Айрис Йохансен
Годеницата на лъва (5)

Глава четвърта

На третия връх отново запламтя ярък огън.

Ваден се бе завърнал.

Уеър се вкопчи инстинктивно в каменния зид. Не биваше да се поддава на самоуспокоението — за него Ваден си оставаше заплаха.

Обаче за добро или зло той почти бе свикнал с това положение. Както в миналото, така и сега Ваден представляваше неотменна част от живота му и той почувства нещо подобно на облекчение от факта, че врагът му е наблизо, наблюдава го и го дебне в засада.

До мига, в който реши да го нападне.

Е, това време все още не бе настъпило. И все пак, след тридневно отсъствие Ваден се завърна на върха.

Какъв бе този смях?

Обърна се и погледна надолу към крепостния двор. Вече бе забелязал, че Теа и Кадар са си създали обичай да се разхождат вечер на чист и хладен въздух. Този път двамата се бяха спрели и разговаряха с момченцето, което палеше факлите. Всъщност това момче… да, досети се, че се канеше да го изпрати у дома му.

— Абдул — извика той.

Оръженосецът му прекъсна разговора си с един от стражите и дотича от другия край на галерията. Уеър посочи с пръст към момчето.

— Много е малък още. Изпрати го до дома му.

— Харун е добро момче, господарю. Мислех си… баща му почина и парите му трябват… дава ги на майка си.

Уеър се намръщи гневно.

— Не съм длъжен да изхранвам цялото село. Нали хората ще кажат, че откъсвам децата от майките им? Хайде, прати го у дома.

Абдул кимна и се извъртя кръгом.

— Кажи му, че след няколко години може да се върне.

Абдул кимна отново.

— И гледай там на майка му да не й липсва нищо, докато момчето достигне нужната възраст.

Широка усмивка озари лицето на Абдул.

— Слушам, господарю.

— И в бъдеще това да не се повтаря. Не приемаме никого под шестнадесетгодишна възраст.

— Слушам, господарю. — Абдул се завтече обратно към стража.

Отново до слуха му долетя познатият смях.

Загледа се надолу. Теа се усмихваше, а Харун се бе втренчил в нея, сякаш тя разпръскваше светлина като факлата в ръцете му.

Наистина Теа излъчваше огън и сила, каквито Уеър не бе срещат у никоя друга жена. Дори и в миговете на най-голяма слабост тя показа храброст, достойна за най-добрите му воини.

Теа и Кадар помагаха на Харун да запали факлите на портала.

Дори и по походката си тя се отличаваше от другите жени. Пристъпваше грациозно, но решително, с нюанс на храброст и неустрашимост. Какви ли събития от живота й бяха оформили тези нейни качества?

Осъзна накъде го носят мислите му и смръщи чело. Нека Кадар си блъска главата какво да я прави, той лично не изпитваше желание да се занимава с нея. Щеше да я държи на разстояние от себе си. В този миг тя отметна глава назад и във вечерния въздух до слуха му достигна пълнозвучният й, богат на оттенъци смях. В негово присъствие обаче не се смееше никога, бе винаги нащрек и се държеше неестествено и вдървено, сякаш всеки миг очаква той да се нахвърли върху й. Всъщност предпазливостта й вероятно бе уместна. Защото той наистина желаеше да се нахвърли върху нея. Да разплете косите й и да потопи лице в тези светли, копринени талази. А после… после щеше да сграбчи гърдите й, да разтвори бедрата й и да проникне дълбоко в нея. Боже милостиви, само си помисли за нея и се възбуди докрай.

Трябваше да я избие от главата си. На всяка цена. Та тя все пак бе жена като всички останали. Още в този миг, начаса, трябваше да извика някоя, която да задоволи желанието му и да прогони гъркинята от неговите мисли.

 

 

— Все още паля само факлите, но един ден ще стана велик воин — перчеше се малкият Харун. — Точно като лорд Уеър.

Теа се усмихна — с искрящите си тъмни очи и милата усмивка момчето бе очарователно.

— Ти палиш факлите наистина много добре. Време е вече да си починеш.

Сякаш нещо изтри усмивката от лицето на момчето и то поклати глава.

— Не може. Длъжен съм да запаля всички факли.

— Правилно, точно такава е и уговорката — обади се Кадар. — Абдул няма да се зарадва особено, ако преди настъпването на нощта не са запалени до последната.

Харун само това и чакаше и побягна.

— Слушам, господарю Кадар.

Все още с усмивка на уста Теа се загледа след момчето, което тичаше към стълбата. Тя наистина се наслаждаваше на тези вечерни мигове, в които можеше да си побъбри свободно с Харун. Момчето толкова се гордееше със службата си в тази страховита крепост.

— Може би трябва да се прибираме — рече Кадар. — Става хладно.

— Ей сега. — Проследи с поглед момчето, което притичваше от факла до факла, оставяйки след себе си огнена следа. Да, децата излъчваха винаги ярка светлина. — Напомня ми на Селена.

— А коя е Селена?

Неочакваният му въпрос я върна бързо в действителността. Тя се обърна.

— Имаш право, наистина захладня.

— Ти да не мислиш, че ще възседна коня и ще открадна тази Селена, ако случайно ми издадеш коя е? — попита Кадар и я последва. — Какво още да сторя, за да ти докажа най-сетне, че ти желая единствено доброто? Кажи, не съм ли най-милият и добросърдечен човек на света, а?

Той бе наистина и двете неща, но заедно с това и най-големият инат, когото бе срещала някога. През последните три дни все се изхитряваше във всеки техен разговор да вмъкне по някой изкусен, подвеждащ въпрос.

— Ако беше толкова добросърдечен, колкото искаш да се изкараш, нямаше да ме изтезаваш с въпроси, на които не желая да отговарям.

— Но тъкмо този факт свидетелства за моята доброта. Ако ти бе на моята възраст и притежаваше моя опит, щеше да ти стане веднага ясно, че по този въпрос можеш да се опреш на моята преценка.

Тя изпръхтя презрително.

— По-голям си от мен с две години. В никакъв случай с повече.

— Боже, Теа, та аз още в люлката съм бил по-възрастен от теб.

Тя понечи да отвори уста ида се впусне в спор по въпроса, но още в същия миг я затвори. Независимо от дръзките му забележки и непресекващата му усмивка, тя все пак не можеше да забрави онзи Кадар, когото видя в друга светлина, докато й показваше соколите. Той се засмя тихо.

— Е, само гдето не съм имал люлка, разбира се. Ние обаче бяхме твърде бедни и аз спях на пода, увит в някаква завивка. Мисля, че тъкмо по тази причина съм се научил да се движа толкова бързо. Сигурно съм се боял, че плъховете ще ме изгризат, не успея ли да избягам навреме от тях.

През тялото й премина мразовита тръпка.

— Това не е смешно.

— Вярно, че не е. Аз обаче предпочитам да се надсмивам над тези неща, отколкото да се задълбочавам повече от необходимото. — За миг замълча. — А теб като дете било ли те е страх от плъхове?

— Не. — Николас щеше сигурно да полудее, ако някоя от тези гадини се приближеше до разкошните му копринени платове. Внезапно Теа осъзна, че отново бе успял да я подведе — незабележимо бе вплел един от своите си въпроси в разговора им. — Кога ще ме заведеш в Дамаск? Вече се възстанових съвсем — попита тя с отчаяние в гласа.

— Скоро. Няма да насилваме събитията!

Естествено, той не бързаше за никъде. Селена обаче все още се намираше в Константинопол и трябваше да понася живота в дома на Николас. Затова тя, Теа, трябваше да се установи колкото се може по-скоро в Дамаск.

— Искам да тръгна на път още утре.

— Ще видим. Какво ще кажеш за партия шах преди лягане?

— Не. — Тя погледна бързо към Харун, който в този миг тъкмо палеше последната факла по пътеката покрай бойниците. Той се усмихна и й помаха с ръка. Отвърна на поздрава му и отново я обзе познатото чувство на тъга. Как й се искаше Селена да е до нея, да види щастливата й усмивка.

Не, напразно си внушаваше разни неща. Беше смешна. Селена бе единственият човек на този свят, когото обичаше, а тук, на това чуждо място, се нуждаеше от човек, когото да обича.

— Изглеждаш тъжна — обади се Кадар тихо, подчертавайки всяка сричка. — Разкажи ми за какво мислиш в момента.

Не, този човек наистина не бе свикнал да отпуска хватката.

— Не можеш тъй лесно да изтръгнеш нещо от мен. — С тези думи тя влезе в замъка. — А сега отивам да си легна.

 

 

Два дни по-късно забеляза, че факлите палеше не Харун, а някакъв непознат боец.

— Отиде си в селото — гласеше отговорът на Кадар, когато го попита. — Вчера вечерта. Според Уеър е още твърде малък.

— Но той така се гордееше… — Внезапно я обзе гняв. — Колко годишен трябва да е тук човек, за да пали факли и да помага?

— Малък е още — повтори Кадар. — Това място не е за деца.

Да, помисли си тя, изпълнена с горчивина, тук има място единствено за слугини, за курви и за войници, дрънкащи с оръжията си.

— Не е трябвало да го гони.

Кадар сви рамене.

— Лордът реши, че така ще е най-добре.

Тя вдигна очи към неясната фигура върху крепостния зид. По това време Уеър винаги стоеше там, загледан в отсрещните планини.

Той държеше на мнението си и по този начин погребваше надеждите на едно малко момче. Или — обземеше ли го плътско желание, незабавно някоя жена се втурваше към кревата му. Така че ако Уеър не издадеше съответното разрешение, крепостните врати нямаше никога да се разтворят пред нея.

Сили небесни, тя наистина не можеше да намали властта му върху хората, но все пак нямаше да позволи да я заключат на това място.

Внезапно се обърна и се втурна през двора.

— Къде така? — извика изплашен Кадар след нея.

Без да го удостои с отговор, тя се затича по коридора и се заизкачва бързо по дългата вита стълба. Не след дълго достигна вратата и изскочи на пътеката покрай бойниците. За момент се спря — преди да се приближи до него, трябваше да си поеме дъх и да събере мислите си.

Боже милостиви, колко самотен изглеждаше този мъж! Буквално можеше да се докосне стената, с която се ограждаше от останалите.

Е, той сам се бе поставил в такова положение. Нима можеше да се очаква нещо друго, щом като постоянно отблъскваше хората от себе си. Не, в този случай съчувствието бе неуместно. И бездруго си имаше предостатъчно грижи, за да се занимава и с този човек.

Стигна до него и спря.

— Трябва да говоря с вас.

Уеър продължаваше да гледа неподвижно към планините.

— Късно е. Върви да спиш.

— Не е чак толкова късно. Изминаха вече пет дни. Защо ме задържате още в крепостта?

Той все още не я поглеждаше.

— Според Кадар за теб е добре да постоиш още тук.

Тя изпръхтя презрително.

— Дори и обгарянията от слънцето вече ги няма. — Пристъпи още по-близо до него. — Не мога да чакам повече, трябва да започвам работа.

Той не отговори.

Да имаше как, щеше хубавичко да го разтърси.

— Защо да не си тръгна? Вие не ме искате в замъка. Не съм ви виждала, откакто ми донесохте черничевите листа.

Той я погледна за миг.

— Защото е трябвало да се погрижа за твоите развлечения, така ли?

Тя процеди през зъби:

— Подобно нещо не ми е и минавало и през ума. Впрочем не е по вашите възможности — та вие друго, освен войната и похотта не познавате, нали?

— Войната не е никак забавна, но другото може и да е. — Той поклати глава. — Не, и това не е вярно. Когато ме обземе желанието, не му се наслаждавам напълно, защото е твърде силно.

Като се изключат закачките на Кадар, едва ли нещо друго би могло да извика усмивка на устните му. Когато обаче го изненада онази нощ с Таса, той се усмихна. Нима единствено пиянството бе в състояние да смекчи ядовития му нрав? Не, всъщност дори и тогава тя долови някаква горчивина, налегнала го като тъмен облак.

— Ако искаш да се забавляваш, иди при Кадар — рече той. — И стой по-далеч от мен.

— Добре. Но само ако наредите на Кадар да ме заведе в Дамаск.

— Той желае да те задържи тук. Според него ти си в опасност, докато не научи всичко за теб. Кажи му каквото иска да узнае и потегляш на път още следващия ден. — Той пресрещна погледа й. — А що се отнася до мен, напълно ми е безразлично откъде идваш и с какви опасности ще се сблъскаш в бъдеще. Мястото ти не е тук. Права си, аз познавам единствено войната и похотта. И тъй като не можеш да се биеш за мен, значи остава само другото. — Погледът му се спря на гърдите й и той продължи с непроменен тон: — Когато те погледна, веднага се възбуждам. Останеш ли още малко, не отговарям за себе си.

Грубоватите му, безсрамни слова я изплашиха, но не толкова, колкото неочакваната реакция на тялото й. Гърдите й набъбнаха под погледа му — сякаш я бе погалил. Зрънцата изпъкнаха и опънаха мекия плат на роклята й. Дали в светлината на факлите бе успял да забележи издайническия отклик на тялото й? Вероятно да. Той присви очи, устните му придобиха онези чувствени очертания, които познаваше, откакто го свари с Таса в голямата зала.

— Сега, когато спя с някоя жена, ми се ще това да си ти. Първо реших, че Таса ми е омръзнала, затова изпробвах още две други, но и с тях почувствах същото. — После продължи с предрезгавял глас: — Постоянно желая ти да си на тяхно място. Да разтвориш широко бедра, да те погаля. Нали скоро видях пухкавото ти руно — така искам да нахлуя в него, да изляза, после пак да вляза…

— Престанете! — изтръгна се от гърдите й. — Това, което казвате, не е… порядъчно.

— Погледни се. Нали виждам, че и ти искаш същото.

— Заблуждавате се. — Успя да овладее гласа си. — Аз няма да се превърна в една от вашите жени. Никога няма да бъда собственост на някой мъж. Ще си имам своята работилница за везмо и смятам да подредя живота си, както аз намеря за добре.

Той премести поглед от гърдите и върху лицето.

— Щом е така, стой далеч от мен. — Извъртя се и отново впи поглед в планините. — И кажи най-сетне на Кадар, каквото иска да знае. По този въпрос съм му предоставил правото да решава сам, но все пак и моето търпение си граници. Останеш ли тук, ще наложа волята си.

— Не ви засяга моето минало. А ако не ме пуснете, ще открия начин сама да си ида оттук. Няма да… каква е тази светлина?

Той продължаваше да гледа неподвижно към третия връх.

— Просто лагерен огън, нищо друго.

Без да го изслуша, тя се приведе над зида, за да вижда по-добре.

— Не, не там. Малко по на юг…

Той се вцепени.

— Всемогъщи Боже — изтръгна се от гърдите му, след което се обърна светкавично и се втурна към вратата.

Тя се затича след него.

— Какво става?

— Джеда. Селото гори.

— Селото…

Та там живееха семействата на воините, охраняващи крепостта.

Той бе изпратил Харун обратно в Джеда… Втурна се надолу по стълбите след него.

— Идвам с вас.

— Не.

— О, да, разбира се.

Той се обърна към нея.

— Нямам никакво време да споря с теб. Прави каквото щеш. Може пък там да си на по-сигурно място, отколкото тук.

— Ще взема мехлеми и превръзки — отвърна тя и се спусна по коридора към кухнята. — Ясмин!

 

Не след дълго Теа изтича навън — на двора гъмжеше от коне и въоръжени бойци. Погледът й се плъзна из тълпата и откри Кадар.

— Кадар!

Хванал коня си за повода, той се приближи към нея.

— Може ли да се кача на твоя кон?

Той хвърли поглед по посока на Уеър, който тъкмо възсядаше коня си в другия край на двора.

— Трябва да останеш тук. Не знаем какво ни чака в Джеда.

— Не ставай глупав. Ще срещнем ранени хора. Ясмин ще ни последва с кола, пълна с превръзки, целебни мехлеми и храна. — При тези думи тя протегна ръце, за да я вдигне на седлото. Той обаче не обърна внимание на жеста й и тя добави: — Освен това лорд Уеър няма нищо против.

— Ах, така ли? — Лицето на Кадар придоби замислен израз. — Ще ми се да знам… — Приведе се напред и я вдигна на коня. — Сигурна ли си, че е разрешил? — В другия край на двора той запря коня си пред Уеър. — Разумно ли е решението ти?

— Опасността ни дебне отвсякъде. Възможно е силите, които оставям в крепостта, да не стигнат. — Уеър вдигна рамене. — Може би тъкмо извън стените на крепостта Теа ще бъде в безопасност.

— А ако е клопка?

— Не знам. Във всички случаи обаче съм длъжен да ида там. Все пак опожареното село е мое, нали? — Той вдигна ръка и се впусна в галоп по подвижния мост. С гръмотевичен тропот го последва дълга редица от ездачи.

Кадар пое след воините.

— Той какво искаше да каже? — попита Теа. — За каква клопка става въпрос?

— Всъщност едва ли има капан — успокои я той. — Уеър е успял да събере по-силна войска от тази на тамплиерите. Точно затова и до този момент не са го нападнали — очакват сгодния момент.

Бе споменал и по-рано, че орденът преследва Уеър, но не бе за вярване, че тамплиерите ще подпалят цяло село само и само за да принудят Уеър да напусне своята твърд. Та нали все пак бяха монаси, Божии служители.

— Пожар винаги може да избухне. Едно малко невнимание покрай огнището и… — Наистина не си струваше да си хабят друмите предварително. — Далеч ли е оттук?

— Веднага след следващия хълм. След малко сме там.

Дали ще стигнем навреме, ще успеем ли да помогнем на хората, запита се тя отчаяна. А нощното небе бе заляно от ярко зарево.

 

Цялото село бе в пламъци, всяка отделна къща представляваше една малка преизподня. Теа не бе в състояние да скрие ужаса, който я обзе. Мъртъвци… навсякъде мъртъвци.

Мъже, жени… о, Боже, също и деца… малки деца.

— Трябва да им помогна. Трябва да… — Тя се свлече от коня.

— Теа! — изкрещя Кадар.

Без да обръща внимание на виковете, му тя се хвърли към малко момиченце, проснато покрай една от горящите колиби, обърна предпазливо телцето. Кръв. Тъмни очи, вперени в небето. Мъртва.

— Не можеш да й помогнеш с нищо — долови тя гласа на Уеър някъде до себе си. — По-добре изчакайте с Кадар пред селото. Открием ли оцелели, ще ги изпратим при вас.

Сякаш в просъница тя отправи поглед към мъжа на коня, надвесен над нея и прошепна:

— Мъртва е.

— Да, с един удар на меча. Чиста работа — произнесе той с тих глас. — Не е страдала.

— Меч… — Погледна бързо и към другите мъртъвци. Бе съзряла труповете и опустошението, но не бе обърнала никакво внимание на причините. От другата страна на пътя лежеше мъж, от чийто гръб стърчеше стрела. До един зид пък някаква жена се бе свлякла на земята, а ръката й все още притискаше раната в корема. Теа просто не бе на себе си от ужас. — Нима са били нападнати?

— Почакай ме пред селото!

Тя поклати глава.

— Може и да е оцелял някой. Трябва да…

— Разпоредих вече да дирят признаци на живот във всички тела. Това е селото на моите хора, а жертвите са техни близки. Бъди сигурна, че ще действат извънредно съвестно.

Без да се съобразява с нареждането, му Теа се изправи на крака и тръгна потресена от тяло на тяло. Продължи към кладенеца в средата на селския мегдан. Навсякъде посечени трупове.

Лица, по които бе застинал ужасът. Кръв.

Бременна със стрела, забита в гърба.

И дим — гъста пелена от дим.

Кадар приклекна до едно от телата.

— Уеър каза да напуснеш.

— Няма да си тръгна — сопна се тя. — Сигурно има останали живи. Аз ще… — Нещо не помръдна ли там? Тя скочи бързо на крака и се втурна към някаква фигура, свлечена зад кладенеца. — Харун? — Детето разтвори очи.

— Мамо…

— Тихо, тихо, всичко е наред…

Той поклати глава и отново притвори очи.

Важното бе, че е жив. Обърна се към Кадар:

— Отнеси го оттук.

Откри само още един оцелял от клането, някакъв старец, който се скрил под една кола. По всичко личеше, че никой друг не бе оживял. Дали и хората на Уеър не бяха открили някого? Във всеки случай тя бе длъжна да продължи издирването.

Уеър я дръпна рязко.

— Искаш и ти ли да изгориш заедно с труповете, а? — Вдигна я на ръце и я понесе по улицата.

— Пусни ме! — извика тя и започна да се съпротивлява. — Открих двама. Може да има и други.

— Не, няма повече. — Лицето му си остана напълно безизразно. — Но дори и да е имало оцелели, ние вече не сме в състояние да стигнем до тях. Пламъците са обхванали цялото село. — Той я постави на земята. — Ясмин, пази я — рече той и изчезна.

Не бе забелязала пристигането на колата — за нея в този миг не съществуваше нищо друго, освен смъртта, огънят и кръвта.

— Вие плачете — обади се Ясмин. — Ранена ли сте?

Теа осъзна едва в този момент, че плаче, и докосна мократа си буза. Сълзите на целия свят не можеха да оплачат трагедията, пред която бе изправена.

— Не, не съм ранена.

Обърна се към селото. То вече не съществуваше. Пред очите й се издигаше само могъща, непробиваема стена от пламъци.

— Дано милостта на Аллах ни настигне — продума Ясмин с развълнуван глас. — Хората не се отнасяха добре с мен, но никога не съм им пожелавала подобно нещастие. Та аз съм отраснала тук сред тях.

Наоколо бяха застанали бойци със сълзи в очите. Това бе родното им място, тук бяха родени, а сега най-милите им хора бяха станали жертва на пожара. Не можейки да понесе повече тази гледка, Теа се обърна отново към колата.

— Видя ли Харун?

— Не знам дали ще оживее. Нанесли са му тежък удар по главата. Старецът, Малик Бен Кара, се е отървал обаче с леки обгаряния.

— Открили ли са и други?

— Да, още един мъж, Амал, кърпача. Починал е преди още да видя раните му.

Двама оцелели от цяло село. Теа почувства, че й прилошава, но успя с последни сили да се овладее. Ако в този момент се поддадеше на слабост, нямаше да помогне никому. Покачи се в колата и извика:

— Към Дундрагон! Бързо! Трябва да се погрижим за момчето.

— Всичко наред ли е? — Кадар изникна до колата.

Тя кимна.

— Трябва да закараме Харун в крепостта.

— Още не. Уеър тръгна напред с няколко души — първо ще проверят дали пътят е безопасен. Ще изчакаме четвърт час и чак след това ще те изпроводя обратно.

Тя кимна вяло. Все още не бе напълно в състояние да възприеме реално ставащото, но все пак осъзнаваше, че не можеха да си позволят да застрашат живота на Харун.

— Необходима ми е вода — трябва да почистя раните му.

 

 

Дундрагон ги посрещна мрачен и недружелюбен. Нещастието бе сложило отпечатъка си и върху крепостта, и върху защитниците й.

— Занесете го в моята стая — нареди Теа на хората, които вдигнаха Харун от колата. Докато пътуваха, момчето не се бе върнало в съзнание. Може би нямаше да се събуди никога.

Не, за подобен изход не можеше да става и дума. Та слезе внимателно от колата и се затича нагоре по стъпалата.

— Прати да ме известят, когато даде признаци на живот.

Заповедта бе произнесена от Уеър, застанал малко встрани. Все още бе в доспехите си, а лицето му бе застинало в същата непроницаема маска, която носеше и в селото. Нима няма нищо на този свят, което да го развълнува поне малко, помисли си Теа. Коравосърдечното му държане предизвика гнева й.

— Защо? За да го изпратите обратно в селото, на сигурна смърт, затова ли?

Първоначално той замълча, а изражението му остана непроменено.

— Повтарям, пратете да ми съобщят.

Тя се завъртя рязко и се втурна в замъка.

Харун дойде в съзнание на другата сутрин.

— Мамо…

Теа стисна здраво ръката му. Не желаеше да го лъже. Кажеше ли му истината по-късно, детето щеше да изпита по-голяма болка.

— Само двама са оцелели от пожара. Ти и един старец — опита се да си спомни името, споменато от Ясмин. — Малик Бен Кара.

— Пожар… какъв пожар?

Явно, че са го повалили, преди да настъпи огненият ад.

— Избухнал е пожар. — Тя охлади челото му с влажна кърпа. — А сега се опитай да заспиш отново.

Клепките му бавно започнаха да се затварят.

— Да. — По страните му се търкулнаха две сълзи. — Мамо…

Вече не бе гордият малък рицар, понесъл из двора факлата си като искрящ боен флаг, не, той отново се бе превърнал в дете. Прииска й се да го притисне към себе си, както бе прегърнала Селена в онази сутрин, когато почина майка им. Само че той не й принадлежеше — не принадлежеше никому. Преглътна с усилие сълзите си.

— Обещавам ти, че скоро ще се почувстваш по-добре.

Продължи да го държи за ръка, докато най-накрая сънят се смили над раненото дете.

— Вие самата трябва да поспите — продума Ясмин, поставяйки съд с прясна вода върху масата до леглото. — Аз ще остана до него.

Теа поклати глава. Ръката на детето все още почиваше в нейната и тя си помисли, че ако я пусне, ще извърши предателство спрямо него.

— По-добре ти си почини. Ти също не си спала.

Първоначално Ясмин се поколеба, но после кимна с глава.

— Е, поне едната от нас трябва да прояви разум — отвърна и се затътри към вратата. — Ще кажа на Таса да дойде след няколко часа и да ви смени. Тя разбира от деца.

Но не толкова, колкото от мъже, добави Теа сухо наум, но още в същия миг изпита мъничко срам. Та това момиче бе започнало да проституира още като дете. Имаше ли право да я осъжда? Таса трябваше да оцелее в свят, в който деца като Харун само за една страховита нощ се превръщаха в кръгли сираци.

— Не, няма да е нужно. Може след няколко дни, когато състоянието му се подобри.

— По-добре днес.

Вратата се затвори зад Ясмин и Теа поклати уморено глава. Трябваше ли да се впуска в спор? Та тази жена щеше непременно да стори онова, което си бе наумила. Нещо повече — вероятно би трябвало да изпита благодарност към Ясмин. Бог й бе свидетел, че през тази нощ наистина имаше нужда от подкрепа.

— Момчето ще се оправи ли?

Теа се вцепени при появата на Уеър. Бе свалил доспехите си, но и така приличаше на въоръжен воин. Лицето му бе кораво като щит.

— Мисля, че да.

Той пристъпи в стаята.

— Ясмин ми каза, че е дошъл в съзнание и сте разговаряли. Нали трябваше да ме повикаш, когато се събуди?

— Има ли смисъл? Струва ми се, че Ясмин така и така ви осведомява за всичко, дори и за най-незначителните събития.

Той наблюдаваше лицето на Харун.

— Искам да му кажа нещо.

— Не — възкликна Теа и се приведе над момчето, сякаш за да го предпази от нещо. — Отново е заспал и не бива да го смущавате!

— Не смятам да го будя насила. — Той се отпусна на стола. — Все пак ми се разрешава да почакам, нали?

Не й се искаше той да остане. Безстрастният му тон, равнодушието му разяждаше нейното самообладание както солта кървяща рана. Толкова люде намериха смъртта си през нощта, а този мъж изобщо не се трогваше от станалото.

— Може да продължи няколко часа.

— Ще чакам.

Тук той бе господарят. Не можеше да му посочи вратата. Оставаше само едно — да не му обръща внимание.

Не се наложи да полага специални усилия. Безгрижно вперил поглед в отсрещната стена, той сякаш изобщо не забелязваше, че се намира в една стая с друг човек.

Три часа по-късно Харун разтвори широко очи. Погледът му веднага се закова в Уеър.

— Господарю? — прошепна той.

Уеър се приведе напред.

— Момко, необходим си ми. В състояние ли си да ми помогнеш?

Харун кимна, телцето му потръпна.

— Не мога да се бия с тях… все още не мога.

— Не, не, за битките си имам отряди от воини. От теб искам само да ми кажеш нещо. Спомни си мига, в който нападнаха селото.

— Не! — прекъсна го внезапно Теа.

Той изобщо не я удостои с поглед.

— Можеш ли да направиш това за мен, Харун?

Момчето притвори очи.

— Появиха се на залез-слънце. Точно вадех вода от кладенеца за вечеря. Мама ме чакаше на входа. — Харун простена. — Когато навлязоха с конете си в селото, тя тръгна към мен. Тя… и тогава… стрелата…

— Престанете веднага. — Теа измери Уеър със святкащ поглед. — Вие просто изтезавате момчето.

— Млъкни! — Погледът му не се отместваше от лицето на детето. — Няма нужда да ми разказваш за майка си, Харун. Какво представляваха нападателите? Бандити ли бяха?

Момчето поклати глава.

— Мисля, че не. Бяха французи, небръснати. С бради и… и с червен кръст на наметалата. — Той отвори очи, целите плувнали в сълзи. — Помогнах ли ви, господарю?

— Да, много. — Уеър се изправи на крака. — Държал си се като истински мъж, момчето ми. От теб ще излезе храбър воин. А сега спи. Когато се пооправиш, пак ще разговаряме. — Отправи се към вратата и стигнал до нея, погледна към Теа. — Повикай някого да постои при него и ела в залата. Искам да разменим няколко думи.

Тя също желаеше да разговаря с него. Държеше на всяка цена да го засипе с ругатните, което бе дочула от камиларите. Идваше й направо да го бутне от крепостната стена.

— Държал съм се мъжки — прошепна Харун. — Нали чу какво каза?

— Да, чух, миличък. — Постара се да не дава израз на гнева си. — А сега заспивай. Когато се събудиш, ще ти донеса топла супа, да се подкрепиш.

— Да, държал съм се… мъж… — Сънят надви момчето.

 

 

Загледан в отсрещните върхове, Уеър я очакваше до прозореца.

— Сторихте нещо жестоко и излишно — избухна тя още с влизането си. — Та малкият е загубил майка си преди броени часове. Не можахте ли да изчакате, докато се посъвземе от мъката си.

— Не. Защото ако нападателите са били бандити, можехме да тръгнем след тях.

— За да загинат още люде, така ли?

Той се обърна и я изгледа.

— Във война сме.

— Но това не ви засяга, нали? Всички тези мъже, жени, деца…

— Всички ще умрем някой ден.

— Но не и по този начин. — Тя тръгна към него през залата. — Децата… — Трябваше да спре на място, за да възвърне спокойствието си. — Не и децата! Това не биваше да се случва!

— Да, не биваше!

— Защо тогава се стигна дотам?

— Моя е вината!

— Моля?

— Грешката е моя. Мислех, че в Дундрагон хората не са в безопасност. Затова освен на войниците не позволявах никому да остава за дълго тук. Селяните не представляваха за тях никаква заплаха… — Той стовари юмрук върху перваза на прозореца. — Проклятие! Та те изобщо не са можели да се отбраняват.

Тя пристъпи към него.

— Не разбирам. Защо… — И в този миг съзря изражението на лицето му.

Разкривено, белязано от страданието. През живота си не бе виждала толкова мъка, събрана на едно място.

— Убили са ги, за да разбера, че съм в техния обсег.

— Кой, тамплиерите ли? Но нали са Божии служители? Не вярвам тъкмо те да са извършили това престъпление.

— Можеш да мислиш каквото си искаш. — Той пое шумно и продължително въздух и пред очите й лицето му отново се превърна в непроницаема маска. — Аз обаче съм убеден, че са били те. Затова ще сторя необходимото станалото да не се повтаря. Никога вече. Не бих могъл да го понеса — длъжен съм да пазя хората си по-сполучливо. — Внезапно се обърна. — Започвам с теб.

Несъзнателно се дръпна назад, уплашена от необуздания му порив.

— С мен ли? Какво означава това?

— Те знаят отлично какво става в Дундрагон. Значи сигурно им е известно, че си тук.

— Но аз нямам нищо общо с вас. И освен това скоро си тръгвам.

— Харун също нямаше нищо общо с мен. Остана в крепостта само няколко дни. Но майка му загина… както и цялото село. — Той отпусна тежко ръце върху раменете й. — Не мога да стоя безучастен и да наблюдавам как все повече хора умират заради мен. Коя си ти и кого могат да засегнат тези палачи, ако ти сторят нещо?

— Не съм казала на Кадар. — Навлажни устни с език и продължи: — И на вас също няма да кажа.

— Аз не съм Кадар. — Ръцете му стегнаха раменете й още по-здраво. — При мен такива неща като благост и добродушие не съществуват. Аз съм себичен и необуздан, предпочитам да те напъхам в някое подземие, отколкото да те видя как загиваш по моя вина. Убеден съм обаче, че ще науча всичко за теб.

— Боли ме.

— Не си ли разбрала, че тъкмо това и целя. Аз причинявам болка на хората, убивам ги и… — За момент спря да говори, след което добави с пресекващ глас: — Ти имаш меко сърце и сигурно има хора, на които държиш много. Кажи ми кои са те, за да бъда до тях, когато потрябва.

Селена. Но тя бе далеч от това място.

— Тя е в Константинопол и не я грози опасност.

— Тамплиерите са навсякъде. Те могат да проникнат във всеки дворец из християнския свят и да си поискат каквото им трябва.

— Не вярвам…

— Можеш и да не вярваш, но те питам: Готова ли си да поемеш този риск?

Бе напълно безпомощна. Боже всемогъщи, Селена трябваше да остане здрава и читава! Но дали не я излагаше на още по-голяма опасност, ако сега му разкажеше всичко?

— Убеден ли сте, че са били тамплиерите?

— На наметалата си носят кръст, а и когато ги приемат в ордена, са длъжни да си пуснат брада. — При тези думи устните му се разкривиха. — Уверявам те, не бих искал един ден Харун да ми каже, че съм палач и касапин.

— Ако ви кажа…

— Не „ако“, трябва да ми кажеш.

Тя се ядоса.

— Няма да ми обяснявате какво трябва и какво не. Сама решавам кое е най-доброто за мен. — Замисли се за миг. Кадар все пак бе казал, че Уеър е човек, който държи на думата си. Може би щеше да успее да извлече полза в тази неясна ситуация. — Трябва да ми обещаете, че ще ме освободите. Ще ми обещаете още, че и Селена ще остане свободна и ще бъде в безопасност.

— Коя е Селена?

— Първо обещайте!

— Обещавам ти, че ще бъдеш свободна. Коя е Селена?

— Сестра ми.

— И къде е тя в момента?

— Все още в дома на Николас. За нея ще бъде доста опасно, ако я взема, без да съм осигурила убежище и за двете ни.

— Друг човек няма ли?

— Не, никой, на когото да държа.

— В такъв случай ще накарам да я доведат тук.

Уплашена, тя го изгледа с широко разтворени очи.

— Какво?

— Чу ме много добре. — Пусна я и отстъпи крачка назад. — Не мога да поемам отговорност за човек, който е толкова далеч. Налага се да дойде тук.

Сърцето й се разтуптя учестено. Да види отново Селена…

Той се извърна.

— Ще изпратя Кадар.

— Почакайте. — Отново навлажни устните си. — Едва ли ще я пуснат да си тръгне току-така.

Той се обърна отново към нея и зачака обясненията й.

Тя се поколеба за миг, след което в нея сякаш нещо избухна:

— Селена е робиня.

Мускул не трепна по лицето му.

— А ти?

— Аз също. — После вирна брадичка. — Всъщност не. Вече не съм. Аз съм свободна жена.

— Предполагам, че този Николас няма да се съгласи с теб. Ти избягала ли си от него?

— Не е честно. Целия си живот съм прекарала в дома му. Мама умря на служба при него. Заслужила съм свободата си.

— Той вероятно желае отново да си негова собственост, нали?

— За него аз представлявам голяма ценност. Би сглупил, ако ме пусне хей така на свобода.

— А сестра ти?

— Тя е извънредно сръчна, но все още е много малка.

— Колко малка?

— На десет години.

Той смръщи чело.

— А дали би я продал?

— Искате да платите за нея, така ли?

— Това е най-сигурният начин да я изведем от дома му. Според теб възможно ли е?

— Ако предложената цена е достатъчно висока, да. — При тези думи устните й се изкривиха в горчива усмивка. — Николас е търговец, а за такива люде всяко нещо си има и цена.

— Добре, значи няма да пестя парите.

Тя се поколеба.

— Има още нещо, което той ще използва, за да вдигне цената. Трябва да го имате предвид. — За миг спря. — Селена е негова дъщеря.

Той сякаш замръзна на място.

— Да, при това положение явно ще се пазари. А той също и твой баща ли е?

— Да, майка ми му е родила три деца. Брат ми е умрял по време на раждането.

— И те е държал като робиня?

— Не е необичайно човек като Николас да кара робините си да задоволяват похотта му… когато са хубави. Поне още две други жени му родиха деца. Само че те бяха момчета и той ги отне от майките им — направи ги слуги в къщата си.

— Нещо не ми допада този Николас — произнесе Уеър бавно.

Тя направи нетърпелив жест.

— Изобщо не е важно дали ви харесва или не. Просто трябва да сте наясно, че той ще използва произхода й, за да поиска възможно най-високата цена. Не бива да изглеждате особено заинтересуван, в противен случай ще ви измами. — Просто не смееше да повярва, че има вероятност начинанието да успее. Мечтата й да освободи Селена можеше да се сбъдне не след години, а само след няколко месеца. — Вие наистина ли ще се заемете с тази работа?

— Кадар е човек, който може да се спазари с всекиго за всичко. Защо пък не и за едно дете?

Съвсем ясни думи. Наистина защо не и за дете? Защо не и за Селена? Само че в случая въпросът бе на живот и смърт.

— И кога?

— Изпращам го още тази вечер… ако е разумно, разбира се.

— За мен всичко това е като някакво чудо — рече тя с несигурен глас. — Просто не знам как да ви благодаря — но ще ви се отплатя. Обещавам ви най-тържествено.

— Хора като мен не вършат чудеса. Не го върша заради теб, а за себе си. — Пристъпи до масата и наля вино в един бокал. — Не искам никога да се повтори случилото се с Джеда.

— Никой не е могъл да предвиди престъплението.

— Така ли? — Отпи едра глътка. — Готов съм да се обзаложа, че Великият магистър Дьо Ридфор не гледа на заповедта си като на престъпно деяние. За него са оправдани всички средства, които могат да ме погубят.

Тя го изгледа продължително, доста смутена от чутото.

— Защо ви желаят злото? Какво толкова сте сторил? — прошепна тя.

— Какво съм сторил ли? — Доля вино в чашата си. — Бил съм заграбил товар злато от хазната на тамплиерите. Вероятно не ти се струва неправдоподобно. Не ме ли нарече и ти самата крадец още при първата ни среща?

— Но тогава още не ви познавах.

— Ще рече, сега вече си убедена, че си имаш работа с почтен, благ човек, така ли?

— За благост и дума не може да става. Мисля обаче, че сте честен човек. Липсва ви търпение, за да осъществите измама.

Той се усмихна накриво.

— Искаш да кажеш, че дори и това мое качество се дължи на някакъв недостатък, така ли?

— Притежавате една голяма добродетел. Спазвате обещанията си. — Погледите им се срещнаха. — И това е добродетел, която почитам особено. Вие казахте, че ще доведете Селена и аз ви вярвам.

Той помълча миг-два с поглед, вперен в нея. После се обърна рязко и произнесе с груб глас:

— Хайде, отивай при Харун.

Тя понечи да тръгне към вратата, но се спря. Не можеше да си тръгне ей така. Под непреклонната му, грубовата обвивка бе доловила неописуема тъга.

— Какво мога… има ли… мога ли да сторя нещо за вас?

— Да сториш? — По устните му пропълзя подигравателна усмивка. — Да не би да предлагаш развлечение по женски?

Заля я вълна от гняв и лицето й се напълни с кръв. Трябваше да знае, че не бива да го утешава. Единствено глупците се осмеляваха да галят ранен звяр.

— Не. — Нямаше смисъл да продължава.

— Почакай. — Внезапно той се озова до нея. — Езикът ми е извънредно непохватен. Не исках, просто замахвам и бия около себе си, когато… — Изруга и се извърна. — Добре, няма значение.

Тя съзнаваше, че думите му изразяваха извинение. Сигурно щеше да извърши голяма глупост, но бе длъжна да опита още веднаж.

— Все пак мога ли да ви помогна по някакъв начин?

— Не се нуждая от помощ — отвърна той, прекосявайки залата с тежки стъпки. — Не, всъщност ми трябва едно нещо. Много е важно… Нека някой ми донесе бутилка вино.