Елизабет Лоуел
Жена без лъжи (21)

Глава 21

Хоук се върна от яхтата на сушата. Ейнджъл го чакаше легнала по корем на едно старо одеяло. Беше подпряла брадичка на дланите си и наблюдаваше огромните пчели, които прелитаха от цвят на цвят между дивите цветя.

— Съжаляваш ли цветята? — попита я Хоук.

— Какво? — измърмори Ейнджъл. — Защо трябва да ги съжалявам?

— Пчелата се мести от цвят на цвят, пие сока на цветята и отлита без дори да погледне назад.

— Това е гледната точка на пчелата. — Ейнджъл изви устни в лека, тайна усмивка.

Хоук забеляза усмивката й, докато Ейнджъл се обръщаше грациозно и сядаше, за да вземе кутията безалкохолно. Хоук отвори сръчно кутията и й я подаде.

— Че има ли друга гледна точка? — попита я, докато отваряше бирата си.

— На цветето.

— И каква е тя? — попита Хоук, като се наслаждаваше на женствената усмивка на Ейнджъл.

— Цветето сменя пчела след пчела.

Ъгълчетата на устата на Хоук се раздвижиха под мустаците. Блеснаха бели зъби и се чу тихият, плътен звук на мъжки смях.

Ейнджъл наблюдаваше смаяно промяната, която беше настъпила у Хоук. Твърдите линии на лицето му се смекчиха и сега той изглеждаше по-млад, по-открит. Преди беше смятала красотата му за сурова; сега, когато се беше разсмял, й се струваше по-красив от езически бог.

Тогава Хоук се обърна и се усмихна на Ейнджъл. Тя се почувства, сякаш й бяха дали слънцето след години, прекарани в мрак. Синьо-зелените й очи поглъщаха жадно всеки миг.

— Пчела след пчела — каза той и поклати глава, без да престава да се усмихва. — Ейнджъл, ти си… специална.

— Ти също. А когато се усмихваш — добави тя дрезгаво, — си направо невероятен.

Изненадата промени отново лицето на Хоук. Очите, които бяха заблестели от смеха, заблестяха, когато осъзна, че както винаги Ейнджъл бе казала истината. Независимо колко внимателно се взираше в очите й, виждаше в тях само радост. Сенките на страха и безпокойството липсваха.

— Трябва да се усмихвам по-често — каза тихо Хоук.

— Да — съгласи се Ейнджъл и го погледна в очите. — Това ще бъде… специално.

Ръката на Хоук се плъзна бавно към ръката на Ейнджъл. Върховете на пръстите му проследиха извивката на едната й вежда, правата линия над носа й и вдлъбнатината под едната висока скула. Искаше му се да наведе глава и да я вкуси много нежно, да почувства топлината на кожата й под устните си.

Вместо това Хоук продължаваше да се усмихва на Ейнджъл и усещаше как нейната усмивка прониква в него и превръща всичко, до което се докоснеше в ярки цветове. Той отдръпна бавно ръката си, преди удоволствието в погледа й да бе засенчено отново от страха.

— Какво друго трябва да направим, за да си осигурим вечерята? — попита Хоук.

Въпреки че се беше обърнал с гръб и събираше остатъците от импровизирания пикник, Ейнджъл долови дрезгавата нотка в гласа му. Внезапно тя осъзна, че бе стояла напълно неподвижно, докато пръстите му бяха запаметявали лицето й.

По тялото й премина тръпка, когато си спомни какво означаваше да стигне до интимност с Хоук. Отначало нежно, а след това болезнено преживяване.

— Р-риба — каза Ейнджъл. След това се изкашля и опита отново. — Риба.

Хоук погледна към входа на залива. Вятърът все още не беше утихнал и вълните бяха твърди силни.

— Може би трябва да се задоволим с мидите и омарите — каза той с изпълнен със съмнение глас.

— В залива — побърза да обясни Ейнджъл — има треска.

— Сьомга?

Ейнджъл въздъхна.

— Съмнявам се, но е възможно.

„Дори да получиш усмивка от ястреб.“

Двамата събраха всичко. Този път Ейнджъл мина през водата. Денят беше топъл и водата в плиткото не беше толкова студена. Когато стигна до яхтата, водата стигаше едва до извивката на бедрата й.

— Сега идва трудното — каза Ейнджъл, докато местеше кофата в другата си ръка.

Хоук мълчаливо хвърли всичко, което носеше, на палубата. След това се хвана за перилата и се изтегли с ръце на борда с едно мощно движение.

Ейнджъл зяпаше, сякаш не вярваше на очите си. Хоук се наведе и взе кофата от ръцете й.

— Кое е трудното? Почистването на омарите ли?

След няколко секунди Ейнджъл осъзна, че Хоук не се шегуваше. Той наистина не знаеше какво бе имала предвид тя. Ейнджъл хвърли един поглед към небето и се запита защо животът разпределяше толкова нечестно физическите дарби.

— Качването в проклетата лодка — каза с отвращение Ейнджъл. — Това е трудното, поне за нас, обикновените смъртни.

Хоук изглеждаше изненадан, но след малко я разбра. Мустаците му затрепериха, докато се опитваше да не се разсмее. Като държеше главата си наведена и без да бърза, той постави кофата така, че да не бъде преобърната от някое невнимателно движение.

Ейнджъл се усмихна въпреки неудобството от ограниченията на собственото си тяло.

— Давай — каза тя. — Смей се. Ще ти го върна.

Тихият мъжки смях накара тръпки да полазят по тялото й. Хоук вдигна глава и се наведе към нея през перилата. Тя забеляза, че два от зъбите му бяха леко изкривени, а по горната извивка на устната му се виждаше някакъв белег. Несъвършенствата на усмивката му само я правеха по-красива за Ейнджъл, както несъвършенствата, които правеха стъклото, с което работеше, уникално.

След това усмивката изчезна и останаха само вперените в нея кафяви очи.

— Нека да ти помогна — предложи Хоук.

— Ще ми дадеш на заем крилата си, така ли? — отвърна сухо Ейнджъл.

— В известен смисъл.

Хоук я улови под мишниците и я вдигна, извърна се и я спусна на палубата, без да удари глезените й в перилата. Намръщването, което тя се опита да прикрие, не му убягна и той я пусна много нежно.

Ейнджъл въздъхна и накара тялото си да се отпусне въпреки болката, която й причиняваше раната на гърба. Знаеше, че ако се опита да се пребори с болката, само щеше да влоши положението. Тя вдъхна внимателно и размърда рамото си.

— Съжалявам — каза Хоук. — Не исках да те нараня.

— Ти не ме нарани.

— Но ти се намръщи от болка.

— Гърбът ми все още ме наболява — каза Ейнджъл.

— Дай да видя.

Тя се поколеба за миг, защото си спомни последния път, когато Хоук бе промил раните, оставени от кукичката. Този път обаче Ейнджъл имаше бански под блузата си и беше посред бял ден, а не късно следобед, когато здрачът над океана ставаше някак загадъчен.

„Освен това този път вече знам, че ангел и ястреб са лоша комбинация в леглото.“

— Добре — съгласи се тя.

Обърна гръб на Хоук и разкопча бързо дрехите си. Когато размърда рамене, за да измъкне ръцете си от дългите ръкави на блузата, отново усети болка и се намръщи.

— Исках да накарам Дери да погледне раната, но…

Хоук пое рязко дъх и Ейнджъл млъкна. Тъмните му очи оглеждаха раната. Двете места, на които се беше забила кукичката, бяха отекли и бяха горещи на пипане.

Хоук стисна устни. Спомни си как Ейнджъл се бе хвърлила пред него, за да защити лицето му. А той й се бе отплатил, като я бе наранил още по-дълбоко.

— Кога за последен път си я промила?

Ейнджъл се стегна при грубостта в тона му.

— Не мога да стигна раната.

Хоук изруга тихо.

— Ще стопля вода — каза той.

Ейнджъл понечи да възрази, но осъзна, че нямаше смисъл. Погледна към слънцето.

„Има достатъчно време за риболов — помисли си тя. — Цял следобед. Може дори да остане време да подремна малко.“

Миналата нощ не бе спала добре, защото сетивата й бяха останали напрегнати в присъствието на Хоук. Дори ако лодката беше по-голяма, едва ли щеше да спи по-добре. Понякога самата мисъл, че двамата с Хоук деляха един и същ свят, беше достатъчна, за да разстрои Ейнджъл.

Когато Хоук стопли водата, Ейнджъл разгъна едно одеяло на кърмата, където бе спала миналата нощ. След това легна предпазливо по корем. Не й беше студено, въпреки че беше само по бански костюм. Слънцето се намираше точно над яхтата и обливаше с топлина и светлина закътания залив. Яхтата се поклащаше леко.

Лек ветрец се промъкваше между клоните на дърветата, караше ги да потрепват и да въздишат.

— Будна ли си? — попита тихо Хоук.

— Аха — отвърна Ейнджъл.

Тя се обърна да го погледне, твърде отпусната, за да мисли как да съставя цели изречения.

Хоук я гледаше с желание, което едва успяваше да прикрие. Клепачите й хвърляха сенки, които трептяха върху бялата й кожа. Слънцето беше зачервило леко бузите й, а спокойствието бе смекчило устните й в пълни, чувствени извивки. Банският костюм беше с цвета на очите й и блестеше леко.

Тя бе разпуснала косата си и я беше отметнала встрани. Сега къдриците й блестяха като злато на светлината на слънцето. Под тях се виждаха раменете й, изкусителната извивка на гърба й, контрастът между тесния й кръст и изненадващо зрелия вид на бедрата й, грациозната дължина на краката й…

Всяка извивка в тялото на Ейнджъл бе толкова женствена, че на Хоук му се наложи да отмести за миг поглед от нея, за да овладее възбудата си, която бе станала болезнена.

Той се намръщи и сложи плата върху малката рана.

— Кажи ми, ако е твърде горещо.

Ейнджъл затвори очи.

— Боли ли? — попита тихо Хоук. След това добави: — Не искам да те нараня отново, Ейнджъл.

— Няма нищо, Хоук — каза бавно тя.

Той въздъхна.

— Добре. Ще се върна след малко.

Когато Хоук се върна, беше обул дънките си. Изплакна парчето плат, след което го сложи върху раната с нежност, която започваше да се превръща в негова втора природа, когато докосваше Ейнджъл.

— Добре ли е?

Ейнджъл кимна, при което косата й се раздвижи.

Хоук седеше и я наблюдаваше с мрачен поглед. Всеки път, когато изплакнеше плата, двете ранички сякаш му се подиграваха. Досега никой не беше правил нищо, за да го предпази от нараняване. Саможертвата на Ейнджъл му действаше опустошително. Сега той я желаеше както никога не бе желал друга жена, но по-силна от желанието бе решителността му никога вече да не я наранява. Тя вече беше загубила твърде много. В красивите й очи се криеха твърде много призрачни сцени.

„Трябваше да оставиш кукичката да се забие в мен.“

Хоук не осъзна, че бе изрекъл тази мисъл на глас, докато очите на Ейнджъл не се отвориха и тя не го погледна.

— Не можех да го направя — каза тя.

— Защо? Познавам хора, които биха го направили.

Ейнджъл се опита да отговори нещо, но в крайна сметка само сви рамене.

— Просто не можех. Ти нямаше как да се предпазиш от нещо, което не можеше да предвидиш.

— Такъв е животът — каза саркастично Хоук. След това добави много по-тихо: — Иска ми се да те бях срещнал преди много време. Преди…

Той млъкна внезапно. Изплакна отново плата и го сложи нежно върху гърба на Ейнджъл.

— Преди какво?

Наблюдаваше Хоук изпод дългите си мигли и се питаше какви ли спомени бяха накарали лицето му да изостри чертите си.

— Коя беше тя, Хоук?

— Не беше само една.

Саркастичният тон и хладното изражение се бяха върнали, но ръцете на Хоук бяха все така нежни. След това на лицето му се изписа презрение.

— Това не е съвсем вярно — каза той. — Всъщност имаше само една жена. Първата. Тя ме научи на всичко, на което жената може да научи мъжа.

— Освен на обич.

— Тя не беше способна да обича.

Ейнджъл затвори очи, за да пропъди сълзите. Вече не можеше да понесе да гледа как спомените карат Хоук да присвива очи от болка. Копнежът, който се криеше дълбоко в него, достигаше до Ейнджъл със сила, която я безпокоеше.

„Коя е била тя? Какво е направила, за да го научи на омраза, а не на обич?“

Когато Ейнджъл отвори очи, Хоук вече го нямаше. Преди да го извика, той се появи от кабината с леген гореща вода в ръце. След това седна отново, наведе се над Ейнджъл и докосна много внимателно кожата около раната. Тя си пое рязко дъх.

— Заболя ли те? — попита Хоук и вдигна пръсти.

Ейнджъл поклати глава. Не знаеше как да каже на Хоук, че реакцията й се дължеше повече на удоволствие, отколкото на болка.

Нежността на докосването му се разля по тялото й и пропъди болката. Платът се докосна отново до кожата й и успокои горещата й плът. Ейнджъл си пое дъх, треперейки, отпусна се и се остави на усещанията, предизвикани от неочакваната нежност на Хоук.

Хоук видя и усети как Ейнджъл се отдава на ръцете му. Съзнанието, че я бе накарал да изпита нещо различно от болка, успокои нуждата и съжалението, които го разкъсваха. Трябваше да знае дали беше способен да носи нещо различно от разруха и болка. Трябваше да повярва, че да бъде с Ейнджъл, нямаше да означава тя да бъде наранена отново, този път по-дълбоко — рана, която щеше да я съсипе, както бе съсипан и той преди толкова много години.

Хоук не можеше да върне миналото и да заличи горчивината и последствията от нея. Можеше обаче да се опита да обясни какво се беше случило и тогава Ейнджъл може би щеше да осъзнае, че той всъщност не бе искал да я нарани. Хоук просто бе правил онова, което бе правил винаги, откакто бе навършил осемнайсет — бе използвал жените безгрижно и жестоко, както те бяха използвали него.

„Но как мога да обясня това?“

Когато Хоук най-накрая заговори, гласът му беше спокоен.

— Бях на дванайсет години, когато баща ми почина — започна той. — Беше прегазен от трактора. Опитах… но не можех да му помогна с нищо.

Ейнджъл сви леко ръце и заби нокти в одеялото. Хоук говореше за смъртта толкова спокойно, сякаш това беше просто един обикновен факт.

— С баба ми не можехме да се справяме сами с работата във фермата, но не можехме да си позволим да наемем работник — продължи Хоук. — Тя имаше и една внучка. Истинска внучка, както тя често обичаше да повтаря. Дъщеря на дъщеря й.

Тишина. След малко той продължи:

— Джена беше на осемнайсет, когато се премести да живее при нас. Беше силна, дива и студена като зимен вятър.

Ейнджъл осъзна инстинктивно, че Джена беше жената, която беше научила Хоук да мрази. Личеше си по изпълнения му със студенина и презрение глас.

— Тримата успяхме да запазим фермата в добро състояние. Работата беше тежка. Баба почина, когато бях на четиринайсет. Джена беше определена за мой настойник.

Хоук се поколеба, докато сравняваше онова, което възнамеряваше да каже на Ейнджъл, живота, който тя бе водила на същите години. Пикници на брега и смях. Невинност.

— Джена ме прелъсти вечерта след погребението на баба.

Ейнджъл не можа да прикрие шока си.

— Но ти си бил само на четиринайсет! — възкликна тя.

— Имах телосложение на мъж и от две години копнеех за жена, въпреки че не го осъзнавах. Джена обаче го знаеше. Тя знаеше всичко за мъжете. Беше родена курва. Безсърдечното чукане беше в природата й.

Ейнджъл издаде някакъв тих звук.

— Тогава не знаех каква беше Джена — продължи Хоук с презрение, насочено към самия него. — Тялото ми беше на мъж, но чувствата и преценките ми бяха момчешки. Мислех, че Джена е най-идеалната жена, която господ някога е създавал.

Горчивият смях на Хоук опъна нервите на Ейнджъл. Той все още държеше болката в себе си.

— Истината беше доста по-различна — каза Хоук. — Истината беше, че аз бях най-големият глупак, който се бе раждал някога.

Ейнджъл се подпря на лакти и изви тяло, за да може да вижда лицето му.

— Ти си бил просто, момче. Не си можел да разпознаеш една… една…

— Кучка? — помогна й саркастично Хоук. — Курва? Мръсница? Наричал съм Джена с всички тези имена и с по-лоши. Всичките бяха верни, особено най-обидните.

Той присви очи, докато те се превърнаха в блестящи кафяви цепки, но когато продължи разказа си, гласът му беше напълно спокоен.

— Джена ми каза, че имаме нужда от пари, и затова аз започнах да участвам в състезания с коли и лодки, изобщо с всичко, което ми попаднеше. Имах добри рефлекси и по хлапашки вярвах, че ще живея вечно. Печелех повече, отколкото, губех.

Ейнджъл зачака със затаен дъх.

— Давах парите на Джена и тя се грижеше банката да не ни вземе фермата по време на сушавите години. След това настъпиха две добри години, когато имаше достатъчно дъжд и слънце в най-подходящото време.

Хоук погледна Ейнджъл и осъзна, че компресът бе паднал от гърба й.

— Легни — каза тихо той.

Ейнджъл се поколеба, защото искаше да вижда Хоук докато той говореше.

Две силни ръце натиснаха леко раменете й. Тя отстъпи и легна отново по корем. Очите й следяха изражението му, докато Хоук изплакваше плата в легена с вода. Тя дори не усети кога платът бе поставен отново върху гърба й.

— Продължих да се състезавам — каза Хоук. — Парите бяха повече, отколкото можех да изкарам с работата си във фермата. Тогава Джена ми предложи план — да продадем фермата и да купим истинска състезателна кола, с която да участвам в състезанията.

Гласът му беше провлачен, но презрението му към Джена и самия него караше всяка дума да плющи като камшик.

— Не можех да повярвам на късмета си. Не само че чуках най-страстното гадже в Тексас, но и тя предлагаше да ми даде своята половина от фермата, за да мога да участвам в големи състезания. Какво повече може да иска едно момче?

„Обич“ — помисли си Ейнджъл.

Тя не можеше да изрече това на глас. Беше започнала да разбира защо Хоук смяташе, че любовта си е чиста измама.

— Отидохме при адвокат и подписахме необходимите документи — продължи Хоук. — Щях да получа парите на осемнайсетия си рожден ден, когато Джена вече нямаше да бъде мой настойник. Щяхме да се оженим, да си купим състезателен автомобил и да живеем щастливо заедно.

Хоук не каза нищо повече.

Ейнджъл се напрегна. Не й се искаше да го пита, знаеше, че не трябваше да го пита… но не можеше да се спре.

— Какво се случи? — попита колебливо Ейнджъл.