Елизабет Лоуел
Жена без лъжи (3)

Глава 3

Къщата на Рамзи се намираше на една висока канара и гледаше на изток към Вътрешния проток с множеството острови в него. Между сушата и самия остров Ванкувър се виждаше гладката, искряща повърхност на океана, която контрастираше рязко с почти черните назъбени възвишения на островчетата. Малки лодки обикаляха най-известните острови, като се полюшваха леко върху водата, а рибарите бяха спуснали мрежите си в търсене на сребърна сьомга.

Вдясно от къщата се простираше градчето Кембъл Ривър. Границите му бяха очертани от солена вода и зелените води на реката, която се вливаше в океана. Късният следобеден въздух бе чист, почти неестествен, сякаш в небето беше увиснал диамантен прашец, който пречупваше светлината.

Ейнджъл почти не забелязваше прекрасната гледка. Колкото повече приближаваха дома на Рамзи, толкова повече се страхуваше, че Хоук не й беше казал истината за състоянието на Дери. Наложи й се да използва цялата си воля, за да не започне да разпитва Хоук по време на полета и краткото пътуване от паркинга на водните таксита на остров Ванкувър.

Още една причина я караше да си мълчи. Някакъв вътрешен инстинкт й подсказваше, че вече беше разкрила твърде много пред него.

Когато мощното БМВ спря, Ейнджъл изскочи от колата и се затича към къщата. Влезе вътре, без да почука или да извика.

Двамата с Дери деляха къщата от три години. Отначало го бяха правили по необходимост, тъй като не бе била в състояние да се грижи сама за себе си през първите няколко месеца след катастрофата. По-късно бяха продължили да живеят заедно в къщата през лятото, защото тя бе продала семейната вила в Кембъл Ривър, за да помогне на Дери да плати данъците върху наследството за Ийгъл Хед.

На практика една четвърт от къщата и прилежащите хиляда и двеста акра бяха собственост на Ейнджъл. Тя обаче рядко мислеше за това. Според нея домът Рамзи и Ийгъл Хед все още бяха собственост изцяло на единствения оцелял Рамзи — Дери.

— Дери? — извика Ейнджъл, докато вървеше бързо към дневната и се оглеждаше за него. — Дери, къде си?

— Тук — извика в отговор той.

Хоук влезе тъкмо навреме, за да види как Ейнджъл се втурва към задната част на къщата. Остана да стои неподвижно няколко секунди, пленен от грациозността й и от изящните й крака. Запита се как ли щеше да се почувства, когато тя увиеше тези дълги крака около него, за да го задържи дълбоко в себе си.

Изруга собствените си мисли, затвори вратата и тръгна през дневната. Русокосата Ейнджъл започваше да му влиза под кожата. Хоук знаеше само един начин да се отърве от тази мания. Да я вкара в леглото.

В леглото лъжите винаги излизаха на повърхността, независимо колко красиви бяха устните, които ги изричаха. Отрепетирани страсти и движения, диктувани от лъжи, а не от любов. Използваш, вземаш и отпращаш с чек и небрежно махване на ръката. След това идваше завръщането към студеното, прозрачно небе, към кръженето в търсене на поредната проява на уязвимост на земята и мига, в който адреналинът се покачва и преследването започва отново и кара Хоук да се чувства жив.

Преди много години бе престанал да вярва, че някога ще успее да намери жена, която да не лъже. Дори не знаеше, че търсеше такава. Знаеше само как да преследва и да унищожава.

Ейнджъл се стрелна през кухнята и хола към огромната тераса от кедрово дърво, която гледаше към океана. Дери се беше изтегнал в един шезлонг. Левият му крак беше гипсиран от бедрото до пръстите. Ейнджъл затаи дъх, когато забеляза бледата му кожа, тъмните кръгове под очите, стиснатите от болка устни. Коленичи до него и положи главата му върху гърдите си. Когато заговори, гласът й беше тих и успокояващ, сякаш той бе спящо бебе.

— Вземай хапчетата, Дери — прошепна.

Ейнджъл прокара пръсти през русите му къдрици, погали мускулите на врата му, които се бяха стегнали от болката, преминаваща през цялото му тяло при всяко непредпазливо движение.

— Болката не може да те научи на нищо — каза нежно Ейнджъл. — Вземай хапчетата няколко дни, докато не започнеш да се движиш, без да се чувстваш, сякаш обръщат нож в глезена ти.

Дери не каза нищо.

Ейнджъл се отдръпна назад и го погледна в очите.

— Обещай ми — каза с дрезгав глас.

— Хей! Аз съм добре, Енджи. Наистина.

— Бледен си — възрази тя.

Дери се усмихна и я прегърна.

— Добре съм — увери я. — Или поне ще се оправя, когато кътниците ми спрат да плуват.

Ейнджъл се усмихна въпреки тревогата, която изпитваше.

— Толкова зле ли е?

— Дори повече.

Тя се огледа за патериците му. Забеляза ги, взе ги, сложи ръка около кръста му и му помогна да седне.

— Хайде, вол такъв — изпъшка Ейнджъл. — Използвай тези мускули за нещо по-полезно от това да правиш впечатление на хубавите туристки.

Хоук осъзна със закъснение, че Ейнджъл се опитваше да изправи Дери. До едрото му тяло тя изглеждаше малка и крехка. Хоук се приближи и пое тежестта на Дери от раменете на Ейнджъл.

— Какво мислиш, че правиш, по дяволите? — попита Хоук.

— Помагам на Дери да отиде до тоалетната — отвърна тя.

Ейнджъл се изненада от грубия тон на Хоук, както и от силата му. Той буквално бе вдигнал Дери от шезлонга.

— Благодаря — добави тя и се усмихна на Хоук.

— Ставането е най-трудно. Останалото е просто неудобно.

Ейнджъл сложи патериците на Дери до него.

— Готов ли си? — попита го тя.

— Готов съм от часове — отвърна сконфузено той. — Просто нямах желание да се опитвам да стана.

— Трябваше да ме повикаш по-рано.

— О, по дяволите, Енджи. Мога сам да се грижа за себе си. Освен това не исках да прекъсвам откриването на изложбата ти.

Дери погледна първо Хоук, след това Енджи.

— Все още ми се струва, че не трябваше да го правя — каза той. — Знам какво означава изложбата за теб.

— Ще има и други изложби — каза тя и пъхна патериците под мишниците му. — Ти обаче си само един.

Хоук я наблюдаваше с мрачно възхищение.

„Истинска професионалистка. Показва всички малки жестове на загриженост, тревожни погледи, решителни усмивки, думи. Безпогрешно играе влюбена.“

Хоук сигурно също щеше да повярва на представлението, ако Ейнджъл не се беше отпуснала още при първото му докосване в задимения бар. Тя не обичаше Дери, нито когото и да било другиго. Очевидно беше обаче, че се преструваше много умело. Е, Хоук също имаше опит в това. Преструвките бяха неразделна част от преследването, от лова. Хоук можеше да се представя за такъв, за какъвто го смяташе плячката му, докато това вече престанеше да има значение.

Дери тръгна напред и Ейнджъл тръгна заедно с него, като не смееше да го докосне, защото знаеше, че той има нужда да се увери, че е добре. Отначало Дери вървеше малко несигурно, но след това започна да придобива повече увереност.

— Не си ги използвал твърде често, нали?

Дери поклати глава, без да каже нищо. Той знаеше, че болката, която извираше на вълни от глезена му, щеше да промени гласа му и така Енджи щеше да разбере колко много го болеше.

— Къде са болкоуспокояващите? — попита го Ейнджъл.

Дери си пое дълбоко дъх.

— Ти отказа да ги вземаш преди три години!

— Отначало ги вземах. Твърде често и в твърде големи количества. Но твоят случай е различен. Поне опитай. Моля те. Аз ще бъда до теб. Ако ти се доспи и забравиш кой ден сме, аз ще бъда до теб.

Ейнджъл го погледна с големите си, разтревожени очи. Понечи да възрази, но не каза нищо и се отпусна на патериците, неспособен да спори с мрачните спомени в погледа й.

— Откъде знаеше, че ме е страх? — попита той.

— Преживяла съм го.

Ейнджъл се надигна на пръсти и го целуна по бузата.

Дери затвори очи и се усмихна.

— Радвам се, че отново си у дома — каза тихо той. — Хапчетата са в кухнята.

— Имаш ли нужда от помощ в тоалетната? — попита тя, докато се обръщаше, за да отиде за болкоуспокояващите.

— Ако закъсам, ще те повикам — отвърна той и се ухили. — Почти като едно време, нали?

Ейнджъл се разсмя тъжно и поклати глава.

— Ама че завръщане!

Дери се усмихна и тръгна към тоалетната.

— Внимавай с отлепената плочка в коридора — извика след него Ейнджъл.

— Знам, знам. Живял съм тук повече от теб.

Ейнджъл отиде в кухнята, взе една чаша и я напълни с вода. Когато се обърна, Хоук стоеше зад нея.

— С Дери ли живееш? — попита я той.

— Само през лятото.

Тя остави чашата и отвори шишенцето с хапчетата.

— През останалата част от годината живея в Сиатъл — добави тя. — Идвам тук, когато имам възможност. Никога не пропускам Коледа.

Тя застина на мястото си, когато си спомни първата Коледа, която бе прекарала без родителите си. Без Грант. Коледа беше най-неподходящото време за спомени, съжаление и ярост. Двамата с Дери прекарваха заедно коледните празници, като всеки от тях знаеше, че другият би разбрал, ако вместо да се усмихва, се разплачеше.

Ейнджъл обаче не искаше да мисли за това точно сега. Сълзите не можеха да върнат мъртвите. Тя стискаше шишенцето толкова силно, че кокалчетата на пръстите й побеляха. Капачката излетя и падна на пода.

Хоук вдигна капачката с едно плавно, бързо движение. Той бе забелязал тъгата и… смелостта… в изражението на Ейнджъл и се питаше какви мисли я караха да се чувства толкова нещастна.

„А може би тя просто се преструва, че е тъжна и решителна? Дали пък не е успяла в онова, в което останалите жени се провалиха, и не е намерила Ахилесовата ми пета? Дали някак си не е успяла да долови, че не уважавам нищо на тази земя, освен смелостта, която се изисква, за да може човек да се измъкне от дълбоките дупки, в които го е захвърлил животът?“

— Благодаря — каза Ейнджъл, докато поемаше капачката от Хоук.

— Отдавна ли живееш с Дери? — попита той.

— От три години.

Тя изсипа едно хапче в дланта си.

— През лятото и по празниците — каза Хоук.

Нещо в тона му я накара да вдигне рязко глава. Русата й коса се нави около гърдите й, в рязък контраст с черната коприна.

— Дери не ти ли е казал? Ние почти сме отгледани заедно.

— Да, каза ми. Колко удобно.

Ейнджъл сви рамене.

— Семействата ни живееха врата до врата през лятото, а бащите ни бяха като братя, въпреки че не бяха кръвни роднини.

— И въпреки това ти живееш в Сиатъл през по-голямата част от годината?

— Аз съм американска гражданка.

— Това ще се промени, когато се омъжиш за него.

— За кого да се омъжа? — попита изненадано Ейнджъл.

— За Дери — отвърна Хоук, като я наблюдаваше с хладните си кафяви очи.

Тя му отговори точно така, както беше очаквал — отрече да има връзка с Дери. Докато Ейнджъл поклащаше отрицателно глава, от косата й се надигна едва забележим аромат, който достигна до ноздрите на Хоук. Той вдъхна дълбоко. Желание премина по тялото му, но той не го показа. Мъж, който показваше, че има нужда от жена, беше просто глупак. Хоук не бе проявявал такава глупост от осемнайсетия си рожден ден.

— Аз съм като сестра за Дери — обясни Ейнджъл.

— Във всичко, но не и по кръвна линия — каза той, без да й повярва.

— Точно така. С Дери сме едно семейство.

Тя му обърна гръб и сложи хапчето до чашата с вода. След това се обърна отново и погледна тревожно към коридора.

— Той е добре — каза Хоук. — Пък и какво толкова може да му се случи в тоалетната?

— Ще се изненадаш, ако знаеше.

Ейнджъл се усмихна сухо при спомена за собствената си несръчност преди три години, когато за първи път бе решила да прояви независимост и бе влязла с патериците в тоалетната. В крайна сметка се беше наложило Дери да влезе при нея, за да я вдигне.

Тя винаги се бе радвала, че Дери не се беше разсмял, а бе проявил загриженост, когато я бе намерил на пода на тоалетната. За щастие, случката бе наранила единствено гордостта й, при това не твърде много, тъй като Дери й беше помогнал, без да прави обидни забележки.

Хоук забеляза едва доловимата усмивка по лицето на Ейнджъл и се зачуди колко ли пъти Ейнджъл и Дери се бяха забавлявали под душа или във ваната. „Да — помисли си той, — има доста забавни начини нещо да се случи в тоалетната.“

Ако продължеше да мисли за това, възбудата му щеше да стане очевидна и затова той насочи мислите си другаде с онази самодисциплина, която някога го беше направила един от най-добрите автомобилни състезатели, а сега му помагаше да бъде безкомпромисен бизнесмен.

— Искаш ли да проверя какво става с Дери? — попита Хоук. Тонът му беше делови, но очите му бяха потъмнели и бяха станали почти черни.

Ейнджъл се поколеба.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против? — попита тихо тя. — Първите няколко пъти е доста трудно човек да се справи с патериците.

Хоук се обърна и тръгна по коридора, като мислено се съгласи с Ейнджъл по отношение на патериците. Той самият се беше видял принуден да ги използва на два пъти, всеки път след катастрофа по време на състезание. Веднъж му се беше наложило да ходи с патерици в продължение само на няколко дни. Втория път обаче беше прекарал цели деветнайсет седмици на патерици.

В коридора Хоук срещна Дери. Младежът се изненада.

— Толкова много ли се забавих? — попита Дери.

— Според мен не, но Ейнджъл малко се притесни.

— Ейнджъл? А, Енджи. — Дери изглеждаше неуверен в продължение на няколко секунди, след което добави: — Тя не обича да я наричат Ейнджъл.

— Знам.

— Тогава защо…

— Ще свикне — каза Хоук и обърна гръб на Дери. — Също както аз свикнах да ме наричат Хоук.