Елизабет Лоуел
Жена без лъжи (17)

Глава 17

— Дай на мен — каза Хоук.

Той вдигна тежкото рисувано стъкло от ръцете на Ейнджъл. Тя не възрази. И да бе възразила, нямаше да постигне нищо. Силата и бързината на Хоук превъзхождаха нейните.

Ейнджъл го наблюдаваше как хвърля един безразличен поглед по подаръка за госпожа Кери. В коридора беше полутъмно, въпреки че беше ден. Парчетата стъкло изглеждаха мрачни, почти като рисунка с обикновен молив върху хартия.

Тогава Хоук излезе на светлината, която обливаше стъпалата пред входа. Стъклото в ръцете му мигновено оживя в безмълвна експлозия на красота. Той замръзна на мястото си и се втренчи в цветовете. Тишината се проточи една минута, след това още една и още една, но той сякаш не забелязваше това. Наклони стъклото първо на една страна, след това на друга, замаян от фантастичното богатство на цветове, което държеше в ръцете си.

Най-накрая Хоук се обърна и забеляза, че Ейнджъл го наблюдава.

— Затова обичам рисуваното стъкло — каза тя и погледна блестящите цветове в ръцете му. — То е като живота. Всичко зависи в каква светлина го гледаш.

Думите едва бяха излезли от устата й, когато тя осъзна, че можеха с пълна сила да бъдат приложени по отношение на Хоук. Затвори безшумно вратата зад себе си, като се надяваше, че той не бе забелязал.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че гледам твърде мрачно на живота? — попита Хоук.

Въпросът му показа на Ейнджъл, че той не само бе забелязал, но и бе разбрал подтекста.

„Трябваше да очаквам това. Хоук е най-интелигентният мъж, когото познавам.“

— Не — отвърна Ейнджъл. — Просто отбелязах едно наблюдение върху естеството на рисуваното стъкло и светлината.

Тя тръгна към колата си, без да поглежда повече към Хоук. През трите дни, които бяха изминали от разговора им на плажа, тя внимателно бе отбягвала всичко, което представляваше дори и най-малък намек за лична тема.

— Нищо лично, така ли? — подхвърли Хоук и повдигна вежди.

— Както кажеш — нищо лично.

Ейнджъл отвори багажника на колата си, измъкна едно старо одеяло и даде знак на Хоук да сложи стъклото върху одеялото.

— Колко струва това нещо? — попита Хоук.

Тя го наблюдаваше как носи тежкото парче стъкло с лекота, за която Ейнджъл му завиждаше. Мощно и мускулесто, тялото му се движеше с мъжка грация, която я изненадваше всеки път. Подобно на рисуваното стъкло, Хоук се променяше с всеки ъгъл и с всяка промяна на осветлението. И също като стъклото можеше да й нанесе дълбока рана при първия миг на невнимание.

— Едно малко стъкло като това може да се продаде между десет и дванайсет хиляди долара — каза Ейнджъл, докато увиваше сръчно творбата си в одеялото. — Разбира се, трябва да приспаднеш комисионната, която взема галерията, и разходите за материали. Доброто стъкло е много скъпо.

Тя затвори багажника.

— Колко творби беше показала на изложбата във Ванкувър? — поинтересува се Хоук.

— Трийсет и две.

Ейнджъл отвори чантата си и започна да търси ключовете за колата.

— Продаде ли ги?

Тя вдигна глава и видя, че две кафяви очи, ясни като кристал, я гледат втренчено.

— Всички, с изключение на три — отвърна Ейнджъл.

— Онези, които си продала, малки ли бяха?

— Не. Бяха доста големи. Защо питаш?

Хоук не обърна внимание на въпроса й.

— Колко изложби правиш на година? — попита той.

Ейнджъл извади ключовете и се обърна към него, като се питаше защо той проявяваше такъв интерес към тази тема. За нея обаче беше по-лесно да му отговори, отколкото да спори. И в двата случая нямаше никакво значение. Парите бяха безопасна тема. В тях нямаше нищо лично.

— Тази година имах три изложби — отвърна Ейнджъл. — Една в Сиатъл, една в Портланд и една във Ванкувър.

— Всичките ли минаха добре?

— Да.

— Ти наистина нямаш нужда от парите от продажбата на Ийгъл Хед, нали? — попита Хоук.

— Не.

— Но Дери се нуждае от тях.

— Да.

— Защо?

Ейнджъл се поколеба, но след това сви рамене. Хоук спокойно можеше да попита Дери. И без това не беше тайна.

— Дери иска да стане хирург. Това означава, че трябва да учи още десет години. Приет е в Харвард, но не му предложиха стипендия, защото от техническа гледна точка се води богат.

— Ийгъл Хед.

— Да.

— Разбирам.

— Така ли? — попита Ейнджъл и погледна бързо Хоук. — Поне веднъж ми позволи да се уверя, че съм хвърлила достатъчно светлина върху темата.

Тя си пое дълбоко дъх, за да се подготви за онова, което щеше да каже.

— Това не е някаква момчешка прищявка на Дери. Родителите ми бяха убити на място в катастрофата. Майката на Дери и брат му обаче не умряха веднага. Дери ги измъкна навън и след това видя как те умират пред очите му, защото не знаеше как може да ги спаси.

Лицето на Хоук беше безизразно и напълно неподвижно, а очите му бяха станали почти черни. Искаше му се да зададе един въпрос, но не знаеше как да се изрази, без да му се наложи да гледа как призраците на миналото замъгляват погледа на Ейнджъл.

— А ти? — попита тихо, най-накрая. — Беше ли в съзнание, когато Дери те е измъкнал?

— Да. Аз не можех да му помогна.

Ейнджъл чу въпроса, въпреки че Хоук не го беше задал. Тя обаче знаеше как да му отговори.

„Дери. Дери има нужда от Хоук — каза си тя. — Трябва да накарам Хоук да разбере.“

— Ребрата ми бяха счупени, имах множество фрактури по двата крака — каза безизразно тя. — Майката на Дери беше в безсъзнание. Брат му нямаше такъв късмет. Аз само лежах там, не можех да помръдна и слушах как Грант…

Тя не довърши. Когато след малко отново заговори, думите й бяха като остри ръбове, които разрязваха всичко, до което се докоснеха.

— Когато всичко свърши — каза внимателно Ейнджъл. — Дери се разплака и започна да удря асфалта с юмруци, докато не му остана кожа и ръцете му станаха целите в кръв. Не можех да направя нищо.

— Ейнджъл — каза Хоук и докосна нежно бузата й с върховете на пръстите си, изпълнен със съжаление заради въпроса си и болката, която бе предизвикал с него.

Докосването я накара да отстъпи назад.

— Дери се закле, че ще стане лекар и ще спасява живот, за да може да замени живота, който не бе знаел как да спаси — каза Ейнджъл. — Това е неговият начин да сключи примирие с живота, който бе толкова жесток, че го остави здрав, за да може да гледа как изтича кръвта на майка му, а брат му умира в страшни мъки.

Ейнджъл вдигна глава и затаи дъх. Беше виждала толкова много тъга и болка и нямаше как да сбърка онова, което беше изписано по лицето на Хоук.

— Ти наистина харесваш Дери, нали? — каза тя, изненадана, че Хоук беше способен да изпитва такива чувства. — Той също те харесва. Един бог знае защо — добави отнесено тя и се намръщи.

Никога не бе успяла да разбере защо Дери приемаше с усмивка острия език на Хоук.

Лицето на Хоук прие предишния си безизразен вид.

— Може да му напомням за Грант — каза той.

— Ти нямаш нищо общо с брата на Дери.

— Така ли?

Повдигнатите вежди на Хоук подразниха Ейнджъл.

— Грант беше способен да обича — каза хладно тя.

— Тогава трябва да е бил обичан — каза Хоук.

— Какво искаш да кажеш?

— Майката на Грант го е обичала. Дери го е обичал. Ти си го обичала.

— Да.

— Трябва да е било хубаво.

Гласът му беше безизразен. Думите му бяха обикновено изявление, а не иронична подигравка: трябва да е било хубаво да бъдеш обичан.

— Ти също си била обичана, нали, Ейнджъл? Родителите ти, Грант, Дери, Карлсън — всички са те обичали по свой начин.

— Да — прошепна тя. — И аз също ги обичах.

— Обич, свързана с обич. Един ярък, магически, затворен кръг.

Изражението на Хоук се промени, когато спомените се впиха като остри нокти в душата му.

— Но твоите родители… — започна Ейнджъл и веднага млъкна.

Хоук се разсмя толкова рязко, че смехът му я разкъса и й причини болка, каквато сигурно изпитваше и самият той. Тя протегна ръка, сякаш искаше да го докосне.

— Хоук — каза Ейнджъл. — Недей.

Тогава той заговори и думите му бяха още по-лоши от смеха му.

— Майка ми е била бременна в шестия месец, когато се омъжила за баща ми — каза Хоук. — Само че той не ми беше баща. Тогава още не го знаел. Тя му каза, когато бях навършил шест години. Каза му, като забоде бележка на ризата ми малко преди да избяга с някакъв скитник.

Усмивката му беше саркастична.

— Страхотен номер беше това — добави той. — Оставяш дете на мъжа си и му казваш, че не е от него.

Ейнджъл се опита да каже нещо. Хоук не забеляза. Ясните му очи бяха вперени в миналото.

— Татко ме задържа — продължи той. — Така и не проумях защо. Определено не беше, защото ме обичаше. Майка му се настани да живее с нас. И тя не ме обичаше. О, те се държаха добре с мен. Не съм гладувал. Никога не са използвали върху мен нещо повече от колан, независимо колко пияни бяха.

Ейнджъл потръпна, когато си спомни как Хоук й бе казал, че е бил напердашен здраво за това, че взел без разрешение въдицата на баща си. Тогава беше помислила, че това е някаква шега.

Сега знаеше, че не беше така, но това не я успокояваше.

— Когато майка ми избяга, аз вече се бяха научил да работя. Садях зеленчуци, отглеждах пилета, разнасях вестници. Нямаше значение какво работех. Те вземаха всички пари, за да покриели издръжката ми.

— Но ти си бил дете — каза Ейнджъл, която не можеше да проумее как беше възможно това.

— Аз ядях тяхната храна. Носех дрехи, които те ми намираха. Спях завит с одеялото, което ми бяха дали те.

Хоук сви рамене, сякаш темата за материалното благополучие не го интересуваше. Бедността не го беше притеснявала. Беше го притеснявала липсата на обич.

— Те не успяха да забогатеят за моя сметка — продължи той. — Фермата ни не беше нищо особено. Петстотин акра и вода за напояване едва на десет. Земята ставаше само за вдигане на пушек и за правене на бели. Да правиш бели, е по-хубаво, отколкото да вдигаш пушек. Аз съм направил повече от достатъчно.

С едно внезапно движение Хоук отиде до колата на Ейнджъл, отвори вратата и се настани на предната седалка.

Ейнджъл остана да стои неподвижно, все още замислена над думите, които й бяха разкрили една част от Хоук, за чието съществуване досега не бе подозирала — миналото на Хоук беше също толкова сурово, колкото и земята, която й беше описал. Искаше й се да му зададе много въпроси, защото знаеше, че той има да разказва за още много неща.

„И други момчета са били изоставяни от майките си, но въпреки това са се научили да обичат жените и да им имат доверие. Карлсън е един от тях. Детството му не е било по-весело от това на Хоук. На всичко отгоре Карлсън е наполовина индианец и е трябвало да се бори за място в обществото на белите. Само че той знае как да обича. Защо Хоук не знае?“

Хоук се пресегна да отвори вратата на шофьора, подканвайки мълчаливо Ейнджъл да се качи в собствената си кола. Тя седна зад волана, завъртя с леко трепереща ръка ключа и включи двигателя. След това хвърли един поглед на Хоук.

Той не забеляза. Въпреки че й беше отворил вратата, Ейнджъл сякаш не съществуваше за него. Тя се зачуди за какво ли си мислеше той, какви части от миналото гледаше, какви бяха техните цветове… и колко ръба имаха и колко дълбоко го нараняваха.

Ейнджъл не каза нищо. Все още се учеше от онези първи моменти, в които думите на Хоук бяха хвърлили светлина върху характера му. Цветовете, които й беше показал, бяха тъмни, почти брутални, но гъстотата им беше невероятна, а възможностите им я привличаха. Ейнджъл ги закара мълчаливо до дома на госпожа Кери. Докато паркираше пред къщата, тя погледна въпросително Хоук. И без това не беше очаквала той да дойде с нея и сега не знаеше дали да го покани да влезе или да я изчака в колата.

Хоук я погледна.

— Предполагам, че стигнахме там, закъдето бяхме тръгнали — каза той.

— Това е къщата на госпожа Кери.

Хоук я окуражи с поглед.

— Преди известно време тя си счупи бедрото — обясни Ейнджъл. — Аз й нося продукти и я водя на лекар, докато се възстанови достатъчно, за да шофира сама.

Хоук присви вежди, опитвайки се да си спомни откъде му беше познато името.

— Госпожа Кери — измърмори той. — Чувал съм някъде това име.

— Конфитюри и мармалади — каза Ейнджъл, докато отваряше вратата.

Хоук излезе и отиде при нея до багажника.

— Като на това стъкло ли? — попита той, докато вдигаше увитото в одеяло стъкло.

— Като върху кроасани на закуска.

Хоук издаде одобрителен звук и облиза устни.

— Сега вече си спомних къде съм чувал името — каза той. — Днес ще купим ли още мармалад?

— Госпожа Кери ще насъска котката си срещу мен, ако дори се осмеля да спомена за това. Цял живот ям прекрасните й мармалади. Безплатно.

— Което ги прави още по-вкусни — каза Хоук.

Отново бе успял да я изненада. Ейнджъл не беше очаквала да я разбере.

— Да — съгласи се.

— Недей да ме гледаш толкова шокирано, Ейнджъл. Знам какво означават подаръците. Някога чаках с надежда всеки рожден ден, всяка Коледа. С времето се научих да не се надявам.

Ейнджъл затвори очи и се опита да не чувства болката на Хоук.

— След това учителката ми в трети клас ми даде малка близалка със зелена лентичка — продължи Хоук. — Запазих си я до сутринта на Коледа, когато знаех, че останалите деца отварят подаръците си.

Ейнджъл стисна юмруци в безпомощно съчувствие.

— След това тръгнах из полето, докато не останах съвсем сам — каза Хоук. — Все още усещам опаковката под пръстите си, долавям аромата на мента, виждам яркозелената лентичка и червено-белите ивици на близалката. Това беше най-сладкото, най-прекрасното нещо, което някога бях вкусвал. Носих лентичката в джоба си, докато от нея не останаха само няколко зелени конеца.

Хоук поклати глава, почти озадачен от спомена.

— Не съм се сещал за тази случка от доста дълго време — каза той.

Ейнджъл усети в очите й да напират сълзи, когато си спомни за коледите и рождените дни, през които я бяха отрупвали с подаръци, смях и обич. Преди четири години беше изгубила толкова много, но поне бе имала какво да губи.

Години на спомени, години на обич.

Хоук нямаше нищо, освен няколко редки мига, почти недоловимият дъх на мента и една износена до конец лентичка в джоба на едно малко момче.