Серия
Годеницата на лъва (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lion’s Bride, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 91 гласа)

Глава дванадесета

Осемнадесет месеца по-късно

10-ти юни, 1191-ва година

Ел Сунан

 

Кадар погледна с въздишка към короната на черничевото дърво.

— Истинска трагедия е, че се налага тези прекрасни дървета да търпят нашествието на толкова много вредители. Никак, ама никак не съм възхитен от твоите гъсеници, скъпа Теа.

— Те не са вредители. Та нали всяко живо същество трябва да се храни с нещо? А красивата копринена туника, която ти подарих… от нея се възхищаваш, нали? — Тя направи гримаса. — Доколкото си спомням, ти направо ме обсади и накрая ме принуди да ти я дам.

— От станалото имаме полза и двамата. Обичам красивите дрехи!

— Чудесно, но какво печеля аз?

— О, ще имаш възможността да ми се любуваш! Защото едва ли съществува друг мъж на този свят, който може толкова добре да подчертае достойнствата на твоето произведение. — Той замълча за миг. — Освен Уеър, разбира се. Той би изглеждал великолепно в някоя от твоите одежди.

Нагла лъжа, помисли си Теа. И двамата с Кадар съзнаваха, че никой не забелязва на дрехите на Уеър — прекалено силно бе излъчването на самия Уеър. А освен това, откакто бе пристигнал предната вечер, младежът споменаваше Уеър вече за трети път. Очевидно целеше нещо, но тя не възнамеряваше да го насърчава. Той бе наясно, че самата тя никога няма да започне разговор за Уеър. Теа смени темата.

— Не след дълго ще трябва да събираме пашкулите.

— Да знаеш само колко се радвам, че дърветата в Дундрагон не се използват по този начин. Тази година разцъфтяха всички, беше великолепно. Естествено, Уеър няма възможност да оцени достойнствата им. От един месец не е в Дундрагон. На границата не е спокойно, тъй като се носят слухове, че скоро ще пристигне крал Ричард, за да подкрепи Филип Френски в обсадата на Акко. Размирните шейхове се възползват от обстановката и стават все по-нагли, разчитайки, че Саладин ще призове Кемал на бой. — Кадар се усмихна иронично. — Непобедимият пълководец може да се окаже неоценим в отбраната на град, изпаднал в толкова тежко положение, нали? Бойната слава на Кемал е стигнала чак до Йерусалим.

— Нима е възможно?

— Ти най-добре знаеш. Обзалагам се, че ти е известно всяко послание, което си разменят Кемал и Саладин.

Тя го изгледа с невинно изражение на лицето.

— Откъде мога да науча подобни неща? Аз съм само една покорна робиня.

— Да, но на особена почит. Имаш правото да се движиш из цялата крепост. Двете със Селена разполагате дори с благородни коне, макар Кемал да смята, че мястото на жените е в харема.

— Движението е здравословно. Болните жени не вършат работа.

— Освен това конете предлагат и възможности за бягство, нали?

— На Кемал не му минава и през ум, че можем да избягаме. Той смята, че тук ми харесва.

— Значи е по-глупав, отколкото си мислех. Да, за ума му може да се съди и по начина, по който изпълнява всичките ти желания.

С изключение на едно. По този въпрос Кемал се оказа извънредно неотстъпчив. Но ако обстановката в и около Акко наистина бе толкова отчайваща, както се говореше, то целта ставаше все по-постижима.

— Нима изпълнението на желанията ми не представляваше част от споразумението между Уеър и Кемал?

— Не и в такава степен. — Кадар помълча. — Играеш много опасна игра, щом като се стараеш да му внушиш, че знамето е причина за бойните му успехи. Бездруго е невероятно, че от толкова време жъне победи. Достатъчно е обаче да претърпи едно-единствено поражение и той ще се обърне против теб. Знаеш, че вещиците ги горят, нали?

— Щом се налага, ще поема този риск. — В погледа й не се четеше никакъв страх. — Това не те засяга, Кадар.

— За съжаление ме засяга, и то не малко. Защото и аз участвах в преместването ти тук. — Той поклати глава. — Наистина действаш извънредно умно. С възхищение наблюдавам как въртиш Кемал на малкия си пръст. С всеки изминал месец държането му спрямо Уеър става все по-хладно и по-недружелюбно. Я ми кажи ти на мен, ще поискаш ли от Кемал и главата на Уеър?

— Не.

— А моята?

— Не говори глупости.

— Добре, значи не искаш главата ми. Вече съм спокоен!

— Не желая да се пролива кръв. Известни са ти намеренията ми, нали? Впрочем аз и никога не съм ги крила.

Той кимна.

— Обърнах внимание на Уеър на тази подробност. Той обаче смята, че Кемал ще спази дадената дума.

— Е, в такъв случай нямаш основания за тревога.

— Да, но той не е идвал в Ел Сунан и не е бил свидетел на отношенията ти с нашия приятел, шейха. Ти обработваш Кемал така, както се изтръгват звуци от лира. Изумителна гледка!

— Да не би Уеър да си е въобразявал, че ще си кротувам тук, ще си шия послушно и ще чакам да настъпи куково лято?

— Не, вероятно не е мислил по въпроса. Той просто желае да бъдеш в безопасност тук, за да…

— … за да прекарам две години в пленничество — довърши тя изречението. — Не желая да разговаряме за него.

— Ето това наричам аз твърдост и непоколебимост. На мен прости. Защо не и на него?

Защото ми е близък, помисли си тя. Защото му вярвах, а той коварно ме довлече на това място.

— Заради теб той се е превърнал в нещастник, който гони сенките. — В гласа на Кадар се прокрадна ласкателство. — Няма друга жена, християнка или мюсюлманка, която да притежава рицар като Уеър. Човек, който толкова да държи на благополучието ти.

— Ами тогава да си намери някоя друга и да я прати в тъмница.

— Ще признаеш обаче, че съществува основателна причина, нали?

— Нищо подобно не желая да признавам. Основателна причина за пленничеството ми няма! Той нямаше право да действа по този начин, дори и Ваден или Дьо Ридфор да тропаха по вратата му.

— Е, Великият магистър няма да тропа вече на ничия врата, освен на небесната. Преди две години, по време на първата обсада на Акко, му видяха сметката.

Теа остана за момент неподвижна, после се обърна и го изгледа изненадана.

— Защо не си ми казал досега?

— Защото според Уеър този факт не е важен. Великият магистър Дьо Ридфор бе луд. Вярно, че смъртта му сигурно е предотвратила повторения на случая Джеда, но също така е вярно, че опасността за Уеър… и за теб не отпада. Решенията на предходния Велик магистър се пренасят и върху приемника му. Уеър твърди, че практиката винаги е била такава.

Винаги. Уеър бе прокълнат винаги да… Защо първата й мисъл бе насочена винаги към този мъж? Нали го прогони от съзнанието си? Нали си имаше своите собствени грижи.

— Уеър може да прави, каквото си иска, аз обаче няма да остана дълго тук.

— Ако Уеър намери някакъв начин, той ще…

Аз ще открия начина! — Разтреперана, Теа пое дълбоко въздух и се опита да овладее гласа си. — Впрочем току-що казах, че не желая да разговарям за този човек. Ако настояваш, ще се наложи да напуснеш стаята.

Той въздъхна тежко.

— Добре де, разкажи ми тогава за гърчещите се гадинки по дърветата. Колко време трябва да мине, докато добиеш своята коприна?

— Не много. Една или две седмици след образуването на пашкула изтегляме копринената нишка и я намотаваме на масури. — Иззад спокойната й усмивка надничаше упорство. Тя се насочи бавно към пътечката. — Разбира се, ако сме още тук.

 

 

От Ел Сунан Кадар препусна направо към лагера на Уеър в хълмистите земи на южната граница.

Кадар скочи от коня и връчи юздите на Харун.

— Изглеждаш направо като протрито парче стара кожа — обърна се той към Уеър. — Кога си спал за последен път?

— Забравил съм. Може би преди две нощи. — Уеър се насочи към шатрата си. — Ял ли си?

Кадар кимна утвърдително.

— Преди да тръгна от Ел Сунан. — После се намести върху купчината завивки във вътрешността на шатрата. — А ти, спомняш ли си още що е то вилица и нож? Измършавял си.

— О, храня се предостатъчно. — Той също седна и подаде на Кадар меха с водата. — Как е Теа?

— Цялата е огън и пламък. Очите й искрят, бузите руменеят. Поставила си е цел и тази цел я съживява. — Той отпи голяма глътка и се облегна на едната си ръка. — А аз идвам тук и какво да видя — превърнал си се в сянка.

— Не съм сянка. Загубил съм някой и друг фунт, тъй като нямам много време за храна. Миналата седмица водихме тежки боеве.

— Кемал е петимен да го поканят да се присъедини към отбраната на Акко. Ще се спука от гордост. — Кадар спря за миг. — А Теа пък ще се спука от сметките, които си прави. Успяла е да извлече полза буквално от всяка победа на Кемал.

— Вече си ми говорил за тези неща.

— Да, но този път в държането й се долавя прекомерна възбуда. Мисля, че не след дълго ще нанесе последния си удар.

— И според теб какво трябва да направя аз?

— Да действаш съобразно обстановката! Тя просто не иска да повярва, че този път е по-застрашена от всякога. — Замълча за миг. — Не е зле сам да добиеш представа за положението там.

— Тя няма да пожелае да ме види.

— Забравяш Кемал! Можеш да затвърдиш позициите си пред него.

— Милостиви Боже! Та аз се бия тук до крайно изтощение, за да опазя границата му — възкликна Уеър. — Какво още иска от мен?

— Отсъствието ти е твой враг и помощник на Теа. По-лесно е да измамиш някого, когато споменът за него се изличи.

Уеър замълча.

— Иди в Ел Сунан, преди да е станало твърде късно. Между Теа и Кемал става нещо. Мисля, че му е дала някакви обещания.

Уеър вдигна внезапно поглед.

— Какво нещо?

Кадар само помръдна с рамене.

— Не съм съвсем сигурен. — Забелязал изражението на Уеър, той поклати глава. — Не, не е скочила в леглото му. При наличието на харем с тридесет и две жени подобно нещо едва ли могло да тласне Кемал към действие. Ти, разбира се, си нещо друго — добави той. — Радвам се най-чистосърдечно, че все още има нещо, което да те раздвижи.

— Какво да му предложи? Той си има своето знаме. Тоест моето.

— Казах всичко, което зная. Не съм гадател! Отиди сам и виж!

— Но аз съм нужен тук и не мога да се впусна да проверявам всяка измишльотина, която ти…

— Господарю, вестоносец от Дундрагон. — Харун бе застанал на входа на шатрата и размахваше възбудено ръце. — Яздил е с всички сили. Да го доведа ли?

Уеър се изправи от мястото си.

— Не, аз ще дойда.

Кадар отпи още една глътка вода. Трудно бе да убедиш човек, който не желае да научи каква е истината. Съзнаваше отлично, че Уеър предпочита по-скоро да се изложи на вражеските мечове и бойни секири, отколкото отново да застане пред Теа. Не го обвиняваше в малодушие. Понякога езикът на Теа ставаше по-остър и от сърп, а Уеър бе особено чувствителен спрямо…

В този миг приятелят му се втурна в шатрата и незабавно заоблича доспехите си.

— Наредих на Харун да оседлае коне за двама ни. Абдул ще поеме командването тук. Тръгваме за Ел Сунан.

Кадар не се помръдна от мястото си.

Ти поемаш към Ел Сунан. Лично аз днес съм прекарал предостатъчно време на седлото.

— Може да ми потрябваш.

— В такъв случай изчакай до утре.

— Не е възможно. — Той намести шлема на главата си. — Току-що е пристигнала вест от Акко. Крал Ричард е пристигнал и обсадните войски стават много силни. Вероятно градът ще падне.

— А Саладин сигурно ще извика на помощ Кемал и останалите шейхове — промърмори Кадар, докато се изправяше.

— Ти го каза.

 

 

Навлизайки през портите на Ел Сунан, Уеър и Кадар не забелязаха военни приготовления, а Кемал ги посрещна извънредно хладно.

— Защо идваш? Защо не ме пазиш от коварните ми врагове? — нападна ги той. — Винаги ли сам трябва да се справям с всичко?

Вярно, че Кемал бе надут човек, но в този миг арогантността му надминаваше границите на поносимото.

— Мисля, че не можеш да се оплачеш от услугите ми. — Уеър срещна погледа му без капчица колебание. — Или се заблуждавам?

Кемал се закашля продължително.

— Не, ти изпълни обещанието си. Само че… — Той не продължи изречението. — Не идваш да я вземеш, нали?

— Обмислях такъв ход. Кадар ми съобщи, че Теа не се държи като покорна робиня. Не бива да те гневи.

— О, не. Не ме ядосва. — Кемал вирна упорито брадичка. — Не можеш да я вземеш просто току-така. Имаме споразумение.

— До слуха ми стигна, че Саладин ще те призове в Акко. Кой ще ми пази тогава собствеността?

— Слухът е неверен. Саладин е наясно, че Акко не е в състояние да се противопостави на Ричард. Никога не бих допуснал да ме използват за начинание, предварително обречено на неуспех. — Той се усмихна самодоволно. — Утре ще се срещна с него, трябва да обсъдим отбраната на Йерусалим.

— Да, но и в този случай собствеността ми остава без охрана.

— До две седмици се връщам обратно. Тук тя е на сигурно място. Кадар сигурно ти е докладвал за грижите, които полагаме за нея.

— Да, съобщи ми. Сега обаче искам да се убедя с очите си, че всичко е наред. — Уеър скочи от коня и се отправи към харема. — След малко ще се присъединя към тебе. Ще ми окажеш подобаващо гостоприемство, нали?

— Най-охотно. Ти не си ми враг. Но защо трябва да се виждаш с нея? Не трябва да я смущаваш. Тъй лесно се дразни.

— Значи се дразни лесно, така ли? — Уеър го погледна учудено през рамо.

По лицето на Кемал бе изписана неприятна изненада, нещо повече, дори страх.

— Е, какво ти казах? — проръмжа Кадар.

Милостиви Боже, Теа наистина бе омагьосала шейха, щом като самата мисъл, че нещо може да я разтревожи, бе в състояние да накара този мъж да се разтрепери.

— О, ще се опитам да я щадя — рече Уеър с ироничен тон.

— Няма нужда да ме щадиш. — Към него се приближаваше Теа.

Уеър спря на място и впи поглед в нея. Великолепно извезаната й дреха бе с цветовете на вечерното небе. Не изглеждаше по-възрастна от последния път, само някак по-смела и по-самоуверена. И… по-красива. Боже, колко бе красива!

Цялата е огън и пламък, обрисува я Кадар.

Наистина пламтеше, но не с меко, нежно сияние. Напомняше по-скоро на меч, нажежен до бяло над лагерния огън. Погледът й бе остър и предизвикателен — точно както и при последната им среща. Всъщност можеше ли да очаква нещо друго?

— Изобщо не ме смущаваш. Не ще допусна да се случи подобно нещо. — Спря точно пред него. — Но не желая да идваш тук.

В този миг съжали дълбоко и искрено, че се е съгласил да дойде на това място.

— Посещението ми няма да трае дълго.

— Искам да си тръгнеш веднага.

Всъщност не бе толкова уверена в себе си, колкото изглеждаше на пръв поглед — артерията на врата й пулсираше отчетливо. Имаше време, когато той докосваше тази вдлъбнатина с устните си и усещаше как животът изпълва тялото й.

Тя откъсна погледа си от неговото лице и се вторачи в Кемал.

— Ще ми бъде много приятно, ако го изпроводиш да си ходи.

Смутен, Кемал смръщи чело.

— Не мога… той е твой повелител. Защо не се оттеглиш в покоите си, така няма да го виждаш. Утре той ще си тръгне.

— Надявам се! — Тя се извъртя рязко и се отдалечи.

— Нали ти казах, че ще я разсърдиш. — Кемал изгледа Уеър укорително. — Тя не те иска.

— Откога се интересуваш дали робините харесват някого или не?

— Знаеш отлично, че тя е по-различна от останалите. Човек трябва да се държи с нея внимателно. — Кемал се усмихна дяволито. — Бързо разбрах защо не бива по никой начин да загубиш това свое съкровище. Постъпи умно, като я доведе при мен.

— Да, трябваше да бъда сигурен, че мъжът, който ще я охранява, е човек на честта. — Уеър замълча преднамерено, след което добави: — Е, Кемал, направил ли съм правилния избор?

Лицето на арабина се наля с кръв.

— Нима се съмняваш в моята почтеност? Аз спазвам дадената дума, макар и да открих, че вече не се нуждая от тебе. Бих могъл и сам да се справя с враговете си.

— Разбира се, че имаш нужда от мен. Чух, разбира се, за големите ти победи, но дори и Саладин не е в състояние да стори нищо, ако не го подкрепят, нали? Иначе защо ще те вика на помощ?

Ядът на Кемал отшумя начаса.

— Да, наистина разчита на мен. Само аз мога да му донеса победа в тези времена. — При тези думи той се обърна рязко. — За съжаление не мога да ви отделя повече внимание — трябва да се приготвя за път.

Уеър го проследи с поглед, докато прекоси двора. Това надуто магаре наистина си вярваше, без каша съмнение тук имаше пръст и Теа. В него се надигна вълна от ярост и разочарование.

— Бих казал, че верността на Кемал се е поразклатила — забеляза Кадар. — Какво смяташ да предприемеш сега?

— Ще чакам, ще наблюдавам. Какво друго ми остава? — При тези думи се отправи към отделението на жените. — Не ми е известно по-сигурно място от това. Не знам къде другаде да я отведа.

— Искаш да я предупредиш, така ли?

— Не, не бива.

Последваха го насмешливите слова на Кадар:

— Защото благородната девица може да вземе да се „разтревожи“.

 

 

При вида на приближаващия се Уеър Теа се вкопчи здраво в капака на прозореца. След малко щеше да остане насаме с него в стаята. Осъзнаваше, че изобщо не е обърнал внимание на острите й слова, защото той винаги вършеше каквото си поиска.

Не се бе променил и същевременно изглеждаше някак различен. Сянката, която хвърляше върху калдъръма, бе все така дълга, но бе някак изтънял, по-стегнат, по-жилест от по-рано, страните бяха хлътнали, а костите изпъкваха от кожата. Долната му устна обаче си оставаше все така пълна и чувствена, ледено сините очи искряха както някога изпод правите, черни вежди.

Милостиви Боже, какво съм се вторачила тъй жадно в него, помисли си тя с уплаха. Не ставаше въпрос за страст, а за някакво дълбоко желание — тя буквално чезнеше за един-единствен негов поглед. Но нали току-що на всеослушание поиска той да се маха?

— Цялата трепериш — обади се Селена зад гърба й. — Боиш ли се?

— Не, разбира се, че не. — Тя откъсна поглед от двора. — Тук сме на сигурно място. Кемал ще се погрижи той да не ни стори зло. — По устните й пробяга принудена усмивка. — Но разговорът ни ще бъде крайно неприятен. Защо не идеш в градината? Ще те извикам, когато всичко свърши.

— Ако искаш, мога и да остана.

Теа поклати глава. Уеър бездруго щеше да отпрати Селена, а Теа не бе в състояние да понесе и подобен сблъсък.

— Върви, върви, ще се справя и сама.

— Но първо спри да се тресеш — упрекна я Селена. — Никой мъж не може да ме изплаши дотолкова, че да се разтреперя още преди появата му.

Ако беше страх, щеше някак да го понесе. Не предполагаше, че тялото й ще откликне на присъствието му по този глупав начин. Огорчението й трябваше да предотврати подобно издайническо поведение.

— Той се появи така внезапно, но ще се успокоя.

Селена я изгледа с недоверие, след което бавно излезе.

Теа пое дълбоко въздух, а след това още веднаж. До слуха й достигнаха бързите стъпки на Уеър в коридора. Не биваше в никакъв случай да забележи, че тя не може да се овладее.

— Какви налудничави мисли са те подгонили? — произнесе Уеър сърдито зад гърба й.

Тя се отлепи от прозореца, обърна се и го погледна. В тази изискана стая той изглеждаше като някой вълк, жаден за плячка. Тресна вратата зад гърба си и закрачи към нея.

— Кемал се пъчи наляво и надясно като паун. Въобразява си едва ли не, че е в състояние да завладее целия свят.

За нея остротата на неговата атака бе добре дошла, тъй като прогони обзелата я коварна слабост така, както нищо друго на света не би могло да го стори.

— Защо обвиняваш мен?

— Знаеш защо. Той вярва, че проклетото знаме притежава магическа мощ.

— Е, и? В крайна сметка той сам е стигнал до това заключение.

— Да, а ти си го подхранвала!

— Нима трябва да загърбя изгодния момент, след като късметът буквално хлопа на вратата?

— Точно това е трябвало да сториш, мътните го взели. — Той я сграбчи за раменете. — Той вярва, че му носиш щастие, но претърпи ли неуспех в някоя битка, ще припише вината на теб. Разбра ли?

— Пусни ме!

— Слушай ме внимателно! Казваш му, че магическата сила е напуснала вече знамето, разбра ли?

Тя се заизвива непокорно под хватката му.

— Той обожава Саладин. Ако обаче неговият повелител го унизи и достойнството му пострада, той ще се върне тук и ще ти пререже гръкляна начаса.

— Няма да има никакво унижение и никакви битки. Отива само да се срещне със Саладин.

— А ако той промени решението си и го вземе в Акко?

— Ако това стане, ще посрещна спокойно събитията.

— Нищо подобно няма да сториш. В мига, в който намеря за теб друго убежище, ще напуснеш Ел Сунан.

— За да ме вкараш в поредната тъмница, така ли? — Тя го изгледа с пламнал поглед. — Ще напусна това място единствено като свободна жена. Тук ти нямаш думата. Убедена съм, че Кемал ще ти попречи да ме отведеш със себе си.

— Искаш да загинеш ли? — Разтърси я здраво. — И Селена ли искаш да загине, а?

— Не си струва да ме увещаваш! А за Селена ще съумея да се погрижа. — Теа се откъсна от него и вирна предизвикателно брадичка. — Хайде! Кажи на Кемал, че смяташ да ме отвлечеш. Може пък точно това да е тласъкът, който ще ускори събитията в моя полза.

За миг си помисли, че Уеър отново ще я сграбчи, но той само изруга тихо и закрачи към вратата.

Чувството и за облекчение обаче продължи твърде кратко. На входа той се извърна към нея рязко като светкавица.

— Кадар ми съобщи, че размахваш под носа на Кемал някаква примамка. Какво, по дяволите, си му обещала?

Трябваше вероятно да замълчи и да не му отговаря, но не успя да се въздържи. Желаеше той незабавно да си върви — защото нищо не бе в състояние да я отклони от взетото решение.

— Бойно знаме за Саладин. Но условията диктувам аз — усмихна се тя лукаво.

Той я зяпна, изумен от чутото.

— Боже всемо…

В следващия миг вратата се затръшна зад гърба му.

Гневът й постепенно отшумя и тя се почувства като пребита — сякаш се е сгромолясала от някой връх. Безкрайно се ядосваше на самата себе си, че е допуснала той да й въздейства по този начин. Последните две години се бе постарала да го изтрие от паметта и сърцето си, но още при първата им среща се почувства така, сякаш никога не са се разделяли.

— Отиде ли си? — Селена влезе в стаята. — Стори ли ти нещо?

— Не, но е бесен. Гласи се да ни отведе от Ел Сунан.

— Как можем да му попречим?

— Ще разговарям с Кемал, когато се върне. Похвалите на Саладин ще го размекнат, ще бъде, така да се каже, узрял и ние ще го откъснем от дървото. — Тя смръщи чело. — Няма да е зле да се подготвим. Утре започваме да опаковаме везбата, а другата седмица изпращаме Ясмин и Таса в Дундрагон.

— А ако откажат?

— Трябва да си тръгнат оттук. Не бива да ги влачим със себе си, без да знаем точно какво ни предстои. Нужно е само да ги убедим, че ще им пратим вест веднага щом се установим някъде. — Макар че Бог знае кога ще се стигнем в Дамаск, помисли тя вяло. Отново всичко отначало. Пресвета майко, колко трудно е да започнеш всичко наново!

Погледна пак през прозореца. Не съзря нито Уеър, нито Кадар. Вероятно седяха вече с Кемал на трапезата. А на следващия ден щяха да напуснат Ел Сунан.

Трябва да изчезне оттук, преди Уеър да се върне.

 

 

Следващата сутрин на развиделяване Уеър и Кадар преминаха с конете си през портата.

— Виждаш ми се доста умърлушен — обади се Кадар, докато се изкачваха по хълма. — Откакто се видя вчера вечерта с нашата очарователна Теа, не си продумал и дума.

— Няма нищо за казване.

— Кемал също бе доста равнодушен към нас. Въодушевяващото ми присъствие така си и остана незабелязано.

Уеър погледна бързо назад към крепостта. Когато поеха на път, дворът гъмжеше от воини на Кемал, в този момент портите все още бяха затворени.

— Той мечтае за бойна слава. Теа му е обещала знаме и за Саладин.

— Всемогъщи Боже…

— Съвсем същото казах и аз.

— Не й ли стига Кемал, че се е захванала и със Саладин?

— Очевидно не.

Кадар избухна в гръмогласен смях.

— Какво умно котенце!

— Котенце, на което Кемал може да одере кожата по всяко време. Трябва да й намерим друго убежище.

— Няма да е лесно. В най-близко време Ричард ще премине в атака и много се съмнявам, че ще се намери някой сарацин, който да приеме при себе си християнка. По-скоро ще поднесат на сребърен поднос главата й на Саладин. А както правилно забеляза, и към кръстоносците не ще може да се обърне за помощ. И какво ни остава в такъв случай?

— Един господ знае… — С всеки следващ миг раздразнението на Уеър нарастваше. — Кажи ми, защо е толкова упорита? Нима не разбира, че Ел Сунан е най-подходящото място за нея?

— Е, не понася тъмниците. — Кадар го изгледа право в очите. — На нейно място ти нямаше да се държиш другояче.

— Да, но аз съм мъж.

— Според нея този довод не е сериозен.

— Защото е инат, пръкнала се на този свят само да…

Внезапно до слуха им долетя барабанен тропот.

Уеър хвърли бърз поглед през рамо и съзря през портата да излизат с маршова стъпка-две колони от по шест войника, които биеха ритмично по огромни конусообразни барабани. Кемал напускаше крепостта с подобаващата за случай тържественост.

Уеър стигна до гребена на хълма и спря коня си.

— Учудвам се само как знаменосците на Кемал все още не са размахали пред него палмови клонки… Господи Боже!

— Какво има? — Кадар също загледа фигурата на Кемал, надянал разкошни доспехи, който тъкмо пресичаше портата, поклащайки безформената си фигура. — Изглежда доста смешен, нали? Питам се, как ли такъв дебелак замахва с тежкия меч.

— Нямам предвид Кемал — промълви Уеър. — Знамето.

— Ах, да, ти още не си го виждал. — Погледът на Кадар се спря на знаменосеца и той наклони одобрително глава. — Великолепно е, нали?

— Не. — Уеър не можеше да повярва на очите си.

— Не бива да си кривиш душата само защото завиждаш на Кемал. Теа е сътворила нещо изключително. През живота си не съм виждал по-красиво бойно знаме.

В случая „красиво“ бе твърде слаба дума. Златисточервеният герб сякаш оживя при досега си със слънчевите лъчи. Всичко в Уеър се сви, когато съзря искрящите, неистови очи на лъва.

— В четирите ъгъла е изобразена птицата феникс, излизаща от огъня — символ на възраждането — заобяснява Кадар. — От тук не се вижда ясно, но над пламъците танцуват малки пеперуди. Според Теа пеперудите олицетворявали радостта.

— Тя ли ти го каза? — попита Уеър с предрезгавял глас.

— Попитах я, когато един ден видях Кемал да напуска крепостта.

— Проклятие, защо не си ми го описал досега?

— Да, а после да ми заповядаш да го открадна, нали? Реших, че ще е по-добре да не споменавам за знамето.

— Какво… — Уеър преглътна, за да пропусне въздух през пресъхналото си гърло. — Какво каза тя за лъва?

— Нищо. С голямо нежелание ми описа дори и фениксите. — Кадар се вгледа в двата изправени лъва с превити гръбнаци, които протягаха лапи нагоре към центъра на знамето. — Стойката им е направо царствена, нали?

— Точно така.

— Необичайно разположение. Дали пък не се загатва бой?

— Не. — Войнската колона се приближи, тътенът на барабаните се сля с тътена на пулса му. Внезапен полъх на вятъра подхвана плата на знамето и лъвовете сякаш се раздвижиха. — Лъвовете са седнали.

— Не ми се вярва…

— Да, седнали са. — Уеър откъсна поглед от знамето. — Те образуват трон. — Идваше му да зареве, да буйства, да се спусне стремглаво по хълма, да отскубне знамето от знаменосеца и да избяга с него накрай света. — Изобразен е лъвски трон.

— Не вярвам. Никога не съм виждал трон, който да… — Не продължи нататък, защото в този миг Уеър обърна коня си и заби пети в слабините му. — Уеър, какво става?

Вятърът биеше в лицето на Уеър, жребецът ускори още своя бяг.

Забранено! Не го гледай!

Теа. Господи, Теа!

Спря коня на много мили от Ел Сунан, до някакъв поток, пресичащ малка горичка. Скочи от коня и с олюляване достигна до дърветата, където повърна. После се свлече на земята и със затворени очи опря гръб в един кедър.

Напразни усилия. Все още виждаше лъвовете пред себе си.

— Предполагам, че имаш някакви причини да си тъй притеснен.

Гласът на Кадар.

Той отвори очи и на известно разстояние от себе си съзря младежа, който бе все още на седлото.

Уеър събра сили и се примъкна до брега на потока, изплакна устата си и напръска лицето с вода.

Кадар скочи от коня.

— Скъпи ми Уеър, ако те гони завист, трябва да я надмогнеш. Подобни крайни състояния ти вредят.

Уеър изобщо не обърна внимание на ироничната забележка.

— Трябва да отнемем знамето от Кемал.

— Защото го искаш за себе си ли?

— За нищо на света! Бих бил истински щастлив, ако можеше никога вече да не се изпречва пред погледа ми. — Прокара език по изсъхналите си устни и се опита да прогони от паметта си пламтящите златисти очи и разветите гриви. — Но също така не бива в никакъв случай да остане у Кемал.

— И защо не?

— Защото представлява опасност. Може да го съзре Ваден. Удивлявам се как все още не знае за съществуването му.

— Няма нищо за чудене. Кемал досега е имал само малки схватки в собствената си провинция. Би било чиста случайност Ваден да види точно това знаме.

Кадар бе прав. Той, Уеър, бе загубил яснотата на мисълта си. Цяло чудо бе, че главата му все още си стои на раменете.

— Но той ще го види, когато Кемал тръгне на бой заедно със Саладин. Ще го видят и всички останали тамплиери.

— Е, и какво страшно има в този факт?

— Това е лъвският трон. — Кадар не разбираше нищо. Другояче не можеше и да бъде. Уеър бе сторил всичко възможно приятелят му никога да не научи за съществуването на този трон. Дори и в този момент, в който се налагаше да го спомене, думите буквално засядаха на гърлото му. Но той се нуждаеше от помощта на Кадар, за да завладее знамето. Не можеше обаче да очаква, че Кадар ще го послуша безпрекословно, без да получи съответните обяснения.

— В мига, в който Ваден или някой от високопоставените рицари от ордена съзре знамето, те веднага ще разберат кой го е създал и незабавно ще изпратят някого да убие Теа.

— Само защото е извезала знамето ли?

— Не, защото й е известно какво съм видял в пещерите под Соломоновия храм.

Кадар поклати глава.

— Не си й казвал нищо, нали?

— Не съм, но въпреки всичко е знаела — промълви Уеър. — О, Господи, как е могла да научи за съществуването на лъвския трон?

— Какъв е всъщност този лъвски трон?

— Нали заради него двамата с Жофроа се спуснахме в пещерите, бяхме дочули вълшебни истории за трона, който произлизал от Ханаанската земя. Просто не успяхме да устоим на любопитството си. — Притвори очи и пред вътрешния му взор сякаш отново изплува тронът. — Намираше се в малко скрито помещение в най-далечния край на лабиринта от пещери. Той, лъвският трон!

— И тамплиерите искат да те убият, защото си го видял, така ли? Но продължавам да не разбирам защо.

Уеър не желаеше да обяснява повече. Бездруго вече бе издал твърде много.

— Защото е лъвският трон.

— Уеър, омръзнала ми е твоята смешна потайност.

— Трябва да им вземем знамето!

— Струва ми се, че фантазираш. Видях знамето и не съм забелязал двата лъва да образуват трон.

— Може би. Само че всеки, комуто е известно съществуването на оригинала, ще го разпознае. Ваден е наясно по този въпрос и ми повярва, когато го уверих, че Теа не знае нищо. Отсега нататък вече няма да ми вярва и ще я сметне за не по-малко опасна от мен. Какво ти, в нейно лице той ще съзре основния си противник, тъй като е извезала трона върху знамето и така е разкрила съществуването му пред целия свят.

Настъпи кратка пауза. Внезапно Уеър промълви:

— Моля се Богу Ваден да не види знамето преди ние да го отнемем от Кемал.

— „Ние“ ли каза? Да не разчиташ случайно на моята помощ?

Уеър издържа на погледа му.

— Аз те моля за помощта ти, тъй като нямам право да я поискам от теб.

Кадар се усмихна.

— И какво? Отпускаш ми някакви жалки трохички от истината за този тайнствен трон, така ли? Изкушаваш ме да те лиша от подкрепата си, докато не ме посветиш във всичките си тайни. — Той въздъхна тежко. — Но като знам какви угризения на съвестта ще те налегнат, приятелю мой, като знам колко непоносим ще станеш, то най-добре ще е все пак да ти донеса знамето.

Уеър изпита огромно облекчение.

— Все още не е нужно. Първо трябва да отведем Теа от Ел Сунан.

— В такъв случай вземай решение. Ти току-що каза, че сме длъжни по най-бързия начин да завладеем знамето.

— Смятам да остана тук и да наблюдавам Ел Сунан. През това време ти ще отидеш в лагера на Саладин и ще следиш Кемал. Окаже ли се, че двамата само са разговаряли и той поеме обратно към крепостта си, ще ни остане време да подготвим следващите си ходове. Ако обаче разбера, че с развят боен стяг е влязъл в битка с кръстоносците, ще ти съобщя незабавно.

Кадар кимна.

— Съгласен. Но се опасявам, че против всякакъв разум ще се поддадеш на чувствата си.

Не биваше в никакъв случай да се поддаде на страха, който го преследваше през цялото време. Опасността растеше с всеки изминал ден и една-единствена грешка, едно-единствено неудачно решение бе в състояние да доведе до смъртта на Теа.

— Кемал не бива да узнае, че си в лагера на Саладин.

— Да не ми е изпила кукувица ума? — Кадар се метна на коня си. — Никой няма да забележи присъствието ми, ако аз самият не реша да се издам. — От седлото си той погледна надолу към Уеър. — Убеден ли си напълно, че лъвският трон украсява знамето на Теа?

Уеър кимна утвърдително.

— Кълна се. Макар че само един Господ знае откъде е научила за съществуването му.

— Е, мога да си представя. — Кадар му намигна насмешливо. — Не е изключено да приказваш на сън.

Уеър поклати глава.

— А може би си се изпуснал покрай всичките онези сладки словца, които си й нашепват в ушенцето, а?

— Изобщо не съм й шепнел каквито и да било мили думички.

— Никога ли? Какво чудно тогава, че се затруднява да ти прости греховете. — Той обърна коня. — След като тайната не ти се е изплъзнала по невнимание, значи може да става дума единствено за някаква нелепа случайност. Изглежда, че съдбата не е особено благосклонна към теб, приятелю. — Той вдигна ръка за поздрав. — Добре е все пак, че имаш толкова храбър и великолепен другар, човек, който умее по-добре да разпределя тежестите върху везните.

— Да, наистина голям късмет — предаде се Уеър.

Кадар го изгледа изумен през рамо.

— Оцени ли ме най-сетне?

— О, отдавна съм наясно с истинската ти стойност. На този свят едва ли ще се намери по-добър и смел другар от теб. Бог да те закриля, Кадар.

Настъпи един от онези крайно редки мигове, в които младият мъж губеше дар слово. Той се спусна с коня си през гората обратно към пътя, а ездата му наподобяваше бягство. Но объркването му не продължи дълго.

— Забрави да кажеш „великолепен“ — извика той по посока на приятеля си. — Храбър, верен и великолепен.

— Да, великолепен. — Сълзи опариха очите на Уеър. Не след дълго Кадар изчезна от погледа му. След като в продължение на толкова години педантично поддържаше разстоянието помежду им, сега вече завлече и приятеля си в блатото, в което бе затънал сам. Научеха ли в ордена за знамето, нямаше да оцелее никой, който имаше нещо общо с него.

Алени лъвове с полегати, златисти очи.

Мощ и величие.

Смърт и възраждане след смъртта.

Отче небесни, откъде бе научила за този трон?