Елизабет Лоуел
Жена без лъжи (9)

Глава 9

Това се оказа първият от многото пъти, когато деловите задължения на Хоук прекъсваха обиколката на остров Ванкувър и водите около река Кембъл. Хоук бе летял до Ванкувър три пъти, за да се срещне с адвокатите си и да подпише някакви документи.

Когато отсядаше в дома на Рамзи, той прекарваше доста време на телефона. За десет дни Ейнджъл беше успяла да го изведе само два пъти за риба. Всеки път телефонни обаждания ги бяха принуждавали да изпуснат прилива.

Не че това имаше някакво значение. Сребърната сьомга все още не се беше появила и дори рибарите от риболовния флот нямаха много добър улов.

В крайна сметка Ейнджъл се задоволи с бавна обиколка на скалистите носове и малките заливчета, където учеше Хоук как се лови сьомга. За нея методът, на който го обучаваше, беше най-безинтересният. Твърдите въдици не предаваха енергията и жизнеността на рибата.

Това обаче беше цената за изпускането на прилива, когато променящият се баланс между вода и луна привличаше сьомгата по-близо до повърхността.

Ейнджъл беше решила да не позволява повече да изпускат прилива. Между рибарите се беше разчуло, че първият истински голям пасаж сьомга се придвижва бавно по течението на пролива. Вчера в северния край на пролива бяха отбелязали голям улов.

Ако рибата следваше пътищата, използвани в миналото, то сьомгата щеше да остане за известно време в една от любимите на Ейнджъл ивици край брега. С лодка до там се стигаше за почти шест часа, но Хоук най-сетне се беше съгласил, че може да остави телефона за малко и да участва в петдневно пътешествие. За да си позволи това обаче, той бе работил усилено.

През последните три дни Ейнджъл бе виждала Хоук само когато настъпваше време за хранене.

Тя също бе имала много работа. Използваната пещ, която бе купила и транспортирала от Сиатъл за употреба през лятото, най-после беше пристигнала. С нея беше пристигнала и една изненада — сандък с отпадъчно стъкло, изпратен от собственика на галерията в Сиатъл, в която излагаше творбите си. В бележката в сандъка пишеше:

„Невероятна цена. Фабриката за стъкло фалира. По-големите парчета изпратих в ателието ти в Сиатъл.“

Доставчикът току-що бе вкарал всичко в северното крило на къщата и сега Ейнджъл беше нападнала с щанга сандъка под закачливия поглед на Дери, който очевидно се забавляваше много. Изтегнал се доволно в един стол с възглавници, той я наблюдаваше как разглежда блестящите, невероятно остри парчета стъкло.

— Сигурна ли си, че не искаш аз да го направя? — попита мързеливо Дери.

Ейнджъл се усмихна и се зае отново с работата си.

— Вероятно ще счупиш всички парчета в сандъка — каза тя.

— Ти и без това ще ги натрошиш на малки парчета — отбеляза Дери закачливо.

— Само че в моята лудост има методология, а в твоята — само сила.

Капакът на сандъка се отвори със скърцане. Ейнджъл остави щангата и извади чифт плътни ръкавици. Отпадъчното стъкло имаше ръбове, по-остри от бръснач.

— Внимавай — каза Дери.

Ейнджъл го изгледа, той се усмихна и сви леко рамене.

Те не бяха забелязали, че Хоук беше застанал от външната страна на отворената врата, привлечен от звука на гвоздеите, откъсвани от дървения сандък.

— Това нещо е смъртоносно — настоя Дери, докато оглеждаше стъклата.

— Само ако не внимаваш.

— А кой превърза ръката ти последния път, когато не внимаваше?

— Сама се превързах — отвърна Ейнджъл, без да вдига очи от стъклата. — Ти купонясваше във Ванкувър с приятелчетата си.

— Грозна инсинуация!

— Чистата истина.

Ейнджъл остави встрани една купчинка опаковъчен материал и издаде радостен звук.

— Джес ми е намерил страхотен материал! — извика радостно тя.

Ейнджъл извади внимателно пластовете опаковъчен материал и започна да сортира най-големите парчета стъкло на полиците, които заемаха една от стените на ателието й.

По-голямата част от стъклото беше от специален вид, който се ценеше заради несъвършенствата си. Едно-единствено парче от него притежаваше безкрайни вариации на дебелина, цвят и прозрачност. Този вид стъкло придаваше дълбочина на творбите от рисувано стъкло и винаги успяваше да развълнува Ейнджъл.

— Това място прилича на ад — каза Хоук.

Ейнджъл се обърна и погледна през рамо към Хоук, след което отново погледна стъклото, което се канеше да прибере. Лилавият му цвят се променяше от почти блед до почти черен. Повърхността на стъклото беше набраздена от водовъртежчета, вълнички и мехурчета.

Ейнджъл се завъртя грациозно и вдигна стъклото към светлината, която влизаше през северния прозорец. Стъклото незабавно се преобрази в нещо живо.

— Великолепно е — каза Ейнджъл, докато го сваляше бавно.

— Има недостатъци — каза Хоук.

— Също като живота. Това е най-сложната част от красотата му.

Хоук се вцепени за няколко секунди, задържан колкото от гласа на Ейнджъл, толкова и от ослепителния блясък, който бе видял, докато тя внимателно прибираше уникалното парче стъкло на една полица. Хоук не каза нищо, но се загледа в нея толкова напрегнато, че очите му започнаха да блестят като парчета кафяв кристал.

Ейнджъл не забеляза това. Тя току-що бе забелязала някакъв необичаен цвят в сандъка.

— Какво е това? — каза тя на себе си и се наведе. В сандъка имаше и няколко парчета полирано стъкло. Преобладаващият цвят на двупластовото стъкло беше удивително ярко червено-кафяво. Под този тънък слой се намираше пласт тонирано в бронзово стъкло. Когато горният пласт се обработеше с киселина, бронзът щеше да се появи и да придаде дълбочина на кафявото.

— Като слънчева светлина, отразена в перата на ястреб — измърмори Ейнджъл.

„Или като златистите сенки, които се крият в очите на Хоук.“

Ейнджъл обаче не изрече това на глас, защото усети, че Хоук се приближава към нея. Топла вълна и тръпка преминаха по тялото й.

Колкото повече прекарваше край Хоук, толкова повече се засилваше привличането, което изпитваше към него. Ейнджъл не знаеше дали и той се чувстваше по същия начин. Не беше способна да разчита мълчанието му.

Хоук се приближи, привлечен от красотата на стъклото и жената, която го държеше. Той спря толкова близо до Ейнджъл, че усети косата й да допира гърдите му, когато тя се обърна да го погледне през рамо.

— Това стъкло повече ли ти харесва? — попита Ейнджъл.

Тя се отдръпна леко от него и вдигна парчето към светлината. Стъклото засия като диамант.

Ейнджъл огледа критично формата на цветовете и заяви:

— Съвършено е.

Хоук гледаше косата й, която блестеше на същата светлина, която бе преобразила стъклото. Все още не можеше да забрави предишните й думи за живота, несъвършенствата и красотата.

Тогава Хоук осъзна, че несъзнателно бе увил една къдрица от косата на Ейнджъл около пръста си и я вдигаше към устните си. Незабавно я пусна, ядосан на самия себе си за това, че беше разкрил манията, в която се беше превърнала Ейнджъл за него. Възнамеряваше да се пречисти от нея по време на предстоящото петдневно пътешествие.

Хоук се отдръпна рязко от Ейнджъл и от светлината, която обливаше косата й.

— Трябва да се обадя на няколко места, преди да тръгнем — каза той.

Ейнджъл го наблюдаваше как се отдалечава. Очите й бяха потъмнели. Тя бе усетила леко помръдване в косата си, топлината на Хоук и тялото му, отдръпването му. Ейнджъл погледна към Дери и се насили да се усмихне.

— Изглежда, че дразня твоя господин Хоукинс — каза тя с весел глас. — Дори само с това, че дишам.

Дери, който не бе забелязал нищо друго, освен широкия гръб на Хоук, само сви рамене и хвана патериците си.

— Той си е такъв, Енджи. Нищо лично. Освен това сделката, по която работи, не е лесна. Той е зает като еднокрак футболист.

— Аха — бе единственият коментар на Ейнджъл.

Дери тръгна към вратата.

— Трябва да се връщам към книгите. Ако се порежеш, викай.

— Гледай да не се спънеш в нещата на госпожа Кери. Оставих ги в коридора.

— Хоук натовари торбите в колата си. Мислеше, че са за пътуването.

Ейнджъл се загледа в отдалечаващия се Дери, но не можеше да спре да мисли за Хоук. Дори след десетте дни, прекарани с него, той оставаше все така загадъчен, както и по време на първата им среща.

През по-голямата част от времето Хоук се държеше студено и язвително и я караше да изпитва леко безпокойство, като я гледаше с напрегнатите си кафяви очи, които наблюдаваха всяко нейно движение, всеки неин дъх. Понякога я докосваше сякаш случайно. Докосванията винаги бяха нежни — просто плъзване на пръстите по китката или дланта й, а веднъж и по бузата й.

Отначало Ейнджъл се бе изненадвала от тези докосвания. Беше се оттегляла и бе започвала да го наблюдава внимателно. Той обаче не бе направил нищо, за да бъде следващото докосване по-интимно.

С времето тя бе решила, че докосванията бяха само част от сложния му характер, също като погледът му и устата му, която никога не се усмихваше. Тя вече не се отдръпваше, когато я докоснеше, и го приемаше за такъв, какъвто си беше.

През часовете, които двамата бяха прекарали заедно, Хоук никога не я беше притеснил, никога не бе казал нещо обидно. С него беше лесно да се общува, независимо от моментите, в които беше изненадващо напрегнат.

Веднъж, когато двамата бяха прекарали няколко часа в океана, изражението на Хоук се беше смекчило и отпуснало. Ейнджъл не бе успяла да свали поглед от него. Промяната сякаш я бе омагьосала; спокойствието бе отмило мрачния цвят на повърхността и бе открило топлия цвят под нея.

Въпреки всичко това, понякога Ейнджъл се чувстваше като преследвана. Когато вдигнеше поглед и откриеше, че Хоук я наблюдава, сърцето й първо се поколебаваше, а след това забиваше учестено. Струваше й се, че той успяваше да проникне чак до кръвта, която пулсираше във вените й.

Веднъж, когато бе докоснал леко бузата й, й се беше сторило, че ще каже нещо. Нямаше как да не бе забелязал учестения пулс в гърлото й. Той обаче не бе казал нищо, а само бе продължил да я гледа и тя бе усетила копнеж, който я бе преобразил. Беше усетила, че задържа дъха си в очакване на следващия път, когато пръстите му ще се плъзнат по кожата й. След това бе осъзнала, че го наблюдава и се пита как може да го накара да се усмихне.

Защото Хоук никога не се усмихваше, когато двамата бяха заедно. Нито веднъж.

„Може би когато улови първата си сьомга — помисли си Ейнджъл. — Може би тогава ще се усмихне. Никой не може да устои на блестящата красота на рибата, на силата, която вибрира през въдицата.“

Телефонът иззвъня и откъсна Ейнджъл от мислите й. Не се чу втори звън. Хоук беше вдигнал слушалката, преди тя да беше успяла да погледне към телефонния апарат, който беше поставен в ателието й.

Ейнджъл погледна стенния часовник. Девет и половина. Малко късничко за Лондон. Вероятно се обаждаше някой от малкото партньори на Хоук в Щатите. По-късно Хоук обикновено говореше с Токио — дълги разговори, след които ставаше неспокоен и раздразнителен като затворено в клетка диво животно, готово да се нахвърли върху всичко, което му се изпречи пред очите.

Днес обаче това нямаше да се случи. Днес щяха да ходят за риба, дори ако Ейнджъл трябваше да хване Хоук за яката и да го завлече до лодката.

„Стъклото може да почака, госпожа Кери не може.“

Ейнджъл свали ръкавиците и взе чантата си, след което излезе от стаята почти тичешком, изгаряща от нетърпение да свърши всичко и да излезе в открито море. По пътя си тя се спря да надникне в стаите, които бяха определени за Хоук.

Както беше очаквала, той беше уловил телефонната слушалка. Главата му беше подпряна на облегалката на кожения стол, а дългите му крака бяха прострени върху красивия китайски килим. На лицето му бяха изписани напрежение и умора. Той слушаше със затворени очи, без да казва нищо.

Ейнджъл почука леко на рамката на вратата. Хоук отвори очи. Погледът му беше удивително ясен.

— Слушам те — каза той с груб тон на Ейнджъл. Секретарката му изгубила последната оферта. Сега я търсят.

— Ще ми дадеш ли ключовете за колата си за малко?

Хоук изглеждаше изненадан, но след това бръкна в джоба си и извади ключовете. При движението панталонът се опъна по краката му, разкривайки мъжествените му форми.

Ейнджъл затвори очи, но беше твърде късно. Образът се беше запечатал в съзнанието й. Пред лицето й задрънчаха ключове.

— Благодаря — каза тя. — Колата ти блокира моята. Ще ти върна ключовете, когато я преместя.

— Няма нужда. Просто вземи моята кола.

— Какво? — попита Ейнджъл, която едва го чу.

Хоук беше разкопчал ризата си и бронзовите му гърди, които се виждаха в пролуката, бяха привлекли вниманието на жената и твореца у Ейнджъл. Тя едва успя да се въздържи да не сграбчи скицника си и да се захване за работа. Или да се наведе и да зарови пръсти в гъстата му коса.

— Вземи колата ми — каза Хоук. — Няма да ми трябва.

Погледът му се спря на лицето й и огледа влажните й, леко разтворени устни. Тя беше почти негова. Със съвсем малко усилие Хоук можеше да я придърпа между краката си, да я притисне срещу възбудата си.

„По дяволите — призна си мислено Хоук, — възбуждам се само като си мисля за меките й устни и измъчения й поглед и за това, какво ли ще бъде да чуя и да усетя страстта й.“

Когато заговори отново, изражението му беше непроницаемо, а гласът му — милувка.

— Вземи я, Ейнджъл. Лесно се управлява.

След това тонът му се промени.

— Не, Дженингс — каза той в слушалката, — не говорех на теб. — Ъгълчето на устата му се повдигна нагоре. — Няма да ти дам нищо и ти много добре го знаеш.

Ейнджъл чу смеха от другата страна на линията. Тя взе ключовете и излезе от стаята, като се чудеше дали той бе забелязал колко втренчено го бе гледала. И ако беше, какво си беше помислил.

Хоук я привличаше, както брегът привличаше вълните. Тя искаше да бъде с него, да го докосва, да говори с него, да се радва на интелекта му и дори на язвителния му хумор.

Ейнджъл обаче не знаеше дали и тя го привличаше по същия начин. Нямаше причина той да изпитва същото към нея. Хоук не можеше да се оплаче от липса на жени. Жените го желаеха. Всичко беше толкова просто. Всеки път, когато Хоук тръгнеше по някоя улица или влезеше в ресторант, жените се заглеждаха в него и не сваляха поглед, привлечени от мъжествеността, която той излъчваше. Хоук обаче не отвръщаше на погледите на жените, които го гледаха. Дори ако ги забелязваше, това не го интересуваше.

Ейнджъл се настани зад волана на БМВ-то и огледа арматурното табло. След това запали двигателя и потегли, като се наслаждаваше на лекотата, с която се управляваше колата. Искаше й се и собственикът й да можеше да бъде управляван толкова лесно, но това беше невъзможно. Ейнджъл беше уверена само в едно — Хоук не беше правил недвусмислени намеци, че я желае като жена. Докато не го направеше, трябваше да приеме, че той не се интересува от нея. Въпреки привличането, което изпитваше към него, тя нямаше да го преследва. Това не само че не беше в стила й, но и тя имаше чувството, че него често го бяха преследвали, но никой не бе успял да го хване. Или поне за не повече от една-две нощи.

Това не беше достатъчно. Каквито и да бяха чувствата й към този загадъчен мъж, те бяха твърде сложни, за да бъдат задоволени само с няколко нощи.