Серия
Годеницата на лъва (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lion’s Bride, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 91 гласа)

Глава десета

Бисерна и чудно хубава, коприната заискри на гергефа.

Теа обичаше мига на предвкусваното щастие, мига преди да започне работа. Не след дълго фонът щеше да засияе в пъстри бодове. Нейните бодове, нейната рисунка. Обърна се колебливо, седна на масата и посегна към перото.

Но какъв да бъде мотивът?

Притвори очи и се опита да прогони всичко от съзнанието си… всичко, освен образа на Уеър. Мисли за Уеър!

Откъм дърветата под прозореца й долетя чуруликане на птички и тихото шумолене на вятъра.

Или бе шепот?

Все още не. Рано бе.

Уеър. Бойният стяг на Уеър.

Отвори отново очи и започна да рисува. Първо бавно, а след това все по-бързо и по-бързо. И никакви съмнения вече. Никакви колебания. Не след дълго перото се задвижи целенасочено и уверено. Образът пред вътрешния й взор просия с прозрачна чистота и всеки детайл заживя свой живот.

Просветление, несрещано до този миг…

 

 

— Трябва да се храните — достигна до нея гласът на Ясмин.

— После. — Теа прокара златния конец през коприната.

— Не, сега. Цял ден нищо не сте сложили в уста. — Добрата Ясмин затвори вратата. — Последните дни да ви се събират едва няколко хапки. Ще се разболеете.

— Не, няма.

— Селена ми каза също, че не спите.

— Разбира се, че спя. — Щеше й се Ясмин да напусне стаята. Колко красиво се открояваше златото върху бледия цвят на коприната! С всеки следващ бод удовлетворението в душата й нарастваше. И радостта от постигнатото!

— Да, но недостатъчно. — Ясмин пристъпи към нея и се спря пред гергефа. — Има ли смисъл да се изучава това изкуство, след като човек направо може да си загуби разсъдъка с него.

— Моят разсъдък си е съвсем наред и аз в момента работя.

Последва презрително изпръхтяване.

— Да, и то денонощно.

— Трябва да свърша бързо знамето — Дамаск няма да ни чака.

— Никога няма да го свършите, защото преди това ще ослепеете от това лошо осветление.

Но дори и светлината на свещите не бе в състояние да влоши качеството на работата. Всяка сутрин Теа преценяваше извършеното предната нощ и стигаше до извода, че всеки бод е съвършен.

Тя отново се приведе напред и прокара иглата през коприната.

— Изобщо не слушате какво ви говоря — протестира Ясмин.

— Остави подноса тук. Мога да ям и по-късно.

Изобщо не чу кога Ясмин излезе от стаята. Още един бод — поредният порив на щастливото творческо вдъхновение.

Иглата летеше, гербът растеше и заживяваше свой живот.

 

 

— Теа? — зашепна Селена. — Моля те, върви да спиш.

— Още не.

Селена приседна неодобрително на пода до столчето на сестра си.

— Колко ще се радвам, когато свършиш най-сетне. Никога не съм те виждала в такова състояние.

— Искам да стане красиво. Трябва да стане красиво.

— Лорд Уеър сигурно не иска да се изтезаваш така заради него.

Да се изтезава ли? Идваше й да се разсмее при тази мисъл. Работата й по знамето нямаше нищо общо с изтезание. Бе по-скоро като някакъв сън, и на този сън, чрез своя труд, тя предаваше жизненост и значимост.

— Лорд Уеър не е ли в Дундрагон?

— Двамата с Кадар заминаха преди четири дни — съобщи малката.

— И къде?

— Не знам. Кадар обаче каза, че ще се върнат до две седмици.

Добре, това нямаше никакво значение. Важни бяха единствено сложният модел и точността на изпълнението. Не, всъщност се заблуждаваше. Съществуваше и друго: Уеър не биваше да се излага на опасност.

— Взел ли е Абдул със себе си?

— Не. Съпровожда го многочислен отряд, но Абдул остана тук.

Значи Уеър има охрана и тя можеше отново да се съсредоточи върху знамето.

Селена огледа внимателно избродираната коприна.

— Струва ми се, че скоро ще е готово. Толкова прекрасно нещо не си правила досега.

Теа се съгласи с мнението на сестра си — пред собствените й очи знамето ставаше все по-красиво и необичайно.

— Но някак предизвиква в мен неприятно усещане. Носи в себе си сякаш… скрита сила.

— Отлично. Бойният пряпорец трябва да излъчва сила и вяра.

— Човек просто не може да откъсне погледа си от него!

Теа не отговори.

— Останалите топове коприна, които пристигнаха миналата седмица, все още не са разтоварени. Нали скоро ще отпътуваме и реших, че няма смисъл. Добре ли съм постъпила?

Само още няколко бода и можеше да започне с аленото. Какво ли я попита Селена? Сякаш нещо за коприна и Дамаск.

— Чудесно е, че успяваш да мислиш за всичко…

— Но ти изобщо не ме слушаш. — Селена се изправи с въздишка. — Отново ще се вмъкна под завивката ти. Това е единственият начин да се уверя, че наистина си позволяваш малко сън.

— Дадено.

— А лъвовете в двора на замъка поглъщат дневно цяла армия от гугутки.

— Всичко ще бъде наред.

Селена поклати глава и се отправи към леглото.

— Нищо няма да е наред, докато не приключиш с това знаме.

 

 

Край! Творението бе готово!

Теа се протегна уморено и се взря в знамето. Три седмици изтощителен труд — това не й се бе случвало никога досега.

Истинско великолепие!

Оставаше да обшие още краищата, но същинската работа бе свършена. Аленото и златото от копринения фон буквално я бодяха в очите, бе прикована от ярките, ослепителни багри.

За миг и в нея пропълзя неясно неприятно усещане. Селена имаше право. В изображението се таеше някаква неукротима сила.

Но не излъчваше ли всяко художествено произведение такава мощ?

Не бе в състояние да отдели поглед от този къс коприна!

Изправи се и се приведе напред, за да прогони вцепенението от костите си. Почувства в себе си странна празнота — сякаш е изложила на показ всичко, що е вътре в нея.

Знаеше, че силата й ще се възвърне, след като отпочине. Предпазливо отдели знамето от гергефа и го сгъна. След като се събуди, щеше да обшие краищата му и да го връчи на Уеър.

Селена не бе споменала дали се е завърнал или не. Може би все още го нямаше. От няколко седмици тази стая бе нейният свят. Дори и Саладин да бе превзел крепостта, тя нямаше да забележи нищо. Като си отпочине, непременно ще попита Селена…

Съблече си дрехите, докато прекосяваше стаята. Селена се бе излегнала напряко през цялото легло.

— Отмести се малко встрани — пошепна Теа и леко я побутна.

Селена отвори в просъница очи.

— Готово ли е вече?

Теа кимна и се вмъкна под завивката.

— Остана обшиването.

— Ще го направя вместо теб.

— Не, благодаря ти! Трябва сама да свърша цялата работа. — Клепките й натежаха, сякаш някой бе налял олово върху тях. — Утре обаче… аз ще…

Селена я прегърна и се сгуши в нея.

— Доволна съм, че най-сетне приключи — прошепна тя.

Да, делото се увенча с успех!

 

 

— Искаш незабавно да дадеш ход на нещата, така ли? — попита Кадар в мига, в който спуснаха подвижния мост.

Уеър кимна.

— Няма никакъв смисъл да се чака. Колкото по-дълго остане тук, толкова по-голяма ще е и опасността за нея. Не можем да предвидим кога Великият магистър ще ни нападне.

— Не ми харесва тази работа — рече Кадар. — Някак си прилича на удар в гърба.

Нима Кадар си мислеше, че той не чувства нещата по същия начин?

— Като е така, намери друго решение да опазим живота й. Аз лично не се досещам за нищо по-добро.

— Ще те намрази.

Уеър кимна и подкара коня си по моста.

На двора ги пресрещна Селена — тъничка, малка, но готова за бой като воините в отряда зад него.

— Радвам се, че ви виждам — възкликна тя. — Защо не се върнахте по-рано?

— Къде е сестра ти?

— Спи. От четири дни. Събужда се само за да се нахрани и отново заспива.

Уеър смръщи вежди.

— Да не е болна?

Селена поклати глава.

— Просто е изтощена до край. Държеше знамето да е готово, преди да тръгнем. — После се обърна към Кадар. — Соколите ви се чувстват отлично. Струва ми се дори, че ме обичат повече от вас.

Кадар се усмихна широко.

— Изобщо не съм учуден. Вероятно са доловили родството си с теб. Ти притежаваш непокорния нрав на Елеонор, докато аз съм само едно благо и кротко същество.

Селена изръмжа ядовито:

— Няма що, благ и кротък като някоя кобра.

— Ами да, кобрите са мили същества… стига да не ги настъпиш. — Той скочи на земята. — А освен това не е никак красиво от твоя страна да ме сравняваш със змия. Смятам, че лъв е къде, къде по-подходящо. Може и леопард.

— Утре поемаме на път — обърна се Уеър към Селена. — Събуди сестра си и й кажи да се приготви.

Личицето на момичето грейна.

— За Дамаск ли? Толкова скоро?

Уеър не отговори пряко.

— Кажи й да опакова всичко.

Селена се затича към замъка с щастлива усмивка на уста.

Уеър се обърна към Кадар:

— Тръгваш ли с мен или предпочиташ да останеш тук?

— Държиш да ми спестиш драмата, която ще настъпи, така ли? — Кадар вдигна рамене. — Аз обичам да пътувам. А и независимо дали съм се скрил от гнева им или не, обвинението към мен остава да тежи. Не смяташ ли все пак да й кажеш закъде ще пътуваме?

— Не, така тя би приела нещата много по-трудно.

Лицето на Кадар се изкриви в гримаса.

— Впрочем, ние също.

Уеър не оспори извода на Кадар.

— Когато свикне с новата си среда, ще бъде доволна.

— Спести си доводите за нея… и за себе си. — Кадар тръгна през двора. — Искам да съобщя на Абдул за нашите намерения. Предполагам, че този път ще ни придружи, нали?

Уеър кимна.

— Да, може да се наложи да използваме един отряд за отвличане на вниманието.

— Как мислиш, Ваден дали ни е следвал?

— Не мисля, а знам, че е така.

— В такъв случай той ще продължи да ни следи. По какъв начин смяташ да прикриеш целта си от него?

— Стигнем ли там, вече няма да е от значение дали Ваден знае къде се намира Теа. Там тя ще е на по-безопасно място, отколкото в Дундрагон.

— Винаги си твърдял, че Ваден е в състояние да се промъкне във всяка крепост. Нали затова факлите горяха при теб по цели нощи?

— Да, но този път ще му се наложи първо да отстрани мен. — Ъгълчетата на устните му се разтегнаха в подобие на усмивка. — А ако това се случи, убеден съм, че ще долетиш като някой от соколите си, за да я спасиш.

— Ако изобщо някога си възвърне доверието в мен.

— Ще го възвърне — Той, Уеър, бе човекът, на когото Теа никога вече нямаше да повярва.

— В крайна сметка ще вземеш да надживееш всички ни. Все пак този Ваден не може да е толкова опасен, колкото твърдиш.

— Така ли мислиш? Обзалагам се, че ще сложи в джоба си твоя старец от планината.

— Нека се надяваме никога да не се стига до подобни сравнения. Когато ти нахлу в неговите селения, той бе, съвсем меко казано, недоволен. Едва успях да те скрия на сигурно място — защото той вече бе изпратил един от своите убийци — асасини да ти пререже гръкляна. — Кадар въздъхна тежко. — Откъде можех да зная какви затруднения ще ми създадеш.

— Все още можеш да се завърнеш при него. Прекрасна идея, нали?

— Предлагаш ми да понасям около себе си орда коварни убийци, вместо яка стена от храбри бойци, така ли? — Кадар поклати глава. — Ти никога ли не се отказваш от намеренията си?

— Не. — Не биваше да пропусне възможността да я спаси. Независимо от цената, която трябваше да плати. — Предай на Абдул на разсъмване да оседлае конете!

 

 

— Събуждай се! Тръгваме за Дамаск, Теа! — Селена скочи от леглото и затанцува весело в кръг. — Нощта свърши!

Все още сънена, Теа отвори очи.

— За Дамаск ли каза?

— Лорд Уеър се завърна. Утре в ранни зори поемаме на път. Трябва да си стегнем багажа.

Погледът на Теа се спря върху сгънатото знаме на масата.

— Не можем да тръгнем. Та аз още не съм…

— Ще го обшиеш по-късно и ще му го изпратиш. — Лицето на Селена сияеше от радост. — Дамаск, Теа. Започва… новият живот!

Теа буквално не усещаше главата си — сякаш бе напълнена с памук. Разтърси я няколко пъти, за да й се прояснят мислите.

— Какво има? Не се ли вълнуваш?

— Разбира се, че се вълнувам. Но все още спя. — Прегърна сестра си, след което бавно се поизправи и седна в леглото. Колко безсилна се чувстваше… Все още не бе я напуснало усещането за празнота, което я връхлетя, след като привърши работата по знамето. — Не знам защо се чувствам като пребита.

Селена сбърчи нос.

— Защото не спа цели три седмици. — Подскочи към сестра си и я изправи на крака. — Сега обаче трябва да се събудиш. Има много работа. С кое да започнем?

— Ясмин да приготви вода за къпане. — Замисли се трескаво. — А ти се погрижи бубите да имат достатъчно листа за из път.

Селена кимна и излетя от стаята.

Може би вечерта щеше да успее да подшие знамето. Не, по-важно бе да обясни на Ясмин и Таса как точно да се грижат за дърветата. Вероятно Селена бе права. Можеше да изпрати знамето на Уеър, след като се установяха в Дамаск.

Само че тя не желаеше да му го изпраща. Трябваше да присъства в мига, в който той ще поеме творението й в ръцете си.

Разбира се, тя започна работа с мисъл както за него, така и за себе си. А после… после знамето буквално я обсеби.

Мисълта за Уеър също я бе обсебила. Внезапно тя сякаш се зарадва от тази вътрешна пустота, която щеше да притъпи болката от болезнената раздяла.

Приглади косата си назад. Сега не биваше да мисли повече за Уеър. Защото ако той останеше в съзнанието й, желаното замайване можеше и да се изпари. Трябваше да се подготви за пътуването, което много скоро щеше да я отдели от него.

 

 

— Всемогъщи Боже, какво си сторила със себе си? — попита на развиделяване Уеър с груб глас. — Станала си кожа и кости!

— Да, загубила съм част от теглото си — работих много.

— Роклята буквално виси на теб, а и китките ти… — Не се доизказа, а вместо това продължи: — Не искам да чувам повече за подобни глупости, ясно ли е?

— Няма да чуеш. Защото аз ще бъда в Дамаск, а ти тук. Тогава нещата, които правя, няма да те засягат. — Усмихна се насилено. — Както впрочем не те засягат и сега.

— Охо, и как още ме засягат! Нямаше да поискам това знаме, ако бях наясно какви ще бъдат последствията.

— Да, но аз пожелах да го създам, то е благодарността ми към теб.

Просто не можеше да отдели поглед от него — той бе застанал пред нея в пълно бойно снаряжение, висок, смел и мъжествен, със сини очи, искрящи на сиянието на свещта. Това бе воинът, когото съзря в онази първа вечер, воинът, когото сметна за чудовище и изверг. Не биваше да прониква зад тази обвивка. Защото сега раздялата се превръщаше в мъчение.

— Селена ми каза, че си спала непробудно. — Той я загледа втренчено. — Добре ли си… със здравето? Не съм те…

— Месечното ми течение дойде — прекъсна го тя в желанието си да приключи веднаж завинаги с този въпрос. — Не съм заченала.

— Това прави нещата по-прости. — Лицето му си остана безизразно, но вече го познаваше твърде добре и долови неговото разочарование. — По този начин заплахата за теб намалява.

Да, за нея вече не съществуваше възможността чрез детето да вземе със себе си и част от него. Замайването й изчезна в мига, в който го погледна, обзе я желанието да протегне ръка, да го задържи, да го утеши. Милостиви Боже, докога щеше да изпитва към него тази болезнена нежност? Прииска й се между тях да не съществуваше нищо друго, освен плътска страст. Защото страстта трае миг и отлита в небитието, но нежността…

— За какво мислиш? — попита той внезапно.

Теа преглътна мъчително.

— За надеждата си ти да преодолееш всички трудности. Ти беше толкова мил и добър с мен.

— Наистина ли? — Уеър се усмихна ядовито. — Бог ми е свидетел, задоволяваш се с много малко. Обладах тялото ти, изложих живота ти на опасност, а сега ще… — Прекъсна внезапно и рязко се обърна на токове. — Хайде, сестра ти ни чака с Кадар в двора. Разбира се, ако това може да се нарече чакане… Тя търчи във всички посоки, издава разпореждания и урежда нещата, както сметне за добре. Ще рече човек, че вече е възрастна жена.

Теа го последва, доволна, че горчивият миг е отминал.

— Не й е било разрешено да има истинско детство. — Мина покрай него и се спусна по стъпалата към двора. Много от воините държаха в ръце разпалени факли, осветяващи ярко околното пространство. Зад редицата нервно потропващи коне Теа съзря някаква кола.

Ясмин се появи на стълбището и извика на Теа:

— Дойдох да ви пожелая късмет! И добър път!

— Благодаря ти. — Прииска й се да прегърне Ясмин на сбогуване, но се страхуваше, че може да накърни достойнството й. — Запомни ли всичко, което ти показах? Трябва да се упражняваш прилежно.

— Да, нали ви обещах? — Спря за миг. — Нали няма ни забравите?

Теа поклати глава.

— Веднага щом стане възможно, ще пратя да ви извикат. — Поколеба се за миг. — В последно време нямах възможност да разговарям достатъчно с теб. Лорд Уеър… мислех си, че може би няма да одобриш…

Ясмин я прекъсна с рязко движение на ръката.

— Не говорете глупости. Какво ме засяга, че споделяте леглото на лорд Уеър, след като предлагате на Таса по-добър живот? Вие също сте жена, живееща в мъжки свят. Не мога да ви се сърдя, че сте се опитали чрез леглото да постигнете по-голяма власт, нали?

Трябваше да се досетя, че Ясмин гледа на любовта само като на средство за постигане на някаква цел, помисли си Теа с тъга. Собственият й любовен опит не водеше до същото заключеше. Е, може би все пак Ясмин имаше право. И тя, и Уеър имаше какво да спечелят. Той се сближи с нея, защото желаеше дете. Тя пък му се отдаде, за да го задържи в крепостта. Действията и на двамата наистина можеха да се сравнят с хладната пресметливост, присъща на Ясмин и Таса.

Хладна пресметливост ли? Не, в тяхното сливане нямаше нищо хладно. Напротив, те се любеха жарко, бурно — всеки следващ миг се отличаваше от предходния и силата на чувството растеше постоянно. Както и да бе започнало всичко, после нещата се промениха. Но Ясмин едва ли бе в състояние да схване силата на подобно преображение.

— Радвам се, че ме разбираш.

— Та то се разбира от само себе си. Сега лорд Уеър ще ви заведе в Дамаск и ще ви подари много топове копринен плат… което е добре за всички нас. — Още един рязък, грубоват жест с ръката и за Ясмин темата бе приключена. — И да се захванете усърдно за работа, но не чак както през последните седмици. Не бива да се разболявате. Ние можем да почакаме… известно време. — Тя се извърна настрана. — Но не и безкрайно дълго, разбира се!

Теа се усмихна меланхолично, проследявайки с поглед как Ясмин изчезна в замъка. Може би пък трябваше да благодари на съдбата, че Ясмин нямаше постоянно да я подтиква да се труди само и само за да постигнат набелязаната цел.

— Искам да яздя. — Селена дотича до Теа, хвана я за ръката и я затегли надолу по стъпалата. — Кадар ме кара да пътувам в колата, но аз не искам. Ти също трябва да яздиш.

Усмихната, Теа поклати глава.

— Не мога да яздя, а и няма да се науча толкова бързо. Предпочитам да остана в колата.

— Не. — Уеър се метна на седлото и се приведе към нея с протегнати ръце. — Ти ще яздиш с мен.

— Необходимо ли е?

— Да. — После обаче поклати глава. — Не — поправи се той, след което добави със запъване: — Но ще се радвам, ако дойдеш.

Може би това ще е последният път, в който ще ме държи в прегръдките си, мина й през ума. Пристъпи крачка напред и той я вдигна на коня. Пое юздите в ръка и й каза едва чуто:

— Благодаря ти. Много мило от твоя страна…

— Замълчи! — Теа се прокашля. — Не говори глупости. И аз искам същото като теб.

Сълзи замъгляваха гледката пред нея, докато прекосяваха портите и подвижния мост. Навсякъде факли, огън, пламъци и светлина. Спомни си първото си впечатление от Дундрагон — как упрекна Уеър за разхищението.

— Трепериш. — Уеър я прегърна по-здраво. — Студено ли ти е?

— Не. Кога ще стигнем?

— След два дни, а може и повече. Недей да трепериш. Не бива да се страхуваш. Имаме многобройна и силна охрана.

— Не се страхувам. — Тя се облегна на него. Не го лъжеше. В този мигне се боеше от опасностите, които ги дебнеха извън крепостните стени. Просто изпитваше тъга, както и усещането, че се заблуждава ужасно. Не бе лесно току-така да се напусне Дундрагон. А още по-малко господарят му.

Глупости. За нея тук нямаше място. Нима трябваше да остане като негова любовница, да му роди деца, да посвети живота си на удоволствията му? В такъв случай тя щеше да си остане същата робиня, каквато бе и в дома на Николас.

Той не я желаеше и не се нуждаеше от нея. Е, може би все пак в леглото си, но там всяка друга щеше да се чувства добре. Никога не бе казвал, че изпитва към нея нещо различно от плътско желание. Когато си отидеше окончателно, той щеше да си извика някоя друга и пак щяха да удовлетворят похотта му.

Не биваше да плаче. В никакъв случай. Присви решително очи. В крайна сметка нали и двамата желаеха едно и също. Не можеше да се твърди, че го напуска внезапно и презглава. Та нали именно той подготви цялото пътуване, той ги подкани да тръгват по-бързо.

Не, никакъв плач.

 

 

Два дни по-късно Теа съзря непозната крепост. Зидовете й се сториха високи и непристъпни като тези на Дундрагон, но самата крепост се различаваше много от владението на Уеър. Тази твърдина приличаше по-скоро на екзотичните арабски цитадели, които бе срещала по пътя от Константинопол насам.

— Как се казва тази крепост? — попита Теа, която не бе в състояние да отклони погледа си от нея. — Много е красива.

— Ел Сунан. Принадлежи на Кемал Бен Джакара — отвърна Уеър. — Той е могъщ шейх и защищава провинцията от името на Саладин.

— Срещу кръстоносците ли?

Той поклати глава.

— Този край е твърде отдалечен и не е привлекателен за кръстоносците. Но в планините бродят много разбойници, които затрудняват действията на Саладин. Не са малко и размирните шейхове, на които се зловиди силата на Кемал.

— Изглежда, че си научил немалко неща за него.

— Случвало се е да се срещаме.

— Но нали си се бил за хората от Запада?

Уеър се спусна надолу по склона.

— На всички мюсюлмани е известно, че тамплиерите са ме прогонили от ордена, а отхвърленият няма истински съюзници. Но с Кемал се разбираме.

Стана й неприятно от чутото.

— А не е ли опасно да минаваме толкова близо до зидовете?

— Нали ти казах, че двамата с Кемал сме добри познати. Няма да ни се случи нищо — отвърна той и подкара коня си в галоп.

— О, отправяш се направо към вратите на крепостта. Там ли ще пренощуваме?

— Да — отвърна той едва чуто.

За нейно голямо учудване вратите се разтвориха сякаш с магическа пръчица и те влязоха в двора. В действителност замъкът бе още по-красив, отколкото изглеждаше отдалеч. Куполовидни кули увенчаваха просторните сгради, бели мраморни еркери проблясваха под светлината на слънцето.

— Добре дошъл, господарю. — Към тях се приближи арабин, чиито дрехи се вееха във всички посоки, а на главата си носеше чалма с огромен син скъпоценен камък. Той се усмихна и цялото му лице заедно с пълните бузи се покри с бръчици. — Както виждам, си довел своето съкровище.

Уеър скочи бързо от коня и пое Теа.

— Това е госпожа Теа, Кемал.

Теа се взря смутена в мъжа, с когото се заприказва Уеър. Значи това бе Кемал Бен Джакара — поведението на ниския, трътлест около петдесетгодишен мъж бе съвсем открито. Черните му очички се въртяха пъргаво, а в усмивката се долавяше желание да услужи.

Погледът на Кемал я опипа от глава до пети.

— Сега разбирам защо не искаш да й се случи зло. Светлокосите жени са много ценени, а е и хубава. Най-охотно ще се заема със задачата си.

Теа изтръпна от ужас.

— Само да не е прекалено охотно. Не забравяй, че не ти принадлежи — прекъсна го Уеър. — Тя е моя собственост.

— Аз съм човек на честта, който спазва дадената дума. — Кемал буквално засия. — Докато и ти спазваш своята, разбира се.

— Какво означава всичко това? — поиска да узнае Теа. — За какво говори?

Кемал леко посмръщи чело.

— Разговаря прекалено дръзко с тебе. Не си я възпитал добре.

Теа сви ръце в юмруци.

— Как да разбирам всичко това?

— Оставаш тук — под закрилата на Кемал. — Уеър се обърна към Кадар. — Заведи ги заедно със Селена в харема.

Кемал щракна с пръсти и отнякъде дотича млад мъж.

— Това е Домо — обърна се той към Теа. — Той е главният евнух, когото ще слушаш, както слушаш и господаря си. Тръгвай с него.

— В харема — прошепна изгубила ума и дума Селена, която все още седеше върху седлото.

Теа разбираше отлично какво чувства сестра й в този момент. Тя бе обзета от същия студен ужас, когато я връхлетя споменът за женското крило в дома на Николас.

— Всичко ще бъде наред — обади се Кадар, поставяйки Селена на земята. — Не е като при Николас. Ще работиш само ако желаеш. Ще изпълняват всяко твое желание. В харема на Кемал може дори да затлъстееш от бездействие!

— Харем — повтори Теа сякаш в просъница. Все още не можеше да проумее напълно какво става около нея.

— Върви с Кадар — каза Уеър. — С Кемал ще обсъдим подробностите и след това ще ти обясня всичко.

— Ти ме продаваш на този човек — пророни тя едва-едва. — Значи всичко е било лъжа. Изобщо не си и помислял да ме водиш в Дамаск.

— Не съм те лъгал. Не съм споменавал Дамаск.

— Излъгал си ме. — Отново сви ръце в юмруци. — Накара ме да си помисля, че…

— Мълчи, робиньо. — Кемал заклати неодобрително глава. — Нима не уважаваш своя господар?

— Робиня — промълви Теа.

— Не, не те продавам на Кемал. Става въпрос за твоята безопасност. — Уеър впи поглед в пребледнялото й лице, след което се извърна. — За Бога, Кадар, отведи я най-сетне.

— Най обичаш да ми възлагаш най-леките задачи — подразни го Кадар и даде знак на евнуха. — Води ни, Домо.

Теа сподири с поглед Уеър, докато двамата с Кемал прекосяваха двора.

— Робство!

Селена се притисна към нея.

— Теа, не разбирам какво става.

Теа обаче разбираше отлично всичко. Най-ужасните кошмари се бяха превърнали в действителност. Предателство! Положи ръка върху рамото на Селена.

— Ще се оправим. Ще намерим начин.

Разгневена, Селена се обърна към Кадар:

— Всичко това ще тежи на съвестта ви.

Той трепна.

— Признавам, че съм съучастник. Уеър поиска да открия някакво друго решение, с което да осигурим безопасността ви, но аз така и не можах да се сетя за нещо по-добро.

— Бях свободна. — Селена го изгледа с пламнал поглед. — Вие ми донесохте свободата, а сега отново ме заключвате в кафез.

— Моля, моят повелител каза да ме последвате — обади се тихо младият евнух, който ги предвождаше през двора.

Повелител. Робиня. Теа се разтрепери от ужас. После обаче се изправи рязко на крака и събра всичките си сили.

— Селена, трябва да тръгваме с този човек. Поне сега-засега.

Кадар изравни крачката си с тяхната.

— Няма да трае вечно.

Теа го удостои с леден поглед.

— Известно ми е. Но само защото аз не ще позволя нещата да се проточат.

— Уеър не те е продал, просто е сключил договор с Кемал. Шейхът ще се погрижи за твоята сигурност, а в ответ Уеър ще защищава южната му граница.

— Той ме нарече робиня.

— Наложи се Уеър да обясни някак на Кемал защо не бива да си тръгнеш свободно оттук. Това е и единствената причина, поради която те е представил за своя робиня. — Кадар продължи припряно: — Тук ще ти хареса. Имаш си топовете коприна и можеш да везеш, колкото си искаш. А когато настъпи моментът да напуснеш това място, ще разполагаш с множество произведения за продажба.

— Сега е моментът да напусна тази крепост.

Кадар не позволи да отклонят вниманието му.

— Уеър изпрати Абдул за черници, които ще се засадят в градината на замъка.

— Отличен стопанин, няма що. — Измамиха я. Яростта й нарастваше с всяка изминала минута. — И защо точно този арабин избрахте за мой тъмничар?

Кадар вдигна високо рамене.

— При някой кръстоносец нямаше да бъдеш в безопасност. Уеър се опасяваше, че тамплиерите могат да му повлияят. Кемал обаче по-скоро ще ти пререже гръкляна, отколкото да те предаде на някой тамплиер.

— Колко утешително!

— Мисля, че в момента нищо не е в състояние да те утеши.

— Значи умът ти е по-силен от твоята доброта!

— Старая се, доколкото мога. — Кадар помълча малко и добави: — И Уеър се опитва да стори същото. Когато се появи някаква възможност да те освободим, ще се възползваме незабавно. За съжаление в момента такава възможност не се очертава.

— И по тази причина си оставаме пленници… докато Уеър благоволи да ни махне оттук.

— Не пленници, а гости. — Забелязал възмутения й поглед, той изрече с въздишка: — Е, добре де, нека бъде по твоему.

— Най-сетне да чуя истината.

— Аз няма да остана тук — разбунтува се Селена.

— Друг избор не съществува. Уеър добре е избрал тази крепост. Кемал може и да не изглежда твърде войнствен, но е добър воин. Дори и да преминеш оттатък стените, хората му ще те засекат още преди да се измъкнеш от тези хълмове. — Кадар помълча, а след това додаде с подкупваща усмивка: — Защо не погледнете на престоя си тук като на нещо временно? Оставате тук, работите си везмото и се чувствате сигурни.

Евнухът разтвори широко вратата и ги въведе в дълго, светло предверие. После подхвърли през рамо:

— Сигурно се радвате на голямо благоволение. Моят повелител нареди да ви дам отделни стаи, за да не се смесвате с другите жени от харема. — Той отвори врата с решетка и отстъпи встрани. — Моля, заповядайте!

Още на прага я посрещна аромат на тамян. Погледът й обхвана мозайката на пода, копринените възглавници, сводестите прозорци с елегантни решетести капаци, легла украсени с пискюли и брокатени драперии.

— В това крило имаме много красиви стаи. — Евнухът посочи към друга врата в помещението. — Не е ли великолепно?

Теа се отправи бавно към двата прозореца. През фините лозови орнаменти от ковано желязо можеше да се види небето. Разгледа внимателно капаците — бяха здрави и непреодолими като метални пръти.

— На този свят не съществуват прекрасни затвори.

— Всяка от жените в харема би била благодарна, ако можеше да обитава такива красиви стаи — разсърди се Домо.

Теа го изгледа хладно.

— Аз няма за какво да съм благодарна.

Кадар застана помежду им.

— Той няма никаква вина.

— Знам аз чия е вината. — Теа му обърна гръб и се загледа навън през прозореца. — Махай се. Не желая да те виждам повече. Нито да те виждам, нито да те чувам.

— Теа… — Той спря за миг, но после продължи:

— Аз все още съм твой приятел.

— Вие не сте никакъв приятел — изкрещя Селена. — Ако бяхте приятел, нямаше никога да ни измамите по този начин.

— Аз не съм… — В този миг Кадар се отказа от борбата. — Повярвайте ми, желая ви единствено доброто. Един ден ще ме разберете. — После се обърна към евнуха: — Ела, Домо, по-добре да ги оставим сами. Теа, след малко тук ще дойде и Уеър.

— Защо? Може би, за да се увери, че от този зандан измъкване няма, нали така?

Кадар въздъхна тежко.

— На Уеър му е известно, че не можеш да избягаш. Той просто желае да те успокои.

Вратата хлопна зад него. Поне не завъртяха ключа. Сигурно тук са убедени, че бягствата са невъзможни, помисли Теа с горчивина.

— Теа, какво ще стане сега с нас? — попита Селена, в чийто глас се прокрадна неприсъща за нея плахост.

Теа трябваше да събере всичките си сили и, прогонвайки собственото разочарование и отчаянието си, да вдъхне смелост на сестра си. Тя обърна гръб на прозореца.

— Първо ще проверим дали Кадар ни е казал истината за крепостта. Едва след това ще мислим как да избягаме. — Усмихна се принудено. — Сигурно има някакъв изход. Случилото се ни забавя, но то не е краят на живота ни.

Селена се загледа в коварните прозорци.

— Не е честно. Ние бяхме свободни…

— Пак ще бъдем! Няма да останем робини.

— Проклятие! Теа, казах ти, че не сте робини. — На входа бе застанал Уеър. — Защо, да ме вземат мътните, не ми вярваш?

Теа се вцепени. После се обърна бавно.

— Защото си лъжец. Я се огледай! Къде си виждал свободни жени да живеят зад решетки?

— Живеят… ако мъжете им желаят така. — Той вдигна ръка, за да спре пороя от думи, който го заплашваше. — Веднаж вече ти казах, че нито една жена не е истински свободна. Не съм в състояние да ти предложа свобода, но тук ти ще имаш удобства.

— Не си ти човекът, който ми е дал свободата — аз сама съм си я извоювала. А сега ти се опитваш да ми я ограбиш… Не, няма да търпя това положение — продължи тя през зъби.

— Ще търпиш. Временно наредих да… — Той не продължи и подхвърли на някого зад гърба си: — Да, внесете я вътре. — После отстъпи встрани и пропусна в стаята четирима бойци, носещи топове коприна. — Къде да ги оставят? Тук ли?

Селена скочи внезапно.

— Не, по-добре аз да им намеря подходящо място. — Тръгна към вратата, за която Домо бе споменал, че води към останалите помещения. — Елате с мен.

Селена е преодоляла огорчението си, реши Теа, наблюдавайки как сестра й води воините в съседното помещение. После отново се обърна към Уеър.

— Тя е все още дете и не разбира всичко. Намери й някакъв подслон в Дамаск и я пусни на свобода.

Той поклати глава.

— Няма да е в безопасност. Защо, мислиш, пратих Кадар да я вземе от Константинопол?

— За да направиш затвора ми по-поносим. — Сега вече всичко й се изясни. Трябваше да се досети по-рано. — Първоначално си възнамерявал да ме задържиш в Дундрагон, така е, нали?

— Да, докато един ден Ваден не ми изпрати предупредителен знак. Осъзнах, че трябва да ви потърся друго скривалище.

— И за колко време?

— Докато заплахата отмине.

Ярост помъти съзнанието й.

— Няма да се предам! Никога! Сама ще решавам и сама ще се погрижа за сигурността си. Ти нямаш право да го правиш вместо мен.

— Присвоих си го и толкоз!

— Не ще ти го простя никога! Докато съм жива, ще те проклинам.

— Знам. — Лицето му пребледня и стана зло. — Но може би действията ми ще удължат твоя живот, независимо, че ги проклинаш. — Той се извърна — От време на време ще изпращам Кадар да проверява дали се чувствате добре.

— Да не ми се мярка пред очите.

— И все пак той ще идва. Ще проверява дали Кемал спазва уговорката ни. С войската си аз му оказвам доста голяма услуга. — Внезапно той отново се обърна към нея и в стремежа си да намери подходящите думи изрече с предрезгавял от вълнение глас: — Нямах друг избор. Защото не мога да те изложа на сигурна смърт. Ако нещо… не бих го понесъл… — Но вместо да продължи, той само махна безпомощно с ръка. — Уви, така трябваше да стане — произнесе накрая и бързо напусна стаята.

Уеър си тръгна, а тя остана като пленница в това място. Прииска й се да го настигне и да го обсипе с упреци, да го наругае. Не можеше да постъпва така с тях.

Да, но се оказа, че може.

— А сега си тръгвайте. — Селена разгони набързо мъжете от предверието. — Не желаем да си имаме повече работа с вас.

Бойците си плюха на петите, сякаш ги е подгонил самият сатана от плът и кръв. Вероятно бяха изпитали на собствен гръб острото езиче на Селена. При друг случай Теа сигурно щеше да погледне на нещата откъм смешната им страна — малко момиченце, внушаващо панически страх на група храбри воини.

— Коприната не се е повредила, нали? — попита тя.

Селена кимна.

— Да извадя ли нещата от сандъците?

Нямаше да е зле, ако детето се занимава с нещо.

— Извади ги. — Теа отново се приближи до прозореца.

Уеър бе възседнал вече коня си и гледаше надолу към Кемал. Двамата разговаряха, вероятно за тях двете. После Кемал отстъпи назад, а Уеър вдигна ръка за поздрав и пое към отворената порта.

Теа се хвана здраво за решетката. Значи той си тръгваше и просто я изоставяше.

Заля я вълна на отчаяние. Най-сетне осъзна, че наистина се е случило онова, което не смяташе за възможно.

— Теа? — Селена застана до нея. — Не се тревожи. В началото и аз се уплаших много, но все пак сме заедно и така ще ни е по-лесно. Ще видиш, че ще се справим.

Всъщност би трябвало аз да я утешавам, помисли си Теа и прегърна сестра си.

— Разбира се, че ще се справим.

След малко малката се отдръпна.

— Окачих дрехите ти в гардероба. — Посочи към сгънато парче коприна върху масата до вратата. — Открих знамето в раклата ти. Какво ще стане с него?

Знамето. Знамето на Уеър.

— Изгори го!

Удивена от чутото, Селена разтвори широко очи.

— Не мога да сторя подобно нещо. Разбирам защо вече не искаш да му го дадеш, но ти се труди твърде дълго и твърде упорито над това знаме и сега не можеш да го унищожиш просто така.

— Тогава прави с него, каквото поискаш. Не желая да го виждам повече. — Отново се обърна към прозореца. Крилата на крепостната врата бавно се затваряха. Оставаха съвсем сами. — Най-добре е наистина да го изгориш.

— Добре дошли в моя дом. — Вратата се разтвори широко и в стаята сияещ пристъпи Кемал Бен Джакара. Той побърза да затвори вратата след себе си. — Поразмислих се и реших, че дързостта ти се дължи на изненадата. Не си предполагала, че те поверяват на моите грижи. Прощавам ти — продължи той великодушно.

— Ах, така ли? — произнесоха тихо устните на Теа. Идваше й да го напляска по тлъстите бузи.

— Но трябва да ти е ясно, че няма да търпя подобна опърничавост в своя дом. Лорд Уеър извоюва някои привилегии за вас, а и аз съм миролюбив човек, който държи на спокойствието си. Ако не ми създавате неприятности, можете свободно да се движите в харема и в градината. — Той смръщи чело. — Макар че тези пълчища от гъсеници никак, ама никак не ми допадат. Вероятно ще се откажа от тази част на нашата уговорка. — Неочаквано лицето му просветна. — Против везмото ти обаче нямам какво да възразя. Подходящо за жени. Е, не съм ли великодушен?

Теа се запита какво ли ще стане, ако му нахлупи върху очите копринената чалма, украсена със скъпоценни камъни, и го срита в тлъстото шкембе. Понечи да си отвори устата и да му отговори, но в последния момент реши да си спести острите слова, които й бяха на езика. Не бе много разумно да настрои своя тъмничар срещу себе си. Щом като обмисляше как да избяга от това място, и най-малката свобода, която й предложеха, можеше да се окаже от полза.

Усмивката на Кемал се разтегна още повече.

— Както виждам, добротата ми направо те кара да си глътнеш езика, нали? Така и трябва да бъде, така трябва да се държи покорната жена. — Той се накани да си тръгне.

— Добре, че стигнахме до съгласие. Лорд Уеър ще… А? Какво е това там? — Погледът му се спря на купчинката коприна, която проблясваше върху масата.

Той се пресегна и разгъна плата.

— Бойно знаме? Я да видим дали работата ти струва нещо и… — Потокът от думи секна внезапно. С разширени очи той впи неподвижен поглед върху алено — златистото изображение. — Благословен да е мечът на Аллаха! — изтръгна се от гърдите му и той очерта с тлъстия си пръст контурите на герба. — Възхитително. За своя господар ли си създала този красив герб?

За своя господар. В нея отново пламна гняв.

— Да, така е.

— Хм, може пък да ти разреша да направиш едно и за мен. Честно казано, такова великолепие още не ми е попадало пред очите.

— Ами вземете го тогава. — Теа почувства върху себе си удивения поглед на Селена. — Лорд Уеър не го желае.

— Всеки воин би искал да притежава такова знаме.

— Щеше ли да го остави при мен, ако наистина държеше на него?

Кемал поклати глава.

— Сигурна ли си, че му е все едно?

— Преди да тръгнем от Дундрагон той каза, че е по-добре да не го бях създавала. Само че сега го оставете, трябва да го обшия.

— Но още днес, моля. Искам го за утре. — Очарован, Кемал продължи да разглежда герба. — Ще ми донесе щастие. Чувствам го!

— Утре знамето ще бъде в ръцете ви.

Той й връчи обратно парчето плат — в усмивката му се четеше възхищение, придружено от цял ред оголени зъби.

— Сега наистина разбирам защо лорд Уеър е толкова загрижен за твоята безопасност. Рядко се среща в една жена толкова усърдие и майсторство. А останалото… на него могат да те научат и по-късно. — Отправи се към вратата. — Утре ще пратя човек да вземе творбата ти.

— Надут петел — промърмори Селена, след като Кемал излезе.

Теа кимна.

— Да, но този същият петел е владетел на крепостта. Ще имаме нужда от благоразположението му, докато се подготвим за бягство. — Тя се отпусна върху възглавниците. — Донеси ми игла и конец, Селена. Трябва да обшия знамето по най-бързия начин, за да го махна най-сетне от очите си.