от Таса курва! Твърде късно разбрах, че продава тялото си по улиците на Джеда. Сторила го е, за да не загинем от глад. — Тя спря за миг. — Беше на не повече от дванадесет години.

Теа почувства как й се повдига.

— И ти не можа да направиш нищо, така ли?

— Мъжът ми почина година след нейното раждане, а нямаше кой друг да ни помогне. За сама жена в Джеда друга възможност за оцеляване не съществува. — Тя впи поглед право в лицето на Теа. — И аз също продавах тялото си, но после остарях. А мъжете, както знаете, предпочитат млади, гладки тела. Таса решила да ми помогне така, както и аз се бях погрижила за нея.

— Извинявай — произнесе тихо Теа. — Не исках да те обидя.

— О, тези неща нямат значение. Гордея се с дъщеря си и пет пари не давам, че жените от селото ни отбягват, сякаш сме някакви прокажени. — Тя опна плата на роклята по талията на Теа. — Както и предполагах… трябва да се стесни. А сега я съблечете.

Теа го стори.

— А лорд Уеър знае ли, че ти е дъщеря?

Ясмин поклати глава.

— В началото се боях, че ще ме сметне за побъркана, задето му я посочих. Сега обаче това няма значение, все пак е по-добре да не знае.

— А ако я върне в селото?

— Това няма да се случи. Никога!

Припомняйки си снизходителното му държане към момичето, Теа не повярва напълно.

— Но ти нали каза, че може да я дари с богат чеиз?

— Нима досега не разбрахте за какво ви говоря? — възкликна Ясмин. — Тя не е като останалите. Курва е, разбирате ли? А мъжете не се женят за такива, колкото и богат да е чеизът. Просто тя може да живее от тези пари, докато свършат. После обаче ще се наложи отново да излезе на улицата. Не, не, тя трябва да остане тук, тук е на сигурно място.

Сигурност при Уеър от Дундрагон? Тази жена се бе хванала буквално за сламка, но не тя бе виновна, че разсъждава по този начин. Теа никога не бе смятала, че собствената и съдба е щастлива, но все пак не бе гладувала, освен това бе изучила и занаят и нямаше да се наложи да продава тялото си. В този миг осъзна съвсем ясно, че домът на Николас е бил за нея сигурен пристан.

— Надявам се, че където и да се намира, ще бъде на сигурно място.

Ясмин взе роклята и я преметна през ръка.

— Пазя я като зениците на очите си. — На вратата се обърна още веднаж и добави: — Роклята ще бъде готова още утре.

— Все пак попитай Таса дали ми я дава.

Ясмин смръщи сърдито чело.

— Добре. Макар, че си е чиста загуба на време. Тя винаги прави онова, което й казвам.

 

 

— Говоря сериозно. — Уеър захапа една кокоша кълка. — Напусни Дундрагон. Достатъчно си стоял тук.

Кадар поклати глава.

— Не, не е било достатъчно. В противен случай щеше вече да си придобил толкова изискани маниери, щото не би се и опитал да ме изхвърлиш тъй грубо от това място.

— Не се нуждая от ничия помощ. — Уеър отблъсна чинията от себе си и се облегна назад. — Къде е онази женичка?

— О, решила е да се лиши от несравнимото ти присъствие и е предпочела да се нахрани в своята стая. Вероятно си се държал особено недружелюбно с нашата гостенка. Та тя е искала само да ти помогне.

— Не може да става и дума за недружелюбно отношение. — Помълча миг-два, след което добави: — Поне според моите представи, разбира се.

— Което не означава кой знае какво! — Кадар посегна към виното си. — А всъщност успя ли да ти помогне?

— Да. — След масажа мускулите му бяха омекнали и той се почувства така, сякаш целият се разтваря във водата. Но само миг по-късно хвана ръката й и внезапно всичко се промени. Не, в името на Вси светии, той не се бе държал нежно с нея! — Таса обаче стори повече за мен. — Не бе вярно. Наистина, Таса утоли желанието му, но кой знае защо не остана доволен. — Вдругиден трябва да заведеш гъркинята в Дамаск. Потърси й работа в някой дюкян и остани с нея, докато посвикне. — Отпи глътка вино. — После си върви по пътя и не се връщай тук.

— Добро вино — обади се Кадар. — Мисля, че по-тръпчивите не ще задоволят вкуса ми. — Пристъпи към огнището и зае любимото си място пред пламъците. — Днес научих Теа да играе шах. Доста е схватлива, но има странни пропуски в знанията си. Така например може да чете, да пише и да смята, говори гръцки, арабски и френски, но през живота не е научила нито една игра, не е слушала трубадурски песни, не е виждала нито един танц. Знае какво става по света, но прави впечатление на човек, придобил знанията си зад дебели манастирски зидове.

При тези думи Уеър си спомни сухия разказ на Теа как е тъкала килими в дома на Николас и ръцете му несъзнателно стиснаха още по-здраво бокала.

— Дисциплината в манастирите едва ли е била по-сурова от онази, на което е била подложена.

— Можеш да ми вярваш, това момиче бяга от нещо — рече Кадар.

— Ако е вярно, че умението й е толкова голямо, колкото твърди, то тогава тя представлява някаква ценност и сигурно я преследват.

— В мига, в който се установи в Дамаск, отговорността ми спрямо нея отпада. Отношенията ни трябва да се прекратят.

— Има отношения, които не могат да се прекратят. Все пак ти й спаси живота, нали?

— Ще преустановя всякакви връзки с тази жена — настоя Уеър.

— Ваден е сдържал ръката си — промълви едва чуто Кадар. — Това може да означава, че опасността те е отминала.

Уеър съзнаваше, че Кадар не разбира докрай за какво става дума. Опита се да го предупреди, без да издава всичко, което знае, но в крайна сметка постигна обратен ефект — омаловажи заплахата. Защото опасността никога нямаше да се отдалечи, дори и след неговата смърт.

— Напусни Дундрагон. Иди в Египет. Ако искаш, можеш да идеш и на север, в Китай. Ходи, където щеш, но трябва да ме напуснеш!

Но Кадар продължи, сякаш Уеър не е казал нищо:

— Мисля, че преди да я заведа в Дамаск, трябва да открием от какво се страхува. Това може да стане и за по-малко от седмица. Ще ми бъде много неприятно, ако някой ден отново трябва да я спасяваш.

— В никакъв случай няма да се почувствам принуден да я… — Внезапно забеляза особения поглед, който му отправи Кадар и замлъкна. Безсмислено е да му говоря повече, призна той пред себе си, изпълнен с разочарование. Кадар щеше да стори онова, което си е наумил. — Другиден тръгваш на път. — Побутна стола си назад и се изправи. — А сега трябва да проверя защитните съоръжения.

— А аз ще си остана до огъня и ще си доизпия тази благородна напитка. — Кадар се облегна доволно на камината. — Ще обмисля също как да убедя Теа, че сме хора, достойни за нейното доверие… поне днес, както и през следващата седмица.

 

На третия връх не гореше огън.

Уеър бавно сви ръце в юмруци, гледайки вторачено в мрака.

Нещо не бе както трябва. Кадар би казал, че отсъствието на Ваден е добър знак, доказващ, че заплахата е отслабнала.

Само че този начин на мислене си бе чиста заблуда. Защото опасността не отслабваше никога, тя само приемаше друга форма.

Къде ли бе изчезнал Ваден?

 

— Не съм доволен от вас. — Великият магистър Жерар дьо Ридфор сбърчи сърдито чело. — Нима не се откри никаква възможност?

Отговорът на Ваден бе уклончив.

— Той винаги е заобиколен от войници. Впрочем на негово място и вие щяхте да сторите същото.

— Аз знам само, че докато е жив, заплахата нараства с всеки изминал ден. Сигурно е казал всичко и на този Кадар.

— Възможно е.

— А как стоят нещата с другите хора около него?

Шпионинът вдигна рамене.

— Не представляват опасност. Офицерите не го долюбват, нещо повече, страхуват се от него. Вика жени в крепостта, но никога за повече от три месеца. После ги връща обратно в селото, като ги възнаграждава богато. Прислугата държи на разстояние от себе си, което и отговаря на характера му.

— И въпреки всичко заплахата си остава — промърмори Великият магистър. — И така, значи нямате нищо за докладване, така ли?

За миг Ваден си припомни загадъчните клони по земята, но после поклати глава.

— Всичко си остава непроменено.

Великият магистър удари с юмрук по масата.

— Трябва да се промени. Чувате ли какво ви казвам? Този човек трябва да умре! Изминаха вече две години… въпросът отдавна трябваше да е приключил. Сгреших, като допуснах, че е по силите ви да се справите с него. Откъде можех да знам, че сте просто един глупак?

— Какво казахте? Глупак ли? — произнесе Ваден с възмутен тон.

— Да, глупак, некадърник, копеле и кучи син, който… — В този миг той съзря нещо в погледа на Ваден и се дръпна назад. — Да не би да ме заплашвате? Мен?

— Да ви заплашвам ли? Нима съм казал подобно нещо? Не, аз просто си стоя тук и нищо повече. — Ваден направи лек подигравателен поклон и се завъртя кръгом на токовете си. — Сега обаче дългът ме зове. Сигурно вече липсвам на Уеър.

— Ваден, не ме разочаровайте отново — изръмжа Жерар дьо Ридфор. — Нещата се проточиха твърде дълго.

— Е, в такъв случай ще трябва да си вземете друга котка, която да улови тази мишка!

— Знаете, че не мога. Въпросът е твърде деликатен и не мога да включа и трети лица. — Спря за миг. — Ако се справите успешно с тази задача, баща ви ще се гордее истински с вас.

— Когато му дойде времето, ще изпълня задачата. Но точния момент ще избера аз — отвърна Ваден и напусна шатрата.

Остана да стои под открито небе и задиша жадно чистия, хладен въздух. Буквално се задушаваше в присъствието на Великия магистър. Бог ми е свидетел, помисли си той, Дьо Ридфор просто е един надут глупак. Нима наистина този горделив фанатик си въобразяваше, че той, Ваден, ще се впечатли кой знае колко от последната му забележка? Та той не бе приел задачата заради ордена или баща си. Просто тази работа трябваше да се свърши, нищо повече. Стигнеше ли се дотам Великият магистър да определя кой кога и как да умира, нямаше да излезе нищо.

 

 

Дьо Ридфор се строполи върху един от столовете и се загледа замислен към изхода на шатрата, където току-що изчезна Ваден.

Кучият му син! Как изобщо се одързостяваше да разговаря толкова дръзко с него, Великия магистър? Крале и князе се боричкаха за благоволението на Дьо Ридфор, а този рицар без име, без благороден произход си позволяваше да го гледа презрително!

След Уеър щеше да умре и Ваден!

Баща му щеше да задава въпроси, но премахването на Ваден можеше да се представи като нещо наложително — знаел е твърде много, не е проявил необходимата предпазливост и други подобни.

В този момент обаче главният проблем представляваше Уеър от Дундрагон. Буквално го влудяваше фактът, че той, Великият магистър, не бе в състояние лично да унищожи този човек. Уеър бе като трън, забит в плътта му, и този трън трябваше да се извади.

Може би Уеър все още бе твърде силен и не можеше да бъде победен. Затова той, Дьо Ридфор, бе длъжен да предприеме действия, които веднаж завинаги да покажат на онова копеле, че ръката на тамплиерите е дълга и от ордена спасение няма.