Елизабет Лоуел
Жена без лъжи (11)

Глава 11

Ейнджъл погледна часовника на арматурното табло на яхтата и изруга мислено. Сякаш всичко се опитваше да й попречи да изведе Хоук в океана в най-подходящото за риболов време.

Беше пет часът, а те едва бяха напуснали устието на река Кембъл.

Ейнджъл обмисли дали да не намали скоростта, докато не подмине саловете, натоварени с дървени трупи, които чакаха да бъдат изтеглени с влекач до залива Ванкувър. Знаеше се, че под саловете се криеха едри сьомги.

— Нещо не е наред ли? — попита Хоук, опитвайки се да надвика воя на двигателите.

Погледът му се стрелна бързо по уредите на арматурното табло, но не забеляза нищо, което да му обясни внезапното намръщване на Ейнджъл.

— Изкушавам се да спрем за риба тук — каза тя с отвращение.

— Аз нямам нищо против.

— По дяволите, имах намерението да спрем чак в Индиън Хед.

Ъгълчето на устата на Хоук се повдигна едва забележимо.

— Съжалявам — каза той. — Не знаех, че почитаемият господин Йокогамо страда от безсъние и ще реши да ми се обади. Отървах се от него възможно най-бързо, без да го обидя.

— А след това се обадиха и от Лондон.

— Всъщност от Париж. От Лондон беше следващото обаждане.

— След това отново от Токио.

Ейнджъл поклати глава. Да се налага да гледа глобуса и да следи времето във всяка часова зона, й се струваше адски изнервящ начин за вършене на работа.

На Хоук обаче това, изглежда, му се удаваше с лекота. Тя виждаше как бързият му ум преценява всяка възможност и подрежда аргументите още докато той посягаше към слушалката. Концентрацията, паметта и търпението му бяха феноменални.

От него щеше да стане изключителен рибар, ако Ейнджъл успееше да го накара да остане на вода достатъчно дълго, за да го научи на нещо. Както беше тръгнало, те нямаше да успеят да се отдалечат много от брега, преди да се стъмни.

— Е, и без това вече закъсняхме, така че може да спрем в залива Браун — каза тя. — Ще заредим с гориво, ще чуем последните рибарски новини и след това ще тръгнем към залива Дийпуотър, където ще пренощуваме. С малко късмет може дори да успеем да хвърлим въдиците за сьомга.

— Не звучиш твърде убедена.

— Твърде рано е сьомгата да е стигнала вече там, но — Ейнджъл сви рамене — все трябва да хвърлим въдиците някъде.

— Иначе ще полудееш.

— Такава възможност определено съществува. — Тя хвърли на Хоук един поглед. — Някога мислил ли си да се отдадеш на пълно мълчание за няколко дни?

Левият ъгъл на устата му се изви леко.

— Моите телефонни разговори са ти омръзнали, нали?

— Може и така да се каже.

— Не исках да ти поднеса новината толкова грубо.

— Каква новина?

— Утре вечер трябва да се свържа с Токио.

Хоук забеляза разочарованието и раздразнението, които се изписаха на лицето й.

— Не е нужно да се връщаме — добави той. — Могат да прехвърлят разговора ми към радиостанцията.

— Имаш ли нещо против аз да ловя риба, докато ти говориш? — попита рязко Ейнджъл, раздразнена от безкрайните служебни задължения на Хоук.

— Невинаги е толкова зле. Понякога е още по-лошо.

Ейнджъл поклати отчаяно глава.

— През повечето време обаче е по-добре — добави Хоук.

Той се опитваше да прецени разочарованието й и му се искаше да бъде уверен, че на нея й липсваше повече компанията му, отколкото възможността да отиде за риба.

— Сделката, върху която работя, е доста сложна — каза той. — Утрешният разговор трябва да е последното ми задължение по нея в продължение на няколко секунди.

Ейнджъл издаде някакъв неразбираем звук. И друг път беше чувала същото. Вчера, ако трябваше да бъде съвсем точна.

Тя машинално намали скоростта и зави към залива Браун. Първото нещо, което забеляза, беше черното, дълго корабче до кея. Ръката й стисна лоста на скоростта по-силно.

— Карлсън! — каза радостно тя.

Докато водеше лодката към едно място близо до помпите за гориво, Хоук не преставаше да я наблюдава внимателно. Той бе изпитал гняв, когато бе забелязал неприкритото задоволство, за миг изтрило мъчителната тъга, която бе неразделна част от погледа на Ейнджъл.

Хоук огледа пристанището, докато не забеляза старото корабче, спряно срещу яхтите. На борда му пишеше „Черна луна“. Няколко души разтоварваха риба от трюма на корабчето с колички, които тикаха по стълба към кея. Там рибата се теглеше и товареше в хладилен камион, който щеше да я закара на пазара.

Ейнджъл бързо изключи двигателите и излезе от кабината. Шефът на станцията привърза носа на яхтата и Ейнджъл скочи на кея, оставяйки Хоук да стои на палубата на лодката.

— Догоре, Дон — извика тя.

След това се втурна по кея, зави и се затича по друг кей към „Черна луна“, като не преставаше да вика Карлсън по име.

Хоук скочи на кея и я последва с бързи крачки. Беше стигнал на половината път по съседния кей, когато видя един много едър мъж да слиза от „Черна луна“ и да застава в очакване на Ейнджъл, разтворил широко огромните си ръце.

Ейнджъл се хвърли в прегръдките на мъжа, който я вдигна и я завъртя около себе си. Тя се разсмя от удоволствие.

— Как си? Имахте ли добър улов? Кога се връщаш? О, Карлсън, изглеждаш фантастично! — говореше непрестанно Ейнджъл. — Лоша ли беше бурята? Уловихте ли усмихковци?

Карлсън се разсмя гръмогласно.

— Чакай малко, Енджи.

Ейнджъл обви ръце около масивния му врат и го прегърна с цялата си сила, заравяйки лице в грубия плат на работната му риза. Той миришеше на море, риба и пот. Този мирис й навяваше много спомени.

Ейнджъл остана вкопчена в Карлсън, докато бурята не отмина.

Карлсън я остави внимателно да стъпи на кея и притисна главата й към гърдите си. Той знаеше, че всеки път, когато го видеше, Ейнджъл си спомняше за Грант Рамзи. Дори след смъртта си Грант стоеше между тях както по времето, когато бе бил между живите. Карлсън приемаше този факт, както приемаше лошия улов и силните бури. Някои неща просто не беше съдено да се случат. За него Ейнджъл беше едно от тези неща.

— Ти как си, Енджи? — попита той.

Той подръпна нежно дебелата й плитка и си спомни за времето, когато очите й бяха блестели насмешливо, без мрачни сенки.

— Как е стъклото? — попита Карлсън.

— Изложбата във Ванкувър беше добра.

— Не, ти просто си талантлива.

Ейнджъл го погледна в очите и му се усмихна.

— Измислила съм толкова неща, които искам да направя — каза тя. — Едно от тях е „Черна луна“ и морето и сьомгата под тях като безмълвна сребърна буря. Мислиш ли, че това ще ти хареса?

— И още как, но не мога да си го позволя. Тази година бизнесът не върви добре.

Ейнджъл го изгледа шокирана.

— Това е подарък!

— Твоята усмивка е достатъчно голям подарък — каза тихо Карлсън.

След това той погледна над главата й към мъжа с леденостудените кафяви очи.

— Ти трябва да си Хоук — каза Карлсън.

Хоук кимна веднъж.

— Аз съм Карлсън.

Хоук пое подадената му ръка. Двамата се прецениха взаимно, като си стиснаха силно ръцете.

— Как е риболовът? — попита Карлсън.

— Ами… — започна Хоук.

— Не питай — прекъсна го Ейнджъл. — Ще се наложи хирургическа операция, за да отстраня Хоук от телефона, ако искам да уловя сьомга тази година.

Карлсън се усмихна и белите му зъби се откроиха на фона на мургавото му лице.

— Още не сте изпуснали нищо — каза той. — Пасажите едва сега идват.

Докато гледаше лицето на Ейнджъл, усмивката му изчезна. Под гладката повърхност на кожата й се криеха линиите и сенките на миналото, които оставаха незабележими за другите хора, но не и за него.

— Радвам се, че ме намери — каза Карлсън. — Утре сутрин тръгвам обратно. Дери каза, че ще отсъстваш пет дни. Той сам ли ще бъде довечера?

Ейнджъл кимна бавно.

— За известно време. Каза, че нямал нищо против. По-късно е поканил някакви свои приятели, с които ще играе карти, докато му се замъгли погледът.

Хоук долови емоциите в тона на Ейнджъл и това го подразни, също както го дразнеше и прегръдката, в която все още я държеше Карлсън.

— Днес е дванайсети, нали? — попита Хоук.

Карлсън кимна безмълвно.

— Има ли нещо специално в тази дата? — продължи Хоук. — За втори път чувам да я споменават с приглушен глас.

Погледът на Карлсън се промени и заприлича на черните скали, които се издигаха по брега на залива. Цялото тяло на едрия индианец предупреждаваше Хоук, че навлиза в забранена територия.

Хоук остана на мястото си, без дори да мигне. И преди беше заставал срещу едри мъже. На всичкото отгоре му беше омръзнало да гледа Ейнджъл сгушена в мощните ръце на другия.

Ейнджъл не обърна никакво внимание на Хоук и продължи да гледа Карлсън.

— Щом тръгваш веднага — каза тя, — уловът трябва да е добър.

— Не е зле. Отделих един усмивко, който ще опуша за теб и Дери.

— Какво е усмивко? — поинтересува се Хоук.

Карлсън му хвърли още един мрачен поглед. Хоук дори не трепна.

Карлсън осъзна с неохота, че Хоук нямаше да се остави да бъде сплашен с нещо друго, освен сбиване, а дори и да се стигнеше до това, едва ли щеше да отстъпи. При други обстоятелства Карлсън щеше да си направи удоволствието да провери що за мъж е Хоук, но не можеше да го направи точно днес, когато Ейнджъл се опитваше да се пребори със спомените.

Карлсън подозираше, че Хоук се интересуваше повече от жената, която се беше сгушила толкова доверчиво на гърдите му. Тази мисъл изкриви устните му в усмивка, която не беше нито приятелска, нито жестока.

— Усмивко — каза Карлсън с толкова плътен глас, че прозвуча като вода, разбиваща се в скали — е сьомга, която тежи повече от петнайсет килограма. Когато измъкнеш някоя такава, винаги се усмихваш.

Ъгълчето на устата на Хоук се изви нагоре почти неволно.

— Разбирам.

— Ще разбереш, когато хванеш такава риба. Всъщност ти усмихваш ли се някога?

— В момента се усмихвам.

Карлсън се разсмя.

— Ела за риба с мен, Хоук — предложи той. — В края на излета или ще бъдем приятели… или един от нас ще бъде мъртъв.

За миг Хоук остана загледан безмълвно в масивното тяло на индианеца, който стоеше толкова уверено на кея. След това протегна ръка, тъй като въпреки волята си беше започнал да харесва Карлсън.

— Напълно съм съгласен с теб, Карлсън — каза Хоук.

Карлсън пое предложената му ръка. Малко преди да я пусне, той подхвърли сякаш между другото:

— И още нещо, Хоук. Ако докоснеш Енджи, ще те нарежа на тънки ивици и ще те използвам за стръв.

— Карлсън! — извика Ейнджъл, ядосана и възмутена.

Хоук обаче остана спокоен.

— Ами ако тя иска да я докосна?

Карлсън отмести поглед от зачервеното лице на Ейнджъл и погледна безизразната физиономия на Хоук.

— В такъв случай бих казал, че си най-големият късметлия, който някога се е раждал. — Карлсън се обърна и целуна Ейнджъл по челото. — Дон ти маха да разкараш лодката си оттам. Ще се видим след няколко дни, Енджи. Дотогава — добави той с усмивка — може би ще си престанала да ми се сърдиш.

Ейнджъл поклати безпомощно глава, надигна се на пръсти и целуна брадясалата буза на приятеля си.

— Никога не съм можела да ти се сърдя — каза тя. След това добави: — Въпреки че бог ми е свидетел, че би трябвало да е обратното. Може би трябва да помислиш да се извиниш на Хоук.

Карлсън обърна гръб на Ейнджъл и погледна Хоук. Очите му блестяха насмешливо.

— Може би, но няма да го направя. Ти разбираш, нали, Хоук?

— Напълно.

Лявото ъгълче на устата на Хоук се изви саркастично, сякаш за да покаже, че разбираше прекрасно.

Ейнджъл тръгна по кея. Тя все още се чувстваше неудобно от приятелското предупреждение на Карлсън и от време на време хвърляше крадешком по един поглед към Хоук. Изражението му показваше, че по-скоро се забавляваше, отколкото беше ядосан.

От друга страна, не беше показал никакъв признак, че иска да я докосне. Не истински. Не по начина, по който искаше да бъде докосвана.