Елизабет Лоуел
Жена без лъжи (6)

Глава 6

Когато Хоук чу собствените си думи, лицето му прие обичайния си загадъчен израз, прикриващ мислите и емоциите. Помогна безмълвно на Ейнджъл да занесе всичко до колата. Багажът не беше малко. Храна, риболовни принадлежности, якета, дори скицник, който тя беше добавила в последния момент.

Хоук огледа купчината багаж в БМВ-то си.

— В Аляска ли ще ходим? — попита сухо.

— Прекрасна идея — отвърна замечтано Ейнджъл. — Винаги съм искала да премина Вътрешния пролив.

Хоук я изгледа въпросително.

— Това обаче не е включено в списъка ни за това лято — каза Ейнджъл.

Тя започна да мести чантите в багажника, докато най-накрая успя да го затвори. Хоук понечи да й помогне, но се спря, когато вниманието му бе привлечено от силния крясък на орел. Той вдигна поглед към небето и започна да търси птицата. Една черна сянка се спусна надолу с разперени криле и извадени нокти. Жертвата беше скрита във високата трева и Хоук не можеше да я види, но хищната птица нямаше такъв проблем. Орелът заби нокти в плячката си и я закри с полуразтворени криле. Тогава с острото си зрение птицата забеляза двамата души, които стояха и наблюдаваха сцената. Орелът нададе висок, пронизителен крясък и се издигна с жертвата си към върховете на дърветата.

Утринните слънчеви лъчи бяха започнали да оцветяват небето, в изящни, прозрачни цветове. От другата страна на пролива се издигаха назъбените върхове на планини — черни и същевременно лъчезарни. Над тях се бяха събрали няколко облака.

Хоук усети прилив на сили и вълнение. Той вдигна глава към небето и остави изгряващото слънце да го окъпе в лъчите си. Бе прекарал твърде много време затворен, откакто бе напуснал фермата. До този момент не бе осъзнавал колко много му беше липсвало небето.

Откъм каменистия връх Ийгъл Хед отново се чу крясъкът на хищна птица.

Ейнджъл погледна нагоре, видя удоволствието, изписано по лицето на Хоук, и почувства как в нея се надига възбуда. В първите няколко секунди усещането я шокира, но след това тя го прие.

„Страстта не трябва да ме изненадва. Аз избрах да живея след смъртта на Грант. Любовта и желанието са неразделна част от живота. Това, че не съм желала мъж от три години, не означава, че никога вече няма да пожелая мъж.“

Въпреки че признаваше пред себе си силата на привличането, което изпитваше към Хоук, тя знаеше, че той щеше да я нарани силно. Хоук беше най-суровият мъж, когото някога бе познавала. И все пак под външната му твърдост се криеше копнеж за красота, за топлина, за… любов. Ако този копнеж липсваше, тя едва ли щеше да чувства привличане към него.

Ейнджъл знаеше, че нямаше никакви гаранции, че точно тя щеше да успее да се докосне до копнежа на Хоук. Всъщност нямаше никакви гаранции, че това щеше да се удаде на когото и да било, дори на самия Хоук. Той беше силен. Твърде дълго беше живял сам. Същото можеше да се каже и за нея.

„Трябва ли обаче да рискувам спечеленото с толкова много усилия спокойствие заради един мъж, който може би вече не вярва в любовта?“

Тя затвори багажника и острото изщракване привлече вниманието на Хоук. Той не свали очи от нея, докато Ейнджъл се качваше в колата. След кратко колебание Хоук седна зад волана. Докато пътуваха, Ейнджъл не каза нищо. Тя очевидно също се радваше на тишината и цветовете на небето.

Хоук паркира БМВ-то на паркинга на пристанището и двамата слязоха от колата. След това се заеха с пренасянето на багажа до кея.

Когато забеляза лодката на Хоук, Ейнджъл спря по средата на кея и се втренчи в нея. Яхтата беше дълга повече от девет метра и имаше онези изящни линии, които бяха запазена марка на мощните италиански моторни яхти. Един-единствен поглед й бе достатъчен да разбере, че яхтата се управляваше лесно и че щеше да преодолее развълнуваните води на Вътрешния пролив с лекотата, с която ястребът преодолява въздушните течения.

— Красива е — каза Ейнджъл и се обърна към Хоук. — Как се казва?

— Още не съм я кръстил.

Ейнджъл осъзна, че лодката беше чисто нова.

— Недей да бързаш да я кръщаваш. Лодката има само едно име, а тази заслужава най-доброто.

— Защото е красива ли? — подхвърли Хоук, докато се качваше на палубата.

— Тази лодка не е красива — отвърна Ейнджъл. — Тя е направо великолепна. Идеално съчетание на форма и функционалност. Нищо не липсва, нищо не е излишно.

Хоук се обърна и погледна Ейнджъл през рамо. Тя не го забеляза. Погледът й не се откъсваше от блестящия бял корпус на яхтата. Устните му се извиха в саркастична гримаса.

— И е доста скъпа — каза Хоук.

Ейнджъл продължи да гледа яхтата още известно време, след което въздъхна.

— Да, обзалагам се, че е така. Италианците не се срамуват, когато определят цените на своите творби на изкуството. — Тя погледна Хоук. — Можеш ли да… можеш ли да я управляваш?

— Някога се състезавах с моторни лодки.

— Мислех, че Дери спомена, че си бил автомобилен състезател.

— Правил съм и двете. При автомобилите се печелеше повече.

— И беше по-опасно? — попита Ейнджъл.

Хоук присви очи.

— Възбуждаш ли се от мисълта за опасността? — попита той.

— Не.

— Много жени се възбуждат.

— Така ли? — попита Ейнджъл. — Защо?

Хоук издаде някакъв рязък звук.

— Адреналин, скъпа. Показва им, че са живи.

— Или че някой друг е мъртъв — каза Ейнджъл. Спомените се върнаха и стегнаха гърлото й, сякаш се опитваха да я задушат.

Хоук забеляза измъченото й изражение. Тогава тя намести чантите в ръцете си и се качи на яхтата, сякаш нищо не се беше случило.

Хоук осъзна, че наистина не се беше случило нищо. Призраците, които преследваха Ейнджъл, не бяха нещо ново. Те бяха неразделна част от живота й, също както неговите призраци бяха неразделна част от неговия. А може би измъченото изражение беше просто преструвка. Хоук сви мислено рамене и се отказа да разсъждава повече по тази тема.

„Преструвка или истина, това не променя същността на Ейнджъл. Дори животните потръпват на сън, когато ги преследват онези призраци, които ограничените им мозъци успеят да съчинят.“

— Когато излезем в пролива — каза Хоук, — ще ти покажа как се управлява лодката. Ако искаш.

— Разбира се, че искам. Пък и това е единственият начин ти да ловиш риба.

Хоук повдигна въпросително вежди.

— Невъзможно е да ловиш риба сам в яхта с такива размери — обясни Ейнджъл. — Някой трябва да стои на руля, особено ако успееш да закачиш някоя голяма сьомга, а водата е пълна с други лодки и има течение.

Двамата натовариха багажа на лодката. Слънцето се беше издигнало високо над планините, когато Хоук отдели яхтата от кея и навлезе в течението на река Кембъл. Вляво от лодката разпръснатата вечнозелена растителност отстъпи пред залесения нос, който навлизаше в океана. Вдясно се издигаше малко възвишение, което разделяше океана от реката.

Един малък самолет се понесе по водата. Двигателите му ревяха и го задвижваха все по-бързо, докато най-накрая самолетът не се издигна над водата.

Хоук оглеждаше всичко. Когато и последният буй с ограничение на скоростта изчезна зад кърмата на яхтата, той увеличи мощността на двата дизелови двигатели. Лодката се надигна леко и започна да разцепва синьо-зелената вода, оставяйки разпенена ивица след себе си.

Хоук държеше скоростта доста под възможностите на яхтата, защото наоколо имаше твърде много малки лодки и корабчета. Всички те обикаляха точно определен район. От носовете и кърмите им бяха провесени въдици, които се огъваха под тежестта на стръвта и силата на океана.

— Това трябва да е риболовният вир на господ — подметна Хоук.

Ейнджъл се усмихна.

— Това е Езерото на французина — каза тя, повишавайки глас, за да надвика мощното ръмжене на двигателите. — Преди да построят язовира, река Кембъл излизаше от коритото си през лятото. Наводненията издълбали огромна дупка в океанското дъно.

Хоук погледна през рамо, но не видя нито язовир, нито дупка.

— Сьомгата е там — каза Ейнджъл и посочи към района, в който се намираха лодките. — Някои хора твърдят, че рибите се приспособяват към сладката вода. Други пък казват, че просто си лежат там и чакат подходящите сензорни сигнали да ги подмамят в реката.

— Според теб кой е прав? — попита Хоук.

Дълго време Ейнджъл не му отговори. Хоук я погледна с любопитство и желание, което му беше трудно да прикрие.

На светлината на слънцето къдриците, които се бяха измъкнали от плитката й, горяха като бледи пламъци на фона на бялата й кожа. Профилът й имаше необичайна чистота, силна хармония между чело, нос и брадичка, без това да я прави по-малко женствена.

Когато се обърна с лице към него, очите й бяха прозрачни и дълбоки като речен вир. Погледът й не беше фокусиран и сякаш беше насочен навътре, а не към Хоук или океана.

— Според мен — каза бавно Ейнджъл — сьомгите в Езерото на французина са свикнали със себе си и със сладката вода, която ще доведе до пълното им унищожаване.

— Говориш, сякаш сьомгите са хора.

— Така ли? — каза тихо Ейнджъл и се усмихна тъжно. — Повечето хора не са толкова смели. Те не гледат по-далеч в бъдещето от следващия си обяд или вечеря. Сьомгите гледат към смъртта и отвъд нея.

— Отвъд нея?

— Раждането. Вечният цикъл на раждане и смърт, преплетени помежду си като река Кембъл и океанът.

Над водата се разнесе силен вик, последван от развълнуван порой от думи на френски. Ейнджъл се облегна на перилата и се вгледа по посока на звука.

— Виж! — каза тя. — Той е хванал една!

Ейнджъл посочи към една малка гребна лодка, която изглеждаше като закована за блестящата повърхност на океана. Тя отвори нетърпеливо прозореца. Пръстите й се вкопчиха в ръката на Хоук.

— Виждаш ли? Гребната лодка до жълтото корабче. О, закачили са истински тежкар! Виж само как се е огънала въдицата!

За миг Хоук усещаше само близостта й, сладкия й аромат, пръстите й, които натискаха мускулите на предмишницата му.

След това погледът му проследи пръста, с който тя му сочеше. Хоук забеляза една малка лодка. Тя нямаше двигател и в нея се виждаше само един мъж с широки рамене, който гребеше усилено, докато друг мъж се опитваше да се пребори с огънатата въдица.

— Какво е станало с двигателя им? — поинтересува се Хоук.

— Това е лодка на „Тайи клуб“. Там двигателите не са разрешени.

— Защо?

— Идеята им е да ловят сьомгата като първите англичани, които са дошли тук — с дървени гребла и дървена стръв. Единствено човешката сила срещу тази на сьомгата.

Хоук се загледа по-внимателно. Малката лодка не се помръдваше, закована на мястото си от борбата между човек и риба.

— Хора от цял свят идват тук само за да уловят петнайсеткилограмова сьомга от гребна лодка — каза Ейнджъл. — Ако успеят, стават членове на „Тайи клуб“.

— Ти член ли си? — попита тихо Хоук.

— Да.

— Кой греба за теб? Дери ли?

Въпросът прониза Ейнджъл като нож, оставяйки след себе си спомените да бликнат като кръв от рана.

За нея бе гребал Грант. Двамата се бяха смели и вълнували заедно и се бяха зарекли да опушат сьомгата и да я сервират на тържеството по случай годишнината от сватбата си.

Десет дни по-късно Грант бе загинал.

— Сутрин в събота и неделя — продължи Ейнджъл, без да отговори на въпроса, — тук е толкова претъпкано, че човек може да минава от лодка в лодка.

Тревогата, която се беше изписала върху лицето на Ейнджъл за миг, и избягването на прекия отговор на въпроса не бяха убягнали на Хоук.

— Искам да си опитам късмета с гребна лодка — каза той. — Мъжът, който греба за теб, все още ли е свободен?

— Не. — Гласът й бе тих и категоричен.

— Защо?

— Аз не съм достатъчно силна, за да греба повече от час срещу силно течение — продължи Ейнджъл, пренебрегвайки въпроса. — Това не е достатъчно, за да ти даде шанс да хванеш нещо. Карлсон ще гребе за теб, ако го помоля. Той е толкова силен, че може да гребе с дни срещу всяко течение.

— Карлсон?

— Един приятел — каза тихо Ейнджъл. — Един много стар приятел.

Ъгълчето на устата на Хоук се повдигна едва забележимо. Той се зачуди колко ли „много стари приятели“ имаше Ейнджъл в пролива.

Тя го погледна.

— Искаш ли да помоля Карлсън да гребе за теб? — попита го тя.

— Ще си помисля.

Хоук й обърна гръб.

Раздвижването на мускулите му по ръката й я накара да осъзнае, че все още го държеше, затова побърза да я отдръпне.

— Искаш ли да почакаме, докато измъкнат рибата? — попита я Хоук, докато променяше мощността на двигателите.

— Не. Може да минат часове. Сьомгите са много издръжливи. Освен ако ти не искаш да почакаме.

— Предпочитам да се измъкнем от тази навалица и да те науча как се управлява лодката. Накъде?

— На север — отвърна кратко Ейнджъл. — Колкото по-надалеч отиваш, толкова по-малко хора има.

— Изглежда, че посоката ще ми хареса.

Хоук се настани зад руля и даде газ, при което носът на яхтата се издигна над вълните.

Докато лодката набираше скорост, Ейнджъл се облегна назад в седалката си и се загледа през предното стъкло в океана отпред.

— Предупреден ли си за мъртвите товари? — попита Ейнджъл.

— Какво е това? — отвърна Хоук с въпрос.

— Трупи, откъснали се по време на превоз. Когато се напоят с вода, започват да плуват малко под повърхността, докато най-накрая не потънат.

Хоук незабавно намали скоростта.

— Звучи смъртоносно — каза той.

— Понякога. В повечето случаи се отърваш със студена баня и разбита лодка.

Вляво се появи мощна моторна лодка, която ги изпревари, оставяйки зад себе си фонтан от пръски.

— Изглежда, че на него никой не му е казал за мъртвите товари — каза Хоук.

— Човек свиква с тях, също като с бурите и теченията със скорост петнайсет възела. Вървят си с територията.

— Също като автомобилните катастрофи — каза Хоук.

Ейнджъл потръпна леко, но веднага се овладя.

— Да — потвърди тя. — Също като автомобилните катастрофи. Въпреки това хората продължават да карат.

Хоук забеляза завръщането на призрака Ейнджъл. За миг на лицето й се бе изписала болка, но след това призракът бе изчезнал.

— Каква скорост е безопасна според теб? — поинтересува се той.

— Сега ли?

Ейнджъл се обърна бавно и огледа повърхността на океана зад лодката.

— Има добра видимост — каза тя. — Вятърът е слаб. Течението също е слабо.

Хоук също огледа водната повърхност и сравни нейната преценка със своите познания, придобити като състезател с моторни лодки.

Най-накрая Ейнджъл посочи към моторната лодка, която се отдалечаваше от тях.

— Горе-долу колкото неговата — каза тя.

Хоук повдигна вежди, но не каза нищо и отново увеличи скоростта.

— Наоколо няма чак толкова много мъртви товари — обясни Ейнджъл. — Пък и повечето от тях се маркират с флагчета, когато бъдат открити.

— За това ли са тези неща? — попита Хоук.

Той посочи към няколко пръта с дължина около метър, заострени в единия си край и с ярко триъгълно флагче, прикрепено към другия.

Ейнджъл кимна.

— Ако открием мъртъв товар, ще го маркираме.

— А след това какво? Ще се обадим на канадския вариант на Бреговата охрана ли?

— Не. Обикновено събирачите на трупи ги прибират. Цената на дървения материал е толкова висока, че може да достигне неколкостотин долара за парче.

— А ако никой не го прибере? — попита отново Хоук.

— Тогава флагчето го прави лесно забележим дори при скорост два пъти по-висока от нашата.

— Хубаво щеше да бъде, ако всички проблеми в живота можеха да бъдат маркирани толкова ясно — подхвърли саркастично Хоук.

— Флагчетата вършат работа само ако притежаваш достатъчно здрав разум да се вслушаш в предупреждението, което изразяват — каза със същия тон Ейнджъл.

„А ти вслушваш ли се в собствените си съвети? — запита се мислено тя. — Хоук е целият маркиран с флагчета, но ти не ги виждаш, а гледаш само към мъжа под повърхността, който притежава копнеж и интелект, топлина и сила и всичко онова, което прави живота толкова ценен. И опасност. Ясно виждаш опасността.“

Ейнджъл не подценяваше опасността, която се криеше у Хоук. Нито пък се страхуваше от нея. Всъщност тя я уважаваше.

Опасност съществуваше винаги и представляваше неразделна част от живота, също като любовта. За да имаш едното, трябваше да приемеш и другото. Грант Рамзи бе научил Ейнджъл на това… любов и смърт.

Познанието почти бе унищожило Ейнджъл. Тя не знаеше дали беше достатъчно силна, за да се опита да научи още нещо.

Знаеше само, че щеше да се опита.