Айрис Йохансен
Годеницата на лъва (10)

Глава девета

Уеър смръщи чело.

Нещо е предизвикало недоволството му, помисли си Теа безгрижно. В хубав ден като този обаче едно намръщване не бе в състояние да смути доброто й настроение. Стъпи отново на петите си и се загледа как идва срещу й по поляната. Наслаждаваше се на движенията му, на трепкащите мускули, резултат на постоянните упражнения и житейската му закалка.

— Напуснала си ме, докато съм спял — изрече Уеър. — Събудих се, а теб те нямаше.

— В продължение на четири дни не съм напускала стаята ти. — Усмихната, вдигна поглед към него, като същевременно продължаваше да полива една от младите фиданки. — Дръвчетата се нуждаят от грижи. Кажи, нима сутринта не е прекрасна?

— Вероятно да.

— Вероятно ли? Небето е синьо, слънцето грее, а и дръвчетата са поизраснали, макар че ги занемарих. Предполагам обаче, че Ясмин се е погрижила за тях.

— Липсваше ми. Тревожа се за теб.

— Не е разумно. Какво ли може да ми се случи тук, в Дундрагон?

— Просто се притесних. А и никога не съм твърдял, че съм разумен. За разума отговарят други.

— Какво високомерие.

— Не съм отричал също, че съм арогантен. — Той й хвърли бърз поглед. — Не тръгвай никъде, без да ми кажеш.

— Не мога да прекарвам с теб всяка Божа минута.

— Да, точно това искам.

Тя отметна глава назад и се разсмя.

— Сигурно не говориш сериозно. — Забеляза изражението на лицето му и замлъкна. — Или все пак не се шегуваш?

— Изплаши ме.

— Нямаш никакви причини да се страхуваш. Проявяваш някакви капризи, но аз не смятам да се съобразявам с тях.

Първоначално той не каза нищо, но после на устните му се появи принудена усмивка.

— Права си, разбира се. Не съм свикнал да си блъскам главата с проблемите на другите хора. Думите ми бяха твърде… пресилени.

Тя само изпръхтя.

— Та ти не вършиш нищо друго, освен да се тревожиш за всички в Дундрагон, че и извън него.

— Но не и по този начин. — Повдигна я на крака. — А и не ставаше въпрос просто за тревога, а за страх. — После прошепна: — А знаеш ли, какво става с мен, когато изпитам страх?

— Ами, знам. Ставаш, неприятен, навъсен и неразумен.

— Нищо подобно. — Привлече я към себе си. — Не, ставам твърд и тежък като бик.

Свидетелството за верността на думите му се опираше плътно в нея и я зарази със своята възбуда. Наистина, същински бик. За да прикрие състоянието си, тя премина в по-лековат тон:

— Е, значи голям страх си брал през последните четири дни. Питам се как ли би се чувствал насред битка. Върху гърба на коня сигурно е страшно неудобно… — Не можа да продължи — ръката му притисна нейната женственост и започна да се движи нагоре и надолу. — Това… не е… — Спря да говори в мига, в който я заля познатата гореща вълна. — Престани — започна отново.

— И защо? — Другата му ръка търсеше връзките на роклята й и само след миг той свлече горната й част от раменете до талията.

Слънцето огря разголените й гърди с топлите си лъчи, а вятърът загали възбуждащо зрънцата им. Те набъбнаха и се втвърдиха. Какво ли я бе попитал?

— Могат да ни видят от замъка.

— И какво от това? — прошепна той. Все пак я притегли няколко крачки навътре сред дърветата. — Така по-добре ли е?

— Не. — Разстоянията между дърветата бяха големи и те не можеха да служат за прикритие. — Можем да се върнем в покоите ти.

— Много е далеч! — Притисна я към един дъб и повдигна ръба на роклята й. — Ще издържа най-много до стъпалата.

Тя също не бе убедена, че може да издържи повече. Допирът на гръдта му до голата й плът накара сърцето й болезнено да ускори своя ход.

— Можем… да опитаме.

Той заоправя туниката си.

— Сега. — Обхвана я здраво отзад, повдигна я и нахлу дълбоко, дълбоко в нея.

Тя обгърна раменете му, сякаш търсеше помощ, усети в гърба си неравната кора на дървото, а в себе си твърдата му мъжественост. Краката й обвиха хълбоците му и ги задържаха така впримчени.

— Уеър, това, това е… — Не продължи — напрежението нарастваше. Колкото и да бе буен и необуздан, такъв го харесваше. Като природна стихия. А и той я накара да се почувства сякаш настъпва Сътворението на света.

— Ела… при мен — зашептя той и продължи още по-енергично да надига и спуска хълбоците си. — Трябва… Нуждая се от теб!

Желанието му сякаш затрептя помежду им, и то тъй могъщо, че част от болката му премина в нея.

— Добре. Не спирай.

— Не, може още. — Пресегна се помежду им и пръстите му закръжаха и я запритискаха. — Ела!

Тя изпъшка, сълзи опариха очите й в мига, в който се опита да го дари с онова, което желаеше. Бедрата й се задвижиха в ускорен ритъм, но не можеше да дава, а напротив — взимаше, и взимаше, и пак, и пак…

Внезапно я прониза чувството, че ще се пръсне и само миг след това той се сгърчи в нея и от гърлото му се изтръгна стон.

Главата му падна върху нейната и остана така, гръдта му се надигаше и спускаше, докато разтреперан се опитваше да се успокои.

— Мисля, че по-рано… по-рано всичко бе по-просто — мислех само за собственото си удоволствие. Така… мога и да умра.

Тя бе толкова изтощена, че не бе в състояние да изрече и дума. Само се държеше за него в очакване силите й да се възвърнат.

Той я положи на земята и легна до нея. След доста време рече:

— Права си. Утринта е прекрасна.

Теа се разсмя.

— Радвам се, че най-сетне я забеляза.

Той развърза плитките и разпусна косите й.

— Мислех за друго. — Уеър покри устните си нейните коси. — Опитах се да не изливам семето си в теб — прошепна той. — Всеки път се заричам да не го правя и… не успявам. Прости ми.

— За въздържание е късно — отвърна тя. — Вече ти казах, че Бог е този, който решава кога ще зачена. Знаех какво очакваш от мен.

— Да, но промених намеренията си. Не искам дете. Не и ако вследствие на това… Ти трябва да ми помогнеш! Моля те, направи така, че да се отдръпна от тялото ти, преди да е станало твърде късно.

Бе престанал да споменава детето, но понякога насън протягаше ръка и жадно я галеше по корема сякаш там е скрито съкровището, за което копнее.

— Нека Бог решава!

Той поклати глава.

— Струва ми се, че Господ не се трогва твърде от нашите тревоги. Затова ти трябва да се заемеш с тях.

— Може би решението вече се е изплъзнало от собствената ни воля. Може да съм бременна вече. Но нека поговорим по този въпрос, когато му дойде времето. А сега замълчи и ме остави да се порадвам на слънцето.

Редно бе да се покрие с нещо, но бе обзета от приятна отмала и не се помръдна. Денят бе слънчев, светът наоколо изпълнен с покой и багри и тя не се срамуваше ни най-малко от стореното току-що. То й се стори естествено, искрящо — като слънцето над тях.

А може би всичко бе прекалено хубаво. Не, нямаше да допусне да унищожи прекрасния миг. Щеше да го поеме в себе си и да му се наслаждава, докато отмине от само себе си.

Колко ли щеше да трае? Погледът й се спря на планинския връх, от който дебнеше мъжът, който бе в състояние да сложи край на блаженството.

— Кой е Ваден?

Първоначално реши, че той няма да й отговори.

— Ти знаеш кой е. Човекът, който се стреми да вземе живота ми. — Замълча за миг. — И твоя живот.

— И все пак той не ни уби, въпреки че имаше тази възможност.

— Моментът не е бил подходящ. На него също не му се умира.

— А откъде е този Ваден?

Той се обърна странично и я погледна.

— Защо се интересуваш?

Защото усещаше някаква особена връзка между двамата, която не можеше да разбере. Ваден представляваше заплаха, но Уеър не даваше да се говори лошо за него.

— Съвсем разбираемо е, че искам да зная всичко за човека, за когото казваш, че е възможно да ме унищожи, нали?

— Само ако няма друг изход — побърза да обясни той.

Ето пак. Той просто защищаваше Ваден.

— Бил ли е твой другар?

Уеър се загледа в планините.

— Бяхме нещо повече от приятели? В храма той бе мой брат.

— Като е така, защо тогава не ти е помогнал, когато си бягал?

— По това време изпълняваше мисия в Италия.

— А щеше ли да те подкрепи?

— Не зная. Никога не съм знаел какво точно смята да прави Ваден. Може би щеше да застане на моя страна. Той е човек, подвластен едновременно на импулсивността си и на пресметливостта. Сложна личност.

Невероятно, но в тона му нямаше и следа на порицание.

— Знам само, че да си верен не е сложно. Напротив!

— Не ги разбираш тези неща.

— Точно така — не мога да разбера онези приятели, които, да има как, се посичат един друг.

— Съществуват и по-висши отношения на лоялност. За Ваден орденът бе всичко. Често дори съм го поднасял на тази тема.

— А той сърдеше ли се?

Уеър поклати глава.

— Но вярваше в братството. То му бе извънредно необходимо.

— Защо?

— Не знам точно, вероятно, защото нямаше други корени. Може да е бил незаконороден.

— Нима не ти е известна истината за неговото рождение?

— Не е говорил по този въпрос. — Уеър леко докосна рамото й с устни. — А след приемането му в ордена Великият магистър забрани да питаме за тези неща. Той бе просто Ваден от Никъде.

— Странно.

— Да, още повече, че законният произход, както и принадлежността към рицарското съсловие представляваха две от условията за встъпване в ордена. Мисля, че Ваден не удовлетворяваше нито едното, нито другото.

— Пълна безсмислица. Защо тогава са го приели?

Той вдигна рамене.

— Нямам представа. Беше голям воин. Може би са искали да си осигурят десницата му.

— Не си ли изпитвал любопитство? И не ми казвай, че и любопитството е било забранено. Не мога да си представя, че си се поколебал да нарушиш правилата на ордена.

— Всеки от нас си имаше своите причини да стане тамплиер. Да го питаш за подобни неща би било крайно нетактично.

Тя не прие обяснението му.

— Щом като е бил твой приятел, естествено е да знае мотивите ти.

Лицето му стана неприветливо.

— Ако човек сподели някои тайни с друг, се нанасят вреди, които после не можеш да поправиш. — Нямаше предвид Ваден, а онова, което бе съзрял в Храма. — Никоя тайна не оправдава онова, което се случи в Джеда — продължи Уеър.

— Орденът е на друго мнение. А ти, ти какво мислиш по въпроса?

Той сведе глава и духна в ухото й.

— Мисля, че имаш божествени гърди и най-красивите коси, които съм виждал. Когато играхме шах, наблюдавах сиянието им на фона на огъня и се запитах как ли ще се почувствам, ако ги докосна. Така в мен възникна желанието да ги увия около тялото си и да се удавя в теб.

Отбягваше отговора на нейния въпрос и се опитваше да й отвлече вниманието.

— И така, какво мислиш ти? — повтори тя.

— Не сега. — Той притисна глава към рамото й. — Моля те. — Гласът му прозвуча глухо. — Понякога ми се струва, че се задушавам от техните тайни. Когато открих какво крият пещерите, първо ме заизмъчваха угризения на съвестта, а след това ме обзе гняв. Та нали бяха мои братя, семейството ми. Защо не ми се довериха? Аз никога не бих издал…

Той вдигна поглед и тя се изплаши от страдалческото му изражение.

— Не съм глупак. Естествено, знаех какво ме очаква, ако стана предател. Защо, защо не проявиха доверие към мен?

Болката и отчаянието явно бяха по-силни от гнева. Той бе загубил семейството си и в ордена бе намерил ново. Бил му е безгранично предан и въпреки това са го отхвърлили.

— Защото са заслепени глупци. — Теа го привлече към себе си и го прегърна с цялата искреност на чувството си. — Не бива да мислиш за тях.

Той замълча за миг, след което се изсмя тихо.

— Правя каквото мога, но ми е трудно. — Той седна на земята и й пооправи роклята. — Все пак те уверявам, че когато съм с теб, изобщо не се и сещам за ордена. Да идем в стаята ми. Ще се изкъпем и после цял ден ще мислим единствено един за друг.

— Да, чак сега искаш да идеш в стаята си, нали? — Тя напъха ръце в ръкавите и се опита да приглади косите си. Нямаше смисъл отново да ги сплита. Останеха ли двамата сами, Уеър бездруго щеше отново да ги разплете, освен това изобщо не се притесняваше, че могат да я видят несресана. По всяка вероятност цялата крепост вече бе наясно, че е любима на Уеър — през последните дни бе ставала от леглото му единствено за да се изкъпе и нахрани. Тревожеше я само какво ще каже Ясмин. Вярно, че Таса вече нямаше нужда от онази сигурност, на която се радваше като любовница на Уеър, но Ясмин, бдеше ревностно над дъщеря си и щеше да погледне на Теа като на заплаха. Е, по-късно щеше да мисли за Ясмин. В този миг за нея най-важно бе усещането за щастие и удовлетворение.

— Ако не се беше въргалял с мен по земята, нямаше да се нуждая чак толкова от изкъпване — обърна се тя към Уеър.

Той обаче щеше във всички случаи да разпореди да стоплят вода, тъй като бе човек, фанатично поддържащ личната си хигиена.

Вероятно си спомня за своите гащи от овча кожа.

Тези думи изплуваха неочаквано в паметта й. Почти бе забравила насмешливата забележка на Кадар от вечерта, когато пристигна в Дундрагон.

— Гащи от овча кожа.

— Какво?

— Кадар ми бе споменал, че стремежът ти към чистота се дължи на гащите от овча кожа. Какво точно е имал предвид?

Лицето на Уеър се изкриви в гримаса.

— За да насърчават целомъдрието си, тамплиерите са длъжни да носят два ката гащи от овча кожа, които не събуват никога.

— И в банята ли?

— Беше ни забранено да се къпем.

Теа запремига изненадана.

— Е, предполагам, че това предписание наистина ви е насърчавало да спазвате обета за целомъдрие. Не се учудвам, че си се чувствал толкова привързан към братята. Защото ми е трудно да си представя, че друг човек е бил в състояние да понесе вонята ти.

— Свиква се. — Той смръщи чело. — Не ми се приказва повече. Ще дойдеш ли?

— Може би все още не искам да си лягам. Дърветата имат нужда от грижите ми.

— Аз се нуждая от грижите ти — повече отколкото тези дървета. — Пое ръката й и я положи върху себе си. — Не е ли така?

Тя пое дълбоко въздух в мига, в който усети неотстъпчивата му, твърда мъжественост. Не след дълго той отново щеше да е в нея. Обладан от необуздана възбуда, той щеше да впие устните си в нейните. Жар пропълзя из цялото й тяло — готова бе за сливането си с него.

— Вие отдавате извънредно голямо значение на плътската любов, Уеър от Дундрагон. Никога ли не се насищате?

— Не — отговори той с хрипкав глас. — Не и с теб. В мига, в който престана да те виждам, те пожелавам отново. — Той стана на крака, изправи и нея. — Идваш ли?

Това опиянение трябваше все пак да приключи някой ден. Не си бе представяла никога, че любовта с един мъж е в състояние да предизвика треска, която не се лекува с нищо. Желаеше да го докосва, да го гали, дори и когато ги разделяше цяла стая разстояние. Улавяше се как съсредоточено наблюдава менящото се изражение на лицето му и как самата тя тръпнещо очаква мига, в който той ще посегне към нея. Упрекна го шеговито, че отдава голямо значение на плътското желание, но и самата тя бе преизпълнена със същото.

Прегърна я здраво с голямата си ръка като владетел на нещо драгоценно, а палецът му я галеше по китката.

— Идваш ли?

Отново я завладя познатото усещане — сякаш започна да се разтапя, всичко се изопна и непоносима жега я остави без дъх. Приготви се набързо.

— Идвам. — И докато прекосяваха поляната, тя прошепна нетърпеливо: — Хайде, по-бързо.

 

 

— Господарю, простете, че ви безпокоя, но се приближават ездачи. — Абдул гледаше неподвижно някъде нагоре.

Теа седна в леглото и сърцето й запрескача уплашено. Ездачи! Може би тамплиери!

Уеър скочи на крака и бързо се облече.

— Колко са?

— Двама. — В погледа на Абдул не се долавяше тревога. — Според нас не са повече от двама. Все пак в тъмнината може да са се скрили и други. Някъде на пътя, по-далеч оттук.

— Бързо се обличай — подхвърли Уеър през рамо. — Веднага. — После излезе от стаята.

Без да губи време, Теа само за минути се напъха в дрехите си и изтича на двора.

Олекна й на сърцето при вида на сваления подвижен мост — ясен знак, че приближаващите не са врагове.

В този миг, гордо изправен на коня, Кадар навлезе в крепостта.

Погледът й се спря на малката фигурка зад него.

Селена. Макар и облечена като арабче, това бе Селена.

— Теа! — Селена се плъзна от седлото и се завтече като виелица към нея. Чалмата се свлече от главата й и червената й коса се разстла върху гърба — този неволен жест събуди в Теа спомена за сбогуването им пред стените на Константинопол. — Тук съм!

— Да, виждам те. — Просто не бе в състояние да пусне сестра си от прегръдките си. Селена. Свободна. Най-сетне в безопасност. Най-сетне заедно. — Виждам… че си ти.

— Само недей да лееш сълзи, моля те. — Селена се отдръпна от нея и я изгледа строго и продължително. — Не понасям сълзи. И недей да оглупяваш така… нали всичко вече е наред?

— Знам, знам. — Теа избърса страните си. — Виждаш ли, вече не плача. — Прегърнаха се отново и тя се отдръпна от малката. — Казвай сега, как се чувстваш?

— По-добре от мен — отговори Кадар вместо нея и скочи от коня. — Сестричката ти е доста специално и своенравно същественце.

— Добре съм — прекъсна го Селена, без да му обръща внимание. — Всъщност защо да съм зле?

— Николас разбра ли, че си ми помогнала да избягам?

— Разбира се, че не. — Тя погледна надолу по наметалото си и избърза с ръка някаква песъчинка. — Съвсем в твой стил — да се вълнуваш без нужда. Не аз се изложих на опасност, а ти. Но все пак и аз съм се притеснявала за теб, нали? — Тя изгледа Теа изпитателно. — Както виждам, било е напълно излишно. В теб има нещо… ти сякаш си разцъфтяла.

— Защо се забавихте толкова? — попита Уеър приятеля си. — Някакви проблеми с Николас ли се появиха?

— Не повече от очакваното — отвърна Кадар. — Но когато се споразумяхме за цената, Селена реши, че не е за продан, и изчезна яко дим. Цели три седмици я издирвах в онзи гигантски град.

— Вината е единствено ваша — защити се Селена. — Ако ми бяхте разказали за плана на Теа, всичко щеше да е наред.

— Исках да ти съобщя истината в мига, в който напуснехме дома на Николас. Щеше да е доста рисковано, ако те бях осведомил предварително. Откъде можех да знам дали умееш да пазиш тайна?

— Да не ми е изпила кукувица ума — да издам тайна, която ми носи свободата?

— Не, разбира се, но ти си дете. — Лицето на Кадар се разкриви в гримаса. — Поне аз те смятах за такова. Трябваше да обърна по-голямо внимание на предупреждението на Теа. — Той вдигна ръка, забелязвайки, че тя се кани да го прекъсне. — Е, добре де, попречи ми не незрялата ти възраст, а онази мегера, която подслушваше всяка моя дума.

— Нима цели три седмици е кръстосвала сам-самичка из улиците на Константинопол? — възкликна Теа ужасена. — Какво ли не е могло да й се случи…

— Вероятно и ти я познаваш толкова малко, колкото и аз — прекъсна я Кадар. — Най-накрая я открих на големия пазар при някакво семейство бедуини, които я учеха как се правят звънчета за камили. Ако бе останала още един месец, щеше да започне да командва клетите люде така, както се опита да стори и с мен по време на това изнурително пътешествие.

Независимо от насмешливия му тон Теа долови в думите на Кадар отсянка на собственическа гордост.

— Я не изглупявайте — завъзразява Селена. — За тази цел нямаше да ми стигне и половин година. Жената се държеше наистина разумно, но дъртият бе доста дръпнат. — Тя се обърна отново към Теа. — А като ми каза, че ти го изпращаш, се наложи аз пък да го изпратя обратно при Николас. За коприна, разбира се.

— Коприна ли? — попита Уеър.

Селена се взря продължително в него.

— Предполагам, че сте лорд Уеър, нали? Кадар ми е разказвал много за вас.

— Вярвам ви — отвърна Уеър сухо. — За каква коприна говорите?

— Е, при положение, че Кадар явно разполагаше с достатъчно средства, за да ме купи, реших, че сигурно му е останало нещичко, още повече, че успя да отбие и от моята цена.

Кадар благодари с лек поклон.

Селена вдигна нетърпеливо ръка.

— Той обаче тръгна, без да възползва от обстоятелствата. Теа, известно време не ще можем да тъчем наш си плат, а и коприната на Николас е най-добрата на света. Помислих си, че ако я избродираме и продадем, с печалбата ще си отворим собствена тъкачница, нали?

— Боже милостиви — изтръгна се от устните на Теа, чиято възбуда нарастваше от миг на миг. Самата тя не бе мислила за нищо друго, освен за спасението на Селена. — Колко топа сте взели?

— Дванадесет — навъси се Кадар. — Тя ме превърна в просяк.

— Но тъй като става въпрос за мои пари, следва да се каже, че мен е превърнала на просяк, а не теб — поправи го Уеър.

Теа не го слушаше. Дванадесет топа! Не можеше да повярва на ушите си.

— Ще съумея да ти върна парите. Бродериите ми ще достигнат цена, много по-висока от тази на самата коприна.

— Кадар нае кола, която идната седмица ще докара плата, но аз все пак взех със себе си една дължина бяла коприна — обади се Селена. — Можем да започваме веднага.

— Не. — Самата Теа бе готова да започне незабавно — до този миг не бе забелязала, колко й липсва работата. — Утре. По светло.

Кадар се позасмя, без да отделя поглед от грейналото личице на Селена.

— И тъй като всичко вече се подреди както го искаше, смея да предложа да се оттеглиш и да поспиш. В противен случай утре ще бъдеш в същото отвратително настроение, в което бе и днес.

— Не съм била в отвратително настроение. Е, може би мъничко. Теа, този човек се гласеше да ме качи върху муле!

— Както подобава на жени и деца — обади се Кадар. — В момента представляваш второто, а в първото ще се превърнеш след време.

— Без всякакво съмнение мъжете качват жените на мулета, за да ги гледат отвисоко, възседнали своите коне. — Селена се прозя. — Колко съм уморена! Ездата от Акко до тук продължи доста.

— Ела. — Теа прегърна Селена и я поведе към стълбите. — Днес ще спиш при мен, а утре ще ти приготвим самостоятелна стая.

— Самостоятелна стая! — Селена вдигна поглед към огромния замък и за миг безгрижието й я напусна. — Много по-различно е от къщата на Николас.

— Както е по-различно и от пазара, на който те открих — достигна до тях гласът на Кадар иззад гърбовете им. — Трябва обаче да обещаеш, че тук няма да си въртиш твоите игрички, ясно ли е? Уеър никак не ги обича тези неща.

Временната неувереност на Селена отлетя.

— С Теа ще останем тук за твърде кратко време и не ще променим кой знае какво.

Браво на Кадар, помисли си Теа. Подкачи я и по този начин й помогна да преодолее краткия миг на несигурност, и то без да засегне гордостта и. Явно я бе опознал по време на пътуването.

Селена се спря на най-горното стъпало и се обърна.

— Лорд Уеър, трябва да ви благодаря за грижите, проявени към сестра ми.

Строгата официалност в думите на детето накара Теа да се усмихне. Сякаш Селена бе по-възрастната от двете. Бе се променила след раздялата им. Биеше на очи самоувереността й и натрупаният житейски опит — резултат от необходимостта да се справя сама с трудностите.

Уеър сподави усмивката си и кимна също толкова сериозно.

— Благодаря ви също, че Кадар ме доведе при сестра ми. Извънредно сме ви задължени.

— Някой път ще си поискам дълга — увери я Уеър. — Но засега… добре дошли в Дундрагон!

Селена заподскача към портала.

Теа понечи да я последва.

— Теа — дочу тя гласа на Уеър.

Закова се на място. Идването на Селена я зарадва тъй много, че направо забрави за съществуването на техния домакин. Дали щеше да прояви търпение? Тя го погледна. Изражението на лицето му бе непроницаемо, но тя съзнаваше, че желае да й внуши някаква мисъл.

Тя прокара език по устните си.

— Сега всичко е по-различно. — Настъпил бе краят на безметежната идилия и животът продължаваше своя ход. Макар и да съзнаваше, че пристигането на Селена ще ускори отпътуването им от Дундрагон, тя от много време се стараеше да пропъди тази мисъл от ума си.

Той посрещна погледа й.

— Да, така е. Приятна почивка, Теа.

— Лека нощ — прошепна тя и побягна към вътрешността на замъка.

 

 

— Двете много си приличат. — Уеър проследи Теа с поглед, докато тя се опитваше да настигне сестра си. Селена бе тук — сякаш се разтвори нова врата и Теа изчезна през нея. Небеса, колко го заболя! — Тя е като Теа.

Кадар поклати глава.

— Селена не прилича никому. Тя е наполовина мъдра жена, наполовина немирно джудже, домашен дух, а като цяло е събрала в себе си цялата решителност на света. Да я задържиш в някакви рамки е като да повториш някой от Херкулесовите подвизи. Има добро сърце, но не желае никой да го забележи. Теа е значително по-мек характер.

Теа също се бореше за правото си да ме лиши с доверието и благосклонността си, помисли си Уеър. Дори и когато реши да го допусне до себе си, тогава тя пак си остана недружелюбна. Спомни си нощта, в която оповести, че той й е приятел, независимо дали решението й му харесва или не.

— Грешиш, те са истински сестри.

Кадар се загледа в него удивен.

— Изглежда си много сигурен в преценките си. Опозна ли Теа по-отблизо?

— Сякаш можеше да стане нещо друго — отвърна Уеър с въздишка. — Нали самият ти си ме поверил на грижите й.

Кадар се усмихна.

— М-да, човек никога не знае дали подобни начинания ще се увенчаят с успех, нали?

Уеър смени темата на разговора.

— Какво ново в Акко?

— Нищо особено. Незначителни сблъсъци между Саладин и кръстоносците. Тук имало ли е някакви трудности?

— Да, дойде Ваден. — Той се заизкачва по стъпалата. — Не зная още колко Теа може да остане в Дундрагон без опасност за живота й. Сега обаче всичко се промени. Може да се наложи да търсим ново убежище и за двете.

— Дамаск? Мечтаят да идат там. Град, който се владее от Саладин, ще им осигури по-голяма безопасност, отколкото град под християнска власт.

Уеър погледна през рамо към третия връх.

— Не и в Дамаск!

 

 

— Гладна ли си? Вечеряла ли си? — попита Теа, докато двете със Селена прекосяваха залата по посока на стълбите.

— Да. Бях толкова развълнувана, че не можех и да помисля за почивка, но Кадар настоя да спрем по залез-слънце и да сложим нещо в устата. — Тя смръщи чело. — Голям инат е този Кадар.

А нима и Селена не бе такава? Теа реши да си спести коментара — достатъчно бе да си представи битките, които са се водели между двамата по време на пътуването.

— Да, но пък е много мил.

— Само когато поиска — призна Селена под натиска на фактите. — Но е като лорд Уеър. И с двамата не знаеш точно как да се държиш.

— Ти току-що се запозна с лорд Уеър. Нима можеш толкова бързо да оцениш неговия нрав?

Селена вдигна рамене.

— Само слепецът няма да забележи непроницаемостта. Мракът в Кадар не се долавя тъй ясно, но може би пък е по-дълбок, тъй като е скрит. — Замълча за миг, а после продължи с любопитство в гласа:

— Едва-що пристигнахме в Акко, и внезапно Кадар стана по-предпазлив от всякога. Застрашава ли ни нещо на това място?

— Нищо ли не ти е казал?

— Обеща по-късно да ми обясни. — Тя направи гримаса. — Мисля, че искаше да ми спести тревогите по време на пътуването. Сякаш човек може да се почувства облекчен, ако не познава опасността, която го дебне. Кадар е по-умен от повечето хора, но понякога и той разсъждава твърде мъжки.

— Грешка, достойна за съжаление — съгласи се Теа. — Значи, все пак признаваш, че е умен, така ли?

— На пазара бях се скрила в най-отдалеченото ъгълче и все пак ме откри. Промъкнал се незабележимо и ми постави клопка. — В гласа на Селена прозвуча същият нюанс на гордост, който Теа долови и в думите на Кадар. — Да, Кадар е умник. — После се понамръщи. — Независимо, че постоянно иска да стане неговото.

— Е, сега вече си при мен и няма от какво да се тревожиш. — Теа се отправи нагоре по стълбите. — Скоро ще отпътуваме оттук.

— Ако трябва да съм честна, той не е неприятен като спътник… когато не ме командва — призна Селена, която я следваше по петите. — А освен това ми обеща да ми покаже соколите си. Хубави ли са?

— Да, макар че все още не съм ги виждала да летят.

— Как можеш тогава да ги оцениш? Аз бих го накарала да…

— Е, имаше по-важни неща за решаване — прекъсна я Теа. — Впрочем по-добре го помоли, не му заповядвай какво да прави.

Селена кимна.

— И аз съм забелязала същото. — Внезапно отново подхвана предната тема. — Каква опасност ни дебне тук?

— Лорд Уеър има могъщи врагове. Но утре ще ти обясня всичко по-подробно. Сега се нуждаеш от почивка.

За голямо учудване на Теа Селена не възрази.

— Мръсна съм и мириша на кон — отвърна тя, прозявайки се. — Едва ли на човек ще му е особено приятно да спи до мен.

— Е, понася се. — Теа спря на горния край на стълбището и прегърна сестра си. — Сега, когато си тук, на сигурно място, мога да понеса всичко. Казах ли ти вече колко ми липсваше?

— Да. — Селена се подсмихна дяволито. — Макар че изглеждаш страшно заета.

Теа почувства как страните й пламват, досети се с какво бе заета само допреди час. Нима Селена искаше да каже, че…

— В тази чужда страна си успяла да откриеш приятели и дори черничеви листа, с които да храним нашите буби. Кадар спомена, че лорд Уеър е намерил горичка с любимите ни дървета.

Разбира се, това е имала предвид, реши Теа. Вярно, че детето бе извънредно схватливо, но все пак никога нямаше да свърже сестра си с любовни игри като одевешните.

— Да, засадихме пет дръвчета зад замъка. Лорд Уеър е намислил да подхване търговия с коприна. Обещах да му покажа как се използва шумата.

— Развиват ли се добре?

— Мисля, че ще издържат.

— В такъв случай можем скоро да тръгваме. Но тъй като ти е сторил добро, разбирам, че си длъжна да му се отплатиш.

Бузите на Теа пламнаха още по-силно. Не, не му бе дала всичко, от което той се нуждаеше — имаше тялото й, но не и дете.

Селена кимна доволно.

— Ако дърветата се прихванат добре, няма да има нужда да оставаш повече.

— Не, няма да е нужно… — Тази мисъл бе придружена от дълбока, пронизваща болка. Бе съобщила на Уеър, че всичко е вече по-различно и той се съгласи с нея. Следователно бе длъжна да го забрави. Двете със Селена щяха да преследват целта си и да заживеят собствен живот. Щяха да са свободни и да работят онова, което обичаха. Цял живот се бе стремяла към тази цел и когато тя се осъществеше, щеше да бъде най-щастливият човек на земята.

— Какво има? — Селена не я изпускаше от очи.

— Нищо. — Прегърна сестра си и двете продължиха пътя си. — Човек свиква с дадено място, а лорд Уеър ме прие много радушно.

— Не ми се струва кой знае колко добродушен, но в края на краищата често хората не изглеждат такива, каквито може би са.

Уеър правеше впечатление на грубоват мъж, непреклонен и мрачен, такъв изглеждаше и в очите на Селена. Заедно с това обаче бе щедър, умен, истински закрилник.

— Може да бъде много грижовен.

— Харесваш го, нали?

— Сприятелихме се. — Нямаше в никакъв случай да отбегне този въпрос. Той заслужаваше нейната искреност. — Харесвам го много.

— Сигурно ще може да ни посещава в Дамаск.

— Не, изключено е. — След като напуснеха Дундрагон, тя бе длъжна да пререже връвта, която бе оплела и двамата. В Дундрагон Уеър бе на сигурно място и тя нямаше да допусне заради нея да се изложи на опасност. Макар че болката в душата й с всеки изминал миг ставаше все по-силна, все по-осезаема. Трябваше по-рано да осъзнае, че са изправени пред големи трудности. Не биваше да се сближава дотолкова с него. Защото им оставаше един-единствен изход — да се разделят.

— Отворила съм прозорците и съм проветрила стаята. — Ясмин се приближи към тях. — Тук ли ще спите днес?

— Да. — Теа посочи момичето. — Сестра ми Селена. Ясмин ми помогна много за дръвчетата.

Слугинята кимна.

— Добре, че е тук. Кога тръгвате за Дамаск?

Както Селена, така и Ясмин държеше да напуснат Дундрагон колкото се може по-бързо.

— Скоро. Но няма нужда да бързаме толкова. Сестра ми е уморена от дългата езда, а очакваме също и товар коприна от Акко, трябва да сме тук, когато пристигне.

Ясмин успя да сподави нетърпението си.

— Не бива да се бавите много. — При тези думи тя се отдалечи.

Селена я проследи с поглед, след което отново се обърна към Теа.

— Нима тази жена иска ти да си тръгнеш?

— Обещах й работа веднага щом създадем собствена работилница. Постепенно ще започнеш да я харесваш, убедена съм.

Така както я хареса и самата Теа. С течение на времето бе почувствала симпатия към всички тези странни обитатели на Дундрагон — Ясмин, Абдул, дори и към Таса. А и Харун…

Болката се обади отново и трябваше да я прогони. Животът й на това място приключваше. Най-добре да не мисли за нищо друго, освен за бъдещите си планове. Дръпна вратата към стаята. Крилата на прозорците все още бяха разтворени, а хладното, тъй познато помещение ухаеше на чисто.

— Много е голяма — зашепна Селена, а очите й се разшириха. — И всичко това е твое, така ли?

— Тук нищо не ми принадлежи. И на мен ми харесва, но замъците не са място за нас. — Внезапно се отправи с бързи крачки към прозореца. — В Дамаск ще потърсим нещо не дотам голямо и изискано. — Погледна навън към поляната, на която двамата с Уеър се бяха отдали тъй страстно на любовта си. Колко ли време трябваше да отмине, за да забрави изпитаната наслада?

— Какво ще правиш с коприната, която ти донесох? — попита Селена. — Някоя туника ли ще започнеш?

Колко бе неразумна и слаба. Сега вече нейна основна цел ставаше да закърпи в едно всички болезнени, разнищени краища на живота си, след което отново да поеме по своя път. Затвори силно прозореца и го зарези.

— Не, няма да бъде туника. Ще ушия знаме.

 

 

Леглото е запазило аромата на Теа, помисли си Уеър, загубен в тъмнината. Мирише на лимони и на женското ухание, което си бе само нейно. Той го вдъхна дълбоко, за да го съхрани. И сто години да преживееше, щеше да помни този аромат.

Но изгледите не бяха благоприятни. Съдбата го бе пощадила достатъчно дълго. Ако имаше късмет, щеше да изживее най-много още една година — всеки един ден от нея представляваше дар от Бога.

Теа също бе дар — красива, вярна, изпълнена с жизненост. Дар, който бе приел веднаж, а сега бе принуден да върне обратно.

Не!

Той се бореше със затворени очи срещу своята непримиримост. Знаеше, че този миг ще настъпи един ден, но не бе предполагал колко ще му е трудно. Не биваше да се поддава на подтика да протегне ръка, да я задържи и никога да не я изпуска.

Поне още веднаж! Нима е престъпление да се слее с нея още един-единствен път, преди да го напусне?

Господи, каква несправедливост! А той просто лежеше и душеше аромата й като някое момченце, преспало с първата жена в живота си! Остави я да си върви, глупако!

Остави я да намери сигурно убежище!

Позволи й да живее!

 

 

— Недей да правиш така! — Кадар пое кофата от ръцете на Теа и отвори вратата. — Остави това на прислугата. — Погледът му се спря на младите дръвчета. — Учудих се много, когато Селена ми каза, че на това място израства нещо ново.

— Нима сте се срещали тази сутрин?

— Направих груба грешка — обещах да й покажа соколите си. Още не бях свършил със закуската, и тя вече тропаше на вратата.

— Такава е, няма търпение да види птиците. — Теа тръгна по пътеката. — Но любопитството й се простира и върху всичко останало. Днес например се канех да започна с везмото и да предоставя на Ясмин да се погрижи за дръвчетата, вместо това обаче я помолих да разведе Селена из замъка. А везмото мога да започна и следобед. — Тя хвърли бърз поглед към него. — Защо толкова се учудваш, че сме засадили дръвчетата? Да се отглеждат копринени буби е доходоносна дейност.

— Да, в Константинопол се уверих, че си права. Само че Уеър не е човек с търговски нюх.

— Има благородници, които се занимават с търговия.

— Уеър не е човек, които ще се задоволи с половинчати знания.

Тя вдигна рамене.

— Сигурно се заблуждаваш. Той предложи да засадим тези дръвчета тук.

— Наистина ли? — промърмори Кадар. — Странно.

— Защо странно? — Спря пред първия ствол и взе обратно водата. — Желанието му ми се стори съвсем разумно.

— Само защото коприната те заслепява и помътнява разсъдъка ти. — Лицето му се изкриви в гримаса. — В градината на Николас видях как хиляди гъсеници поглъщат листата на черничевите дървета. Бих казал, че гледката не бе особено апетитна.

— Да, но помисли само — тези гъсеници вършат истински чудеса.

— Предпочитам да гледам коприната, а не начина, по който се произвежда. — Кадар се загледа как тя полива дървото и продължи: — И така, виждам, че се чувстваш добре.

— Разбира се, не ми ли личи?

— О, да. Споделям мнението на Селена. Ти… някак цъфтиш!

Тя отклони поглед встрани.

— Благодаря ти, че си се погрижил за сестра ми. Вероятно се досещаш какво означава това за мен.

— Нали ти казах още в началото, че ще се погрижа за нея. — Той се усмихна. — Уеър също ме увери, че и ти си изпълнила молбата ми.

— Той какво каза точно?

Кадар не отговори веднага — тя усещаше погледа му върху извърнатото си лице.

— Е, само, че сте се опознали по-добре. — Последва пауза. — Нима има нещо друго за казване?

Очевидно Уеър не му бе споменал нищо за съществуващата между тях връзка. Но Кадар щеше непременно да научи истината от прислугата. Самата тя не можеше да си наложи да му се довери.

— Не, нищо друго. — Отиде до следващото дръвче. — Трябва да знаеш, че задачата, която ми постави, не бе от лесните.

— Да доведа Селена също не бе лесно. Но ние двамата все пак успяхме да осъществим намеренията си и всичко е наред. Нали?

Тя кимна.

— А установим ли се в Дамаск, ще бъде още по-добре.

— Ах, да, Дамаск. Кога смяташ да поемеш на път?

— Тук имам още работа, която ще ми отнеме най-много месец. След това можем вече да тръгваме.

— Каква е тази работа?

— Обещах на лорд Уеър да му извеза знаме. Ето защо не мога да тръгна по-рано.

— Един месец не е много за такава работа.

— Ще се справя. Заловя ли се с нещо, преследвам го докрай.

— Съвършено вярно! — Внезапно той се замисли. — Защо път точно Дамаск? Няма ли и други подходящи места?

Тя поклати глава.

— Мислих за много градове, преди да се спра на Дамаск. Той е известен търговски град и там ценят изисканите бродерии. На друго място няма да имаме изгледи за успех.

— Разбирам. — Младежът мълча докато стигнаха следващото дърво. — Според Уеър обаче за вас Дамаск може да се окаже опасно място.

— О, градът е твърде голям и две жени лесно могат да се скрият. Смятам да поема този риск.

— А Уеър дали ще се съгласи?

— Свободен човек съм и взимам решенията си сама.

— Е, да, сега не си струва да спорим по този въпрос, нали първо трябва да извезеш знамето си. А какъв ще е гербът? Имаш ли готов образ в главата си? Например огнедишащ змей или пък бик — символът на упоритостта? И двете подхождат на нашия Уеър.

— Той твърди, че е съгласен на всичко. Ще нахвърлям първите скици и идеята ще ме споходи сама. Както винаги досега.

— Вдъхновението от небето ли ти пада? — подразни я той.

Не отвърна на усмивката му.

— Не зная откъде идва, но съм убедена, че нещо витае във въздуха. Майка ми веднаж спомена, че така било при всички творци. Сядам с перото и нещо ми нашепва какво да рисувам. После иглата следва напътствията. Това е.

— Нашепва ли ти?

— Е, не е точно шепот. Просто е в главата ми…

Тя разпери безпомощно ръце, забелязала, че обяснението й куца.

— Или в сърцето. Не знам… но то е там. И винаги създава нещо красиво. Нима все пак това е най-важното?

— Не мога да си представя нищо по-важно на този свят — отговори тихо Кадар. — Много ми е интересно какво ще излезе от това знаме. — Той се поклони. — Сега обаче трябва да ида при Уеър. Вчера нямахме възможност да поговорим истински. Ще се видим ли на масата?

Теа кимна утвърдително и той си тръгна.

Проследи с поглед как се отдалечава и я обзе някакво неприятно усещане. Той подхвърли някои въпроси и събуди в нея несигурност относно неща, които винаги бе смятала за ясни. Но не биваше да се учудва — такъв си беше стилът на Кадар, да поставя под съмнение всекиго и всичко. А новите чувства, тъй чужди за нея, я изпълваха с такава сила, че не бе особено трудно да се смути.

В крайна сметка всичко това не бе от значение. Дърветата бяха тук и укрепваха. Уеър можеше да прави с тях каквото поиска. От следващия ден за поливането им щеше да се грижи Ясмин, а тя самата щеше да съсредоточи всичките си сили върху знамето.

Горд, красив пряпорец, възвисяващ душата, будещ спомени за…

За кого, за нея ли? Нима съм толкова суетна, запита се тя. Та нали спомените се пораждаха от човешката душа, а не от някакво си знаме? Тя например не се нуждаеше от никакво знаме, за да запази спомена за Уеър. Щеше да го помни цял…

Всемогъщи Боже, нека тези спомени избледнеят по-бързо. Остави ми сладостта и нека съжалението изчезне!

Уеър щеше да изпита истинска мъка. Защото ако в утробата й се бе зародил нов живот, тя щеше да го долови. Уви, не бе в състояние да го дари с единственото, което той искаше от нея.

Можеше друго — да му остави частица от таланта си. Щеше да изчисти сърцето си от всичко излишно и да остави в него единствено вдъхновението и мисълта за този мъж. И щеше да го дари с най-великолепното от всички бойни знамена!

 

 

Когато Кадар пристъпи в залата, Уеър бе застанал до прозореца и гледаше неподвижно навън.

— Вкара ли Теа в леглото си? — попита Кадар без предисловие.

Уеър го погледна бегло и пак се взря навън.

— Тя ли каза това?

— Не с думи, но държането й… И така, вярно ли е?

Уеър се обърна към него.

— Ти какво си очаквал? Познаваш ме, нали? Ти си този, който е поискал от нея да ми прави компания.

— Да, но не съм казал да се превръща в една от твоите курви.

— Тя не е курва. И не желая да… — Той не продължи. — Да, случи се. Няма да я моля повече да се завърне при мен.

— А ако е заченала?

— В такъв случай ще сторя всичко възможно да се погрижа за безопасността на детето. — Уеър го погледна мрачно. — Нима ме смяташ за безотговорен човек, който няма да помисли за тези неща?

— А ако тя не разреши да я закриляш?

— Няма да има друг избор.

Кадар поклати глава.

— Силните личности намират изход. — Замълча за миг. — Още не си й казал, че за нея Дамаск е клопка.

— По-нататък ще намеря начин да й го обясня.

— Но тя няма да се откаже. Смята, че ще успее да се укрие.

— Не и от Ваден! За да се спаси от него, се нуждае от четири стени и армия. Но дори и тези предпазни мерки може да не стигнат.

— Четири стени и армия — повтори Кадар. — Не звучи никак обнадеждаващо. Съвсем неотдавна Теа се е измъкнала от затвор. Не би понесла втори такъв. — Той изгледа Уеър с присвити очи и подсвирна. — Да, този път нещата са сериозни, а?

— Тя трябва да остане жива!

— Значи затова си докарал дърветата. Изградил си й гнездене. Уютно, безопасно гнездене, заградено с каменен зид. Правиш какво ли не, за да остане тук. Затова значи се наложи да доведа и Селена. Нали и тя трябва да открие своя малък свят на това място.

— А защо не? Тук ще се чувства отлично.

— А ако не иска да остане?

Уеър пресрещна погледа му.

— Може пък да прояви разбиране!

— Господи Боже — възкликна Кадар и поклати смаян глава. — Подценявал съм те, приятелю мой. Не съм допускал, че си способен на такива изтънчени интриги.

— Никога вече кръвта на невинни не бива да опетни ръцете ми.

— Затова ще се опиташ да защитиш малката си империя. — Кадар наклони глава. — И мен ли искаше да заключиш в крепостта си?

Уеър не отговори.

Кадар се изсмя на глас.

— Да, както виждам, искал си! Просто не ми го побира главата.

— Не съм глупак. Или ти сам щеше да ме напуснеш, или… — Той вдигна рамене. — Абдул ще отдели четирима души да те охраняват.

— Значи ме заграждаш не само с каменни зидове, а ме поставяш и зад стена от стражи, така ли?

— Само докато успея да те убедя, че животът в някоя далечна страна ще бъде по-безопасен за теб.

— Да, но там няма да е тъй интересен. Например не ще мога да наблюдавам как се опитваш да държиш в шах Теа тук, в Дундрагон.

— Съжалявам, но трябва да те разочаровам. Теа не може да остане тук. Ваден знае за съществуването й и не е изключено вече да е докладвал на Великия магистър. Случи ли ми се нещо, веднага ще обсади крепостта и няма да има кой да я защищава. Трябва да открия място, където Теа ще бъде в безопасност.

— Тя ще предпочете сама да си избере убежището и сама да се изправи пред опасността. — Непреклонното изражение на Уеър го накара да въздъхне. — Май не успях да те убедя.

— След колко време ще пристигне коприната?

— Вероятно до следващата сряда. — Кадар кимна в знак, че разбира смисъла на въпроса. — Питаш се колко ли време ти е необходимо да намериш безопасно убежище, така ли? Е, да кажем един месец. — Той се усмихна насмешливо. — Тя се гласи да ти се отплати за проявената към нея добрина, като ти извезе бойно знаме. Макар че някой ден може да ти го увие около врата и да те удуши.

— Един месец…

— Любопитен съм как ще й намериш скривалище в тази страна, след като и за себе си не можеш откри такова.

— Да, не е проста работа — съгласи се Уеър. — Но ще намеря.

— А като го издириш, ще се наложи да придумаш Теа да отиде там. — Той се обърна. — Да ти кажа честно, целият този разговор за различните видове затвори ме потиска и затова ще взема да ида на кулата да видя какво правят соколчетата ми. Дори се изкушавам точно днес да пусна Елеонор на свобода.

— Да, но ти си я дресирал толкова добре, че каквото и да се случи, тя винаги ще се върне при теб.

— О, не се знае. Но поне ще съм доволен, че съм опитал.

— Теа не е Елеонор — изрече Уеър.

— Това предупреждение ли е?

— Спомни си за Джеда. Ако Теа загине, вината ще е твоя. Така и ти ще си имаш своята Джеда. А и постоянните кошмари, които ще те навестяват след това, няма да са ти никак приятни.

Усмивката на Кадар угасна.

— Убедителен довод. Може би все пак ще изчакам какво ще излезе от търсенето на сигурно убежище.

Уеър се усмихна горчиво.

— Така си и мислех. Да имаш добро сърце е хубаво нещо, но все някой път настъпва мигът, в който човек прави равносметка и се принуждава да се подчини на съдбата. Защото всичко на този свят си има цена.

— И тази цена трябва да я плати Теа, така ли?

Уеър отново се загледа през прозореца.

— Няма да е само тя.