Елизабет Лоуел
Жена без лъжи (20)

Глава 20

Ейнджъл също обу дънките си, нави крачолите до коленете и помогна на Хоук да отнесе всичко зад маркера за нивото на прилива. Близо до потока имаше малък тревист участък. Там те оставиха всичко, с изключение на кофата за миди и инструментите за копане. След това Ейнджъл поведе Хоук към плажа.

Небето беше кристалночисто, дълбоко и студено като времето. Океанът отразяваше всеки оттенък на синьо. Единствено при скалите водата ставаше зелена и отразяваше кедровите клони, които се надвесваха ниско над повърхността на океана. Вятърът почти не стигаше до залива и водната повърхност бе почти огледално гладка. Цареше пълна тишина, ако се изключеше шумът на водата, която се разбиваше в сушата.

Ейнджъл огледа ивицата пясък. Беше тясна, но щеше да свърши работа.

— Някога търсил ли си миди? — попита тя.

— В Западен Тексас няма миди.

Ейнджъл се усмихна леко.

— Предполагам, че си прав.

Тя седна на пети близо до една ивица, в която скалите се смесваха с пясъка и която се намираше малко над водата.

— Мидите се намират лесно при отлив — обясни Ейнджъл. — Трябва да копаеш само на няколко сантиметра. Ако намериш една, значи наоколо има още.

Хоук седна на пети до нея и започна да я наблюдава как проверява пясъка с инструмента за копане. Това не беше точно вилица за търсене на миди. Наоколо имаше твърде много скали, за да се използва обичайният инструмент. Ейнджъл използваше тривръх градинарски инструмент, който беше достатъчно здрав, за да устои на камъните и солената вода.

Ейнджъл нададе победоносен вик и протегна изцапаната си с пясък ръка към Хоук. В дланта й лежаха няколко миди. Поне Хоук предположи, че предметите, които видя, бяха миди. Бяха изцяло покрити с пясък и той не беше съвсем сигурен какво представляваха.

— Мида? — попита със съмнение.

— Разбира се. Гледай.

Ейнджъл изми пясъка и откри гладките черупки.

— Миди — съгласи се Хоук.

Ейнджъл се усмихна, напълни кофата до половината с морска вода и пусна мидите в нея. След това отново започна да търси из пясъка.

— Повечето хора изчакват ден-два, преди да изядат мидите — каза Ейнджъл. — Това се прави, за да се прочистят организмите им от пясъка. Аз обаче не съм яла супа от морски деликатеси от миналото лято и не мога да чакам толкова дълго. Имаш ли нещо против?

Изражението на Хоук се смекчи и на лицето му се оформи нещо, подобно на усмивка.

— Не — отвърна той. — Нямам нищо против.

Неочакваната нежност в гласа му накара Ейнджъл да вдигне глава. Хоук седеше много близо до нея и кракът му почти докосваше нейния.

Тя бързо сведе поглед към водата, разстроена от близостта му. Не че това беше по негова вина. Плажът беше много тесен и той само я следваше. На нея обаче й се искаше неговата мъжественост да не й влияе толкова силно.

— Забравих да те питам — каза след малко Ейнджъл, когато внезапно я осени една мисъл. — Обичаш ли миди?

— Довечера ще разбера.

За известно време настъпи мълчание. Хоук остави инструмента си встрани и започна да рови из пясъка, който беше изкопал. Чувствителните върхове на пръстите му скоро се научиха да правят разлика между грубата повърхност на скалите и извитите, леко оребрени черупки на мидите.

— Проклет да съм — каза Хоук, докато измъкваше една шепа миди. — Ти си добра учителка, Ейнджъл.

Тя погледна мургавото му лице и се усмихна почти срамежливо.

— Лесно се учи как се ловят миди.

Те продължиха да събират миди в мълчание, което напомняше на Ейнджъл за времето, което беше прекарала с Хоук, преди кукичката да се забие в гърба й. Тя определено усещаше присъствието му, но не се страхуваше от него.

Ейнджъл усещаше и раната на гърба си. Днес тя беше по-чувствителна от вчера. Беше имала намерението да накара Дери да й прегледа гърба, но всеки път, когато се бе сещала за това, го бе намирала погълнат от някакви невероятно дълги формули. Тя бе опитала да почисти сама раните и се беше отказала. Едва ли имаше човек, който можеше ефикасно сам да се погрижи за рана на това място.

Хоук и Ейнджъл стигнаха до една ивица, където нямаше миди. Ейнджъл се изправи, протегна се и се намръщи, когато усети болка в раненото си рамо. Автоматично пропъди болката от мислите си, както се беше научила да го прави, докато бе прохождала отново.

Както бе успял да я научи Карлсън, онова, което не можеше да бъде излекувано, трябваше да бъде изстрадано.

— Тези ще стигнат — каза Ейнджъл и вдигна кофата с мидите. — Двайсет за теб и двайсет за мен.

— Ами ако мидите не ми харесат? — попита Хоук с тон, който издаваше, че по-скоро му е забавно, отколкото се е разтревожил.

Ейнджъл облиза алчно устни.

— Ще измисля нещо — обеща тя.

Едната вежда на Хоук се повдигна скептично.

— Не са много големи — каза Ейнджъл.

Силната ръка на Хоук хвана дръжката на кофата и я измъкна от ръката на Ейнджъл. Под наблюдателния й поглед Хоук изплакна мидите, изтърка ги с четка и отново ги изплакна. След това напълни кофата с миди и морска вода и се обърна към Ейнджъл.

— Сега какво?

— Сложи кофата на сянка и остави природата да си свърши работата. Ние — добави тя победоносно — отиваме за омари.

Ейнджъл отиде до тревистия участък, взе капана за омари и парче бекон и се върна при Хоук.

— Това е малко по-сложно от събирането на миди — каза тя.

— Омарите са по-бързи? — подхвърли сухо Хоук.

Тя се усмихна.

— Много.

С тези думи Ейнджъл отведе Хоук до една плоска скала, която се врязваше под наклон в залива. Ейнджъл сръчно привърза парчето бекон към дъното на капана и спусна металната мрежа във водата.

— Сега — каза тя — омарите ще подушат бекона и ще се появят на бегом.

— Това нещо няма капак — отбеляза Хоук. — Какво ще попречи на гадинките да се измъкнат по същия път, по който са влезли?

— Точно в това е сложността — призна Ейнджъл. — Просто трябва да си по-бърз от тях.

Капанът се удари в дъното, което не се виждаше под зелената повърхност на водата.

Ейнджъл започна да брои тихо. Когато преброи до сто, започна да измъква капана възможно най-бързо.

Тъкмо когато мрежата се показа над водата, един омар прескочи ръба й и падна обратно в океана.

— По дяволите! — изруга Ейнджъл. — Този си струваше да го задържим.

Хоук наблюдаваше изчезващия омар.

— Обичам омари.

— Аз също. Добре, че са глупави. Рано или късно този ще се върне.

Хоук гледаше как Ейнджъл спуска мрежата, брои тихо, вдига бързо капана и оглежда с разочарование съдържанието на капана. Омарите бяха или твърде малки, или от неподходящ вид. След двайсет минути стръвта беше почти изядена, а Ейнджъл изглеждаше напълно разочарована.

— Може ли аз? — попита Хоук и протегна ръка към капана.

Ейнджъл му подаде безмълвно жълтото въже. Тя свали пуловера си и го върза около врата си. Слънцето се отразяваше от скалите и водата и нагряваше въздуха. Въпреки вятъра отвъд залива, между скалите беше топло.

Хоук спусна капана, преброи и го вдигна. Кошницата се върна празна. Той погледна Ейнджъл.

— Забравих да ти кажа — каза тя и издуха няколко къдрици от челото си. — Трябва да дърпаш право нагоре. Ако наклониш капана…

— Омарите се измъкват — довърши вместо нея Хоук.

След още няколко опита Хоук успя да схване какъв беше номерът. Ейнджъл седеше на скалата и го наблюдаваше. Мощните му ръце вдигаха капана толкова бързо, че всичко, което се намираше в него, буквално залепваше за дъното му.

За Хоук, изглежда, нямаше умора. След двайсет опита той беше свеж, сякаш бе направил едва два. Ейнджъл подпря глава на коленете си и запомни мъжката грация и силата на тялото му, създавайки в ума си рисувано стъкло, изобразяващо един мъж, една скала и океана.

Тогава Ейнджъл осъзна, че Хоук беше хванал един огромен омар и безгрижно посягаше да го извади от капана.

— Не! — каза тя.

Тя се хвърли към китката на Хоук и издърпа пръстите му от мрежата, преди той да бе стигнал до омара. И преди омарът да го беше докопал.

Хоук погледна изненадано първо малката ръка, която държеше китката му, а след това и синьо-зелените очи, които бяха само на няколко сантиметра от неговите.

— Тези щипци правят големи поразии — обясни Ейнджъл.

Тя приближи внимателно големия рак изотзад, плъзна палец под него и го хвана с останалите си пръсти за черупката, след което го извади от мрежата. Беше мъжкар, широк повече от двайсет сантиметра. Щипците му се мятаха и щракаха заплашително.

Хоук погледна дебелите щипци и осъзна, че Ейнджъл отново се беше намесила, за да предотврати евентуално нараняване.

— Първо кукичката, сега и омарът — каза тихо той. — Благодаря ти. И за двете.

Пръстите му докоснаха леко бузата й. Ръцете му бяха хладни, а бузите й бяха затоплени от слънцето. Контрастът само увеличи чувствения ефект от докосването.

Ейнджъл беше твърде изненадана и остана втренчена в Хоук няколко секунди, след което отвърна глава.

— Трябваше да те предупредя за омарите — каза тя със спокоен глас.

Хоук улови отново студеното жълто въже.

— Колко омара ни трябват? — попита той.

— Този ще стигне.

Хоук я изгледа странично.

— Предполагам, че мога да разменя моята половина от мидите срещу твоята половина от омара — каза той.

— Няма начин — побърза да възрази Ейнджъл.

Ъгълчето на устата му се повдигна леко и той спусна отново капана в морето. Докато броеше, Хоук не преставаше да наблюдава Ейнджъл, която вървеше по тесния плаж, за да остави омара в кофата с мидите.

Избелелите дънки, които беше обула, очертаваха всяка извивка на бедрата и краката й. Косата й беше прибрана на тила й, но времето и работата бяха разхлабили възела. Ярки къдрици блестяха около лицето й и върху сивия й пуловер. Тя вървеше уверено, въпреки неравната повърхност и гумените сандали.

Докато наблюдаваше грациозните й движения, на Хоук му бе трудно да повярва, че Ейнджъл някога е била пречупена, агонизираща, обречена, ако не е бил Дери да я измъкне от руините на живота и мечтите й.

Хоук осъзна, че ръцете го боляха от силата, с която бе стиснал въжето. Мисълта за Ейнджъл, лежаща в безпомощна агония, беше непоносима за него. Бе познавал твърде много жени, които не знаеха какво е истина.

Бе смятал, че никога няма да срещне жена, която не знае какво е лъжа.

— Да не даваш безплатен обяд за омарите? — попита весело Ейнджъл, която се бе върнала и сега стоеше до него.

Едва тогава тя забеляза мрачното му изражение и напрежението в тялото му.

— Хоук?

Ейнджъл видя тръпката, която премина по тялото му. Когато той се обърна да я погледне, излъчваше желание, надежда и самота. Тя замръзна на мястото си, докато цветовете на чувствата му се изливаха в нея и осветяваха и двама им.

Ейнджъл не беше в състояние да се пребори със силата на мига. Нищо в живота й не я беше подготвило за среща с мъж като Хоук. Хоук забеляза, че тя потръпна и отстъпи рефлексивно назад, въпреки че протегна ръка към него.

— Хоук? — прошепна.

Той й обърна гръб и измъкна капана с бързи, мощни движения.

— Всичко е наред, Ейнджъл — каза тихо. — Просто се бях замислил.

— За какво? — попита тя и побърза да добави: — Съжалявам, това не е моя работа.

— Мислех за жени и лъжи — каза Хоук. — За истина и ангели.

Ейнджъл се опита да не зададе въпроса, но това се оказа невъзможно. Трябваше да разбере какво беше накарало Хоук да обърне гръб на емоциите и на любовта.

— Дължи се на нещо повече от това, че майка ти те е изоставила, нали? — попита тя.

— Кое?

— Омразата ти към жените.

Хоук измъкна капана. Мрежата беше празна. Той отново спусна капана.

— Не мразя всички жени — каза най-накрая. — Вече не.

— Не е толкова лесно, нали?

— Кое?

— Да не ме мразиш.

Хоук осъзна истината, която бе изрекла Ейнджъл, и се вцепени. „Тя е права.“

Това, че не мразеше Ейнджъл, беше противно на всички рефлекси, които Хоук беше изградил през целия си живот, който бе посветил на оцеляването в един суров свят. На него обаче му беше невъзможно да мрази Ейнджъл. Тя притежаваше болезнената чистота на своите творения от рисувано стъкло — всички цветове на живота, слети в една жена с измъчен поглед и устни, които все още се усмихваха.

— Ужасяващо лесно е да не те мразя — каза той, като наблюдаваше Ейнджъл с поглед, който я поглъщаше нежно и изцяло.

Ейнджъл затаи дъх, когато започна да разбира. „Ужасяващо. Да, точно така се чувства човек, когато всичко, в което е вярвал се срути в един жесток миг.“

Това се бе случило с Ейнджъл два пъти. Веднъж с Хоук, когато беше научила, че не трябва да има вяра на собствените си преценки. И веднъж при катастрофата, когато се беше научила да няма вяра на самия живот.

За Ейнджъл се беше оказало много трудно да изпълзи изпод руините на собствения си свят, да се научи да ходи отново в един нов свят, който никога нямаше да й предложи същата сигурност като стария.

Любовта й бе давала сили. Любовта на Дери. Любовта на Карлсън. И най-накрая тя бе позволила на своите спомени за Грант да се върнат и да излекуват голяма част от съжалението и цялата горчивина.

„Колко по-зле ли е за Хоук да стои самотен сред руините на всичко, в което е вярвал — помисли си болезнено Ейнджъл. — Хоук, който никога не е познал любовта.“

Звукът от изтеглянето на капана стресна Ейнджъл. Тя видя тъмната, ъгловата сянка, която се бе вкопчила в мрежата, и бързо скочи на крака, привлечена в света, който сама беше избрала и който обичаше. Надигна се на пръсти и надникна над ръката на Хоук.

— Този си струва да се задържи — зарадва се Ейнджъл. — Погледни го само какъв е красавец!

Хоук повдигна вежди при ентусиазма на Ейнджъл. Омарът беше застанал на дъното на капана и размахваше дебелите си щипци.

— На мен ми изглежда адски ядосан — каза Хоук.

— Колкото по-дебела е черупката, толкова по-вкусно е месото.

— Аз не си спомням точно така тази народна поговорка.

— Нов свят, нова поговорка — отвърна кратко Ейнджъл.

Тя разтърси силно капана. След това с бързо движение сграбчи объркания омар и го понесе към кофата.

Хоук нави жълтото въже, взе капана и последва Ейнджъл, като на всяка крачка се питаше как нещо толкова меко и копринено като Ейнджъл бе оцеляло в един свят, в който владееха зъби и нокти. След това той си спомни колко сръчно тя бе уловила омара и ъгълчетата на устата му се извиха нагоре. Може би по-подходящият въпрос беше как зъбите и ноктите можеха да оцелеят в присъствието на един ангел.