Елизабет Лоуел
Жена без лъжи (8)

Глава 8

— Хоук?

Хоук премигна, върна се в настоящето и погледна красивата актриса, която обещаваше да му уреди едно невероятно преследване.

Поне за известно време.

— Да? — каза той.

— Ако се отместиш, ще започна да залагам въдиците.

Той отстъпи назад колкото Ейнджъл да стане от седалката зад руля, но не достатъчно, че да мине покрай него, без да го докосне. Ейнджъл се поколеба, след което мина бързо край него, оставяйки след себе си аромата си и намек за топлина.

Хоук попи и двете с гореща тръпка на удоволствие. Лицето му обаче остана безизразно като скалите, които се извисяваха над океана.

Ейнджъл започна да поставя въдиците, като му обясняваше какво прави. Тя избра две гъвкави въдици с дължина два метра и половина. Яхтата се поклащаше леко и се носеше едва забележимо към плиткия край на малкия залив.

— Не бих опитала дрейфово ловене на сьомга — каза тя.

— Защо не?

— Сьомгата още не е дошла насам.

— Откъде знаеш?

Ейнджъл се усмихна едва забележимо.

— Карлсън го няма тук — каза тя. — Този човек притежава свръхестествената способност да усеща къде е сьомгата. Сигурно се дължи на тингитската му кръв.

— Стар шаман с посивяла коса? — попита Хоук и повдигна закачливо вежди.

Ейнджъл се разсмя и се наведе да извади още нещо от чантата. След това започна да поставя кордата на въдицата.

— Карлсън не е стар — каза тя. — Косата му е гъста и черна като твоята. Адски красив и твърд като онази скала. Като теб.

Тонът й беше толкова делови, че на Хоук му трябваха няколко секунди, за да осъзнае какво му бе казала.

— Благодаря — каза, без да сваля очи от нея.

Ейнджъл измъкна една кукичка и металът й заблестя жестоко на слънцето.

— Благодари на родителите си. Аз нямам нищо общо с това.

За миг Хоук остана като вцепенен. Жените и преди му бяха казвали, че е красавец. При това доста често, че вече му беше омръзнало да го чува, както му бяха омръзнали и много други неща. Но спокойната оценка на Ейнджъл за вида му го… радваше. Тя не очакваше нищо в замяна — нито докосване, нито дори думи. Все едно му беше казала, че има десет пръста. Нищо необичайно. Всички имаха по десет пръста.

Хоук усети как го обзема вълнение. Преди малко Ейнджъл се беше оттеглила, но сега се бе върнала, при това толкова незабележимо, че повторната й поява едва не му бе убягнала. Никога досега жертвата на Хоук не се бе движила толкова грациозно и не бе правила такива неочаквани ходове. Правилно беше постъпил, като я бе оставил да определя темпото.

Щеше да продължи да използва същата тактика, докато желанието не надвиеше търпението му на хищник и не се спуснеше върху плячката си, слагайки край на преследването.

— А какво ще отвърнеш, ако ти кажа, че си красива? — попита Хоук с неприкрито любопитство.

— Че си добре възпитан и имаш лошо зрение — отвърна Ейнджъл.

Докато говореше, тя закачи кукичката за кордата с бронзова безопасна игла, която вече беше завързана за кордата.

— Зрението ми е отлично — възрази Хоук.

— В такъв случай сигурно виждаш, че челото ми е твърде високо, скулите ми са твърде подчертани, косата ми е прекалено гъста, тялото ми е твърде слабо, а кожата ми е твърде бледа.

Ейнджъл докосна върха на кукичката с пръста. Не беше толкова остра, колкото трябваше да бъде.

— Откъм положителната страна — продължи тя — очите ми имат хубав цвят и всичко останало се връзва много по-добре, отколкото би трябвало. И на ума ми му няма нищо — през по-голямата част от времето — поправи се тя.

Докато говореше, Ейнджъл извади малък кремък и започна да точи върха на кукичката.

Хоук я наблюдаваше, заинтригуван от думите й и от оценката, която сама си бе дала.

„Онова, което каза за себе си, отговаря на фактите — призна мислено той. — Не е красива в традиционния смисъл на думата. Тя е пленителна — като калейдоскоп, който се сменя с всяко вдишване, никога не се повтаря, непрестанно се движи и сияе.“

Хоук беше удивен. Той беше уверен, че Ейнджъл знаеше колко необикновена беше, но тя бе говорила с абсолютна увереност за липсата на красота, която би привлякла мъжете.

— Ти си удивителна актриса — измърмори той в двусмислен комплимент. — Най-добрата, която някога съм срещал.

Ейнджъл вдигна изненадано глава. Кукичката се изплъзна и убоде палеца й. Тя отдръпна бързо ръка и се намръщи на капчицата кръв, която се появи върху кожата й.

— Какво искаш да кажеш?

Хоук поклати глава с възхищение.

— Точно това, Ейнджъл.

Взе ръката й и я вдигна към устните си. След това засмука леко палеца й.

— Кръвта има хубав вкус — измърмори и я пусна с едно последно облизване.

Хоук бе действал толкова бързо, че бе успял да я пусне, преди тя да бе осъзнала какво ставаше. Тялото й обаче бе разбрало. Тя все още усещаше допира на езика му, натиска и топлината на устните му. Хоук взе въдицата, сякаш нищо не се беше случило.

— Мисля, че кукичката вече е достатъчно остра. Не си ли съгласна? — попита я той.

— Да — отвърна Ейнджъл и се извърна. Слезе бързо в кабината и погледна екрана на хидролокатора. Бяха минали успоредно на скалите и сега дъното се издигаше бързо. Под кила на яхтата имаше не повече от двайсет и пет метра вода. Един бърз поглед към сушата й показа, че наближаваха скалистия риф, който се намираше под долната част на малкия залив.

Ейнджъл засмука отнесено палеца си. Когато осъзна, че кожата й имаше вкуса на Хоук, пулсът й се поколеба, а след това се ускори. Тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и извика отново успокояващия образ на розата в съзнанието си. Това беше единственият начин, по който бе успяла да се стегне, да преодолее болката, свързана с повторното научаване как да ходи и да живее отново. Ейнджъл се намръщи и погледна палеца си. До този момент не бе осъзнавала, че розата в съзнанието й имаше цвета на кръвта, цвета на самия живот.

Ейнджъл остави тази мисъл да проникне в нея като светлина през рисувано стъкло, оцветяваща всичко, до което се докосва. Когато се върна на кърмата на яхтата, дишането й беше спокойно, а гласът и тялото й бяха отпуснати.

— Някога опитвал ли си да уловиш треска? — попита тя Хоук, докато вземаше въдицата от ръцете му.

— Не. Трудно ли е?

— За теб ли? Съмнявам се. Ти си много бърз.

— Още един комплимент? Ще ми завъртиш главата.

Ейнджъл му хвърли един хладен поглед.

— Просто още един факт — а и за да ти се завърти главата, е необходим булдозер.

Лявото ъгълче на устата му се изви нагоре. Това беше най-близкото подобие на усмивка, което Ейнджъл бе забелязала у него по време на краткото им познанство.

„Може би никога не се усмихва истински“ — помисли си тя. Мисълта не беше много успокояваща.

— Някога използвал ли си макара? — попита Ейнджъл, обръщайки гръб на напрегнатите кафяви очи, които я наблюдаваха.

— Да. След това ядох голям бой, че си бях позволил да взема макарата без разрешение.

Ейнджъл погледна високия, силен мъж, който стоеше до нея.

— Трябва да е станало, когато си бил доста по-малък. Или са те били няколко души.

— Бях на шест години.

Споменът промени очите на Хоук. Ейнджъл го наблюдаваше и се питаше какво бе причинило мъката и… яростта?

Да, бе забелязала ярост в погледа му. В това нямаше съмнение.

Ейнджъл беше изпитвала и двете чувства и знаеше колко жестоко можеха да разкъсват душата на човека. Внезапно разбра, че Хоук не бе имал щастливо детство. Зачуди се дали като момче се бе смял и дали сега, когато вече беше мъж, изобщо се смееше.

— Обещавам, че няма да те бия — каза тихо тя, — независимо колко птичи гнезда направиш в кордата ми.

Тъмните очи на Хоук се впиха в нея. Бе изненадан от напрежението, което усети под иначе спокойния й глас. Пръстът му се плъзна леко по линията на носа й.

— Мъдро решение — измърмори. — Ако случайно не си забелязала, аз съм доста по-едър от теб. Доста по-едър.

— И по-силен — съгласи се Ейнджъл, но очите й блестяха и отразяваха близостта на Хоук. — Много по-силен.

Очите му се промениха отново, но този път станаха по-тъмни. Изкушението да вкуси мекотата на устните на Ейнджъл за малко щеше да го извади от равновесие. Но тъкмо когато реши да приеме поканата на сочните й устни, тя му обърна гръб.

В продължение на няколко секунди Ейнджъл остана с гръб към Хоук. Когато отново се обърна към него, беше спокойна като цвете на зазоряване. Започна да обяснява със спокоен тон как се ловят трески.

— Скоро ще се озовем над един скалист риф — каза Ейнджъл. — На около шест клафтера е — трийсет и шест фута — под нас. Търсим черна треска, въпреки че аз лично не съм чак толкова придирчива. Научих се да харесвам скалистата треска, когато бях малка, защото татко ми забраняваше да държа нещо, което нямаше да ям.

Ейнджъл отстъпи назад към кабината, облегна се на вратата и погледна екрана на хидролокатора. След това пъхна въдицата в ръцете на Хоук и му даде знак да отиде до борда на лодката.

Хоук провеси по-голямата част от въдицата над водата. Кукичката увисна на няколко сантиметра под края на въдицата. С едно сръчно движение Ейнджъл освободи извитото парче метал, което задържаше кордата, и кукичката потъна във водата, повлечена от привързаната към нея оловна тежест.

— Остави стръвта да падне на дъното — каза Ейнджъл. — След това навий обратно около два метра.

Хоук направи каквото му бе казано. Когато реши, че е навил приблизително два метра от кордата, той се обърна към Ейнджъл и повдигна вежди.

— Смисълът на това упражнение е да накараш треската да мисли, че вижда ранена херинга, спускаща се към дъното — обясни Ейнджъл.

— Как?

— Издърпай бързо пръчката, след това я отпусни, изчакай няколко секунди и повтори процедурата. Ако наоколо има гладна треска, няма начин да не се хване. И тогава — добави Ейнджъл, като облиза леко устни, — ще я изпапкаме за вечеря.

Погледът на Хоук проследи езика на Ейнджъл, който остави тънка, влажна следа по устните й.

— Хитро — каза с плътен глас. — Онова, което изглежда като плячка, се обръща и залавя хищника.

Ейнджъл наклони глава на една страна.

— Никога не съм мислила по този начин — призна тя. След това се усмихна едва забележимо. — Може пък така да е справедливо. Треската най-накрая си плаща за целия си живот, прекаран в лов на херинги.

Лявото ъгълче на устата на Хоук се изви нагоре.

— А ти? Ти кога ще си платиш?

Ейнджъл сведе поглед и така прикри спомена, който замъгли погледа й.

— Вече съм си платила.

Хоук се поколеба дали да не я попита какво имаше предвид. Изчака малко, но тя не вдигна очи. Хоук сви рамене и реши, че думите й бяха поредното грациозно измъкване. Насочи вниманието си към въдицата, вдигна я бързо и силно, след което отново я пусна.

Ейнджъл остана да го наблюдава известно време, като оценяваше сръчността му. Освен очевидната мъжка сила, той притежаваше и отлични рефлекси.

— Роден си за рибар — каза тя най-накрая. Тонът й показваше, че това не беше комплимент, а факт.

Хоук погледна към нея, но Ейнджъл се беше навела над кутията с такъмите и си избираше кукичка. След малко и нейната въдица беше готова и тя пусна стръвта във водата. Известно време цареше мълчание нарушавано само от вибрациите на кордите при отпускането им.

Внезапно върхът на въдицата на Хоук се потопи дълбоко във водата, потрепна и отново се потопи.

— Хванал си нещо — каза Ейнджъл, намота бързо кордата си и остави въдицата си встрани. — Дръж върха на въдицата нагоре!

Хоук погледна мълчаливо към гъвкавата пръчка. Да се държи върхът й в изправено положение, беше невъзможно.

Ейнджъл сякаш прочете мислите му и се озова до него.

— Сложи лакти върху бедрата си — нареди тя.

Хоук я послуша, дръжката на въдицата се озова почти успоредно на тялото му и върхът все издигна нагоре.

— Добре — каза Ейнджъл. — Сега поддържай натиска, докато навиваш кордата. Бавно и спокойно. Тази треска няма да ходи никъде, освен в нашия тиган.

— Сигурна ли си, че е треска? — попита Хоук, повдигайки въпросително вежди.

— Разбира се, че съм сигурна — отвърна уверено Ейнджъл. — Не се бори много.

Хоук погледна към трептящия връх на въдицата и усети как животът на рибата трепти през дланите му и стига до мускулите на ръцете му.

— Не се бори ли? — попита сухо той.

— Не. Почакай само да хванеш някоя сьомга с тази въдичка — каза Ейнджъл с изпълнен със спомени тон. — Тогава ще разбереш какво означава да държиш в ръце изгрева и светкавиците.

Ейнджъл не забеляза бързия поглед на Хоук, нито изненадата, която се изписа за миг върху лицето му. Вълнението и доволството й бяха видими като слънчевите лъчи, които се отразяваха от спокойната водна повърхност. Независимо от всичко, което мислеше за Ейнджъл, Хоук реши, че тя истински се наслаждаваше на риболова.

След това се запита дали тя влизаше и в леглото със същата страстна искреност, която влагаше в риболова.

Въдицата подскочи в ръцете му и затрептя.

— Дръж върха нагоре!

Ейнджъл се наведе през перилата и се опита да види рибата, която Хоук беше уловил.

— Тази риба току-що натежа с пет килограма — каза с изненада Хоук.

Сякаш в потвърждение на думите му, въдицата се изви в обратно U.

— Такава е треската — каза през смях Ейнджъл. — Забелязала е лодката и е разперила перки, за да те затрудни в изтеглянето. Сбогом, спокойствие. Имаш чувството, че вадиш циментово блокче, нали?

Хоук изсумтя и продължи да навива кордата, докато малко под повърхността не се появи една дълга, удивително тясна сянка. Страничните й перки бяха разтворени широко.

Ейнджъл мина покрай Хоук и взе мрежата, която се намираше на полицата до вратата на кабината. След това се наведе през перилата и сръчно улови треската с мрежата.

— Подай ми чука, ако обичаш — каза Ейнджъл.

Хоук погледна, накъдето му сочеше Ейнджъл и видя нещо, което приличаше на дръжка на къса брадвичка. Подаде го на Ейнджъл. Тя уби рибата с един-единствен удар. Гримасата на лицето й показа на Хоук, че тази част от риболова не й беше приятна.

— Можеше да я хвърлиш в кутията и да я оставиш да си умре — отбеляза той.

— Не мога да понасям звука от мятаща се на сухо риба — призна тя.

— Мекосърдечна ли си, Ейнджъл? — подхвърли саркастично Хоук.

— Не съм по-жестока, отколкото ми налагат обстоятелствата.

Тя извади чифт клещи от джоба си, хвана с тях треската за долната устна и я извади от мрежата.

— Зъби — каза кратко Ейнджъл.

Един поглед показа на Хоук, че челюстите на рибата бяха изпълнени с редица остри като игли зъби. Треската беше истински хищник.

Ейнджъл отвори кутията, пусна треската вътре и затвори капака. След това провери внимателно с пръст остротата на кукичката на Хоук, кимна и му даде знак да продължи.

Отново настъпи тишина. Ейнджъл улови втората риба, която се оказа грозна червена скална треска, тежка около един килограм. Когато Хоук посегна към мрежата, тя поклати глава.

— Не — каза бързо Ейнджъл. — Тази има остри шипове по гърба, които могат да разкъсат всяка мрежа. Освен това са отровни. Не са смъртоносни, но са болезнени.

Тя измъкна клещите от джоба си, наведе се над перилата и освободи рибата. Треската заплува обратно в океана, по-скоро раздразнена, отколкото уплашена.

— Не стават ли за ядене? — попита Хоук.

— Стават. Тази беше прекалено малка и от нея щяха да излязат не повече от две хапки филе от всяка страна.

— Не си струва неприятностите.

— Не, ако не си много гладен.

Хоук се обръщаше към въдицата си, когато радиостанцията в кабината запращя.

— … вика Енджи Ланг. Чуваш ли ме? Черна луна вика Енджи Ланг. Чуваш ли ме? Край.

Ейнджъл скочи бързо на крака. Тя се втурна в кабината, сграбчи микрофона, натисна копчето и заговори бързо. Гласът й беше развълнуван.

— Карлсън? Говори Енджи. Къде си?

— От десет дни се движа нагоре през пролива.

— О! — Разочарованието й беше ясно доловимо както в тона, така и в изражението й. — Човек не може да те види, Карлсън.

— И теб не е лесно да те намери човек. Сигурно заради онези големи бели криле, които растат на гърба ти.

Ейнджъл се усмихна.

— Дери се опитва да те намери по радиото от един час. Реших, че сигурно си отишла зад някой от островите, и му предложих да ти предам съобщението.

— Той е добре, нали? — попита тревожно тя.

— Оправя се. Мърмори като мечка през пролетта, но иначе му няма нищо. Има съобщение за някой си господин Хоукинс. Твой клиент ли е?

— Да.

Внезапно Ейнджъл осъзна, че Хоук се беше облегнал на рамката на вратата и слушаше разговора й.

— Дери каза, че лорд не знам кой си се е обадил с контра, контра предложение.

Ейнджъл направи гримаса. По изключителната прецизност, с която Карлсън подбираше думите си, личеше, че му е много забавно.

— Горката Енджи — каза той. — Винаги ти се падат най-потните ризи и най-неопитните бели очи, които някога са ходили за риба.

— Този път не е така. — Ейнджъл се усмихна на мъжа в рамката на вратата. — Този път ми се падна истински жив ястреб.

Плътният смях на Карлсън се оказа твърде силен за малкия високоговорител.

— Забавлявай се, Енджи, но си пази пръстите. Ястребите са най-гадните птици, които някога са летели из небето.

— Пази се, Карлсън. Чух, че откъм Алеутските острови наближава буря.

— Да, знам. Затова тръгнах, без да изчакам да се видя с теб.

— Обади ми се, когато се върнеш.

— Някога да съм пропускал? — Настъпи пауза. — На дванайсети може още да не съм се върнал.

— Няма проблем — каза Ейнджъл.

Гласът й беше твърде равен, твърде спокоен, в рязък контраст с внезапната бледнина на бузите й.

— Сигурна ли си? — попита Карлсън.

— Дери ще бъде тук. Ще се оправя. — Тонът й се смекчи. — Благодаря, Карлсън. Това означава много за мен.

Кабината се изпълни с лекото пращене на статичен шум.

Внезапно Ейнджъл се почувства много самотна. Старият прякор се бе върнал заедно с твърде много спомени от миналото. Тя обичаше Карлсън по същия начин, по който обичаше Дери, но гласът на Карлсън неизменно й напомняше за любов, смърт и загуба. Напомняше й за Грант. Въпреки това Ейнджъл имаше нужда от Карлсън. Смехът му и общите им спомени създаваха мост между невъзвратимото минало и често самотното настояще.

— Предполагам, че това беше шаманът на сьомгата — каза Хоук.

Гласът му беше равен и хладен. Той беше раздразнен от прозрачността в играта на Ейнджъл, която беше размятала своя обожател под носа му.

— Шаманът на сьомгата ли? А, разбрах те. — Тя се усмихна едва забележимо. — Да, това беше Карлсън. Чу ли съобщението?

Хоук направи цинична гримаса.

„Чух го, и още как. А в случай, че не съм, ти ми даваш отговора с това самотно, замечтано изражение. Е, това е преследване, в което няма да участвам. Ако искаш да накараш двама мъже да застанат един срещу друг, няма да ти играя по свирката. Аз винаги ловувам сам.“

Хоук се отблъсна от рамката на вратата и обърна гръб на Ейнджъл.

— Върни ме в Ийгъл Хед — каза рязко той. — Трябва да се обадя по телефона.