Серия
Годеницата на лъва (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lion’s Bride, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 91 гласа)

Глава първа

27-ми април, 1189-та година.

В Сирийската пустиня

 

Пред погледа й мержелееше сребристият пясък, облян от лунната светлина, а планините на хоризонта сякаш се извисяваха на цяла вечност разстояние от нея.

Теа се спъна, падна на колене и отново се изправи с усилие.

Трябваше да се движи, все напред и напред.

Нощта не биваше да премине напразно. Защото тъмнината не бе тъй жестока както изгарящата светлина на деня. Нощем бе съвсем мъничко по-лесно…

Запреглъща мъчително. Прониза я панически страх. Милостиви Боже, гърлото й бе съвсем сухо. Задушаваше се.

Вдиша дълбоко въздух — трябваше да поуспокои неистовия ритъм на сърцето си. Страхът бе враг, не по-слаб от пустинната жар. Не, ако се наложеше, нямаше да се побои да изпие и последните глътки вода от меха.

Може би утре ще се добере до някой оазис.

Или дори до Дамаск. От толкова време бе вече на път — градът не можеше да е много далеч.

За отчаяние не можеше да става и дума. Не бе се измъкнала от онези диваци, за да позволи пустинята да я победи.

Все още бе в състояние да се съсредоточава. Все още можеше да преглъща. Слава на Бога, все още не бе достигнала до точката на пълното отчаяние. Залитайки, Теа продължи да се движи напред.

Мисли за хладина, за гладки повърхности, за искрящи златни нишки, втъкани във фин брокат! Мисли само за красиви неща… та този свят не се състои единствено от пустиня, нали?

И все пак в този миг пустинята и светът се сливаха в едно. До ума й не достигаше нищо друго, освен мисълта за парещия пясък през деня и за сенките, плъзнали из нощния мрак.

Но тази нощ сенките бяха по-живи от всякога, не тъй безплътни и сякаш много по-целеустремени. Те се носеха право към нея.

Като тътен на гръмотевица.

И не бяха сенки. Конници. Десетки конници. С доспехи, разискрени под сиянието на луната.

Отново онези диваци!

Да се скрие!

Но къде? Не съзря нито храст в пустошта около себе си!

Да бяга! Но нямаше сили.

Не, сила щеше да се намери. Щеше да я изстиска от себе си.

Залитайки, Теа пое отново напред. Мехът и кошът на гърба й я притискаха и забавяха крачките й.

Не биваше да изпуска нито едно от двете. Мехът означаваше живот. А кошът — свобода.

Чаткането на копитата се приближаваше. Някакъв вик…

Нещо сякаш я прободе отстрани. Само не падай, Теа.

Дробовете й изтласкваха въздуха мъчително. Болка!

Конете преминаха в галоп покрай нея, после се озоваха отпред, заградиха я от всичко страни…

— Стой!

Арабски. Сарацините. Диваци като онези, другите.

Тя се впусна слепешком напред, напразно дирейки някакъв проход между конете. Блъсна се в стена от желязо.

Не, не бе стена. Широка гръд, облечена в ризница. Огромни ръце в ръкавици обгърнаха раменете й. Тя започна енергично да се отбранява и забарабани с юмруци по ризницата.

Колко глупаво от нейна страна. Трябваше да бие по плът, не по желязо. Събра сили и удари врага в лицето.

Той трепна, изруга, а ръцете му притиснаха раменете й като менгеме. Прониза я остра болка и изписка.

— Не мърдай! — Изпод стоманения шлем я стрелнаха две светли очи. — Ако мируваш, няма да ти сторя нищо.

Лъжи, само лъжи.

Та нали тя бе свидетел на онова кръвопролитие, на насилието над жените, на убийствата…

Отново нанесе удар право в лицето му. И още един.

Хватката му я заклещи още по-силно и тя престана да усеща раменете си. Цялата сгърчена от болка, Теа вдигна бавно юмрук, за да потрети удара си.

— Да те вземат мътните! — Той пусна раменете й, ръката му се стрелна напред и я улучи по брадичката.

Пред очите й се разстла мрак.

— Отлично, Уеър. С един-едничък добре премерен удар успя да извадиш от строя тази беззащитна жена. — Кадар подкара коня си малко напред и се загледа към тялото, проснато на земята. — Следния път вземи се нахвърли върху някое детенце.

— Вместо да дрънкаш, по-добре ми подай меха — прекъсна го Уеър раздразнен. — Нямах друг избор. Ако не я бях сломил по този начин, щеше да се наложи да й строша раменцата. Та тя просто не ми се подчини.

— Да бе, какъв грях наистина! — Кадар слезе от коня и подаде на Уеър своя мях. — Не ти и хрумна да проявиш търпение и да обърнеш и другата страна, както ни учи Светото писание, нали?

— Вярно, не съм си и помислял за такава възможност. — При тези думи той отметна черната кърпа, която затуляше лицето на жената. — Вежливостта и галантността предоставям на теб. Аз обаче и занапред смятам да си служа с прости и сигурни средства.

— Изглежда е още съвсем млада, на не повече от петнадесет. А е и руса… — Кадар се замисли за миг. — Може да е французойка.

— Може. Или гъркиня. — Уеър повдигна главата на момичето и наля няколко капки вода в устата й. Изчака, докато ги преглътне, и отново й даде да пие. — Не знам откъде идва, обаче е много жадна.

— Как мислиш, дали пък не е от константинополския керван, нападнат миналата седмица от Хасан Ибн Нариф?

— Възможно е. Пустинята не е място, където жените си се разхождат безгрижно насам-натам, нали? — После извика през рамо:

— Абдул, ела тук с факлата.

Абдул долетя на коня си и Кадар огледа внимателно жената.

— О, та тя била дори привлекателна!

— Как пък успя да прецениш толкова бързо? Не я ли виждаш колко е изгоряла и изсъхнала. Като презряла фурма. — При тези думи Уеър сбърчи нос. — А освен това и вони.

— Винаги разпознавам красотата, когато попадне пред очите ми.

Уеър трябваше да признае, че жената притежава доста хубави черти на лицето. Раздалечени очи, малък нос, добре оформени устни. Само брадичката бе издадена малко повече от необходимото.

— Като я попочистим, можем да я покажем пред хората — рече Кадар. — За такива неща инстинктът ми никога не ме лъже.

— Знам, във всичко на този свят те ръководят инстинктите — отбеляза сухо Уеър. — При теб те заместват разума.

— Оценката ти звучи направо жестоко. — След което добави разсеяно, все още загледан в жената: — Но ти прощавам най-охотно, защото зная, че храниш най-добри чувства към мен.

Уеър отново капна малко вода между устните на девойката.

— Ако е така, значи знаеш повече и от мен.

Лицето на Кадар буквално засия.

— О, да, вярно е, че знам безкрайно повече неща от теб. Наистина е много любезно от твоя страна, че признаваш този факт.

Събеседникът му набърчи чело.

— Ударът ми не бе толкова силен. Според мен тя отдавна трябваше да дойде на себе си.

— Подценяваш силата си. Юмрукът ти е същински боздуган.

— Трябва да знаеш, че никога не се подценявам. Просто я бутнах лекичко и нищо повече. — Само че тя продължаваше да е в несвяст. Той се приведе над неподвижното тяло. — Единствено гръдта й се надигаше и спадаше леко. — Сигурно е загубила съзнание.

— Разтревожен ли си?

— Глупости — отговори Уеър неуверено. — Защо да изпитвам спрямо тази жена било угризения на съвестта, било състрадание. Не съм аз този, който е нападнал кервана и е изложил момичето на смъртна опасност насред пустинята, нали? Тя просто се изпречи случайно на пътя ни. — Въпреки изречените слова Кадар знаеше отлично, че Уеър се възхищава искрено от силата и решителността, качества, които тази жена бе проявила в пълна мяра. — Единственото, което трябва да реша в момента, е дали да я погреба тук на място или на първо време да я заведа до най-близкото село, за да се възстанови.

— А не мислиш ли, че предложението ти да я погребем е малко прибързано? — Кадар се приведе над момичето. — Жаждата и жегата са я изтощили, но по тялото й не откривам никакви наранявания. Но въпреки всичко се съмнявам, че Хасан я е пуснал да си ходи ей така, без нищо. Светлите жени му допадат, както знаеш.

— Е, в момента е поизгубила цвета си. — Бе цяло чудо, че е оживяла след десет дни, прекарани в пустинята, и то след като Хасан се е позабавлявал хубавичко с нея, преди да я пусне. Уеър с изненада осъзна, че го обзема гняв при тази мисъл. Всъщност смяташе себе си за претръпнал към чувства като състрадание към невинно пострадалите.

— Е, след като не възнамеряваш да я погребеш, ще трябва да я вземем в Дундрагон, нали? Най-близкото село се намира на повече от четиридесет мили на север, а тя се нуждае от грижи.

Уеър сви вежди.

— Известно ти е, че няма да заведем никого в Дундрагон, нали?

— Опасявам се, че в този случай се налага да направим изключение. Освен ако не искаш да я изложиш на сигурна смърт, разбира се. — Кадар поклати глава. — А такива неща не е редно да се вършат. Защото в противен случай ще нарушиш един природен закон. Все пак ти й спаси живота. Сега тя ти принадлежи.

Уеър изръмжа презрително.

Кадар въздъхна тежко и отново поклати глава.

— За не знам кой си път се опитвам да ти обясня, но ти продължаваш да не разбираш за какво става въпрос. Това е…

— Закон на природата — довърши Уеър вместо него. — Само че звучи по-скоро като закон на Кадар.

— Е, може и така да е. Често съм бил по-мъдър от природата, а също така и по-интересен. Не бих твърдял обаче, че съм всемогъщ като нея. — След което добави: — Още не. Но съм едва деветнайсетгодишен и бъдещето е пред мен.

— Няма да я заведем в Дундрагон — изрече Уеър равнодушно.

— В такъв случай за добро или зло ще се наложи да остана тук и да я охранявам. — При тези думи Кадар се намести до жената със скръстени крака. — Хайде, тръгвай. Нужни са ми единствено мях с вода и малко храна.

Уеър го изгледа раздразнен.

— Естествено Хасан може и да ни открие. Но няма значение — ние сме малобройни, но за сметка на това пък съм доста несръчен в боравенето с оръжие. Възможно е също, завръщайки се от славния си поход към Йерусалим, тъдява да се завърти и Ги дьо Лузан. Според слуховете неговите бойци са изроди като хората на Хасан. — Кадар се усмихна невинно. — Но ти не се притеснявай за мен. Просто забрави, че ти спасих живота в онази дупка, ако си спомняш.

— Точно така и ще сторя. — Уеър се изправи и се метна на седлото. — Както онзи път не съм те молил да ми помагаш, така и сега не ще те моля да ме придружиш. — При тези думи той обърна коня, вдигна ръка и даде знак на конниците да го последват.

 

 

Някой я бе прегърнал и я люлееше нежно в обятията си. Мамо?

Да, сигурно е майка й. Намираше се отново в къщата на Николас — след малко щеше да отвори очи и да види в тъжното, благо лице. Майка й бе винаги тъй тиха и смирена — Теа не можеше да понася държанието й и често й се гневеше.

Не го върша заради себе си. Не ще допусна да пречупят нито мен, нито теб. Позволи ми да ти помогна, за да напуснем заедно това място. Страхуваш ли се? Ако е така, довери се на моята сила.

Но силата на Теа не бе достатъчна — майка й щеше да се почувства още по-нещастна, ако научеше за нейния провал.

Обзе я пристъп на разкаяние.

Опитах се да сдържа обещанието си и да спася Селена. Но все още не съм стигнала до никъде. Скоро обаче отново ще възстановя силите си и ще потегля на път. Прости ми, мамо. Ще видиш, че…

Внезапно обаче до съзнанието й стигна, че майка й не може да види вече нищо. Защото бе отдавна мъртва.

Но щом като не е майка й, кой тогава я бе прегърнал тъй нежно?

Тя бавно вдигна клепачи.

— А, значи се събуди вече. Това е добре.

Държеше я хубав млад мъж с големи тъмни очи и дружелюбна усмивка. Но на главата си той носеше чалма. Враг! Понечи да се освободи от ръцете му.

— О, не. — Макар и крехък на вид, младежът я задържа здраво в ръцете си. — Не ще ти сторя зло. Името ми е Кадар Бен Арно.

Тя го стрелна с враждебен поглед.

— Сарацин.

— Не, арменец, но баща ми е от Франция. Само че народът на майка ми се оказа по-цивилизован от този на баща ми. — Погледът му стана сериозен. — Аз не съм от ордата, която те е нападнала. Доколкото разбирам, тръгнала си с кервана от Константинопол, така ли?

— Пусни ме.

Той незабавно я послуша.

Теа се претърколи встрани и остана на колене.

— Виждаш, че не те държа в плен. Мисля ти единствено доброто.

Не биваше да се доверява на този човек. Макар и от лицето му да лъхаше неподправена дружелюбност.

Само че тя си спомни още един човек, чието изражение не издаваше нито благост, нито пък състрадание.

Огледа се на всички страни, но не откри нищо друго, освен един кон на известно разстояние от тях.

— Тръгнаха си — обади се той и постави меха с водата пред нея. — Още малко течност? Мисля, че Уеър не ти е отпуснал достатъчно.

Мехът внезапно й заприлича на скорпион, готов да я ужили.

— Не е отровна. — Той се усмихна. — Вече пи за Уеър. Пий и за мен.

Този младеж притежаваше най-неотразимата усмивка на този свят, а тембърът му напомняше тъмно кадифе. Почувства как страхът й постепенно утихва.

— Не го познавам… този Уеър.

— Лорд Уеър от Дундрагон. Ти го удари няколко пъти. Не е изключено да си го спомняш, макар и смътно.

Студени сини очи, отблясъците на доспехите и шлема, непоносима болка в раменете.

— Той ми причини болка.

— Не е било нарочно.

Твърдо, неотстъпчиво изражение на лицето, безмилостни очи.

— Той искаше да ми стори зло.

— Вярно е, че е доста избухлив и изобщо няма благ характер. Трябва да призная също, че когато преследва някаква цел, често избира най-прекия път. Който обикновено се оказва стръмен и неудобен. А на теб как ти е името?

Тя се поколеба дали да отговори на въпроса му.

Той се усмихна и й подаде меха.

— Ето, вземи.

Тя се пресегна и започна да пие на едри глътки. Водата бе топла и се плъзна като медовина надолу в пресъхналото й гърло.

— Не прекалявай — предупреди я Кадар. — Вероятно ще ни потрябва за повече време. Двамата с Уеър се поспречкахме малко по въпроса за твоето близко бъдеще… А той е голям инат.

Тя постави меха до себе си.

— Аз… ти благодаря. — При тези думи тя затърси името му в паметта си. — Кадар.

— За мен бе удоволствие… — отвърна той с въпрос в очите.

— Теа. Аз съм Теа от Димас. — Внезапно я обзе панически страх — забеляза, че кошът не е на раменете й. — Откраднал си ми коша — възкликна тя гневно. — Къде е?

— Точно зад теб. Никога не ограбвам жени, Теа от Димас.

Облекчението, което почувства, бе последвано от срам, когато срещна укоризнения му поглед. Но всъщност трябваше ли да се срамува — та той все пак бе непознат човек?

Кадар й подхвърли някаква кожена кесия.

— Фурми и малко агнешко. Откога не си яла?

— Храната ми свърши вчера. — След като се измъкна от нападателите, тя задоволяваше глада си съвсем скъпернически с малкото останала храна. Отвори кесията, като се стараеше да не се нахвърли стръвно върху парчето месо. Макар и да беше сухо и жилаво, тя го задъвка, изпълнена с блаженство. — Ти не носиш доспехи… не си като другите.

— Защото не съм воин. За мен е варварин онзи, който се бие с копие и меч. Моето оръжие е разумът.

— Значи според теб и онзи лорд Уеър е варварин, така ли?

— Понякога да. Но от най-ранна младост той друго, освен битки не познава. Ето защо трябва да сме снизходителни към него.

Тя обаче не смяташе да проявява каквото и да било снизхождение към онзи мъж — челюстта все още я наболяваше. В паметта й се бяха запечатили особено живо светлосините му очи, ореолът на сила, който го обграждаше, като и юмрукът в брадичката й.

— Той рицар от страната на франките ли е?

Кадар поклати глава.

— Уеър е шотландец.

— Шотландец ли? — Понятието й бе непознато. — Откъде идва?

— Шотландия е още по-варварска страна от тази тук. Намира се северно от Англия.

За Англия бе чувала вече, в Константинопол смятаха тази страна за варварска.

— Когато ме открихте, той на бой ли беше тръгнал?

— Не, връщахме се към Дундрагон, след като помогнахме на Конрад от Монфераи срещу Саладин, обсадил Тир.

Теа посегна към второ парче месо.

— Значи войната вече е свършила, така ли?

Той се изсмя високо.

— Вярно, битката е приключила. Но се съмнявам дали тази война ще свърши някога.

— Защо тогава се връщате у дома?

— Договорът между Уеър и Конрад изтече с края на обсадата. Конрад не желаеше да се охарчва повече.

— Значи лорд Уеър се бие за пари, така ли?

— Да, и за имущество. — Той се усмихна. — В тази страна той стана богат и влиятелен.

Нищо необичайно, помисли си Теа. На цял свят бе известно, че много от рицарите остават на изток, само за да грабят и да се обогатяват. Въпреки че привидно участваха в кръстоносните походи в името на свята цел.

— Що се отнася до мен обаче, смятам да избера значително по-безопасен път, за да стана богат. — Кадар смени рязко темата. — Теа, ти гъркиня ли си?

Тя кимна.

— Имала си голям късмет. Чухме, че никой не е преживял нападението на Хасан. Закарал е над сто пленника на робския пазар в Акко. Освен това се хвалел, че е убил друга сто.

Тя разтвори изненадано очи.

— Нима го познаваш?

— Човек не познава звяра. Просто двамата с Уеър сме имали взимане даване с него. Има разлика между двете неща. — При тези думи той намокри една кърпа и й я подаде. — Навлажни лицето си. Сигурно цялото е изранено.

Тя пое кърпата, но внезапно застина.

— Каза, че не бива да разхищавам водата, нали?

— Промених мнението си и реших да се доверя на своя инстинкт. А сега я вземи.

Влажната кърпа донесе облекчение на обгорелите й страни и на челото. Почувства истинско блаженство.

— Добър човек си.

— Да, така е — отвърна той с мила усмивка. — И то много. Тази моя черта обаче понякога ми създава трудности. — За миг направи пауза. — Твоите родители бяха ли сред робите, които Хасан е закарал в Дамаск?

— Не.

— А мъжът ти?

— Не, бях сама.

Той повдигна вежди.

— Чудна работа. Та ти си съвсем млада.

Истината сякаш от само себе си се изтръгна от устата й:

— На седемнадесет години съм. На моята възраст много жени вече са омъжени и са родили деца. — Само че жените не предприемаха такива пътешествия без придружител. Щеше да се почувства по-сигурна, ако хората си мислят, че в резултат на нападението е останала сирак. — Искам да кажа… баща ми… той бе убит от този човек… от Хасан.

— Аха, значи това си искала да кажеш. — След което попита с протяжен глас: — И как точно се случи всичко?

Явно, че не й вярваше. В тона му се долавяше лек упрек.

— Не ми се говори по този въпрос.

— Колко нетактично от моя страна. Естествено, не ти се говори.

Тя побърза да смени темата.

— Разкажи ми за себе си. Каза, че баща ти е дошъл от Франция. Отдавна ли живееш тук?

— Винаги съм живял тук. Израснал съм по улиците на Дамаск. Пийни още малко вода. И по-бавно.

Тя поднесе меха към устните си.

— Но служиш на шотландеца.

— Служа на самия себе си. Двамата с Уеър просто пътуваме заедно. А освен това той ми принадлежи. Вярно, то е като да притежаваш тигър, но пък, от друга страна, в живота ми не липсват интересните моменти.

Тя набърчи чело.

— Как така ти принадлежи?

— Шшт. — Кадар протегна глава встрани и се заслуша съсредоточено. — Чуваш ли? Той идва.

Теа се вцепени. Не можеше да чуе чаткането на копитата, но пък почувства как земята трепери.

— И кой идва?

— Уеър — отвърна Кадар с тих смях. — Но те предупреждавам… ще бъде бесен — заради неосъществените си планове… — Усмивката му обаче угасна, когато съзря израза й. — Ти да не би да се страхуваш?

— Не, не, не се страхувам. — Чиста лъжа, разбира се. Все още виждаше пред себе си онзи исполин. Студен. Див. Жесток.

— Няма да ти стори нищо — рече Кадар благо. — Той само наполовина е звяр, другата половина може да бъде наречена човешка. Защо ще се връща, ако не беше така?

— Нямам представа. — Тя се изправи неуверено. Цялото й тяло трепереше. Не искаше да се среща с този Уеър, за когото Кадар твърдеше, че все пак е наполовина човек. В последно време се бе натъквала на множество брутални негодници. — Аз обаче не искам да оставам тук. — При тези думи тя прехвърли ремъците на коша през раменете си. — Ще ми дадеш ли вода за из път?

— До най-близкото село има четиридесет мили, а ти си напълно изтощена. Няма да издържиш.

Конете се приближиха. Челният ездач застрашително се извисяваше над останалите.

— Дай меха и остави другото на мен.

— Не мога да постъпя по този начин.

— В такъв случай ще опитам без вода. — Беше сита, бе пила обилно, а освен това и нейният мях съдържаше още няколко глътки. След нападението върху кервана бе изминала много повече от четиридесет мили и подобни разстояния не я плашеха. Теа се обърна рязко и пое бавно и тежко напред.

— Не — възкликна Кадар тихо, но категорично, озова се внезапно до нея и я сграбчи за ръката. — Не можеш да го направиш. Твърде много ще се тревожа за теб.

Тя се опита да се отскубне от неговата хватка и като не успя, задърпа отчаяно пръстите му.

— Нямаш никакво право да…

Внезапно ездачите се появиха пред тях и тя се вцепени.

Кадар я потупа по ръката, сякаш тя бе някакво изнервено кученце.

— Всичко е наред. Никой не ще ти стори зло.

Тя не го чуваше. Погледът й бе прикован в мъжа, който спря коня си досами тях.

Той е само наполовина звяр.

Възседнал бойния си кон като мрачен, враждебен кентавър, той хвърляше огромна сянка на земята пред себе си… на земята и върху нея. Прониза я ужас, че завинаги ще си остане негова пленница, ако не успее да избяга от тази сянка.

Той обаче се загледа не в нея, а в Кадар.

— Хайде, взимай я със себе си. — От гласа му повя мраз — глас, който шибаше като камшик. — А ако не искаш да прогоня коня ти и да те оставя да ходиш пеша, бъди така любезен да изтриеш незабавно глупавата усмивчица от лицето си, ясно ли е?

— О, по този начин те поздравявам с „добре дошъл“. Нали знаеш, винаги се радвам да те видя. — Кадар пусна Теа и тръгна към коня си.

— Хайде, взимай я със себе си, по дяволите.

Уеър беснееше. Кадар бе предвидил реакцията му. Теа осъзна, че до този миг никога не бе преживявала нещо по-недвусмислено и по-заплашително от поведението на този мъж.

Но на Кадар случилото се сякаш не направи никакво впечатление и той се метна на коня си.

— Конят ми не ще издържи тежестта й. Ще трябва ти да я вземеш.

Теа долови как в Уеър се надига огромна вълна на недоволство, готово да я помете всеки миг.

— Кадар!

— Виж, тя е малко инат и не съм убеден, че ще я усмиря, ако почне да се бори с мен.

Леденият поглед на Уеър се спря на Теа.

— Изглежда доста покорна. По-несмело и жалко същество не съм срещал през живота си.

Тя го изгледа, невярваща на ушите си. Тя — жалка! Че какво очакваше този човек от нея след всичките онези страдания и ужаси, които бе преживяла? Преценката му бе тъкмо онази искра, която възпламени тлеещия в сърцето й гняв.

— Убедена съм, че като всички бъзливци, и вие предпочитате страхливите жени.

Той я стрелна с поглед иззад присвитите си клепачи.

— Бъзливец ли?

Тя изобщо не обърна внимание на заплашителния му тон.

— Да, бъзливец. А това че ударихте беззащитна жена, какво е, а?

— Сините петна по лицето ми казват друго.

— Добре, така е. Но какво сте очаквали от мен? Вие се приближавате и аз решавам, че сте от онези негодяи, които…

— Ти започна да удряш веднага и изобщо не ми даде възможност да кажа каквото и да било. — При тези думи той скочи от коня си и тръгна към нея. — Точно както сега се нахвърляш върху ми, така се държа и тогава. — Вече не беше възседнал коня си и би трябвало да не изглежда толкова страховит, само че случаят не беше такъв. Надвесен над нея, той излъчваше същото онова превъзходство и същия безграничен авторитет, както и първия път. Изгледа я с пламнали очи. — А сега ще млъкнеш. Уморен съм до смърт, а и Кадар направи всичко възможно настроението ми да иде по дяволите.

Теа издържа буреносния му поглед.

— Ще ме ударите ли отново?

— Бог ми е свидетел, изкушението е огромно — измърмори той.

При тези думи Кадар побърза да се намеси:

— Не го слушай какви ги приказва. Хайде, Уеър, налага се да я заведем в Дундрагон. В нея не е останала и капчица сила.

— Няма сили ли? — Той плъзна поглед по жената, застанала в предизвикателна стойка. — Май е по-силна, отколкото си мислиш.

— Този Дундрагон изобщо не ме интересува. — Момичето премести коша си и пристъпи встрани, канейки се да заобиколи Уеър. — Вашият спор кой да ме вземе е съвсем излишен.

— И къде смяташ да отидеш?

— Кадар спомена, че тук някъде имало село.

— Твърде далеч е.

Тя не удостои думите му с внимание и продължи нататък.

— Уеър! — изрече Кадар.

— Знам, знам. — Ръката на рицаря падна тежко върху рамото й и той я обърна рязко към себе си. — Тръгваш с нас в Дундрагон, независимо че не те искам там. Ако зависеше само от мен, щях да те оставя да се продъниш право в пъкъла, само че просто нямам друг избор. Бог ми е свидетел, не ще ти позволя повече ме ядосваш, ясно ли е?

— Аз обаче имам избор и затова няма да дойда с вас.

Уеър се загледа продължително в упоритото й лице.

— Виждам, че си твърде своенравно създание — изрече той и изтегли камата си.

Тя се вцепени от страх, пулсът й се учести. Нима този мъж щеше да й пререже гърлото?

По лицето му плъзна усмивка на заситен тигър.

— Значи си мислиш, че възнамерявам да се освободя от една досадна и ненужна жена, така ли? Ще знаеш, че си права, точно това смятам и да сторя. — Камата описа широка дъга отгоре — надолу — първо разпори нейния мях, а след това преряза и кожения ремък. Ужасена, Теа видя как мехът се свлече на земята и остатъкът от безценната течност попи в пясъка.

— О, не!

Той пъхна обратно камата си в ножницата.

— Сега вече и ти нямаш друг избор — Обърна се на другата страна. — Хвърли коша, неудобен е за носене.

Тя впи в него поглед, обзета от ярост и безпомощност. С един-единствен удар този мъж бе унищожил всички възможности да се справи сама с трудностите. Прииска й се да изкрещи с пълно гърло и да се нахвърли върху му както предния път.

Възседнал отново коня си, той просто чакаше. Очакваше я да се приближи смирена и да изпълни нарежданията му.

— Хвърляй коша — повтори той.

— И коша ли ще пробиете с вашата кама? — Тя пристъпи към него. — Ще дойда… но само с коша.

— Аз ще взема багажа — намеси се Кадар и се плъзна пъргаво от седлото си. — За мен е удоволствие.

— Хвърли го — повтори Уеър, без да отмести погледа си от нея. Предметът му бе напълно безразличен, въпросът бе да наложи волята си — все пак бе спечелил толкова битки през живота си.

— Не, никога няма да се откажа от него.

— Какви пък толкова съкровища крие този кош?

— Нищо, което да представлява ценност за вас. Именно по тази причина не си струва човек да се превърне в крадец.

Изражението на лицето му се промени, втвърди се, сякаш с думите си му бе причинила болка. До нея Кадар затаи дъх.

— Значи крадец, така ли? — произнесе Уеър едва доловимо.

Нещо в гласа му я накара да поукроти гнева си. Явно думите й бяха засегнали някаква тайна и тъмна струна в душата му. Въпреки всичко обаче не бе в състояние да спре.

— Кадар спомена, че Хасан е ваш стар познат. Нали знаете, хората казват „Търкулнала се тенджерата, намерила си похлупак“.

— Така значи, тенджера и похлупак, а? — Рицарят произнесе тези думи бавно, сякаш с наслада. — Да, вярно е, нас двамата ни свързват известни прилики и интереси.

С рязко движение Кадар дръпна коша от гърба й.

— Закъсняваме. Трябва да тръгваме, в противен случай не ще стигнем в Дундрагон преди залез-слънце. — Посегна към ръката й. — Премислих още веднаж. Конят ми ще може да поеме и твоята тежест.

— Глупости. — Лорд Уеър отблъсна ръката му встрани. — Не бива да рискуваме здравето на благородното животно. Аз ще я взема. — Той скочи на коня, приведе се, вдигна Теа и я положи на седлото пред себе си. — За мен още един човек не представлява проблем.

Кадар понечи да възрази.

— Наистина мисля, че…

Уеър обаче пришпори жребеца си и той се понесе напред. Останалите ездачи го последваха и Кадар нямаше какво друго да стори, освен да поеме и той след тях.

Ризницата притискаше силно гърба на Теа. Започна да се задушава, усещаше се като в желязна клетка. Много бързо осъзна, че тъкмо такъв бе и замисълът на ездача. Очевидно го бе засегнала дълбоко с думите си и той сега я наказваше. Но този мъж не биваше в никакъв случай да разбере, че намерението му е успяло.

Вместо да седи изправена, тя преднамерено се облегна назад.

Той премина в отбранителна стойка.

Не я интересуваше изобщо дали му е удобно или не. Просто нямаше вече никакви сили да се бори с него… освен със слова, разбира се.

— Колко остава още до Дундрагон?

— Не много. — Той посочи с глава към планините. — Ей там е.

Не бе изминало много време, откакто тези върхове й се струваха безумно далеч.

— Не желая да оставам на това място.

— Няма и да се наложи. В мига, в който Кадар реши, че вече си възвърнала силите си, те пускаме да си ходиш.

— Не съм болна. Мога още сега да тръгна на път. — Странно, ръцете му вече не предизвикваха в нея неудоволствие. Те просто бяха обгърнали гърба й леко и без усилие. — А и Кадар няма да вземе решението вместо мен.

— Кадар взема решенията за всички нас — отбеляза той сухо. — Предполагам, че си забелязала вече.

— Мога и сама да се грижа за себе си. — Тя се прозя. — Защо пък той да поеме тази отговорност? Та аз не знам нищо за вас.

— Ние също не знаем нищо за теб.

Слава Богу, точно така си и беше. Кадар вероятно подозираше, че го е излъгала за смъртта на баща си, той обаче едва ли щеше да си направи труда да разобличи нейната лъжа. А що се отнася до лорд Уеър, той желаеше да се освободи от нея и сигурно нямаше да задава разни неудобни въпроси.

— Аз съм Теа от Димас.

Отново се прозя. Странно, но фантазиите й за уют и доверие се бяха превърнали в действителност. Той вече съвсем не й изглеждаше тъй страшен — още повече, че не го гледаше. Тя просто осъзнаваше присъствието на тази челичена сила зад гърба си, която можеше да я предпази от всяко зло на този свят.

— Повече няма да ви кажа.

— Ах, така ли?

Тя кимна сънена.

— Да, разбира се. Нали не се интересувате… — Сънят я надви и тя млъкна.

 

 

— Няма нищо по-пленително от гледката на спящо дете.

Уеър погледна през рамо към яздещия след него Кадар, след което към спящата Теа. Тя изглеждаше толкова изтощена, че по всяка вероятност дори и грохотът на Саладиновите пълчища не би я извадил от съня й.

— Това доста специално детенце е страшно мръсно, мирише лошо и е напълно нагло — поясни той.

Кадар кимна.

— Но също така е и храбра и решителна. Както знаеш, светът принадлежи на смелите — добави той с усмивка. — Следователно заслужават да ги срещнем с добро.

— В такъв случай ти си този, който ще й подарява света.

— Да, но я спаси ти. Ти бе човекът, който я съзря първи и реши да прояви милосърдие. Затова и твое е задължението да…

— Отричам каквото и да е лично задължение. И не смятам да поемам отговорност. Доволен съм от сегашното състояние на нещата.

— Не, не си доволен! — Кадар прокара коня си покрай няколко ездачи и се изравни с Уеър. — И няма да те оставя на мира, докато не изпиташ наистина доволство. Защото, за разлика от теб аз си знам задълженията. — Погледът му се спря на девойката. — Тя е едва седемнадесет годишна. Не съм ли ти го казал още?

Уеър не отговори.

— А за жените не е лесно да се справят в света, в който живеем. Особено за хубавите и очарователните сред тях.

Отново мълчание.

— А ако някой от хората на Хасан й е направил дете? Та самата тя е все още дете. Участта й направо може да трогне човек.

— Да, и аз го познавам този човек — ти.

Кадар въздъхна шумно.

— Постепенно започвам да губя кураж.

— Най-сетне.

— Да, но не се признавам за победен. — Той спря коня и пропусна приятеля си пръв да навлезе в тясната планинска пътека.

Топла и безпомощна, жената се бе отпуснала в ръцете на Уеър. Той обаче не свеждаше поглед към нея. Категорично не желаеше да допусне мисли, чиято поява не зависеше от него. Поначало сгреши, че я взе със себе си в Дундрагон, не биваше сега да задълбочава тази грешка, като прояви слабост спрямо нея. Кадар не разбираше колко опасно може да бъде състраданието. Защото това чувство размеква човека и може да погуби всички тях.

 

Крепостта Дундрагон сияеше над цялата околност. Макар и все още далеч от стените й, Теа бе буквално заслепена от нейната светлина. Навсякъде горяха факли и техните отблясъци проникваха във всяко кътче на страховитата твърдина. Не след дълго преминаха през портите — вътрешният двор бе също осветен. Всяка стопанка на крепост би се възмутила безкрайно от подобно използване на огъня насред нощ.

— Твърде много… — прошепна тя в просъница. — Уеър погледна надолу към нея. — Твърде много факли. Чисто разхищение.

— Обичам светлината — усмихна се рицарят криво. — За мен това не е разхищение, мога да си позволя този малък каприз. — Скочи на земята и я сне от коня. — Кадар — извика той, — ела да я вземеш.

— Мога и сама да се движа — понечи да възрази Теа, но едва-що направила крачка назад, колената й се подгънаха.

Уеър изруга и я подхвана, преди да падне.

— Кадар!

— Просто съм се схванала — прошепна тя. — Бързо ще се оправя.

Ръцете му се сключиха още по-здраво около нея.

— Не можем да те чакаме тук цяла нощ. Кадар ще те заведе в покоите ти.

— Кошът ми — промълви тя. — Не отивам никъде без коша.

— Ето, вземи си съкровището. — Кадар се появи внезапно до нея. — Но ти ще трябва да я занесеш дотам, Уеър.

Уеър го изгледа злобно, след което я вдигна на ръце, прекоси двора и влезе в крепостта.

Навсякъде факли и прислужници, които се щураха в най-различни посоки. Много коприна. И много камък. Пламъци. Толкова нови впечатления наведнъж — просто не можеше да стои с отворени очи. Реши затруднението, като просто ги затвори.

Под нея се появи нещо меко. Внезапно ръцете на Уеър вече не бяха тук.

Самота. Непонятна, всеобхватна.

Разтвори широко очи — той бе застанал над нея, впил поглед в лицето й. Изражението му бе неумолимо и непроницаемо както винаги, но очите му, очите…

Не бе в състояние да отклони погледа си от неговия. В очите му гореше някаква особена светлина…

Той откъсна поглед от нея, завъртя се рязко кръгом, но почти веднага се обърна отново и изръмжа грубо:

— И не се бой. Тук си на сигурно място. — И сякаш съжалявайки за проявената слабост, със същия груб тон произнесе към Кадар: — За Бога, донеси й чисти дрехи и гледай там да се изкъпе.

— Веднага след като стане. Сега засега не желая да я безпокоя. — Кадар изгледа Теа усмихнат. — Прости му. Мрази неприятните миризми. Вероятно си спомня за своите гащи от овча кожа.

Гащи от овча кожа ли? Просто не й го побираше умът, бе обаче твърде уморена, за да задава въпроси.

— Сложи коша до леглото.

Той изпълни нареждането й.

— Съвсем лек е. Сигурно няма много неща в него, нали?

Целият неин свят. Нейната свобода и свободата на Селена. Сложи ръка върху капака, сякаш предпазвайки вещта от посегателства.

— Няма нужда да спиш с коша до себе си — избоботи недоволно лорд Уеър на вратата. — Макар и да ме смяташ за крадец, аз все пак не ограбвам своите гости.

Странно, но обвинението й към него го бе засегнало. Не очакваше, че нещо изобщо е в състояние да пробие твърдата обвивка на този мъж. Но всъщност всичко това би трябвало да й е безразлично. Та той не бе нищо повече от един войскар, съвсем малко по-добър от онези орди, които нападнаха кервана.

— Признавам обаче, че изпитвам любопитство — пошегува се Кадар. — Надявам се, че сме спечелили доверието ти и можеш да ни кажеш какви са тези ценности, които влачиш със себе си.

Лорд Уеър все още стоеше до вратата и я наблюдаваше. Вярно, че ме доведе тук почти насила, помисли си тя, но пък от друга страна той ми предлага сигурност… Може би дори бе й спасил живота. Тя трудно можеше да се довери на когото и да било, но в този момент не бе в състояние да поддържа бдителността си. Ръката й се плъзна от капака на коша и увисна надолу.

— Гъсеници. — Обърна се на другата страна с гръб към тях и затвори очи. — Стотици, стотици гъсеници…