Серия
Годеницата на лъва (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lion’s Bride, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 91 гласа)

Глава осемнадесета

Още с пристигането си в лагера Уеър побърза да раздели отряда на две. Едната част изпрати под командването на Абдул обратно в Дундрагон, а другата оглави лично. Разтуриха лагера и още с първите ивици светлина, пронизали сутрешния здрач, оставиха в галоп планините на Синан зад гърба си.

— А тук аз ви напускам — оповести Кадар, когато планините Носаири останаха на доста голямо разстояние зад тях.

— Какво? — попита Уеър уплашено. — Нима няма да отпътуваш с нас в Шотландия?

— Разбира се, че идвам! На всички е ясно, че без мен изобщо не можеш да се оправиш. — Пришпори коня си и извика през рамо: — След осем дни ще се съберем в Хафир. Не излизайте без мен в открито море.

— Къде отиваш? — попита Теа.

— Имам да изпълнявам задача.

— Не — извика Селена след него. — Върни се. Няма да търпя подобни нещо.

— След осем дни — извика Кадар и им помаха.

Уеър сграбчи здраво юздите на Селена в мига, в който тя понечи да препусне след него.

— Не можеш да го последваш.

— Та той ще го направи по заръка на стареца. Не искам да…

— Не можеш да го спреш. Нима мислиш, че аз не бих се опитал? Рано или късно пак щеше да ни се изплъзне — заубеждава я Уеър. — Кадар спазва обещанията си! Каза, че ще се присъедини към нас.

— Това е голяма грешка. — Селена изрече тези думи с болка, и погледът й все още следеше бързо смаляващата се фигура на Кадар. — Вие не разбирате… това… му… вреди.

— След осем дни отново ще бъде сред нас — обади се Теа в жалък опит да успокои сестра си. — Той ще дойде в Хафир.

Ако останеше жив.

 

 

— Какво има? — Селена изравни коня си с Уеър. За трети път в продължение на един час той спираше и поглеждаше зад раменете си. — Нещо не е наред ли?

— Не се тревожи!

— Не ми говори по този начин. Не ти вярвам.

— Ваден.

Тя пое рязко дъх.

— Ти видя ли го?

Той поклати глава.

— Аз го усещам.

— Ти изпрати човек да пази края на колоната, нали?

— Той може да съзре нечий неприятелски отряд, но не и Ваден.

— Може би само си внушаваш, че е наблизо.

— Не, знам, че е тук. Той ме следи от толкова време. Понякога дори ми минава мисълта, че се е превърнал в част от самия мен.

Теа се замисли.

— Какво значение има дали ни следи или не? Да не е полудял да ни напада! Един човек срещу цял въоръжен отряд. Досега никога не е рискувал.

— Да, но и досега изгледите ни да се изплъзнем никога не са били толкова осъществими. Той положително е научил, че целта ни е Хафир. От утре попадаме под закрилата на Синан и дори за Ваден не ще е много лесно да се приближи до нас. — Жребецът му ускори ход. — Мисля, че няма да чака повече. Трябва да прекосим тези гори още преди да се стъмни.

 

 

Падна здрач. Дърветата от двете страни на пътя се извисяваха над тях като неясни, заплашителни призраци. Като сянката на Ваден! Теа изруга и последва Уеър.

— Хайде, Селена. Побързай!

— Какво има? — попита детето, когато се изравни с тях.

Какво да й отговори? Че някъде във въздуха се таи невидима заплаха? Но Теа си спомни как в черничевата горичка Уеър долови присъствието на Ваден и в момента не бе склонна да отхвърли усещането му като безпочвена фантазия. Но какво ли знаеше тя? Може би двамата мъже бяха свързани по някакъв мистичен начин?

— Не знам… Според Уеър в тези гори има нещо зловещо.

— И аз изпитвам същото чувство, но тук човек напредва по-бързо, отколкото по планинските пътеки. — Селена се изправи върху стремената и се взря пред себе си. — Мисля, че гората свършва веднага след реката. В тъмното е трудно да се види точно, но на другия бряг сякаш няма вече дървета.

Уеър навлезе бавно с коня си в плитките води, като зорко наблюдаваше двата тъмни бряга.

Стигна до другата страна и помаха на останалите да го последват.

Те бяха вече близо до отсрещния бряг, когато внезапно високо в небето се извиси огнен сноп, който описа широка дъга и се стрелна право към тях.

— Боже всемогъщи!

Едновременно с възклицанието на Уеър огънят се устреми право към Теа… Не, не към нея. Стрелата се заби във водата зад нея. Само миг и… реката лумна — разбунтува се стена от пламъци.

— Проклятие, излизай бързо от водата, Теа! — Извика Уеър.

Селена бе точно пред нея. Нима той не виждаше, че тя не може да мръдне преди Селена да се изкатери по наклонения бряг?

До слуха й достигнаха виковете на мъжете, както и цвилене на изплашени коне. Погледна бързо назад — огнената стена по течението на реката откъсваше тях тримата от останалите. Огънят бързо се прехвърли на брега и подпали храсти, мъх и суха шума.

— Теа! — Селена бе стигнала до другия бряг. Там искрите също прехвърчаха вече от дърво на дърво. Не след дълго огнена преизподня щеше да огради Селена от всички страни.

— Не стой на едно място! — Теа подкара отчаяно коня си, но той се заинати и се изправи на задните си крака, изпаднал в панически страх от пламъците, които досягаха вече хълбоците му. — Продължавай! И гледай да оставиш дърветата по-бързо зад гърба си.

Селена сякаш бе замръзнала на едно място.

— Хайде, напред! — Ръката на Уеър се стовари тежко върху задницата на Селениния кон и животното се понесе между пламналите дървета към откритото пространство зад тях. После Уеър препусна обратно към горящата река.

— Недей! Трябва да бягаш! Огънят, той е…

— Мълчи — скастри я той с остър тон. — Да не мислиш, че искам да те загубя точно сега? — Сграбчи юздите й и със сила натисна главата на коня й надолу. После обърна жребеца си и ги поведе напред. — Пришпори го. И се дръж здраво. Разбра ли — здраво!

Тя се подчини и отчаяно се вкопчи в гривата на животното, докато Уеър го дърпаше и почти го влачеше към другия бряг.

Огън! Навсякъде!

Лакомо чудовище, поглъщащо всичко покрай себе си.

И се разпространяваше толкова бързо. Нима бе възможно?

И дим. Черни талази дим.

Които пърлеха дробовете й и разяждаха очите. Дано Селена е успяла да напусне гората, помоли се тя. Скоро нагазиха в по-плитка вода и конете се закатериха по наклонения бряг.

От дима Теа не бе в състояние да съзре поляната.

— Вдишай дълбоко и задръж въздуха — извика Уеър и хвана още по-здраво юздите й. — Обещавам ти, ще преминем.

Гърдите я боляха от разяждащия въздух, но ужасът, който изпитваше, не й позволи да мисли за болката.

Пушек. Черен като дълбините на ада.

Жега!

Очите й засмъдяха и сълзи се застичаха по страните й. Не бе в състояние да задържа повече въздуха. Издиша рязко и после отново вдиша. Връхлетя я пристъп на кашлица. Сякаш бе останала без дробове, без въздух. Заля я панически страх.

Кашлицата не пощади и Уеър.

Милостиви Боже, нима щяха да намерят гибелта си сред този мрак.

— Теа!

Селена. Теа разтвори широко очи, но не съзря нищо и никого. Но познатият глас долетя някъде отпред. Не биваше в никакъв случай да остане пленница на този гнусен капан.

— Стой, където си! Не… — Нов пристъп на кашлица й попречи да продължи.

— Всичко е наред — обади се задъхан Уеър. — Пре… минахме. Какво говореше този човек? Нали димът все още…

Не, въздухът просветля — вместо черният пушек пред погледа й се стелеше сивкава мъгла.

Небето! Видя небето! Хлад! Пурпурен здрач! И леденият блясък на много, много звезди.

— Слава тебе, Господи!

Конете, и те почувстваха, че спасението е наблизо и в галоп се спуснаха към покрайнините на гората.

Спряха едва на откритото пространство и Уеър скочи от седлото. Кашляйки, той свали Теа на земята, посегна към меха с водата и й го подаде.

— Пий. Но по-бавно.

Теа се закашля толкова силно, че в първия миг не можа да преглътне нито капка. Най-сетне успя да отпие една глътка — целебен балсам за възпаленото, пресъхнало гърло. След нея и Уеър отпи бавно. Макар и изтощена до смърт, тя намери сили да се усмихне — с опушеното си лице Уеър бе заприличал на истински нубиец. Вероятно и тя не изглеждаше по-различно от него.

— Но къде е Селена? Току-що чух гласа й някъде пред нас.

— Ще я открием. — Той изтегли меча си. — Не е Селена тази, която иска той.

Теа го изгледа неразбиращо.

— Това бе стрела на Ваден. Водата не може да се запали сама, нали? Разлял е земно масло по повърхността на реката.

Стрелата. През цялото време съзнанието й бе заето единствено от мисълта да оцелее на всяка цена. Но в този миг Ваден отново се превръщаше в главната опасност.

— Искал е чрез този пожар да ни убие, така ли?

— Глупости! Просто ви отделих от останалите, нищо повече. Бях убеден, че Уеър ще съумее да ви преведе през огъня.

Непознат мъжки глас. Теа се обърна рязко.

Откъм гората с меч в ръка към тях бавно се приближаваше мъж в доспехи. Пред него вървеше Селена, която отчаяно кършеше ръце.

— Ваден — прошепна Уеър.

Лицето на Ваден бе също тъй опушено, както и лицето на Уеър. Приличаше на дявол от преизподнята, от която току-що се бяха отскубнали. Само че мечът му, насочен към гърба на Селена, принадлежеше на този свят.

Теа пристъпи напред и извика право към него:

— Пуснете я!

— Той ме дръпна насила от седлото, когато излязох на поляната. — Селена удостои Ваден с унищожителен поглед през рамо. — Този бъзльо ме изненада.

— Въпреки това не ми бе лесно да я заловя — рече Ваден. — В гъстия дим не успях да разбера веднага, че съм хванал детето. Реших, че е дамата на сърцето ти, Уеър.

— Пуснете я — настоя Теа. — Вземете мен за заложник.

— За съжаление вас бездруго трябва да взема. Вие не ми оставихте друг избор. — После се обърна към Уеър и добави тихо: — Не е бивало да й разказваш за трона. Надявах се, че ще мога да я пощадя.

— Нищо не съм издавал, да го вземат мътните. Гербът върху знамето е чиста случайност.

Едната от веждите на Ваден се изви нагоре.

— Казах вече, че не съм те излъгал.

Ваден махна с ръка.

— Вече няма никакво значение. Нещата се проточиха твърде дълго и трябва най-сетне да им се сложи край!

— Иначе ще убиете Селена, така ли? — Гласът на Теа се извиси. — Та тя е още дете.

— Той няма да стори подобно нещо — вметна Уеър.

— Така ли мислиш? Неотдавна бях свидетел как в Акко и други деца си мислеха, че ще се спасят, понеже са малки. И никой не ме видя дори да трепвам при тази гледка.

— Бил сте свидетел на клането?

Той присви устни.

— Да, и то седнал до Великия магистър.

Ужас обзе Теа при мисълта колко ли обръгнал трябва да е човек, за да присъства на заколението на двадесет и седем по сто души.

— Добре — обади се Уеър.

Страхът не я напускаше. Любимият й впи поглед във Ваден — изражението му излъчваше страстно желание и още някакво чувство, което не бе в състояние да изтълкува.

— Уверявам те, че през онзи ден в Акко не се случиха особено красиви неща. — Ваден посочи меча в ръката на Уеър. — Ще ти дам възможност да излезеш на двубой с мен. Приготви се!

Уеър не помръдна от мястото си.

— Сигурно е било като в Джеда — произнесе той с равен глас. — Да изпратиш на смърт толкова много беззащитни и невинни души…

— Винаги умират беззащитните и невинните, а силните оцеляват. Знаеш това не по-зле от мен. Излез срещу ми на двубой. — Той се усмихна. — Кой знае? Може пък да ме убиеш и да се спасиш!

Уеър продължаваше да стои неподвижен на мястото си. Погледът му се плъзна изучаващо по лицето на Ваден, а след това той бавно и тежко поклати глава.

— За теб двубоят е твърде просто решение. Кипне ли кръвта, разумът загива. А ти искаш точно това, нали?

— Времето за разумни действия вече изтече. — Ваден стисна още по-здраво дръжката на меча си.

— Така е, само че току-що ти достигна до ново познание. — При тези думи Уеър хвърли меча встрани от себе си.

— Какво правиш? — възкликна Ваден с груб, дрезгав глас.

Уеър се отправи невъоръжен право към него.

Какво, за Бога, цели с всичко това, помисли Теа отчаяна.

— Селена, отстрани се — заповяда Уеър.

— Няма. Що за глупост да… — С едно-единствено движение на ръката си Ваден я блъсна встрани и сложи край на възраженията й. След което се изнесе крачка напред и нападна. — Нима желаеш да убиеш сам себе си? Хайде, бий се с мен!

— Напротив, желая да се спася. Живее ми се повече от всякога.

— Щом като е така, грабвай меча, мътните те взели.

Уеър свали шлема си и захвърли и него на земята.

— Както виждаш, облекчавам задачата ти. Случвало се е и преди, нали?

— Тогава си имах причини да пощадя живота ти. Вече не е така.

— Мисля, че и сега е същото. — Уеър падна на колене пред Ваден, смъкна ризницата с рязко движение и разголи врата си. — Хайде, удряй. Един точно премерен замах ти стига.

— Стани и се бий! — процеди Ваден през зъби.

— В Акко не коленичиха ли по същия начин?

Ставай!

— Нали ти казах, че не си в състояние да ме убиеш.

— Лъжеш се.

— Давай тогава… един точен удар и край.

Ваден вдигна меча си във въздуха.

— Не! — Теа се втурна към двамата.

— Стой, Теа! — Уеър не отместваше поглед от лицето на Ваден. — Това, което става, не те интересува. А и мечът е по-бърз от теб.

— Ти обаче ме интересуваш. — Прав е, мина й през ума. Намесата й би могла дори да ускори удара с меча. — Ваден, ако му сторите нещо, ще ви извия гръкляна ей с тези две ръце.

Уеър дори не я удостои с поглед.

— Хайде, Ваден, удряй.

Почерненото лице на Ваден се разкриви в страховита гримаса. До този миг Теа не бе виждала толкова решителност, изписана на човешко лице. Ръката му стисна дръжката на меча, както удавникът се хваща за първия предмет, попаднал пред очите му.

Острието разсече въздуха и… профуча досами главата на Уеър.

— Проклятие… — Ваден запокити оръжието встрани. — Да се пържиш в ада дано!

— Дори и така да е, не твоята десница ще ме изпрати там.

— Не бъди толкова сигурен. Просто временна слабост.

— Не, Ваден. Ти постигна познание. — Уеър се изправи на крака. — То, познанието, понякога връхлита изневиделица всички ни.

— Какво искаш да кажеш? Че след клането в Акко не мога да понасям вече кръв и само при вида й се задушавам, това ли?

— Не, казвам само, че съм твой приятел и че ти ме обичаш като приятел — отвърна Уеър простичко.

Ваден го изгледа със зяпнали уста.

— Сили небесни, как е възможно да си такъв глупак?

— Да, бях глупак — рече Уеър. — Дълго време смятах, че представляваш заплаха за мен, тъй като не осъзнавах, че всъщност ти си мой закрилник.

— Закрилник ли? — повтори Уеър сякаш в просъница. — Ти не си с всичкия си, безумецо?

— О, не, та нали самият ти винаги си стоял между мен и останалите. Ти ме закриляше през цялото това време, макар и да не си го осъзнавал. Помисли на спокойствие и ще видиш, че съм прав.

— Няма да направя нищо подобно. А ти си ми направо противен.

— В такъв случай хващай меча и ме убий.

Ваден погледна мрачно към небето.

— Снизходителността ми не ще трае вечно. Ще продължа да те преследвам.

— А аз ще те посрещна с радост — отвърна Уеър. — Както приятел посреща приятеля.

От гърдите на Ваден се изтръгна звук, наподобяващ ръмженето на тигър, комуто е отнета заслужената плячка. Той се обърна рязко и изчезна сред дърветата.

Теа въздъхна облекчено за пръв път, откакто двамата мъже застанаха един срещу друг.

Неочаквано обаче Ваден се появи отново от гората, възседнал бял жребец.

— Дай ми меча!

Уеър се наведе и му подаде оръжието с дръжката напред. Той просто застана прав, вдигнал очи към Ваден, а помежду им проблясваше острието.

Теа замръзна от ужас, забелязала стръвта, с която Ваден сграбчва дръжката.

— Глупак като теб не заслужава да живее — изрече той гневно. — Но днес, Уеър, късметът бе на твоя страна.

— Добрият приятел винаги носи късмет.

Невярващ на ушите си, Ваден поклати глава, след което заби пети в слабините на жребеца и препусна. Не след дълго обаче внезапно спря, обърна коня си и се го подкара обратно в галоп. Преди още някой да разбере какво става, той хвана юздите на конете на Уеър и Теа.

— Какво правиш? — извика Уеър изплашен.

— Недей да си въобразяваш, че Фортуна ще изсипе докрай рога на изобилието върху ти. Ти събуди гнева ми и ще ми е дваж по-приятно да знам, че ще ви се наложи да ходите пеш по целия път до Хафир. — Той се усмихна злобно. — На ваше място бих побързал. Мисля, че отряд тамплиери се намира на не повече от един ден езда оттук.

При тези думи изчезна, оставяйки след себе си само облак прах.

Замислена, Теа продължи да следи с поглед отдалечаването му през равнината.

— Постъпих глупаво — започна да се обвинява Селена. — Моя е вината, че загубихте конете си.

— Можеше да бъде и по-зле. — Още недоизрекла последните си думи, Теа усети, че омаловажава възможната трагедия и се разсмя на глас. — Да, наистина можеше да стане и по-лошо. — После се обърна към Уеър. — Веднага ли тръгваме или ще изчакаме, докато огънят изгасне.

— Какво казваш? — Той изобщо не я слушаше. — А, да. По-добре да изчакаме. Не искам да рискувам и да ни хванат насред открито поле. Пожарът на другия бряг не е много голям. Той е подпалил гората само от тази страна. На разсъмване огънят ще е изгаснал и моите хора ще могат да пресекат реката.

Теа смръщи чело.

— Не трябваше да унищожава дърветата.

— По-добре дърветата, отколкото нас — забеляза Селена. — Пламъците наближават. Ще ида да взема моя кон, преди да сме се лишили и от него. — Пое към покрайнината на гората, но внезапно спря на място. — Не, отсега нататък това ще бъде твой кон, Теа. Не мога да го задържа, тъй като ти загуби своя по моя вина.

Очевидно гузната съвест измъчваше Селена, щом като бе готова дори да пожертва коня си.

— Уеър сигурно може да вземе кон от своите хора.

Лицето на момичето се озари.

— Би било чудесно. — Тя се поколеба за миг, след което избоботи: — И ще ви бъда задължена, ако Кадар не научи за тази глупост.

— Ваден те изненада. Не е било никаква…

— Не, беше глупаво.

Очевидно Селена не искаше да я утешават.

— Добре, двамата с Уеър изобщо няма да споменаваме за случилото се.

Селена си тръгна и промърмори:

— Изобщо не ме интересува дали ще ме сметне за глупачка или не, след като самият той така идиотски се излага на опасности!

Теа отново погледна към равнината. Ваден почти не се забелязваше вече.

— Нима се чувстваше толкова сигурен, че няма да те убие? — попита тя Уеър.

— Не.

Тя се извъртя рязко.

— Защо тогава пое такъв риск?

— Не знаех дали ще го победя в двубой. Ако обаче той ме убиеше, щеше да се принуди да убие и теб.

— И затова склони глава под меча му, така ли? — Ръцете й сякаш се вцепениха. — Иде ми да те убия! Прав е Ваден, като казва, че си безумец и глупак.

— Беше единствената възможност да спася всички нас.

Теа цялата потрепери, спомняйки си на какво разстояние профуча мечът покрай главата му.

— Той наистина ли те е предпазвал всичките тези години?

— Така ми се струва. — След което добави, без да изпуска от погледа си отдалечаващата се точица: — Милостиви Боже, поне се надявам да е било така.

— Твърде голям риск заради едната надежда!

Най-сетне той се обърна към нея и се усмихна.

— Как можа да го кажеш? Та нали тъкмо ти ме учеше, че трябва да се надявам.

 

 

Пет дни след като Теа, Уеър и Селена се добраха до Хафир, пристигнаха и каруците от Дундрагон.

В долината заприиждаха кола след кола, натоварени с покъщнина, предмети и хора. Други мъже, жени и деца пеша следваха колоната.

При тази гледка Уеър подсвирна с уста.

— Надявам се да не ни потрябва втори кораб.

— А ти какво очакваше? — попита Теа. — Както виждаш, повечето хора предпочитат свободния избор. Тук те са повече или по-малко роби. Освен това осъзнават, че ще се грижиш за тях и в онази далечна страна. — Както щеше да закриля нея и да се грижи за нейното добруване. — Питам се дали… — Тя не продължи, тъй като зад втората кола съзря Ясмин. — Ето я и нея. — Разчиташе на Ясмин, но все пак не бе напълно изключено тя да остане по тези земи. Завтече се към вярната прислужничка. — Ясмин, така се радвам, че идваш с нас. Страх ме беше, че ще се наложи по-късно да пратя някого да те доведе.

— А къде другаде да ида? — отвърна Ясмин. — Естествено, бих предпочела Дамаск пред този кораб, който ще ни откара дявол знае къде. Никога не съм плавала по море. Казват, че било страшничко.

— И на мен ми е за първи път, но нали Селена пропътува на кораб цялото разстояние от Константинопол до тук, твърди, че когато времето е хубаво, човек се чувствал добре. — Бързо се огледа. — А къде е Таса? Не тръгна ли с теб?

— Разбира се, че е тук. Мъкне се в края на колоната и си бъбри с Абдул. Когато той е наблизо, вижда и чува единствено него и нищо друго. — Ясмин хвърли поглед към кораба в пристанището. — Абдул спомена, че принадлежи на стареца от планината. Някои от нас се боят, че може да ги сполети зло.

— За нас този кораб е по-сигурен от всеки друг. — Успокои я Теа. После додаде със сериозен тон: — Но никой не може да гарантира, че ще бъде напълно безопасно. Дори не бива да ви казвам накъде ще пътуваме, преди да сме излезли в открито море.

— Но ще си имаме работилница за коприна, нали?

— Не знам какви са условията в онзи край. — Теа стисна здраво устни. — Но дори и да не можем да произвеждаме сами плата, ще си го доставяме от другаде и така въпреки всичко ще отворим работилница. Освен това ще убедя Уеър да се установим близо до морски бряг. Защото където има кораби, там има и търговия. Не е нужно никой да знае кой произвежда везаната коприна, а щом е красива, хората толкова ще се зарадват, че притежават такова везмо, че няма да задават излишни въпроси. Ще намерим изход.

— Добре — изрази Ясмин удовлетворението си. — Сега обаче трябва да откъсна Таса от Абдул. Той си има по-важна работа от това да слуша нейното бърборене.

— Значи вече реши да живеем близо до морския бряг, така ли? — промърмори Уеър зад гърба на Теа. Той сложи тежко ръце върху раменете й и нежно започна да ги мачка.

— Ти също ще имаш изгода. В случай, че те нападнат, ще можеш по-лесно да избягаш — защити се Теа. — Ти си този, който реши да ме заведе в тази страна на мъгли и планини. В такъв случай аз имам правото да избера къде да живеем.

Той се изсмя.

— И какво ще правим, когато пристигнем, нали?

— Имах предвид само себе си. Ти можеш да правиш, каквото си поискаш… стига да не е нещо твърде опасно. — Тя се облегна върху тялото му. — Трябва много да внимаваш за себе си, за да има кой да закриля и пази сина ни и дъщеря ни.

— Дъщеря ли? Нали ставаше дума само за син?

— Реших да родя и дъщеря, която да наследи изкуството ми. И не трябва да се отделяш често от дома, за да зачена поне два пъти, нали разбираш. Синът ни вероятно ще се метне на теб — ще кръстосва страната надлъж и нашир и ще води непрекъснато войни.

— Звучи отвратително!

Обля я топлина при мисълта за син с очите на Уеър и с неговото голямо сърце.

— Е, не е чак толкова отвратително… Стига, разбира се, да не наследи твоя инат.

Устните му докоснаха ухото й.

— Обещавам ти да бъда винаги под ръка, щом ме пожелаеш. А ако някой път не си в настроение, ще ти се наложи да ме пъдиш от себе си.

Тя искаше всеки час, всяка минута Уеър да бъде край нея. В момента също не й се отделяше от него, но той трябваше да наглежда разтоварването на колите. С въздишка се освободи от прегръдката му.

— Трябва да възложа някаква работа на Селена. Откакто сме дошли, гледа единствено към пътя — очаква Кадар.

— Аз също — добави Уеър. — Може да се окаже и права, вероятно не е трябвало да го пускам.

— Нищо не зависеше от теб. Нали ти самият каза, че каквото и да става, Кадар ще открие начин да се измъкне от опека. — Реши все пак да утеши и себе си, и него. — Все пак са изминали едва пет дни. А той каза осем.

Уеър кимна.

— Да, така каза.

 

 

През следващите три дни от Кадар нямаше никаква вест.

На деветия ден също.

Селена престана да се храни и да спи. Единственото, което вършеше, бе да го чака и да се грижи за соколите, които Абдул докара от Дундрагон. Теа искаше да й възложи някаква задача, но корабът бе натоварен бързо и бе готов за отплаване. Просто трябваше да се въоръжат с търпение и да чакат.

На десетия ден Теа се изкачи надвечер на хълма и се присъедини към Уеър, който се взираше в далечината. Той изглежда напрегнат почти колкото Селена, помисли си Теа унило. А и аз сигурно не правя много по-различно впечатление.

— Какво ще правим, ако не дойде? — попита тя, сядайки до него.

— Давам му още два дни, след което ти отплаваш с кораба, а аз тръгвам да го търся. Двамата с него тръгваме след вас и всички ще се съберем в Шотландия.

Тя нямаше никакво намерение да поема на път без него, но реши този път да не се впуска в спор.

— Та ти изобщо не знаеш къде е.

— Да, но Синан знае.

Сили небесни, той не биваше в никакъв случай да посещава още веднаж крепостта на онзи изверг.

— А не съществува ли и друга…

— Идва!

Теа разтвори широко очи и видя как Селена лети с всички сили надолу по хълма. Бързо скочи на крака.

Далеч, далеч, на фона на пурпурния залез се появи фигурата на самотен ездач.

— Селена, върни се. Може изобщо да не е…

— Това е Кадар! — Във възклицанието на момичето прозвуча ликуване и щастие. — Да не мислиш, че няма да го позная? — Тя достигна пътя и продължи да тича нататък. — Той е, той е!

Увереността на Селена се предаде и на Теа и пулсът й се учести в радостна надежда. Завтече се след Уеър, който се спусна бързо към пътя.

— А, идвате да ме поздравите — извика ездачът срещу тях. — Подобаващо посрещане за човек, който се е съсипал от работа заради вас.

Да, наистина бе Кадар.

Селена се озова до него и посегна към юздите му.

— Закъсня. Защо не спазваш обещанията си. Каза осем дни.

— Е, наложи да се справя с някои трудности. — Той скочи от коня. — Аз знаех, разбира се, че ще ме изчакате. Не са много хората, които имат късмета да общуват с изключителни личности като мен. Щяхте да претърпите голяма загуба, ако… — Внезапно словесният поток секна. — Какво е това? Сълзи? Селена?

Тя избърса сърдито влагата от бузите си.

— Винаги плача, когато се ядосам. Бе длъжен да удържиш на обещанието си. Всъщност изобщо не биваше да тръгваш на път.

— Но нали самата ти ми разреши! — Той протегна ръка и безкрайно внимателно докосна мокрите страни на детето. — Колко драгоценно нещо могат да бъдат сълзите. Благодаря за твоя поздрав към мен!

— Да не си полудял? Не може да става и дума, че съм ти разрешила да отидеш — рече Селена. — Никога не съм те съветвала да изпълниш волята на Стареца. Идва ми да те шамаросам.

— Почакай! Не Синан ми възложи тази задача, а ти. — Той се обърна и хвърли поглед назад към пътя. — Ти нали си искаше обратно сандъците с коприните. Не беше никак лесна работа. Трябваше да намеря коне, както и колар. После по пътя за насам се налагаше да надхитряме както войските на Ричард, така и тези на Саладин. Веднаж дори стана нужда да се върнем назад и да заоб…

— Докарал си нашите бродерии? — прекъсна го Теа, невярваща на ушите си. — И ще си ги получим обратно, така ли?

— Али всеки миг трябва да се покаже на хоризонта… а, ето го, това е той. — Кадар посочи към колата, чиито очертания се откроиха в далечината. — И тъй като колата се движеше непоносимо бавно, реших да тръгна напред, за да…

— А ние пък си помислихме, че си се отправил нанякъде по нареждане на Синан — обади се Уеър с остър тон.

По лицето на Кадар се изписа изумление.

— Че защо? Не съм споменавал и думичка за Синан.

— Ти не каза нищичко — възкликна Селена. — Просто изчезна.

— Ах, пак тези сълзи. Значи си много, много ядосана. — Младежът се усмихна пленително. — А ще ти мине ли гневът, ако обсъдя с теб изтънчения начин, по който ще се издължа на Синан?

— Не, няма да ми мине. Ти си глупав, безогледен и… — Гласът й отказа да я слуша и тя се оттегли с гордо вдигната глава.

Кадар въздъхна примирено.

— А пък аз си помислих, че ще извърша едно добро дело. Не е лесно да й служи човек… — Той се завтече след нея. — Спомни си само за красивите бродерии, които спасих от превратностите на времето и мравките. Не заслужавам ли похвала вместо ругателни слова?

Тя не отговори.

— Помисли също за опасностите, на които съм се излагал, само и само да ти донеса тези неща. Нека ти опиша всички несгоди, претърпени по пътя, безсънните нощи…

Двамата се отдалечиха и Теа не можеше да чуе думите, виждаше единствено движенията на неговите устни, съзря гальовната му усмивка, която познаваше толкова добре. Предположи, че Селена ще му прости. И тя бе разгневена като сестра си, но Кадар имаше чисти намерения, а възвръщането на коприната бе неоценима услуга.

Очевидно и Селена разсъждаваше по сходен начин, тъй като по едно време наклони глава и забави крачка.

После спря на едно място и се обърна към Кадар. Усмивка озари лицето й. А той, той отметна глава назад и се засмя с пълен глас.

— Защо си тъй сериозна? — попита Уеър и хвана Теа под ръка. — Кадар е жив и здрав, в безопасност, а и ти си получи везмото.

— Да, но какво ли ще се случи следващия път? — пошепна тя. — Кадар никога няма да бъде напълно в безопасност. Синан постоянно ще тъче мрежите си като някой гигантски паяк и ще се опитва отново да го вплете в тях.

— Кадар може да се справи със Синан. Оцелявал в продължение на деветнадесет години, а с времето и сръчността му ще се множи.

— Да, но Синан разполага с оръжия, които изобщо не познаваме.

Уеър изръмжа тихо.

— Знаеш ли какво каза току-що? Скъпа моя, никой от нас не е в безопасност. Опитвам се да те убедя, че ние двамата с теб постоянно сме изложени на смъртна опасност, а ти се тревожиш за Кадар.

— Това е нещо друго.

— Защото Бог ме спаси веднаж и ти си убедена, че Той никога не ще зачеркне своята собствена намеса в делата ни, така ли?

— Да. За да му напомням винаги извършеното, докато съм до теб.

Той докосна леко с устни слепоочието й.

— Значи трябва да те охранявам много добре, за да си подсигуря оцеляването. Умно. Да ме натовариш с подобно задължение.

— Жените просто са по-умни от мъжете. Насъскваме ли хората да се избиват взаимно? Не. Ние само се опитваме да градим, а не да рушим постигнатото. Колкото повече разсъждавам за тези неща, толкова по-леко ми става на душата. Защото Ашера е онази част от Бога, която въплъщава както плодородието, така и мъдростта.

— Няма да мине много време и ще започнеш да твърдиш, че е онази част, която е сътворила Небето и земята — каза той сухо.

— По този въпрос ще мисля тепърва. — Погледът й се спря на Кадар. — Дали знамето е у него?

— Може би никога не ще научим. Той се забави доста. Вероятно му е било необходимо повече време, докато намери човек, по когото да изпрати знамето на тамплиерите.

— Надявам се, че се е случило точно така. — Внезапно й хрумна нещо. — Да не би да е използвал знамето като разменна монета в преговорите си със Синан?

Уеър поклати глава.

— Нали си спомняш как ни предупреждаваше да не споменаваме пред Синан нито думичка за знамето?

Тя също не вярваше, че Кадар е отишъл при стареца, но се зарадва, че и Уеър потвърди предположението й.

— Той обаче каза също, че на Синан е известно всичко, което става в тази страна.

— Защо се тревожиш? — Той отклони поглед встрани. — Нали самата ти подчерта, че знамето не притежава сила?

Не бе справедливо от нейна страна да му разваля настроението, и то без всякаква причина. Двамата бяха длъжни да забравят тази опустошена от войни страна, заедно с всичките му там знамена и лъвски тронове, които сякаш живееха собствен живот.

— Може би един ден ще разберем какво е станало с него. — Хвана го под ръка. — А сега нека видим как са натоварили коприните в трюма.

— А след това всички се качваме на борда. — Той ускори крачка. — Отплаваме със среднощния прилив.