Елизабет Лоуел
Жена без лъжи (12)

Глава 12

Ейнджъл изведе яхтата от залива Браун, прекара я през канала и я насочи към залива Дийпуотър. През цялото време не преставаше да наблюдава внимателно океана. Беше събота и във водата гъмжеше от малки плавателни съдове.

— Дръж се — каза тя на Хоук, когато забеляза един равен участък пред яхтата.

Измамно гладката повърхност на това място криеше рязка промяна в течението. Имаше такива места, които представляваха надигащи се водни маси, идващи от места, на които водата биваше притискана между невидими скални бариери, скрити под повърхността, докато не бъдеше насочена нагоре в мощна струя. Други места се превръщаха във водовъртежи в кулминацията на прилива и отлива. По-малките лодки можеха да бъдат преобърнати и всмукани надолу в студените води на океана, ако човекът на руля нямаше достатъчно опит или проявеше невнимание.

Внезапно рулят подскочи в ръцете на Ейнджъл. Тя очакваше това и не го изпусна. След това кърмата на яхтата занесе като задница на кола на заледен участък от пътя.

Ейнджъл обърна носа в противоположната посока, за да овладее движението на лодката. След няколко секунди яхтата се озова в спокойни води.

Ейнджъл усети погледа на Хоук върху себе си, обърна се и му се усмихна.

— Забавно беше, нали?

Той й отвърна, като повдигна черните си вежди.

— На мен ми се стори, че това беше гадно местенце — каза Хоук.

— А, дреболия. В определено време от годината обаче може да се окаже доста неприятно преживяване.

— Бури?

Ейнджъл сви рамене.

— Бурите са неприятни по всяко време на годината — каза тя. — Приливите и отливите също, ако не знаеш какво да очакваш. Вътрешният пролив не е за аматьори. Питай него.

Тя посочи към един влекач, който теглеше някаква баржа. Влекачът се опитваше да се придвижи на север по стесняващия се канал. Дебелото стоманено въже, което свързваше влекача с баржата, беше опънато като струна.

Въпреки очевидното натоварване на мощните двигатели, влекачът едва ли успяваше да постигне скорост от повече от един възел.

— Изпуснал е прилива — каза кратко Ейнджъл.

— Какво ще стане с него?

— Ще прекара следващите няколко часа в това състояние, с включени на пълна мощност двигатели, без да стигне до никъде. След това надпреварата ще свърши и ще се изстреля напред като коркова тапа. Дотогава обаче ще му се наложи да полага адски усилия, за да държи въжето опънато.

— От опит ли знаеш всичко това? — попита я Хоук.

Още докато задаваше въпроса, той осъзна, че нямаше да се изненада, ако се окажеше, че Ейнджъл бе управлявала влекач. Във водата беше като у дома си. Очевидно обаче това беше тема, която тя нямаше намерение да обсъжда, защото не го удостои с отговор.

— Работила ли си на влекач? — попита я Хоук.

Настъпи дълго мълчание. Ейнджъл се опитваше да се пребори със спомените, които бяха предизвикали въпросите на Хоук. През лятото, през което двамата с Грант се бяха влюбили, той бе работил като лоцман на влекачи в пролива. Дори и днес ревът на двигателите, работещи на пълна мощност, достигаше до слуха й през годините и я оставяше разголена и разкъсвана от спомените.

— Пътувала съм с влекачи — каза тя с твърде спокоен глас и твърде мрачен поглед.

— С мъж.

Това не беше въпрос и Ейнджъл не отвърна нищо.

— Не съм ли прав, Ейнджъл? С мъж?

Настоятелността на Хоук я изненада. Тя се обърна и видя, че той стоеше много близо до нея.

— Да — каза тя.

— С шамана на сьомгата ли?

— Не.

Кокалчетата на пръстите й побеляха, когато тя стисна руля с всичка сила. Ейнджъл не забеляза това; единственото нещо, което виждаше, беше мрачният поглед на Хоук.

— Кой е бил тогава? — попита лениво Хоук, но погледът му приличаше на поглед на хищна птица. — Може би ще ми уредиш една разходка с влекач.

— Братът на Дери.

Ейнджъл долови изненадата, която се изписа за миг върху лицето на Хоук. Тя знаеше какво щеше да последва сега. Ейнджъл обърна гръб на Хоук и се подготви за неизбежното, като извика в съзнанието си образа на розата с нейното царствено спокойствие.

Хоук я наблюдаваше внимателно. Лицето й не издаваше нищо. Призракът, който се беше появил преди малко, беше върнат на мястото му.

— Дери не е споменавал, че има брат — каза Хоук. — Това сигурно ще ме улесни за една разходка с влекач.

— Грант Рамзи вече не е между живите.

Хоук остана да стои мълчаливо известно време, като оглеждаше лицето на Ейнджъл за емоциите, които усещаше, че тя държеше скрити дълбоко в себе си.

— Кога? — попита той след малко.

— Отдавна — каза Ейнджъл с уморен, но спокоен глас.

— Трябва да е бил доста по-възрастен от Дери.

— Да.

Ейнджъл отново насочи вниманието си към водната повърхност пред яхтата. Малко пред входа на залива Дийпуотър ято птици кръжаха над водата и изпълваха въздуха с крясъците си. Корморани се спускаха стремително надолу, пълнеха клюновете си с херинги и се отдалечаваха, опитвайки се да се измъкнат от атаките на чайките, които искаха да отмъкнат плячката им.

В продължение на няколко минути водата буквално закипя от хиляди малки херинги, миниатюрни рибки, които се мятаха във въздуха и хвърляха сребърни капчици, които блестяха ослепително на фона на залязващото слънце.

Ейнджъл машинално намали скоростта.

— Сьомга — каза тя.

— Твърде са малки — каза сухо Хоук.

— Нямам предвид тези — каза Ейнджъл и посочи към разбеснелите се херинги. — Сьомгата е под тях и ги подкарва към повърхността. Сьомгата се храни на дълбоко, където е почти тъмно. Херингите изплуват нагоре, за да се спасят. Тогава птиците ги ловят на повърхността, а херингите в дълбокото.

— Започвам да се радвам, че не съм се родил херинга.

— Храната е средство за оцеляване — каза Ейнджъл, докато оглеждаше разпенената вода. — Рано или късно всичко умира. Някои умират доста по-рано отколкото трябва.

— Това не е много успокояваща философия — каза Хоук, като наблюдаваше Ейнджъл с твърд, ясен поглед.

— Понякога спокойствието не върши работа.

Докато казваше това, Ейнджъл си спомни всички онези хора, които се бяха опитали да я утешат след катастрофата. Те бяха успели само да я ядосат още повече. Дори и Дери.

Едва премерената жестокост на Карлсън бе успяла да накара Ейнджъл да се отърси от самосъжалението. Карлсън, който я беше обичал също толкова силно, колкото и Грант. Тя обаче не бе знаела това докато не бе станало твърде късно. Сега винаги щеше да бъде твърде късно. Двамата никога нямаше да бъдат любовници, но бяха приятели и приятелството им беше дълбоко и вечно като океана.

— Къде отидоха? — попита Хоук.

— Там, откъдето дойдоха.

Ейнджъл гледаше океана, в който херингите бяха изчезнали също толкова загадъчно, колкото се бяха появили. Единственото нещо, което издаваше присъствието им, беше слабият металически блясък малко под повърхността, който бавно започваше да изчезва.

Внезапно Ейнджъл реши, че вече беше време да хвърлят въдиците. Оставаха още няколко часа, преди да се стъмнеше, а наоколо имаше сьомга. Никой рибар не можеше да иска повече от това.

Хоук усети какво беше решила Ейнджъл.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Ако можеш, ще ти кажа.

Ейнджъл вече беше приготвила дълбоководните въдици. Това не беше любимият й метод за ловене на риба, но сьомгата нямаше да се появи да се храни на повърхността преди септември.

Дотогава Хоук щеше да си е тръгнал. Тази мисъл я проряза като остро парче стъкло. Първо дойде самата мисъл, а след това и тъгата. Мисълта, че Хоук може би щеше да напусне остров Ванкувър, без да улови сьомга, без да усети магията на острова, без да се усмихне…

— Ейнджъл? — каза Хоук, който се питаше какъв нов призрак беше разтревожил синьо-зелените дълбини на очите й. — Мога ли да направя нещо?

Тя премигна и го погледна. Той забеляза, че миглите й бяха дълги, изненадващо тъмни. Внезапно те се спуснаха надолу и я скриха от проницателния му поглед.

— Застани на руля — каза Ейнджъл с напрегнат глас. — Насочи носа към сушата и остави лодката да се движи бавно.

Когато усети промяната в движението на лодката, тя започна да спуска кордата във водата.

— Колко дълбоко ще пускаш? — извика Хоук от кабината.

— Дълбокомерът показва ли ти нещо?

Колебание, след което последва:

— Нещо на около четири клафтера, може би по-дълбоко. Мести се бързо.

— Тогава ще спусна едната въдица на около седем метра и половина, а другата на десет.

Когато прецени, че беше достигнала желаната дълбочина, Ейнджъл блокира макарата и пъхна дръжката на въдицата в държача на борда на яхтата. Известно време остана загледана във върха на въдицата. Той се поклащаше едва забележимо, ритмично, в такт с движението на лодката по неспокойната повърхност на океана.

След няколко минути и втората въдица беше спусната откъм десния борд. Ейнджъл застана неподвижно, след което сви рамене. Тя сграбчи една дълга, по-гъвкава въдица и започна да рови в кутията със стръвта. След малко извади една муха, голяма колкото половината й длан. Ейнджъл я закачи за кукичката и отпусна кордата, докато голямата муха не затанцува над водата на около десет метра зад яхтата.

Въпреки че щяха да минат седмици, преди сьомгата да излезе да се храни на повърхността, все пак късметът съществуваше и не се знаеше кога можеше да я споходи.

— Аз ще поема руля — каза Ейнджъл, докато влизаше в кабината.

Хоук стана от седалката и мина край Ейнджъл. Докато си разменяха местата, тя долови отново аромата на смес от сапун, одеколон, топлина и мъжественост, която вече беше започнала да свързва единствено с Хоук. Докато се обръщаше, за да седне зад руля, тялото й докосна тялото на Хоук. Въпреки че продължи само миг, контактът накара тръпка да премине по цялото й тяло. Тя затаи неволно дъх и застина на мястото си.

— Наблюдавай върховете на въдиците — каза Ейнджъл с твърде тих, почти дрезгав глас. — Трябва да свикнеш с движението им. Тогава вече ще можеш веднага да разбереш кога нещо се е променило, дали не си закачил някое водорасло, или пък си хванал сьомга или…

Докато гледаше Хоук, гласът й заглъхна. Очите й бяха също толкова зелени и неспокойни като морето.

— Разбираш ли? — попита дрезгаво Ейнджъл.

Устните на Хоук се раздвижиха, напрежението в тях изчезна и премина в обещание за чувственост, което бе потвърдено от горещите кафяви дълбини на очите му.

— Да — измърмори той. — Разбирам.

И това си беше самата истина.

Хоук не говореше за движението на пасажите от херинги, а за копнежа, който придаваше на очите на Ейнджъл замъглен зелен цвят и видимо засилваше пулса й. Преследването беше към своя край. Скоро и последните опити за измъкване щяха да свършат и тя щеше да се озове задъхана и изтощена в ръцете му.

Хоук се обърна и излезе на кърмата да наблюдава въдиците, които подскачаха над водната повърхност, блестяща под лъчите на слънцето. Той обаче си мислеше за един друг танц, за бавното търкане на плът в плът, за страстта от допира до гладка кожа и течните, ритмични вълни на насладата.

Скоро.

Ейнджъл погледна през рамо, но погледът й бе отправен не към въдиците, а към мъжа на кърмата. Той беше най-грациозният мъж, когото някога бе виждала. Движенията, които тялото му правеше, за да запази равновесие на палубата, я омайваха. Подобно на птицата, на която дължеше прякора си, Хоук беше невероятно бърз, движенията му бяха плавни и удивително завършени.

След известно време Ейнджъл си наложи да отвърне поглед. Напомни си, че Хоук е нищо не беше показал, че го привлича по същия начин, по който тя се чувстваше привлечена от него, телом и духом. Кратките докосвания между тях можеха да бъдат обяснени с малкото пространство на яхтата или да бъдат приети като между приятели. Ейнджъл никога не бе виждала Хоук да я гледа по начина, по който Грант бе обичал да я гледа с любов и желание, които я оставяха без дъх. Ейнджъл извика образа на розата в ума си. Имаше нужда от спокойствието, което той й осигуряваше.

Да прекара пет дни на яхтата с Хоук, щеше да й бъде трудно. Не беше необходимо да влошава още повече нещата и да постави и двама им в неудобно положение, като тича след Хоук като влюбена до уши хлапачка.

Розата се появи неохотно в съзнанието й и й беше необходимо малко време, докато оформи целия образ. Бяха минали години, откакто това за последен път бе станало толкова бавно и откакто Ейнджъл бе имала толкова голяма нужда от спокойствие.

Като хвърляше от време на време по един поглед към въдиците, Ейнджъл поведе бавно лодката над мястото, на което океанът гъмжеше от херинги и сьомга. Нищо не захапа стръвта.

Ейнджъл мина над мястото няколко пъти, след което накара Хоук да провери дали на въдиците не са се закачили водорасли. Тя го наблюдаваше как измъква едната пръчка от държача, дръпва рязко и навива кордата. Завиждаше му за силата, която му позволяваше да се справи с лекота със задача, за чието усвояване тя бе имала нужда от седмици.

Когато въдиците отново бяха пуснати във водата, Ейнджъл започна бавна обиколка край бреговата ивица, което в крайна сметка щеше да я изведе до залива Дийпуотър. За известно време успя да забрави за всичко и остави приглушения шум на двигателите да я успокои.

— Будна ли си? — попита Хоук.

Той се настани в седалката срещу Ейнджъл, с лице към кърмата, за да може да наблюдава въдиците.

— Още малко и ще заспя.

Ейнджъл потисна прозявката си.

— Скучно ли ти е? — попита Хоук.

Тя се усмихна и поклати глава.

— Просто се отпуснах — каза Ейнджъл. — Обичам всичко това.

Ръцете й машинално коригираха курса на яхтата.

— А ти? — попита тя.

— Дали ми е скучно ли? — Мрачният поглед на Хоук се плъзна по лицето й. — Не. Това е… успокояващо.

Хоук се протегна и присъствието му изпълни кабината. Той забеляза как погледът на Ейнджъл проследи движението на ръцете му, плъзна се към отвора на ризата му, към врата му, към устните му.

Внезапно „успокояващо“ се превърна в последната дума, с която Хоук би описал момента. Копнежът, който се бе крил малко под повърхността, го сграбчи в ноктите си, докато той почти спря да диша. Само за няколко секунди беше готов за нея и желанието изпълни цялото му тяло. Твърде рано беше за това.

Хоук се изправи с едно мощно движение и излезе на палубата. Там застана с гръб към Ейнджъл, загледан във въдиците толкова напрегнато, че челюстта започна да го боли. Опитваше се да се пребори с желанието, което го беше изненадало. След известно време успя да си наложи да мисли за извивките на въдиците, вместо за извивките на сочните устни и гърди на Ейнджъл.

Колкото повече се приближаваха към залива Дийпуотър, толкова повече малки плавателни съдове започваха да срещат. В далечината се виждаше „Черна луна“, отправил се към пристана на залива.

Хоук чу звука на радиостанцията зад гърба си, чу тихия отговор на Ейнджъл, но не се обърна. Не беше минал повече от час, откакто беше излязъл от кабината.

Недостатъчно дълго.

Твърде дълго.

Ейнджъл беше като огън под кожата на Хоук. Той я желаеше толкова силно, че това го вбесяваше. Преследването щеше да свърши тази вечер, независимо дали тя беше готова или не.

Той беше готов. Дори повече от готов. Щеше да я има и тогава всички лъжи щяха да излязат наяве като студен дъжд и щяха да загасят неразумния огън в него. Тогава Хоук най-сетне щеше да се освободи от Ейнджъл, щеше да бъде свободен да полети отново като тъмна сянка през празното небе.