Анри Шариер
Пеперудата (35)

Камъкът на Драйфус

Това е най-малкият от трите Острова на спасението. По на север от останалите, той е и най-пряко изложен на вятъра и вълните. Опасан е от тясна брегова ивица, към която се спуска стръмен склон. Горе има плато и върху него са разположени кабинката на постовите и помещението за каторжниците — около дузина човека. По принцип на Дяволския остров не се изпращат криминални, а само политически затворници или заточеници.

Те живеят в малки къщички със сламени покриви. В понеделник им раздават припаси за цялата седмица. Само хляба си получават всекидневно. Около тридесет души са. Като санитар тук служи доктор Леже, който навремето бе изтровил цялото си семейство в Лион или някъде наоколо. Политическите не си месят капите с криминалните и понякога пишат до Кайен, за да се жалват от този или онзи каторжник. В подобни случаи каторжника го прибират и го връщат на Роаял.

Роаял е свързан с Дяволския посредством телеграфическа връзка, тъй като морето между двата острова често пъти е толкова бурно, че черупката от Роаял не може да преплува разстоянието и да акостира на подобието на циментов кей.

Главният надзирател в лагера (тук надзирателите са само трима) се нарича Сантори. Това е един едър и мръсен дангалак, който често носи осемдневна брада.

— Папийон, надявам се, че ще се държите добре на Дяволския остров. Не се ебавайте с мен и ще ви оставя на мира. Качете се сега в лагера и там ще си поговорим.

В помещението имаше шестима каторжници. Двама китайци, двама негри, един от Бордо и един от Лил. Първият от китайците ме познаваше добре — срещали се бяхме в Сен Лоран, където срещу него се водеше следствие с обвинение за убийство. Идваше от Индокитай и беше сред оцелелите от бунта в каторгата Пуло Кондор.

По професия бе пират. Навремето бе нападал джонки, а понякога му се бе случвало да избива целия екипаж, барабар с пътниците. Макар и изключително опасен, той умееше да се погажда с околните, да печели доверието и симпатията им.

— Как си, Папийон?

— А ти, Чанг?

— Криво-ляво. Тук сме добре. Ти ядеш с мен. Ти лягаш там, до мен. Аз готви два пъти на ден. Ти ловиш риби. Тук много риби.

В това време пристигна Сантори.

— А, вие успяхте ли да се настаните? Утре сутринта ще идете заедно с Чанг да нахраните прасетата. Той ще носи кокосовите орехи, а вие ще ги разцепвате на две с брадвата. Омекналите ще ги отделяте настрана за малките прасенца, на които още не са им поникнали зъбки. Следобед в четири повтаряте операцията. С изключение на тези два часа единия — сутрин, а другия — следобед — сте напълно свободни да правите каквото си искате на острова. Всеки, който се занимава с риболов, трябва да носи в края на деня по едно кило риба или раци на готвача ми. Така всички ще сме доволни. Устройва ли ви това?

— Да, господин Сантори.

— Знам, че по душа си беглец, но тъй като оттук е невъзможно да се чупиш, няма да ти вгорчавам живота. Нощем ви заключваме, но знам, че въпреки това някои успяват да се измъкнат. Внимавай с политическите. На всичките им хлопа дъската. Ако се доближиш до къщата им, мислят, че си дошъл да крадеш кокошки или яйца. Може да те убият или наранят, защото те те виждат, а ти тях не.

След като натъпках гушите на повече от двеста прасета, тръгнах да обикалям из острова заедно с Чанг, който го познаваше изтънко. Вървяхме по пътеката, обграждаща острова покрай морето, когато пред нас изникна старец с дълга бяла брада. Това бе един журналист от Нова Каледония, който по време на войната от 1914 година бе писал срещу французите в полза на германците. По-нататък срещнах и мръсника, наредил разстрела на Едит Кавел — английската или белгийска милосърдна сестра, която през 1917 г. бе спасила живота на няколко английски летци. Отблъскващата личност — мазна и тлъста — размахваше тояга и млатеше по една огромна змиорка, по-дълга от метър и петдесет и дебела колкото бедрото ми.

Санитарят също обитаваше една от малките къщички, предназначени по принцип само за политическите.

Въпросният доктор Леже беше як, мърляв и кокалест. Чисто бе само лицето му, обрамчено с дълги сиви коси. Ръцете му бяха осеяни със зле зараснали ранички, получени сигурно при опитите му да се задържа за скалите, докато се къпе в морето.

— Ако се нуждаеш от нещо, ела и ще ти го дам. Идвай само ако си болен. Иначе мразя да ме посещават и още повече мразя да ме заприказват. Продавам яйца, понякога пилета или кокошки. Ако тайничко теглиш ножа на някое прасенце, донеси ми един бут. Ще ти платя с едно пиле и шест яйца. След като така и така си дошъл дотук, на, вземи това шишенце хинин. В него има сто и двадесет хапчета. Сигурно си дошъл тук, за да избягаш, и ако най-случайно вземеш, че успееш, хининът ще ти трябва в джунглата.

Сутрин и вечер успявах да наловя астрономически количества барбуни. Всеки ден изпращах по три-четири кила в кухнята на копоите. Сантори сияеше — никога дотогава не бе имал такъв богат избор от риба и раци. Понякога, гмуркайки се при отлив, изваждах на брега до триста рака.

Вчера доктор Жермен Гибер дойде на острова. Тъй като морето бе спокойно, с него дойдоха комендантът на Роаял и госпожа Гибер. Тази изключителна жена стана първата представителка на своя пол, стъпила на Дяволския остров. Комендантът твърдеше, че тук не са идвали и цивилни. Можах да говоря с нея повече от час. Тя дойде с мен до пейката, на която е обичал да сяда Драйфус, за да гледа през морския простор към отритналата го Франция.

— Ако този излъскан камък можеше да ни разкаже мислите на Драйфус… — каза тя, галейки камъка. — Сигурно за последен път се виждаме, Папийон, тъй като сам ми признахте, че ще се опитате да избягате. Бог да ви помага. Ще ви помоля, преди да тръгнете, да дойдете тук на тази пейка и да докоснете камъка, който аз погалих, за да ми кажете сбогом.

— Сбогом, докторе, сбогом, госпожо — извиках след тях колкото мога по-естествено, докато черупката се отлепваше от кея. Госпожа Гибер ме гледаше с големите си очи, които сякаш ми казваха: „Не ни забравяй, защото ние винаги ще те помним.“

Пейката на Драйфус се намираше на най-високата точка в северната част на острова. Това бе една скала, увиснала на повече от четиридесет метра над морето.

Днес не ходих на риболов. Бях намерил едно място, което можеше да ми служи като естествен рибарник. В него плуваха повече от сто кила барбуни, а в едно метално бидонче, завързано с верига, бях потопил повече от петстотин рачета. Така че можех да не се занимавам с това. Разполагах с достатъчно улов, за да изпращам на доктора, да снабдявам Сантори и да изхранвам китаеца и себе си.

Течеше 1941 година. Излежавах присъдата си вече единадесета година. Бях на тридесет и пет. Най-хубавите години от живота ми изтекоха по лагери и килии. Имах зад гърба си само седем месеца пълна свобода, прекарани с моето индианско племе. Децата, които индианските ми жени заченаха от мен, сега са осемгодишни. Какъв ужас! Господи, колко бързо отминава времето! Обръщайки се назад, съзерцавах изтеклите часове и минути, понесени толкова тежко и белязали със своя знак всяка крачка от страдалческия ми път.

Тридесет и пет години! Къде останаха Монмартър, Плас Бланш, Пигал, кръчмите в Пти Жарден, булевард Дьо Клиши? Къде остана Ненет с изваяното си като икона лице и големите черни очи, които сякаш крещяха от отчаяние, когато се закани в съда: „Хич да не ти пука, скъпи, аз ще дойда и ще те намеря дори там!“? Къде ли е сега Реймон Юбер с неговото „Смятам, че ще бъдем оправдани“? Къде ли са дванадесетте глупци от съда? А ченгетата? А прокурорът? Какво ли правят баща ми, сестрите ми и техните семейства, притиснати под немския ботуш?

Толкова опити за бягство! Я чакай да преброим колко опита?

Първият беше, когато избягах от болницата, като цапардосах копоите.

Вторият беше в Колумбия, в Рио Ача. Най-хубавото ми бягство. Единственото, в което успях докрай. Защо ми беше да напускам племето си? Любовна тръпка пропълзя по цялото ми тяло. Струваше ми се, че отново усещам как се любя с двете сестри.

Третият, четвъртият, петият и шестият опит бяха в Баранкиля. Колко лош късмет извадих тогава! Как глупаво се провали бунтът по време на литургията! Недостатъчно силният динамит, панталонът на Клузио, който се закачи за ламарината! И онова бавно действащо приспивателно!

Седмия опит направих на Роаял, когато ме издаде подлецът Бебер Селие. Ако не беше той, със сигурност щяхме да успеем. Да беше си затварял мръсната уста, сега двамата с бедния ми приятел Карбониери щяхме да сме на свобода.

Последния, осми опит, направих в лудницата. Грешка, голяма грешка от моя страна. Не биваше да оставям италианеца сам да избере мястото за спускане на сала в морето. Двеста метра по-надолу към заливчето щеше да е несравнимо по-лесно.

Мястото, където несправедливо осъденият Драйфус е намерил куража да продължи да живее въпреки всичко, все за нещо трябва да ми послужи. Не бива да се признавам за победен. Ще направя нов опит.

Да, този излъскан гладък камък, надвесен над скалистата пропаст, в която яростните вълни непрестанно се разбиват, трябва да бъде за мен пример и извор на сила. Драйфус не е позволил да го смажат и до края се е борил да получи реабилитация. Вярно, имал е на своя страна Емил Зола и неговото прочуто „Аз обвинявам“. И въпреки това, ако не беше истински смел мъж, цялата тази несправедливост щеше да го накара да скочи оттук в пропастта.

Но той издържал. Не бива да падам по-долу и трябва веднъж завинаги да се откажа от идеята за бягство под девиза „свобода или смърт“. Трябва да забравя за думата смърт и оттук нататък да мисля само за успеха и свободата.

По време на дългите часове, прекарани на любимото на Драйфус място, мисълта ми ту се луташе към миналото, ту се втурваше да гради мечти за розовото бъдеще. Понякога очите ми ослепяваха от потоците светлина и платинените отблясъци по гребените на вълните. Толкова се вглеждах, уж без да виждам, в морето, че постепенно опознавах всичките въображаеми и истински капризи на гонените от вятъра вълни. Неуморимо и неумолимо море — то нападаше най-силно издадените напред скали. Обливаше ги, дълбаеше ги, като че ли искаше да каже на Дяволския остров: „Върви си, трябва да изчезнеш, защото препречваш пътя ми към Голямата земя, защото стоиш тук като барикада. Затуй ден след ден отчупвам по някое парченце от теб.“ Когато бушуваше буря, морето й се отдаваше изцяло и не само дълбаеше скалите, като отвличаше със себе си разрушените отломки, но непрестанно се стремеше да залее с вода всички ъгълчета и закътани места, да минира лека-полека огромните скали, които сякаш заявяваха: „Оттук не може да мине никой.“

И тогава открих нещо изключително важно. Точно под камъка на Драйфус вълните връхлитаха върху две издадени скали, разбиваха се и бурно се отдръпваха. Тоновете вода обаче не се разпръскваха, защото оставаха пленени между стените на широката пет-шест метра подкова, оформена от двете скали и стръмния склон зад тях. На вълната не й оставаше друг изход, освен да се върне обратно в морето.

Откритието беше много важно, защото означаваше, че ако аз скоча с една торба кокосови орехи в пропастта точно когато вълната се разбива, тя без съмнение ще ме отнесе със себе си, оттегляйки се обратно в морето.

Знаех къде да намеря необходимите ми сукнени торби — край копанята на прасетата имаше колкото щеш. В тях събирахме кокосови орехи.

Първата ми задача бе да проведа опит. При пълнолуние приливите са по-силни и вълните по-високи. Трябваше да почакам до пълнолуние. Скрих в една подводна пещера здраво зашита сукнена торба, натъпкана със сухи кокосови орехи. Бях намерил това скривалище, докато се гмурках да търся раци. В него въздух влизаше само при отлив. Торбата стоеше като закачена за тавана на пещерата.

В друга торба, привързана към кокосовите орехи, сложих камък, тежащ около тридесет и пет — четиридесет килограма. Смятах да пътувам върху две торби и тежах около седемдесет килограма — значи пропорциите бяха спазени.

Чувствах се страшно възбуден от мисълта за експеримента. Достъпът до тази част на острова бе табу. Никога никой не би предположил, че човек може да хукне да бяга тъкмо от най-бурното и съответно най-опасното място.

И все пак това бе единствената точка, от която, успеех ли да се отлепя от брега, щях да тръгна право към открито море без опасност да налетя на Роаял.

Точно оттук и от никъде другаде можех да избягам. Торбата с орехите и камъкът тежаха доста и ми беше трудно да ги нося сам. Не успявах да ги кача нагоре по вечно мократа и хлъзгава от вълните скала. Говорих с Чанг и той прие да ми помогне. Беше нарамил цял арсенал от въдици, за да може, ако ни спипат, да каже, че сме тръгнали да залагаме примки за акули.

— Давай, Чанг. Още малко и сме горе.

Кръглата луна ни осветяваше като посред бял ден. Грохотът на вълните ме заглуши.

— Готов ли си, Папийон? Хайде да пробваме с тази тук — предложи Чанг.

Вълната бе висока около пет метра и летеше към скалите като побесняла. Разби се точно под краката ни, но ударът имаше такава сила, че гребенът се разпръсна нагоре и ни измокри целите. Това не ни попречи да хвърлим торбата при следващата вълна, като уцелихме центъра на водовъртежа, който се оформяше точно преди оттеглянето й. Торбата бе отнесена навътре в морето леко като перце.

— Ето че се получи, Чанг.

— Чакай да видим дали няма да се върне.

Едва изтекоха пет минути и аз отчаян видях как моята торба се връща обратно, носена на гребена на страшна вълна, висока около седем — осем метра. Тежестта на камъка не значеше нищо за огромната водна маса. Кокосовите орехи бяха кацнали върху носа й, точно пред пяната, и вълната ги запокити с нечувана мощ обратно там, където ги хвърлихме преди малко. Торбата се разби върху отсрещната скала, разкъса се и орехите се разлетяха на всички страни, а камъкът бързо потъна.

Мокри до кости — тъй като вълната буквално ни обля и ни събори, но, слава Богу, назад върху земята, а не в пропастта, изподрани и изтощени, двамата с Чанг хукнахме, колкото можем по-бързо, надалеч от прокълнатото място, без дори да погледнем отново към морето.

— Лошо, Папийон, лоша идея да бяга от Дявола. По-добре от Роаял. Там от южна страна по-лесно бяга.

— Да, но едно бягство от Роаял ще бъде открито след максимум два часа. И тъй като торбата с орехите не разчита на друго ускорение освен на естественото движение на вълните, трите кораба на острова ще могат лесно да ме настигнат. А тук, първо на първо, не разполагат с кораб, второ, ще имам пред себе си цялата нощ, преди изобщо да разберат, че съм изчезнал, и, трето, лесно ще повярват, че съм се удавил по време на риболов. Ако тръгна в бурно време, нито една лодка няма да е в състояние да доплува дотук. Значи Дяволският остров е идеалното място за бягство. Но кой е идеалният начин?

По обяд слънцето тежко надвисна върху ни. Тропическата жега създаваше чувството, че мозъкът ти ей сега ще кипне. Всяка живинка, поникнала тук, но неизрасла достатъчно, за да се справи с адския пек, просто изгаряше. Всяка локва с морска вода, ако не беше достатъчно дълбока, се изпаряваше за няколко часа, оставяйки след себе си бял пласт от сол. Въздухът танцуваше в маранята. Да, въздухът буквално се движеше пред очите ми и пречупените през него отблясъци от морето палеха клепачите ми. И въпреки това, седнал върху камъка на Драйфус, аз продължавах да изучавам вълните. И в един момент забелязах какъв глупак съм бил.

Онзи огромен воден масив, издигнал се два пъти по-високо от останалите, който разби торбата върху скалите, се повтаряше само веднъж на седем вълни.

От обяд до залез-слънце наблюдавах дали не става дума за случайност или каприз, дали периодичността и формата на Голямата вълна не се променят.

Не, Голямата вълна нито веднъж не закъсня и не избърза. След шест вълни, високи от по шест метра, някъде на триста метра от брега се оформяше Голямата вълна. Втурваше се към скалите, изправена като колона. Колкото повече се приближаваше, толкова по-висока и масивна ставаше. За разлика от предишните гребенът й бе почти без пяна. Грохотът й също бе особен — напомняше за далечна гръмотевица. Когато се разбиваше между двете скали и хукваше да се изтегля обратно, тя сякаш в един момент се задушаваше, заклещена в подножието на склона, тъй като носеше много повече вода от останалите. Нужни бяха десет-петнадесет секунди, за да могат създадените в подковата водовъртежи да намерят обратния изход и да се оттеглят, изскубвайки по пътя си огромни камънаци, които след това влачеха напред-назад с адски грохот.

Натиках десетина кокосови ореха в една торба, вързах към тях камък от около двадесет кила и щом Голямата вълна се разби под краката ми, ги хвърлих в нея.

Не успях да ги проследя, тъй като в пропастта имаше твърде много пяна, но за една секунда мярнах вързопа, който водата буквално засмука навътре в морето при изтеглянето си от подковата. Тази торба не се върна. Шестте последвали вълни нямаха достатъчно сила да я запокитят обратно към брега, а когато седмата започна да се оформя на тристатина метра от скалите, кокосовите орехи вече бяха отнесени далеч от опасната зона. Така и не ги видях повече.

Преизпълнен с радост и надежда, тръгнах обратно към лагера. Най-после бях открил идеалния начин да изляза в открито море. Този път нямаше място за случайности. Щях да направя още един по-сериозен опит, възможно най-близък до реалността: две торби с орехи, завързани здраво една за друга, и прикрепена върху тях седемдесеткилограмова тежест, разпределена между два-три камъка. Разказах всичко на Чанг. Новото ми приятелче — малкият китаец от Пуло Кондор, слушаше обясненията ми най-старателно.

— Добре, Папийон. Мисля, че си на прав път. Аз тебе помогне за истинския опит. Чакаме осемметров прилив. Скоро равноденствие.

И така, Чанг ми помогна — изчакахме високия прилив в нощта на равноденствието и хвърлихме в центъра на прословутата вълна двете торби с кокосови орехи, натоварени с три камъка, играещи ролята на моите седемдесет кила.

— Ти как нарече малко момиче, което спаси на Сен Жозеф?

— Лизет.

— Ние наречем вълната, дето един ден ще те отнесе, Лизет. Съгласен?

— Съгласен.

Лизет пристигна с шума на бърз влак, нахлуващ в закрита гара. Оформи се на повече от двеста и петдесет метра от брега и се втурна към нас, изправена като стръмен склон, увличайки след себе си все повече вода. Беше наистина потресаваща гледка. Разби се с такава сила, че ние с Чанг едва не бяхме пометени от скалата, а торбите с кокосови орехи паднаха сами в пропастта. Слава Богу, за една десета от секундата ние си дадохме сметка, че не бихме могли да се задържим горе и се метнахме назад. Този ход не ни спаси от измокрянето, но благодарение на него не паднахме като чували в пропастта. Опита извършихме в десет сутринта. Не поемахме никакъв риск, тъй като в същото време тримата копои бяха заети да правят обща инвентаризация на другия край на острова. Торбите отплуваха, можехме ясно да ги различим, докато се отдалечаваха от брега. Дали разбитата вълна ги бе отнесла отвъд гнездото, в което се оформяше следващата й посестрима? Не повторихме опита, за да проверим с пълна точност. Шестте вълни след Лизет не успяха да уловят устремения към открито море товар. В това време се оформи и тръгна напред нова Лизет. Тя също не върна обратно торбите. Бяха се измъкнали от сферата на нейното влияние.

Бързо се изкатерихме до камъка на Драйфус, за да се опитаме да ги зърнем още веднъж, и на четири пъти с радост забелязвахме как се издигат върху гребените на вълните, но не по посока към Дяволския остров, а на запад. Експериментът можеше без съмнение да се нарече сполучлив. А аз щях да поема напред към голямата авантюра, яхнал гърба на Лизет.

— Ето я, погледни! — Едно, две, три, четири, пет, шест… и ето я Лизет насреща.

На това място, под камъка на Драйфус, морето винаги бе бурно, но днес настроението му беше особено лошо. Лизет се носеше напред с типичния си грохот. Струваше ми се по-огромна от когато и да било, като че ли специално днес събираше в основата си още по-страшни водни масиви. Чудовищната маса се нахвърли върху двете скали по-бързо и по-сърдито от когато и да било. И когато се разби и забуча, заклещена между камъните, ударът отекна по-заглушително от обикновено — ако това изобщо бе възможно.

— И ти искаш двамата да скочим тук? Е, приятелче, избрал си чудничко място. Но без мен. Вярно е, че искам да избягам, но не и да се самоубивам.

Силвен изглеждаше силно впечатлен от запознанството си с Лизет. Беше дошъл на Дяволския остров преди три дни и аз, естествено, му предложих да тръгне с мен. Щяхме да си приготвим по един сал за всеки. Ако приемеше, щях да имам спътник на континента и другар в бягството оттам нататък. Не е весело да оставаш сам в джунглата.

— Не се стряскай предварително. Признавам, в началото всеки мъж е склонен да отстъпи. И все пак това е единствената вълна, способна да ни завлече толкова навътре, че останалите да не могат да ни върнат обратно.

— Успокой се, виж, ние опитахме — додаде Чанг. — Сигурна работа. Веднъж да тръгнеш, не можеш се върна на Дявола, нито ще идеш на Роаял.

Мина цяла седмица, докато убедя Силвен. Той беше яко момче — целият в мускули, висок метър и осемдесет, с хубаво тяло на атлет.

— Добре, приемам, че вълната ще ни отвлече достатъчно навътре. Но колко време ще ни е нужно след това, за да стигнем до континента, разчитайки единствено на приливите и отливите?

— Искрено казано, Силвен, не зная. Отклонението може да е повече или по-малко голямо в зависимост от времето. Вятърът малко ще ни влияе, защото ще бъдем потопени във водата. Но ако морето е бурно и вълните силни, ще бъдем отнесени към джунглата по-бързо. Седем-осем, максимум десет прилива и отлива трябва да успеят да ни изхвърлят на брега. Значи като броим и отклоненията, ще ни трябват някъде между четиридесет и осем и шестдесет часа.

— Как ги преброи?

— От островите до брега по права линия има не повече от четиридесет километра. С отклонението се получава нещо като хипотенуза на правоъгълен триъгълник. Погледни посоката на вълните. В общи линии ни предстои да изминем от сто и двадесет до сто и петдесет километра максимум. Колкото повече се приближаваме до брега, толкова по-силно ще ни тласкат към него вълните. Така, както гледаш, нали не си мислиш, че една отломка може да изминава повече от пет километра в час?

Силвен ме гледаше и внимателно се вслушваше в обясненията ми. Симпатичният дългуч изглеждаше умно момче.

— Вярно, признавам, че не говориш необмислени приказки. Ако нямаше отливи, които да ни отвличат към открито море, щяхме да пристигнем за по-малко от тридесет часа. Но като вземем предвид отливите, излиза, че си прав — ще ни трябват някъде между четиридесет и осем и шестдесет часа.

— Убедих ли те да тръгнеш с мен?

— Почти. Да предположим, че сме стигнали до континента и сме вече в джунглата. Какво ще правим?

— Трябва да се доближим до околностите на Куру. Там има няколко големи селища — на риболовци, на търсачи на злато, събирачи на каучук. Трябва да се приближим към тях внимателно, защото в близост се намира и каторжнически лагер. В джунглата не може да няма оставени ориентири, които да сочат пътя към лагера на китайците, наречен Инини. Ще се наложи да пипнем някой каторжник или местен негър и да го принудим да ни заведе дотам. Ако се държи добре по пътя, ще му дадем петстотин кинта и ще го пуснем да се прибира. Ако попаднем на каторжник, ще го принудим да бяга с нас.

— И какъв дявол ще търсим в Инини — този лагер за индокитайци?

— Братът на Чанг живее там.

— Да, мой брат там. Той бяга с вас, той намери лодка и провизии. Когато вие срещне Кюик-Кюик, вие уредени за бягство. Китаец никога не става кука. Вие хване който и да е жълт в джунгла и му говори за Кюик-Кюик. Той предупреди.

— Защо го наричат Кюик-Кюик твоето братче? — попита Силвен.

— Аз не знае, французин го кръстил така — отвърна Чанг и добави. — Внимание. Щом вие почти стигне до континента, срещне по пътя си тиня. Никога да не стъпвате върху тиня. Тя вас погълне. Ще чака друг прилив да ви изтика до джунглата, за да се хване за лиани и клони на дърва. Инак край с вас.

— О, да, Силвен, никога не бива да стъпваш в калта около брега, колкото и близо да ти се струва твърдата земя. Трябва да изчакаш, докато имаш възможност да се захванеш за клони или лиани.

— Добре, Папийон. Реших се.

— Двата сала ще бъдат съвсем еднакви и тъй като тежим приблизително еднакво, разстоянието помежду ни няма да е много голямо. Но човек никога не знае. Какво да правим, ако се загубим? Оттук Куру не се вижда. Но по време на престоя си на Роаял не може да не си забелязал, че по пътя за Куру, някъде на двадесетина километра преди него, има бели скали, които ясно се открояват при ярко слънце.

— Да.

— Това са единствените скали по продължение на целия бряг. Около тях, докъдето ти поглед стига, са все блата. Скалите са бели, защото птиците непрекъснато ги цвъкат. Там се събират хиляди птици, но човешки крак не е стъпвал, така че мястото може да ни послужи за убежище. Ще спрем да се съвземем, преди да тръгнем към джунглата. Ще се храним с яйца и донесени от брега кокосови орехи. Няма да палим огън. Първият, който пристигне, ще чака другия.

— В продължение на колко дни?

— Пет. Всеки от нас ще успее да стигне до явката в рамките на пет дни.

Двата сала бяха готови. Подсилихме торбите, за да са по-устойчиви. Поисках от Силвен да се забавим с десетина дни, за да потренирам плаване върху чувал с орехи. Той също тренираше. Всеки път си давахме сметка какви огромни усилия са нужни, за да се задържиш върху чувала, когато вълната се опита да го преобърне. При всеки удобен случай щяхме да полягаме. Но трябваше да внимаваме да не заспим, тъй като, паднеш ли веднъж в морето, може изобщо да не успееш да докопаш чувала си отново. Чанг ми изработи непромокаема торбичка, в която да държа цигарите и кибрита си. Всеки от нас щеше да вземе със себе си по десет допълнителни ореха. Млякото и месото им щяха да ни помогнат да понасяме глада и да утоляваме жаждата си. Сантори май разполагаше с нещо като кожен мех за вино. Не го използваше никога. Чанг, който от време на време ходеше в дома му, щеше да се опита да го тафне.

Бягството бе насрочено за неделя, десет вечерта. При пълнолуние приливът се качваше до осем метра. Лизет щеше да блести в пълна сила. В неделя сутринта Чанг щеше да нахрани прасетата сам. Аз възнамерявах да спя цялата събота и цялата неделя. В десет вечерта, когато смятахме да тръгнем, отливът щеше да е започнал преди два часа.

Беше невъзможно двете торби да се откъснат една от друга в морето. Бяха овързани с плетени въжета от кълчища, с месингови жици, зашити една за друга с дебела корда. Бяхме намерили по-големи торби и бяхме обърнали отворите им един към друг. Така че кокосовите орехи също не можеха да изпаднат.

Силвен не спираше да се упражнява, а аз използвах малките вълни като масажисти — влизах в морето и ги оставях да се разбиват върху бедрата ми в продължение на часове. Непрекъснатият натиск на водата върху мускулите ми, както и усилията, които правех, за да се задържа прав, ми помогнаха да развия железни мускули.

В един изоставен кладенец на острова намерих желязна верига, дълга около три метра. Омотах я с въжетата, които свързваха двете ми торби. През халките прокарах голям винт. Ако усетех, че повече не издържам, щях да се привържа за сала с веригата. Така може би щях да успея да поспя, без да рискувам да падна във водата и да изгубя торбите. В случай че вълните ги преобърнеха, щях да се събудя от падането си във водата и бързо да се кача обратно върху сала.

— Е, Папийон. Остават ни само три дни.

Двамата седяхме на камъка на Драйфус и се взирахме в Лизет.

— Да, Силвен, остават ни само три дни. Аз вярвам, че ще успеем, а ти?

— Сто на сто, Папийон. Във вторник вечерта или сряда сутринта вече ще сме в джунглата. И тогава каквото сабя покаже!

Чанг подготви орехите, които взимахме за провизии. Освен ножовете си взимахме по една брадвичка, открадната от склада със сечивата.

Лагерът Инини се падаше на изток от Куру. Можехме да сме сигурни, че отиваме към него, само ако се движехме сутрин с лице към слънцето.

— Понеделник сутринта Сантори луд ще полудее — предрече Чанг. — Аз каже, че вие с Папийон изчезнали чак в понеделник в три следобед, когато копой спре да почива.

— А защо да не пристигнеш при тях тичешком и да кажеш, че някоя вълна ни е отнесла, докато сме били на риболов?

— Аз усложнения не иска. Аз каже: „Шефе, Папийон и Стефан днес не дошли да работят. Аз сам хранил прасетата.“ Толкоз. Нищо повече, нищо по-малко.