Серия
Годеницата на лъва (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lion’s Bride, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 91 гласа)

Глава седемнадесета

Беше почти полунощ, когато Кадар пристигна с коня си в двора.

Теа отчаяно се опита да отгатне нещо по лицето му, но тъмнината й попречи.

— Успя ли да премине?

Той кимна, а на нея й се разтрепериха коленете от вълнение.

Веждата му се изви нагоре.

— Ти нещо друго ли си очаквала?

— Сигурен ли си, че се е измъкнал?

— Уверявам те, промъкна се незабелязан покрай тях. Бяха доста изплашени от барабаните. — Той скочи на земята. — Да беше видяла как Кемал се щураше насам-натам и им крещеше да не се плашат.

— Важното е, че Уеър се е измъкнал.

— Да. Разреши ми да те изпроводя до покоите ти. Не бива да стоиш тук. Нали ти казах, че не е безопасно да се разхождаш из крепостта. — Той пое ръката й и я въведе във вътрешността. — Вярвай ми, Кемал не може да му стори нищо.

— Прави ми впечатление, че не споменаваш името на Ваден.

— От Ваден нямаше ни следа. Възможно е да е загинал при Акко.

Теа не можеше да повярва, че Ваден вече не представлява заплаха. От твърде дълго време той се бе сраснал с живота на Уеър.

— Никак не ми се вярва.

— Не се тревожи за неща, които не си в състояние да промениш. Рано или късно Уеър ще трябва да се изправи пред Ваден.

И този момент щеше да настъпи по-рано, защото тя бе създала знамето. Случайната прилика на герба с лъвския трон вече не бе от значение. Последствията си оставаха едни и същи.

— Вината е моя.

— Глупости. Говориш смехории. Тамплиерите са осъдили Уеър на смърт далеч преди ти изобщо да се появиш в живота му.

— Да, но знамето ги подсети, че отстраняването му вече не търпи отлагане — отвърна тя, изпълнена с горест. — Не можеш да отречеш този факт, нали?

— Не, знамето наистина разбуди гнездото на осите.

— И докато то съществува, не ще се промени нищо. — Кемал щеше замалко да убие Уеър. Той нямаше да го дебне в предпланините, ако не бе твърдо убеден в магическата сила на знамето. — Знамето трябва да се унищожи.

Кадар поклати глава.

— Освен ако не го изгориш пред очите на Кемал и на тамплиерите, разбира се. Ако то само изчезне, те ще решат, че си го скрила някъде. В такъв случай то ще се превърне в легенда и ще разпали апетитите на мнозина.

Не бе помисляла за подобна възможност, установи тя с болка.

— Трябва да съществува някакво разрешение. Когато напуснем тази страна, ще престанем да се боим от Кемал, нали? А пък тамплиерите може и да се откажат от преследването, ако им изпратя знамето, за да си го унищожат сами.

— Все пак нека ти напомня, че не можеш да унищожиш нещо, което вече не притежаваш.

— Значи трябва да си го върна. Не мога да понеса мисълта, че с помощта на знамето нараства и заплахата за живота на Уеър.

— Да разбирам ли, че ми се възлага задачата да върна знамето обратно? — Кадар поклати глава. — Да не мислиш, че не съм обмислял този въпрос — да открадна знамето и по този начин да спукам празния мехур на Кемаловата храброст? Знамето се пази в ракла, скрита в шатрата на Кемал, а тя пък се охранява най-зорко. Налага се да почакаш, докато се завърне Уеър с неговите войници.

— Уеър няма да излезе на битка срещу Кемал, докато този пряпорец е в негово владение. — Тези думи се изтръгнаха от устните й неволно и без предварително да ги е обмисляла.

— А, разбирам. — Кадар се усмихна. — Значи и ти смяташ, че знамето упражнява някаква власт, така ли?

— Не съм казала подобно нещо. Разбира се, всичко това е някаква шарлатания. Все пак аз съм го създала и трябва да знам най-добре, нали? Само че, за съжаление… — Тя спря за миг, забелязвайки колко неуверено звучат думите й. — Кемал се бие по-сърцато, притежавайки подобен символ. Няма да поемам този риск.

— Аз също не възнамерявам да поема риска да си загубя главата заради парче коприна, а с това и да ви оставя без защита. Ще изчакаме завръщането на Уеър.

— Не те моля да го вземеш. Знамето си е моя работа. Може да ми потрябва помощта ти, но аз ще съм тази, която ще иде при Кемал.

Кадар въздъхна ужасен.

— Случи ли се подобно нещо, Уеър направо ще ми пререже гръкляна, вместо да остави това на Кемал. Как точно смяташ да постъпиш? Ще се изправиш пред него и ще си поискаш знамето обратно, така ли?

— Не ми се подигравай. — Теа помълча известно време, след което изрече с нежелание: — Щом като Кемал трябва да умре, нека да е от моята ръка.

— Лесно е да се каже, но е малко трудно да се изпълни. Този, който отнеме чужд живот, преди всичко унижава сам себе си.

Тя го удостои с хладен поглед.

— Ти си убивал неведнъж, обаче не ми изглеждаш никак унизен.

— Дължи се на моята изключителност. — При тези думи Кадар буквално се разтанцува пред нея. — Само че ти не можеш и да си представиш униженията, които е трябвало да претърпя, за да достигна днешните висоти.

Тя не обърна внимание на насмешливия му тон.

— Трябва да попреча на Кемал да се изправи срещу Уеър.

— Уеър може да смачка Кемал без никаква трудност. Ако не се чувстваше слаб и ако бе по-предпазлив, Кемал никога нямаше да го рани. — Кадар заоглежда изпитателно изражението на лицето й. — Страхуваш се не толкова от Кемал, колкото от знамето, нали?

— Казах ти вече, то не притежава някаква сила. — Стигнаха пред стаята й и тя разтвори бързо вратата.

— Ще научиш ли веднага, когато Уеър се върне?

Той кимна.

— Синан знае винаги всичко… дори коя камила в Дамаск кога е кихнала.

— А ти ще се промъкнеш незабелязано в лагера на Кемал и ще помогнеш на Уеър! А освен това ще дойда и аз. Малко преди атаката на Уеър ще настъпи и най-подходящият миг да се вмъкнем в шатрата на Кемал. Когато в лагера прозвучи сигнал за тревога, вниманието на стражите пред шатрата ще се раздвои.

— Да, а Кемал ще се събуди и ще посегне към меча си… както и към знамето — вметна Кадар. — Замисълът ти не е добър. По-добре първо Уеър да победи Кемал, а после без особени усилия ще…

— Съобщи ми, моля те, когато се върне Уеър — прекъсна го Теа. Решението й бе категорично. — Аз ще чакам.

— Не се и съмнявам. — Кадар изпъна тяло с въздишка. — Ще ида при Селена да й кажа, че всичко е минало добре. Ще вечеряш ли заедно с нас?

Теа кимна нетърпеливо. Не желаеше да остава сама.

В стаята й я посрещна зейнала празнота. Уеър си бе отишъл.

Усети как в нея пропълзява панически страх и бавно се свлече покрай стената. Трябваше да овладее страха. Уеър щеше непременно да се завърне. Бог едва ли щеше да позволи да преодолее всички досегашни изпитания, ако искаше да ги раздели. Той, който върна живота на Уеър, нямаше да позволи да загине тъкмо сега. Бог нямаше да позволи да се случи нещо толкова безсмислено.

Трябваше да си намери някакво занимание. Отправи се с бързи крачки към умивалнята и наля вода от стомната в легена. Но с какво да се поразсее? Нямаше с какво да бродира, а и Кадар й каза да не се разхожда насам-натам — бе по-зле дори и от Ел Сунан. Трябваше да върши нещо. Вероятно през по-голямата част от времето щеше да следи Кадар, нещо, което сигурно възнамеряваше да стори и Селена. Бе наясно, че той няма да й съобщи за завръщането на Уеър, защото както всички мъже, така и Кадар поставяше ролята си на закрилник над истински честните отношения. За съжаление той не бе в състояние да разбере, че тя никога няма да допусне Уеър да влезе в тази битка вместо нея.

Боже милостиви, внезапно й се прииска това наистина да стане. Буквално я втрисаше при представата да изнесе знамето от шатрата на Кемал. Но още по-страховита бе мисълта, че същият този Кемал можеше да използва нейното знаме в битката си с Уеър. Вероятно страхът й бе напълно необоснован, но тя не можеше да го победи. Любовта й бе от толкова скоро, още толкова крехка, че не можеше да си позволи да я излага на подобна заплаха.

Златисти очи, които я изгаряха с мощта си.

Тя побърза да прогони този образ от съзнанието си, наведе се над легена и потопи ръце във водата. Направо бе полудяла — да рискува живота си заради някакво си бойно знаме. Но не биваше и да се побърква, като отлага още повече вземането на решение.

Златисти очи…

 

 

— Кадар го няма. Току-що препусна с коня нанякъде. — Селена бе застанала на вратата — светла сянка на тъмния фон на нощта. — Струва ми се, че Уеър се приближава и се готви за атака. Преди малко на крепостните врати се появи пратеник.

Бяха изминали едва пет дни, откакто Уеър бе тръгнал, но Теа бездруго очакваше всеки момент да я настигне вестта за приближаването му. Тя скочи от леглото.

— Къде са дрехите ти?

— Взех ги със себе си. — Седна и неодобрително загледа как Теа навлича нейните момчешки дрехи, как намята мантията и прибира косите си под чалма. — Аз съм тази, която трябва да иде там. Ти ще объркаш всичко и Кемал ще те убие. Не ги умееш много тези неща.

Че кой ли ги умее, помисли си Теа отчаяна. Кой би могъл да се промъкне в шатрата и да ограби собственика й, който отгоре на всичко се кани да те убие? Може би единствено Кадар, но той вече оповести, че замисълът й е неразумен.

— Ще внимавам много.

— Нека дойда с теб.

— Разговаряхме вече по този въпрос. Трябва да останеш. Синан неминуемо ще узнае, че напускам пределите на крепостта. Като разбере обаче, че някой от нас остава, той ще е наясно, че по-късно ще се върнем. Освен това той не бива да се намесва, когато битката се разгори. — Тя се отправи към вратата. — Моля те, заключи се и не отваряй, докато се върнем.

— Почакай. — Селена й подаде нещо проблясващо. — Трябва винаги да го държиш в себе си.

Кинжал. Тесен, искрящ, смъртоносен, красив.

— Откъде го имаш?

— От Кадар. Остави го на нощната масичка. Така разбрах, че лорд Уеър идва. Кадар няма да тръгне на бой, без да ми остави нещо, с което да се защитя при нужда… А той знае отлично, че ще го използвам. Е, ще го вземеш ли?

Теа изгледа кинжала с отвращение. После обаче пое дълбоко въздух, пресегна се и го затъкна в колана си.

— Трябва.

Обърна се и избяга от стаята.

След малко тя премина с коня си през крепостната врата и се спусна надолу по планината. Някъде под нея горяха лагерните огньове на Кемаловия отряд, мънички като главички на топлийки. Господи, а ако Уеър стигнеше до Кемал преди нея? Тя пришпори коня си и го подкара в галоп.

На известно разстояние от лагера спря, плъзна се безшумно от седлото и завърза коня на едно дърво.

Приведе глава и се ослуша. Ако отрядът на Уеър се приближеше, тя още отдалеч щеше да чуе тропота на копитата. Нищо. Имаше още време. Завтече се надолу по хълма, без да изпуска от погледа голямата шатра в южния край на лагера. Във вътрешността й гореше светлина, но не можа да различи никакво движение. Нима Кемал спеше на запален фенер от съображения за сигурност? Всъщност нямаше нищо чудно — толкова от неговите хора намериха смъртта си буквално под носа му. Тя се спря недалеч от поляната, на която бе разположен лагерът, за да поотдъхне.

Двама стражи пред шатрата, двама отзад.

Но точно срещу нея тя не се охраняваше. Теа стисна по-здраво дръжката на кинжала и се помоли от сърце да го използва единствено за разпаряне на шатрата.

Златисти очи, които очакваха…

Оставаха й само няколко метра. Остана неподвижна. Единият от стражите каза нещо. Никаква заплаха. Те се смееха и непринудено разговаряха помежду си.

Промъкна се още малко напред и се озова до шатрата.

Пое дълбоко въздух. Сърцето й биеше като обезумяло и тя цялата се разтресе.

Миг по-късно осъзна, че причината е другаде. Вярно, тропотът на копитата все още не се чуваше, но тя долавяше треперенето на земята с цялото си тяло. Отрядът на Уеър се приближаваше.

Но все още не бе тук. Все още имаше няколко минути на разположение.

С бързо движение разпори плата на шатрата.

Боже, стори така, че да не чуят тропота на копитата.

Умолявам те!

Погледна предпазливо вътре през процепа, фенерът, окачен в средата, светеше слабо и по-голямата част от вътрешността бе тъмна.

Кемал лежеше точно пред нея върху възглавници. Лицето му бе обърнато към нея.

Теа замръзна на място. Нима бе буден? Той обаче не се помръдна, не издаде нито звук. Може би все пак спеше.

Обходи с поглед цялата шатра. Да, знамето сигурно е там — в резбованата ракла с месингов обков. Спомни си как Кемал често вадеше знамето от нея.

Събра цялата си смелост и бавно се промуши през отвора. Озова се вътре, но внезапно се подхлъзна и падна на земята до Кемал.

Тропотът се засили и възглавниците под Кемал се разтресоха.

Сега вече ще се събуди, помисли си тя изплашена.

Той се раздвижи и… се търколи върху нея. Кинжалът се изплъзна от ръката и. С последни сили успя да отмести тежкото тяло на мъртвеца и най-накрая се измъкна изпод него. Скочи на крака и вдигна бързо кинжала от земята. Погледът й се спря върху някогашния й пазач.

Да, Кемал наистина бе мъртъв.

Вцепенена от ужас, тя се взря в безжизнените му очи. От раната в гърдите се стичаше кръв. Навсякъде кръв… по него, по нея. Кръв, която лепнеше по лицето й, по ръцете.

Потресена от случилото се, Теа не бе в състояние да отмести поглед от мъртвите му очи.

Нима Кадар…?

Ненадеен вик отвън наруши вцепенението й. Явно бяха забелязали приближаването на Уеър. Откриеха ли я в шатрата, щяха начаса да я заколят. Завтече се към раклата и разтвори капака.

Знамето не бе там.

А трябваше да се намира точно на това място. Коленичи и се разрови трескаво под доспехите. Нищо!

Някой извика повторно пред шатрата.

Кадар бе поел върху себе си отговорността, друго обяснение просто не съществуваше. Звън на мечове.

Не можеше да остане повече. Спусна се като стрела към процепа.

— Ай!

Погледна бързо назад. На входа бе застанал един от стражите.

Тя се закова на място, очаквайки всеки миг да се нахвърли върху й с изваден меч.

Той обаче също се вцепени и я зяпна изумен, както и тя него.

Внезапно Теа осъзна колко страховито изглежда в чуждите очи — омазана от глава до пети с кръвта на Кемал.

— Асасин! — изписка той, обърна се и излетя от шатрата. — Сатанински убиец, ай!

В нейно лице той бе съзрял един от „апостолите“ на Синан. Явно Кадар бе подготвил почвата — войникът предпочиташе да се изпречи пред хората на Уеър, отколкото да остане насаме с асасин.

Но следващият, който нахълташе в шатрата, можеше и да не се окаже такъв страхливец. Затова Теа се приведе и пъргаво се промуши навън през процепа.

Точно срещу нея вихрено се носеше конник. Успя да отскочи настрани миг, преди копитата да я прегазят.

Милостиви Боже! Не стига, че можеха да я убият хората на Кемал, а сега се излагаше и на опасността да я размажат свои. Голям късмет щеше да има, ако успееше да се измъкне.

В лагера цареше пълна суматоха — накъдето и да погледнеше, навсякъде в сиянието на луната проблясваха мечове.

— За Бога, веднага прибирай кинжала.

Уеър!

Той се приведе напред и я повдигна на коня си.

— Ранена ли си?

Уеър. Силен, здрав и невредим, слава на Бога.

— Откъде е тази кръв? Отговаряй.

— Не съм ранена.

Той пое с коня си към края на лагера.

— Ще го очистя този Кадар. — Първото, което стори, бе да дръпне чалмата от главата й — косата й се разпиля по раменете. — Не я слагай повече. Не дай Боже да се случи, но ако противникът те хване, по-добре е да личи, че си жена. Скрий се зад тази скала и не се показвай.

При тези думи той обърна коня си и отново се хвърли в битката.

Свила ръце в юмруци, тя наблюдаваше събитията около себе си. Бе ужасно да седиш безпомощен, изтласкан встрани ида гледаш, без да можеш да се намесиш. И жените трябваше да бъдат обучавани да боравят с оръжие.

Но Уеър можеше да си спести помощта й, тъй като отрядът му бе по-многочислен от Кемаловия, след не особено упорита съпротива неприятелят се предаде.

Яздейки, Уеър се приближи към нея.

— Няма ли да ти дойде умът в главата? Нали трябваше да се криеш зад скалата?

— Кемал е мъртъв.

— Сигурна ли си?

Тя кимна.

— Видях го. А знамето е изчезнало. Може би зад всичко това стои Кадар. Той къде е?

— Когато влязохме в лагера, го съзрях от другата страна — отвърна Уеър и посочи с ръка към отсрещния край на лагера.

Тя понечи да тръгне натам.

— Трябва да го питам, дали…

— Не, не. — Обхвана я с ръка и я вдигна пред себе си на коня. — Няма да те оставя да се движиш свободно из военен лагер. Нека той потърси нас.

— Трябва да разбера… — Не продължи и се облегна на тялото му. Вече нямаше нужда да бърза, а и бе толкова приятно той да я придържа. — Ще го питам по-късно.

— И аз имам да те питам за някои неща — изрече той ядосан. — Всъщност какво търсиш на това място?

— Исках да прибера знамето.

— Всемогъщи Боже!

— Ти също не ме попита, когато рискува живота си. Аз просто сторих онова, което сметнах за необходимо. Сега ти ще приключиш тук с тази схватка и ще ме придружиш до Майсеф. Страх ме е, защото оставих там Селена сама. — Тя снижи глас. — И защото двамата с теб ще останем сами там и ще мога да те прегърна, без да ни наблюдава цялата ти армия.

— Той я прегърна по-здраво и подкара коня към най-голямата бъркотия в центъра на лагера. Следващите няколко минути издаде нареждания по охраната на пленниците, а освен това чу колко са ранените.

— Ще рече човек, че си участвала в ръкопашна схватка, Теа — извика високо изникналият като изпод земята Кадар. — Но ще ми разрешиш да отбележа, че не изглеждаш особено добре така, цялата окъпана в кръв. — После констатира с примирение в гласа: — Всъщност би трябвало да се досетя, че ще ме последваш.

— Като си се досетил, защо не я спря? — попита Уеър ядовито.

— Дори и аз не мога да се сетя за всичко. — Кадар побърза да смени темата. — Какво ще правим с пленниците?

— Ще им вземем конете и ги пускаме на свобода — отговори Уеър. — И тъй като Кемал е мъртъв, те не представляват опасност за нас.

— Кемал мъртъв?

Изражението на Кадар излъчваше най-чистосърдечна изненада. Но все пак не биваше да се забравя, че е майстор на преструвките.

— А освен това и знамето е изчезнало — додаде Теа. — Помислих си, че си го убил ти.

Кадар поклати глава.

— Вероятно го е очистил някой от неговите хора, комуто е омръзнал инатът на Кемал да напуснат това опасно място. — На лицето му се появи подигравателна усмивка. — А може и знамето да е отказало да служи повече на такъв противен човек и е употребило срещу му магическата си сила.

Теа срещна спокойно погледа му.

— А не е ли по-вероятно ти да не желаеш да изпаднеш в немилост пред Селена, ако тя случайно разбере, че си престъпил клетвата си?

— О, да, това също е възможно. — Той я изгледа невинно. — Само че ние никога не можем да узнаем всичко на този свят, нали? Освен ако, разбира се, не открием знамето сред вещите на някой от пленниците. — При тези думи той се обърна към Уеър:

— Принуден съм да измия името си от подозрението. За целта предлагам аз лично да издиря знамето.

И в подходящ момент то, естествено, щеше най-неочаквано да се появи на бял свят, помисли си Теа.

— Няма никакво значение кой е убил Кемал — рече Уеър нетърпеливо. — Сега трябва веднага да се отправим за Майсеф и да вземем Селена. Утре на разсъмване си тръгваме! По пътя насам едва успяхме да избегнем сблъсък с някакъв отряд на Саладин. Всяка пропиляна минута прави задачата ни по-трудна за изпълнение.

— Разбира се, ако Синан изобщо пожелае да ни пусне — вметна Кадар. — Може и да ни се е разсърдил, задето сме му отнели удоволствието да ни наблюдава как се избиваме един друг.

Боже Господи, докога? Накъдето и да се обърнеха, отвсякъде ги дебнеха опасности.

— Ще успееш ли да го убедиш?

Той вдига рамене.

— Възможно е да му внуша, че заминаването ни е в негова изгода. Само че разговорът ни с него може да доведе до споразумения, каквито Селена ми е забранила да сключвам. — Кадар вдигна предупредително пръст. — Уеър, не бива да водиш отряда си в Майсеф. Защото крепостните врати, през които ще минат хората ти, могат да се превърнат за тях във врати към ада.

— Бездруго смятах да лагеруват тук — отвърна Уеър. — Но може да ни потрябва помощта им, нали?

— Моли се Богу това да не става. Защото в такъв случай можеш да бъдеш сигурен, че войните ти няма да ти бъдат изобщо от полза! — Кадар обърна коня си. — Ще ви изпреваря, за да разговарям със Синан. Остави ме няколко часа насаме с него!

 

 

Синан го очакваше на стълбите и Кадар си припомни съвсем ясно нощта, в която за пръв път попадна в крепостта.

Той стигна с коня си досами стъпалата и спря пред стареца.

— Знаеш защо съм тук. Премахнахме Кемал. Искаш ли да си тръгваме?

— Не такава е волята ми. Знаеш какво очаквам от теб.

— Не мога да тръгна по твоя път.

— Заблуждаваш се, никой не може да го стори по-добре от теб. Ти просто не желаеш. — Синан продължи със строг и рязък тон: — Със своите ласкателства тези чужденци промениха убежденията ти. Това положение не може да продължава повече.

— Кога е било някой да промени мнението ми и това да е ставало против волята ми? — Младежът поклати глава. — Дори и ти не си успявал да го сториш, Синан! Та нали тъкмо това мое качество те привлича най-много?

— Ти ще останеш.

— Само като труп.

По лицето на Синан пробяга нещо като отблясък от чувство.

— Ще отстъпиш. Защото обичаш лошота.

— Само че първият ти урок гласеше: „Не се страхувай от смъртта“, нали? Нито от собствената, нито от онази, която причиняваме на другите. Твърдиш, че съм твой огледален образ. Кажи, съзираш ли страх, когато погледнеш в твоето огледало?

Синан не отмести погледа си.

— Ти наистина мислиш онова, което казваш — потвърди Синан.

— Да. — Кадар се усмихна. — Но не бива да се убива безсмислено, още повече пък такава високо ценена от теб личност. Пусни ни да си тръгнем. Защо не назовеш своята цена?

— Цена, за да ви пусна да си идете? — повтори Синан бавно.

Кадар се постара да прогони всякакъв признак на страх от мислите и лицето си. Страхът бе храна за Синан, а и неведнъж бе ставал свидетел на чудовищната наблюдателност на стареца.

— Слез от коня. Ще продължим разговора си. — Синан се обърна рязко и тръгна по стълбите. Хвърли поглед през рамо, а от усмивката му струеше злоба. — Като се замисли човек, всъщност има цена, която единствен ти си в състояние да заплатиш.

 

С изключение на обичайните стражи, в двора нямаше жива душа.

— Това не ми харесва — обади се Теа притеснена. Надяваше се да срещне Кадар, когато пристигнеха в Майсеф. Разочарована, тя слезе от коня и го поведе към коритото с вода. Независимо от обзелото я нетърпение, трябваше да отмие кръвта от лицето и ръцете си, преди да се изправи пред Селена.

— Къде ли е Кадар?

— В конюшнята. — Усмихнат, Кадар се отправи към тях през двора с бавна и отпусната походка. — Помагах на Селена да оседлае коня си. Реших да не изчакваме до сутринта. Прохладните нощи са извънредно подходящи за езда.

— Нима разговорът ви не се оказа успешен?

— Ако резултатът не бе благоприятен, нямаше да изживеем щастливия миг на настоящата среща. Държа обаче тази крепост да остане далеч зад гърба ми преди още на Синан да му е хрумнало да добави нови изисквания.

— Той какво поиска от теб?

— Предостатъчно. — Кадар запази лековатия си тон. — Но по време на договарянето се представих дори по-добре от очакваното. Голям късмет имате с човек като мен, направо брилянтен във воденето на преговори. Защото ние не само си върнахме свободата, нещо повече, ще разполагаме също и с кораб и екипаж.

— Какво?

— Виждам, че оценявате постижението ми. Само някой безумец би се осмелил да атакува кораб, собственост на стареца от планината. Синан ще изпрати вест до Хафир Али Балкир, капитан на Черната звезда, преминава под наше разпореждане. Той ще ни заведе до Шотландия, след което се връща обратно, за да докладва на Синан.

— За какво пък ще докладва на Синан? — попита Теа.

— Докъде сме плавали. — Кадар вдигна ръка, изпреварвайки протеста на Уеър. — Не се бой, още не е открито изтезанието, което може да изтръгне и думичка от последователите на Синан.

— Но Синан също не бива да знае къде се намираме.

— Боиш се, че ще го съобщи на тамплиерите ли? — Той поклати глава. — Какви основания би могъл да има? Та той ги ненавижда. Просто не желае да загуби моите следи, в случай че се проваля в изпълнението на задачата, която ми е възложил.

— И каква е тази задача?

— По-добре да не знаеш. — Тонът на Кадар стана предизвикателен. — Сякаш досега не си разбрала колко опасни могат да бъдат чуждите тайни.

— Да, но тъй като ще го направиш за нас — прекъсна го Уеър, — този въпрос ни засяга.

— Безсмислено е да го разпитвате — намеси се и Селена, която изведе коня на Кадар, както и своя от конюшнята. — Явно е обещал на Синан да извърши някакво зло и невъзможно деяние, но не желае да изплюе камъчето. — След което добави хапливо: — Поне в момента.

Изгледите на сестричето ми да изтръгне тайната от Кадар са явно най-големи, помисли си Теа.

— Какво ще кажете да тръгваме вече на път. Мисля, че моите работи могат да почакат. — Кадар се метна на коня. — Трябва да се махаме оттук. До вечерта и отрядът ти трябва да напусне планините. За да не попаднем пак под влиянието на Синан.

— Кораб — промълви Уеър. — Цял кораб. — Замислен, той последва Кадар през крепостните врати. — Може пък…

— Какво има? За какво мислиш? — попита Теа.

— Дундрагон. — Възбудата оживи лицето му. — Разтревожен съм за хората си. Всъщност възнамерявах да изпратя Абдул и войниците обратно с нареждането да раздадат пари и да намерят за всички място за живеене. Сега обаче това става ненужно. Те могат да отплават с мен за Шотландия.

Трябваше да се досетя сама, помисли си Теа. Вълнение стегна гърлото й. Уеър никога не би избягал от отговорност, която доброволно е поел върху плещите си. Той щеше да закриля своя свят с цената на всичко.

— Да, съгласна съм — рече тя и преглътна, стараейки се да се успокои. — Ако искат, да дойдат, разбира се. Не можеш насила да ги натовариш на кораба, нали? Нека Абдул предостави на всеки правото на самостоятелно решение.

Уеър смръщи вежди.

— Доста рисковано ще бъде да им се казва закъде ще пътува корабът.

— Не, не бива да взимат решение слепешком. Сигурно ще има и такива, които не ще пожелаят да напуснат своя свят. — Пролича, че Уеър не е съгласен с доводите й. — Зная, че си загрижен единствено за тяхната безопасност, но в тази нова страна не бива да идват покорни хора, безпрекословно изпълняващи заповеди. Само робите действат не по своя воля. И така, хората трябва да вземат самостоятелно решение. Разбра ли?

В първия миг не стана съвсем ясно дали ще се съгласи, но след известно колебание той кимна рязко. Тя въздъхна облекчено. Малко преди да стигнат лагера, Уеър промърмори:

— Да, но все пак Абдул трябва да им каже какъв чудесен, свободен живот им предстои, ако изберат тази цел.

— Как можеш да обещаваш… — Теа поклати глава и се отказа от по-нататъшен спор. Нямаше никакъв смисъл.

Какъв невъзможен, дебелоглав и… неотразим мъж.