Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Papillon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 70 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Анри Шариер. Пеперудата

Френска, първо издание

Редактор: Йордан Янев

Коректор: Елисавета Павлова

Технически редактор: Николай Зарков

Корицата е от френското издание на „Пеперудата“, Робер Лафон, Париж, 1972 г.

ИК „Сибия“, 1992 г.

ISBN 954-8028-18-2

История

  1. — Добавяне

Втора тетрадка
На път за Гвиана

Сен Мартен дьо Ре

Вечерта Батон ми изпрати три цигари и бележка, в която пишеше: „Папийон, знам, че когато си отидеш оттук, ще ме запомниш с добро. Приел съм да бъда надзирател, но се опитвам да причинявам колкото се може по-малко зло на осъдените. Върша тази работа, защото имам девет деца и много се надявам да ме помилват. Ще се опитам да си заслужа помилването, без да върша злини. Сбогом. Наслука. Конвоят тръгва вдругиден.“

И наистина, на другия ден ни събраха на групи по тридесет в коридора на дисципа. Бяха дошли санитари от Кайен, които щяха да ни ваксинират против тропическите болести. На всеки се падаха по три ваксини и два литра мляко. Дега стоеше до мен умислен. Вече не спазвахме заповедта за мълчание, защото знаехме, че не могат да ни тикнат в карцера веднага след като са ни ваксинирали. Разговаряхме тихо под носа на копоите, които не смееха да ни направят нищо заради санитарите от града.

— Дали ще имат достатъчно арестантски коли, за да ни отведат наведнъж? — попита Дега.

— Не ми се вярва.

— Сен Мартен дьо Ре е далеч и ако извозват по шестдесет човека на ден, това ще продължи десет дни — тук сме поне шестстотин.

— Най-важното е да ни ваксинират. Това означава, че сме в списъка и скоро ще потеглим към Гвиана. Горе главата, Дега, предстои ни нещо ново. Разчитай на мен, както аз разчитам на теб.

Той ме погледна с блеснали от радост очи, сложи ръка на рамото ми и повтори:

— На живот и смърт, Папи.

По време на пътуването с колите не се случи нищо кой знае колко интересно, освен че се изпозадушихме в тесните долапчета на камионите за арестанти. Стражарите отказваха да отворят поне малко вратите, за да влезе въздух. Когато пристигнахме в Ла Рошел, двама от другарите в нашия камион ги намериха умрели от задушаване.

Сен Мартен дьо Ре е остров и трябваше да ни натоварят на кораб, за да стигнем дотам. Затова слязохме направо на кея и зяпачите, които се бяха събрали, видяха как изваждат двамата сиромаси. Но не изразиха каквото и да било съчувствие към нас — искам да подчертая това. А стражарите, понеже знаеха, че трябва да ни предадат в цитаделата живи или мъртви, натовариха труповете в кораба заедно с нас.

Преходът не беше дълъг, но успяхме да поемем глътка морски въздух.

— Мирише ми на бягство — казах на Дега. Той се усмихна, а Жюло, който беше до нас, рече:

— Да, мирише на бягство. Аз се връщам там, откъдето се измъкнах преди пет години. Оставих да ме пипнат като пълен глупак, точно когато се готвех да си уредя сметките с онзи доносник, дето навремето ме изпорти. Нека да се опитаме сега да останем заедно, защото в Сен Мартен ще ни разпределят, както дойде, в килии за по десетина.

Жюло обаче грешеше. Веднага щом пристигнахме, него и още двама ги извикаха настрани и ги сложиха отделно от нас. И тримата бяха избягали от каторгата и сега ги връщаха обратно, след като ги бяха заловили във Франция.

Разпределиха ни по десет души в килия и започнахме да живеем в очакване. Имахме право да говорим, да пушим, хранеха ни добре. Единствената опасност беше да не ти открият патрона. От време на време, без да знаем защо, привикваха внезапно този или онзи, караха го да се съблече чистак гол и внимателно го претърсваха. Първо цялото тяло от главата до петите и после вещите. „Обличай се!“ Това беше всичко.

Килията, столовата, дворът, където в продължение на часове обикаляхме в индианска нишка. Раз-два! Раз-два! Раз-два!… Крачехме в групи по сто и петдесет души. Една дълга стоножка с тракащи налъми. Разговорите — абсолютно забранени. След това — „Свободно!“ Сядахме на земята по групички, като всеки търсеше земляци или хора от своята черга. Закоравелите престъпници, за които землячеството не значеше нищо, сядаха всички заедно — корсиканци, марсилци, тулузци, бретонци, парижани. Имаше дори и един от Ардеш — и това бях аз. Трябва да ви кажа, че в целия конвой от хиляда и деветстотин души имаше само двама от Ардеш — един пъдар, който убил жена си, и аз. А това доказва, че в Ардеш хората са почтени. Останалите затворници също си оформяха групички, от които ние не се интересувахме, защото глупаците и скръндзите бяха повече от широките души. Тези дни се наричаха период на наблюдение. Действително ни наблюдаваха във всяко отношение.

Един ден подир обяд бях седнал на слънце, когато към мен се приближи някакъв тип. Беше дребничък, слаб, с цайси. Опитах се да го преценя, но беше трудно заради еднаквите униформи.

— Ти ли си Папийон? — Имаше силен корсикански акцент.

— Аз съм. Какво искаш?

— Ела в клозета — вика той и се отдалечава.

— Някой задръстен корсиканец — рече Дега. — Сигурно е планински бандит. Какво ли ще иска?

— Сега ще видим.

Влязох в клозета, който беше в центъра на двора, и се престорих, че пикая. Онзи до мен направи същото. Заговори, без да ме поглежда.

— Аз съм зетят на Паскал Матра. Когато ми беше на свиждане, каза, ако се наложи, да се обръщам за помощ към теб.

— Да, Паскал ми е приятел. За какво става дума?

— Не мога да си нося патрона — имам дизентерия. Не зная на кого да се доверя, а ме е страх да не ми го откраднат или да не го намерят копоите. Моля те, Папийон, поноси го няколко дни вместо мен. — И той ми показа един патрон, доста по-големичък от моя.

Това можеше да е капан, за да се разбере дали самият аз нося нещо. Затова хладнокръвно попитах:

— Колко има вътре?

— Двадесет и пет хиляди франка.

Без нито дума повече взех патрона, който между другото беше много чист, и направо пред него си го пъхнах в ануса, като се питах, дали един човек може да носи два наведнъж. Нямах си и понятие. Изправих се, вдигнах си панталона… Всичко беше наред, не ми убиваше.

— Казвам се Иняс Галяни — рече онзи, преди да изчезне. — Благодаря ти, Папийон.

Върнах се при Дега, дръпнах го настрана и му разказах всичко.

— Не е ли много тежко?

— Не.

— Тогава да не говорим повече за това.

Опитвахме се да се свържем с някой от неуспелите бегълци, по възможност с Жюло или Гиту. Бяхме жадни за сведения — как е там, как се държат със затворниците, какво трябва да направиш, за да не те разделят от другаря ти, и прочие. Случаят поиска да се сблъскаме с един терк със съвсем необичайна съдба. Той беше корсиканец, роден в Гвиана. Баща му бил надзирател и живеел с жена си на Ил дьо Салю — Островите на спасението. Тези острови бяха три — Роаял, Сен Жозеф и Дяволският. Нашият човек се беше родил на Роаял. И сега — каква съдба! — връщаше се там не като надзирателско дете, а като каторжник.

Имаше присъда двадесет години каторга за кражба с взлом. Беше деветнадесетгодишно момче с открито лице и чисти честни очи. С Дега веднага забелязахме, че случайно е загазил. Нямаше си никаква представа от престъпния свят, но можеше да бъде много полезен с познанията си за живота, който ни очакваше. Той ни разказа за детството си на островите, където беше прекарал четиринадесет години. Научихме например, че за гледачка му служел прочут със своята коравосърдечност бандит, изпратен на каторга заради едно монмартърско сбиване с ножове, което всъщност си било истински дуел за любовта на някаква русокоса хубавица.

Той ни даде няколко много ценни съвета. Бягството било възможно само от континенталната част, но не и от островите. Трябваше да внимаваме да не ни сложат в списъка на опасните, защото с такава препоръка, едва стъпили на пристанището в Сен Лоран дьо Марони, щяха да ни интернират за дълъг период или дори доживот в зависимост от провиненията. Общо взето, интернирали на островите не повече от петстотин души от всеки конвой. Другите оставали на континента. Климатът на островите бил здравословен, докато континентът, както ми обясни Дега, изсмуквал каторжника малко по малко чрез всякакъв вид болести, различни опасности, убийства.

Ние с Дега се надявахме, че няма да ни интернират на островите. Но нещо ме свиваше под лъжичката — ако бях в списъка на опасните? С доживотната си присъда, с историята около Трибуйар и директора? Добре се бях подредил.

Един ден се пусна слух — не отивайте за нищо на света в лазарета, защото тези, които са твърде слаби или болни, за да понесат пътуването, ги изтравят. Сто на сто беше партенка. И наистина, едно момче парижанче — Франсис Бардака, ни каза, че това са глупости. Вярно, че имало отровен, но брат му, който работеше като санитар, му обяснил за какво иде реч.

Въпросният тип се бил самоубил. За него преди това се говореше, че бил голям касоразбивач и че по време на войната по поръчка на френското разузнаване пребарал немското посолство в Женева или в Лозана — ще ви излъжа. Взел оттам някакви много важни документи и ги предал на френските служби. За благодарност ченгетата го пуснали от затвора, където излежавал петгодишна присъда. И от 1920 г. нататък си живеел спокойно, като правел по някой и друг удар веднъж или два пъти годишно. Всеки път, щом го пипнели, леко притисвал Второ управление и те бързо му се притичвали на помощ. Този път обаче изнудването не хванало дикиш. Лепнали му двадесет години и му дали пътен лист за Гвиана. За да пропусне кораба, той се беше престорил на болен и беше легнал в лазарета. Според брата на Франсис Бардака, цялата история била приключена с малко цианкалий. Касите за разбиване и Второ управление можеха да си отдъхнат.

Дворът гъмжеше от слухове — някои истински, други лъжливи. И в двата случая ги изслушвах до края — така времето минаваше по-леко.

Всеки път, когато ходех до клозета — на двора или в килията, Дега идваше с мен — заради патроните. Той заставаше отпред, докато действах, и ме скриваше от прекалено любопитните погледи. Един патрон вече е достатъчно голяма досада, да не говорим за два. А Галяни се разболяваше все повече и повече. Странна работа — патронът, който вкарвах последен, винаги излизаше последен, а този, който вкарвах първи, излизаше първи. Как се обръщаха из червата ми, не знам.

Вчера се опитаха да убият Клузио, докато беше при бръснаря. Два удара с нож в сърдечната област. Оживя по чудо. После научих цялата история чрез един негов приятел. Това било уреждане на сметки. Онзи, който тогава не успя да убие Клузио, умря шест години по-късно в Кайен. Сипали му бяха хромова киселина в паницата с леща. Умря в страшни мъки. Санитарят, който помагаше на доктора при аутопсията, ни донесе да видим десетина сантиметра от червото му. Само това парче имаше седемнадесет дупки. След два месеца убиецът му беше намерен заклан в леглото си. Така и не се разбра от кого.

Навършиха се дванадесет дни, откак пристигнахме в Сен Мартен дьо Ре. Крепостта беше така препълнена, че се цепеше по шевовете. Часовоите денонощно се разминаваха по стените й.

В банята избухна страшно сбиване между двама братя. Сръфаха се като кучета и единият от тях беше преместен в нашата килия. Наричаше се Андре Байар. Казаха ми, че не можели да го накажат, защото всичко било по вина на началството. Надзирателите получиха заповед по никакъв повод да не позволяват повече на двамата братя да се срещат. Ако научите тяхната история, веднага ще разберете защо.

Андре убил някаква бабичка с малко парици, а Емил скрил откраднатото. Веднага след това го хванали за друга кражба и го тикнали за три години на сянка. Брат му обаче не му пратил пари за цигари и Емил се ядосал. И като се ядосал, седнал да обяснява в килията, че ще си го върне тъпкано, дето брат му е такава скръндза, защото Андре теглил ножа на бабичката, но мангизите ги взел той и като излезе навън, няма да му даде нищо. Един от другите затворници веднага побързал да изпее всичко на директора на затвора. След това нещата бързо се задвижили. Андре го арестували и двамата братя били осъдени на смърт. В пандиза ги сложили в две съседни килии за смъртни. Всеки от двамата пуснал молба за помилване. След четиридесет и три дни молбата на Емил била приета, а на Андре отхвърлена. Все пак от чувство за човещина спрямо Андре Емил не бил преместен веднага от килиите за смъртни и двамата братя всеки ден правели разходка един зад друг, свързани с една верига.

На четиридесет и шестия ден в четири и половина сутринта вратата на Андре се отворила. Всички били там в пълен състав: директорът, секретарят на съда, прокурорът, който му издействал тази присъда. Дошъл бил часът за екзекуцията. Но точно в момента, когато директорът тръгнал да произнася речта си, дотичал адвокатът заедно с един непознат, който връчил на прокурора някакъв документ. Всички се отдръпнали в коридора. Гърлото на Андре било толкова свито, че не можел да преглъща слюнката си. Случвало се нещо невиждано и нечуто — екзекуция никога не се прекъсва. И все пак точно това станало. Чак на другия ден, след часове на страх и мъчителна неизвестност, Андре научил от адвоката си, че в навечерието на екзекуцията президентът Думе е бил убит от Горгулов. Думе обаче не умрял веднага. Цяла нощ адвокатът висял пред клиниката, като преди това бил съобщил на министъра на правосъдието, че ако президентът умре преди часа на екзекуцията (между четири и половина и пет), ще поиска отлагане поради отсъствието на държавен глава. Думе умрял в четири часа и две минути. Докато предупредят в министерството, докато грабнат такси с човека, който носел заповедта за отлагане на екзекуцията — и пристигнали три минути, след като вратата на килията била отворена. Присъдите и на двамата братя били сменени с доживотна каторга. Защото в деня на избора на нов президент адвокатът отишъл във Версай и веднага щом Албер Льобрюн бил избран, му пъхнал в ръцете молбата за помилване. Никога президент не е отхвърлял първата подадена до него молба. „Льобрюн подписа и ето ме, братче, жив и здрав на път за Гвиана“ — завърши разказа си Андре. Гледах този тип, който се беше спасил от гилотината, и си казах, че моите страдания са нищо в сравнение с това, което той беше преживял.

Въпреки това не се сближих с него. Мисълта, че беше убил някаква бедна старица, за да я ограби, ме отблъскваше. Между другото на този Андре страшно му вървеше. По-късно, на остров Сен Жозеф, той успя да убие брат си пред очите на няколко каторжници. Емил ловял риба, изправен върху една скала, и мислел само за риболова. Грохотът на вълните заглушавал всякакви други шумове наоколо. Андре се промъкнал зад гърба на брат си с дебел триметров прът от бамбук и само с един удар го съборил във водата. Точно това място гъмжало от акули, които побързали да се наобядват с Емил. Когато по време на вечерната проверка открили, че го няма, го писали като изчезнал при опит за бягство. Никой повече не споменал за случая. Само четири-пет каторжници, които събирали кокосови орехи на близкия хълм, бяха видели точно какво е станало. Разбира се, всички, с изключение на копоите, знаели истината. Андре Байар никой не го бутнал с пръст.

За „примерно поведение“ бил върнат на континента, в Сен Лоран дьо Марони, където се ползвал с облекчен режим. Разполагал с малка самостоятелна килия. Един ден нещо се заял с друг каторжник и най-коварно го подмамил при себе си, където го убил с нож право в сърцето. Признали му, че е действал при законна самозащита и го оправдали. По-късно, когато премахнаха каторгата, той отново бил помилван заради „примерно поведение“.

Сен Мартен дьо Ре беше претъпкан със затворници. Те се деляха на две съвършено различни категории. Между осемстотин и хиляда каторжници и около деветстотин заточеници. За да отидеш на каторга, трябваше да си извършил нещо сериозно или поне да си обвинен в голямо престъпление. Най-леката присъда в Гвиана беше седем години каторга, а най-тежката — доживот. Тези, които бяха получили опрощение на смъртната присъда, автоматически попадаха сред доживотните. При заточениците положението беше друго. След три до седем по-леки присъди човек можеше да бъде заточен. Истина е, че всички тези хора бяха непоправими крадци и стремежът на обществото да се опази от тях е напълно разбираем. И все пак е срамно за един цивилизован народ да използва заточението като присъда. Сред нас имаше крадци на дребно — толкова неумели, че непрекъснато ги залавяха. И те бяха осъдени на заточение — т.е. същото като доживотна присъда. А през цялата си кариера като крадци едва ли бяха откраднали повече от десетина хиляди франка. Тук е една от най-големите безсмислици на френското общество. Един народ няма право нито да си отмъщава на онези, които създават проблеми на обществото, нито да ги изхвърля зад борда така набързо. В по-голямата си част това са хора, които се нуждаят от лечение, а не от подобни безчовечни наказания.

Така изтекоха седемнадесет дни, откак бяхме пристигнали в Сен Мартен дьо Ре. Вече знаехме името на кораба, който ще ни отведе в Гвиана — „Ла Мартиниер“. Той щеше да натовари хиляда осемстотин и седемдесет осъдени. Тази сутрин осемстотин-деветстотин каторжници бяхме събрани в правоъгълния двор на крепостта. От около час стояхме прави, строени в редици по десетима. Най-сетне се отвори една врата и видяхме да се появяват някакви хора, облечени различно от стражарите, с които бяхме привикнали. Носеха добре ушити дрехи с военна кройка в небесносин цвят. Не бяха жандарми, нито войници. Всички имаха по един широк колан с кобур за револвер. Дръжките на револверите се виждаха. Бяха приблизително осемдесет души. Някои от тях имаха нашивки. Всички изглеждаха загорели и бяха на различна възраст — между тридесет и пет и петдесет години. По-възрастните ни се сториха по-симпатични от младите, които се надуваха и си придаваха важен и високомерен вид. До офицерите им стояха директорът на Сен Мартен дьо Ре, един полковник от жандармерията, трима или четирима доктори в колониални униформи и две кюрета в бели раса. Полковникът взе един мегафон и се приготви да говори. Очаквахме да ни кресне „Мирно!“, но нищо подобно. Той извика:

— Слушайте всички внимателно. От този момент нататък минавате под разпореждане на силите на Министерството на правосъдието, представляващи затворническата администрация на Френска Гвиана, чиято столица е град Кайен. Господин комендант Баро, предавам ви тук присъстващите осемстотин и шестнадесет осъдени, фигуриращи в този списък. Проверете дали всички са налице.

Проверката започна веднага: „Този и този — тук; този и този и прочие.“ Това продължи два часа и всички си бяха на мястото. След това видяхме как представителите на двете администрации си размениха подписи върху една малка масичка, донесена специално за случая.

Комендантът Баро, който имаше толкова нашивки, колкото и полковникът от жандармерията, само че златни, а не сребърни, взе на свой ред мегафона:

— Каторжници, отсега нататък това е начинът, по който ще се обръщат към вас: каторжник този и този или каторжник такъв и такъв номер — в зависимост от номера, който ще ви сложат. Отсега нататък вие се намирате под специалното законодателство и ред на каторгата и решенията относно вас ще се взимат, когато това се налага, от вътрешната система за правораздаване. За различни престъпления, извършени на територията на каторгата, автономните вътрешни съдебни органи могат да ви дадат каквато преценят присъда — от затвор до смърт. Наказанията като затвор или изолатор естествено се прилагат в различни учреждения на територията, подчинена на управата. Служебните лица, които виждате пред себе си, се наричат надзиратели. Към тях ще се обръщате с „Господин надзирател“. След като се нахраните, всеки от вас ще получи по един моряшки сак с каторжническите ви дрехи. Всичко необходимо е предвидено — в Гвиана няма да се нуждаете от нищо друго освен от това, което сме ви дали. Утре ще се качите на „Ла Мартиниер“. Ще пътуваме заедно. Нека това, че заминавате, да не ви отчайва. В Гвиана ще се чувствате по-добре, отколкото в изолаторите тук. Разрешава ви се да разговаряте, да играете, да пушите и да пеете. Докато спазвате реда, нямате основание да се боите от телесни наказания. Ще ви посъветвам да изчакате с разчистването на личните си сметки, докато пристигнем в Гвиана. Надявам се, ще разберете нуждата от сурова дисциплина на кораба. Ако между вас има такива, които смятат, че не могат да понесат пътуването по здравословни причини, нека се обадят в лазарета, където военните лекари, придружаващи конвоя, ще ги прегледат. Пожелавам ви добър път.

С това церемонията приключи.

— Е, Дега, какво мислиш?

— Добри ми Папийон, виждаш, че бях прав, като ти казвах, че най-страшната опасност за нас ще бъдат останалите каторжници. Чу ли го като каза: „Изчакайте да стигнем до Гвиана и тогава разчиствайте личните си сметки.“ Това значи много неща. Кой знае какво клане и какви убийства стават там!

— Не се бой, имай ми доверие.

Открих Франсис Бардака и го питам:

— Брат ти още ли е санитар?

— Да, той не е истински престъпник, а е заточен.

— Свържи се с него колкото се може по-бързо и му поискай да ти намери един скалпел. Ако иска пари, ще ми кажеш колко и ще платя, каквото трябва.

Два часа по-късно притежавах скалпел със здрава стоманена дръжка. Единственият му недостатък беше, че се оказа доста големичък, но при всички положения това си беше опасно оръжие. Седнах в средата на двора до клозетите и изпратих да ми доведат Галяни, защото исках да му върна патрона. Но сигурно беше трудно да го открият сред огромната тълпа от осемстотин души, които бяха изпълнили двора. Откак бяхме пристигнали например, никой не беше успял да мерне нито Жюло, нито Гиту, нито Сузини.

Това наше всекидневие имаше своите предимства. Човек живееше, говореше, принадлежеше към едно ново общество — ако то изобщо можеше да се нарече общество. Имаше толкова много неща да си кажем, да чуем, да направим, че не ни оставаше време да се замисляме. Като гледах как миналото избледнява и минава на втори план по отношение на това, което изживяваме в момента, мислех, че щом пристигнем в Гвиана, най-вероятно почти веднага ще забравим кои сме били, как сме попаднали там и кои са били причините да се провалим и че ще заживеем с единствената мисъл — как да избягаме. Оказа се, че съм сгрешил. Защото преди всичко трябваше да се справим с една друга много по-важна задача — да оцелеем. Къде бяха останали ченгетата, заседателите, процесът, съдиите, жена ми, баща ми, приятелите? Да, те всички бяха тук като живи и имаха своето място в сърцето ми, но в треската на заминаването, във възбудата от големия скок в непознатото, от новите приятелства, от разнообразните запознанства те като че ли бяха загубили предишното си значение за мен. Това, разбира се, беше само повърхностно впечатление. Когато пожелаех, можех да отворя онези вратички в съзнанието си, които водеха към всеки от тях, и те отново щяха да застанат пред мен.

Ето го, Галяни се появи. Водеха го, защото въпреки дебелите си цайси той почти не виждаше. Вече изглеждаше съвсем здрав. Приближи се и безмълвно ми стисна ръката. Рекох му:

— Искам да ти върна патрона. Сега си наред, можеш да си го носиш сам. За мен той беше много голяма отговорност по време на пътуването, пък и кой знае дали в Гвиана ще бъдем близо един до друг и дори дали изобщо ще се видим. Така че най-добре е да си го вземеш обратно. — Галяни ме изгледа с нещастен вид. — Хайде да вървим в клозета и да ти го връщам.

— Не, не го ща, дръж го ти, подарявам ти го, твой е.

— Защо, бе?

— Не искам да ме заколят заради този патрон. Предпочитам да живея без парите, отколкото да пукна заради тях. Давам ти ги, защото в крайна сметка няма причина да рискуваш живота си, за да пазиш моите мангизи. Ако рискуваш, поне да си е за твоя полза.

— Шубе те е, Галяни. Да не са те заплашвали вече? Сигурно някой те подозира, че си зареден.

— Така е. Непрекъснато ми се мъкнат по петите трима араби. Аз затова досега не бях идвал да те потърся — за да не разберат, че си имам вземане-даване с теб. Всеки път, когато отивам до клозета, независимо дали денем или нощем, един от тримата идва и застава до мен. Намерих начин да им покажа много ясно, че не съм зареден, но въпреки това те не престават да ме следят. Сигурно смятат, че съм дал патрона си на някой друг, без да знаят на кого точно, и ми ходят по стъпките, за да ме пипнат в момента, в който си го взимам обратно.

Погледнах Галяни и видях, че наистина го преследват и са му изкарали акъла. Викам:

— В коя част на двора стоят обикновено?

— Около кухнята и пералнята — казва.

— Добре, стой тука, аз ще се върна. Всъщност не, ела с мен.

Тръгнах заедно с него към арабите. Извадих скалпела от кепето си и го хванах с дясната ръка за дръжката, така че острието да остане скрито в ръкава. И наистина, като пристигнахме на мястото, ги забелязахме. Бяха четирима — трима араби и един корсиканец, който се казваше Джирандо. Веднага схванах номера — нашите хора бяха чупили корсиканеца и той веднага отишъл да изпее работата на арабите. Трябва да е знаел, че Галяни е зет на Паскал Матра и няма начин да е без патрон.

— Здрасти, Мокране, как е, върви ли?

— Върви, Папийон. А при теб как е?

— При мен не върви, мамка му. Идвам да ви кажа, че Галяни ми е приятелче. Ако нещо му се случи, ти първи ще си го отнесеш, Джирандо. И на останалите няма да им се размине. Разбирайте го, както си щете.

Мокране, единият от арабите, се изправи. Беше висок колкото мене — около метър седемдесет и четири и също толкова як. Атаката ми го беше засегнала и той тъкмо понечи да ме нападне, когато аз бързо извадих чистак новия скалпел и му рекох:

— Да не си мръднал, че те убивам като псе.

Той се сепна, че ме вижда въоръжен въпреки непрекъснатите проверки; моето държание и дължината на оръжието също го стреснаха и той каза:

— Станах, за да обсъдим въпроса, а не да се бием.

Аз знаех, че това не е вярно, но беше в мой интерес да спася авторитета му пред неговите приятели. Оставих му начин да се измъкне от положението:

— Е, хубаво, щом си станал, само за да обсъдим…

— Не знаех, че Галяни ти е приятел. Мислех, че е някой от задръстените, пък и ти трябва да ме разбереш, Папийон, когато си без мангизи, все отнякъде трябва да намериш сухо, за да можеш да духнеш.

— Така е. Ти, Мокране, имаш всички основания да се бориш за живота си. Само тук няма да пипаш. Търси другаде.

Той ми протегна ръка, аз я стиснах: Уф! Измъкнах се, слава богу! Защото, между нас казано, ако бях убил този тип, нямаше да замина на другия ден. Малко късно бях забелязал, че работата става дебела. Галяни се върна с мене. Казах му:

— Не разправяй на никого. Не искам старият Дега да ми чете конско.

Опитах се да убедя Галяни да си вземе патрона, но той пак каза:

— Утре преди тръгване.

На следващия ден обаче така хубаво се беше покрил, че аз се качих на кораба с два патрона.

Тази нощ никой от килията, в която бяхме единадесетима, не продума. Всички повече или по-малко мислехме, че това е последният ни ден на френска земя. Всеки повече или по-малко беше обхванат от мъка, че ще остави завинаги Франция и ще потегли към непозната земя и непознат живот.

Дега мълчеше. Бяхме седнали двамата до решетестата врата към коридора, защото тук подухваше малко по-свеж въздух. Чувствах се напълно объркан. Сведенията за това, което ни очакваше, бяха толкова противоречиви, че не знаех дали да се радвам, дали да тъжа или направо да се отчая.

Хората от нашата килия принадлежаха към престъпния свят. С изключение на онзи малък корсиканец, който беше роден в Гвиана. Всички те сякаш бяха загубили способността си да мислят и да реагират. Като че ли бяха онемели под тежестта на този момент. Течението в коридора изсмукваше цигарения дим от килията като облак. Трябваше да се навеждаме под тютюневите облаци, за да не ни лютят очите. Никой освен Андре не заспа. Но като се знае, че той веднъж беше губил живота си, това не трябваше да ни учудва. Отсега нататък за него всичко щеше да бъде като неочаквано намерен рай.

Животът ми минаваше бързо пред очите ми като на филм: детство в семейството, където царяха любов, учение, внимателно възпитание и благородство; полските цветя, ромоленето на ручеите, вкусът на лешниците, крушите и сливите, които растяха в изобилие в нашата градина; уханието на здравеца, който цъфваше всяка пролет пред вратата; обстановката около къщата и в нея, когато нашите си бяха у дома — всичко това пробягваше бързо пред очите ми. Беше като в говорящо кино, в което чувах гласа на бедната ми майка, която толкова ме обичаше, после гласа на баща ми — винаги нежен и внимателен, лая на татковото ловно куче Клара, което ме викаше да си играем навън; момчетата и момичетата от моето детство — другарчетата от най-хубавите моменти в моя живот… Този филм, който гледах, без да съм го пожелал, прожекцията на магическия фенер, запален против волята ми от моето подсъзнание, изпълниха нощта на очакване преди големия скок в непознатото със сладки и нежни спомени и вълнения.

Това беше и моментът да си направя равносметка. И така — бях двадесет и шест годишен, чувствах се добре, носех в корема си пет хиляди и шестстотин собствени франка и двадесет и пет хиляди, които принадлежаха на Галяни. Дега до мен разполагаше с десет хиляди. Значи можех да разчитам на четиридесет хиляди франка, защото ако Галяни не можеше да опази мангизите си тук, още по-малко щеше да се справи на кораба или в Гвиана. Той си го знаеше и затова не дойде да ме потърси. Така че можех да разполагам с неговите пари, като, разбира се, щях да го взема със себе си при бягството — все пак парите си бяха негови, трябваше и той да изкяри от тях. Щях да ги използвам за негово добро, но и аз щях да имам полза. Четиридесет хиляди бяха много пари, така че с тях щях лесно да подкупвам съучастници, други каторжници и надзиратели.

Резултатът от равносметката излезе положителен. Веднага щом пристигнехме, трябваше да избягам заедно с Дега и Галяни и това беше единственото, което трябваше да занимава мислите ми. Докоснах скалпела и усетих хладината на стоманената му дръжка. Това ме изпълни със задоволство. Притежаването на толкова страшно оръжие ми вдъхваше сигурност. Вече бях успял да изпитам въздействието му при сблъсъка с арабите.

Около три часа през нощта затворници от изолатора подредиха покрай решетката на килията единадесет моряшки торби от грубо платно, които бяха натъпкани до пръсване. На всяка от тях имаше закачен голям етикет. Успях през решетката да разгледам един от етикетите, който висеше, обърнат към нас. Прочетох: К… Пиер, тридесетгодишен, висок метър седемдесет и три, четиридесет и втора мярка, обувки номер четиридесет и едно, номер Х… Този Пиер К… беше Лудия Пиеро от Бордо, осъден на двадесет години принудителен труд заради убийство.

Той беше свястно момче, пряк и коректен човек от престъпния свят, когото познавах добре. От етикета разбрах колко старателна и добре организирана е административната система на каторгата. Нещата бяха по-изпипани дори отколкото в казармата, където си избирахме униформите на око. Тук всичко беше регистрирано, записано и всеки от нас щеше да получи дрехи по мярка. През една цепка видях, че униформата е бяла на червени вертикални райета. С подобен костюм явно не можеш да минеш незабелязан.

Насила започнах да си представям картини от процеса, съдиите, прокурора и прочие. Мозъкът ми категорично отказваше да ми се подчини и успявах да си представям само най-обикновени неща. Разбрах, че за да преживея отново онези сцени така наситено, както ги бях усещал в Консиержери и в Болийо, трябваше да бъда сам, напълно сам. Когато осъзнах това, изпитах огромно облекчение и разбрах, че комуналният живот, който ме очаква, ще породи други нужди, други реакции, други планове.

Лудия Пиеро се приближи до решетката и попита:

— Как е, Папи?

— А при тебе?

— Е, знаеш, аз винаги съм мечтал да стигна до Америките, но не можех да спестя за пътя, понеже съм комарджия. Ченгетата са помислили за мен и ми осигуряват безплатно пътешествие. Не можеш да отречеш, че имам късмет, нали, Папийон? — Говореше естествено, в думите му нямаше самохвалство. Усещаше се, че е напълно сигурен в себе си. — Това безплатно пътешествие до Америка си има своите предимства. Предпочитам да ида на каторга, отколкото да се скапвам петнадесет години в някой изолатор във Франция.

— Ако можехме да научим как ще свърши всичко това, а, Пиеро? В крайна сметка обаче да откачиш, или да се скапеш в карцера или в изолатор някъде из Франция, е много по-лошо, отколкото да пукнеш от проказа или от жълта треска — това е моето мнение.

— И моето също — каза Пиеро.

— Виж, това е твоят етикет.

Той се наведе, втренчи се, за да го прочете, и бавно засрича.

— Бързам да ги сложа тия дрехи. Имам желание да отворя торбата и да се облека — какво ще ми кажат. Така и така, вещите тук са предназначени за мене.

— Недей, бе Пиер. Изчакай един час. Не е сега моментът да си създаваме проблеми. Имам нужда от малко спокойствие. — Той разбра и се оттегли към дъното на килията.

Луи Дега ме погледна и каза:

— Това е последната нощ, малкият. Утре ще се отдалечим от нашата хубава страна.

— Нашата хубава страна няма хубаво правосъдие, Дега. Може би един ден ще намерим други страни, които няма да са хубави като нашата, но ще знаят да се отнасят по-човечно към онези, които са съгрешили.

Не знаех колко близо съм до истината. Бъдещето щеше да покаже, че съм бил прав. Отново се възцари тишината.