Анри Шариер
Пеперудата (23)

Арабинът и мравките

В помещението имаше двама вечно мрачни мълчаливци, които с никого не разговаряха. Ходеха залепени като сиамски близнаци и си шепнеха помежду си така, че другите да не могат да ги чуят. Веднъж почерпих единия от тях с американски цигари, подарени ми от Сиера. Той поблагодари и запита:

— Франсоа Сиера приятел ли ти е?

— Да, най-добрият ми приятел.

— Добре тогава, ако нещата тръгнат зле, един ден ще ти изпратим по него завещанието си.

— Какво завещание, бе?

— Разговаряхме с другаря ми и решихме, ако ни осъдят на гилотина, да ти оставим патрона с парите си, за да можеш отново да избягаш. Ще го дадем на Сиера и вече той ще има грижата.

— Мислите, че ще ви осъдят на смърт?

— Почти сигурно е. Шансът да се измъкнем е много малък.

— Щом гилотината ви е в кърпа вързана, защо ви държат в общото помещение?

— Изглежда се боят да не се самоубием, ако ни сложат в изолатори.

— Да, може и така да е. А в какво точно ви обвиняват?

— Хвърлихме един арабин на мравките човекоядци. Споделям го с теб, защото за жалост следователите разполагат с необорими доказателства. Всъщност пипнаха ни на местопрестъплението.

— И къде стана случката?

— На 42-ри километър, в Лагера на смъртта зад залива Спаруин.

Другарят му се приближи към нас. Беше от Тулуза. Предложих му една американска. Той седна с лице към мен и заговори.

— Никога не сме се интересували от мнението на другите, но сега искаме да знаем какво мислиш ти за цялата тази история.

— Хвърлил си на мравките жив човек, пък макар и арабин. Как искаш да отсъдя дали си бил прав или не, без да познавам подробностите? Трябва да науча цялата история, за да мога да си изградя мнение.

— Ще ти разкажа всичко от А до Я — рече онзи от Тулуза. — Лагерът на 42-ри километър е дървосекачески и се намира на четиридесет и два километра от Сен Лоран. Тамошните каторжници са задължени всеки ден да изсичат по един кубически метър твърда дървесина. Всяка вечер в края на работния ден ти трябва да стоиш и да чакаш в джунглата до добре подредената купчина с изсечените от теб дърва. И надзирателите минават със своите арабски подлоги да проверят дали си си изпълнил задачата. Всяка преброена от тях треска се обозначава с червена, зелена или жълта боя — различно за различните дни. Приемат изработеното само ако е истинска твърда дървесина. За да се справяме по-добре, обикновено работим по двама. Често се случва да не успеем да си изпълним нормата. При това положение те пращат в килията без вечеря, сутринта не ти дават закуска и после искат от теб да изпълниш остатъка от вчерашната норма плюс днешната. Така можеш да пукнеш като куче.

— С всеки ден отслабвахме все повече и вече не бяхме в състояние да вършим каквато и да било работа. Отгоре на всичко на нас ни пратиха допълнителен пазач, който се оказа не надзирател, а арабин. Идваше с нас на дървосекаческата площадка, настаняваше се удобно с бича си от волска жила между краката и започваше да ни псува. Ядеше, като мляскаше с пълна уста, за да ни прави скомина. Абе непрекъснато мъчение. Всеки от нас имаше патрон с по три хиляди франка, с които мислехме да се чупим. Един ден решихме да подкупим арабина, но стана още по-лошо. За щастие помисли, че имаме само един патрон. Системата му беше проста — за петдесет франка ни оставяше да крадем от събраната предишния ден купчина, сред която винаги се намираха неотбелязани с боя дървени трупчета. Така криво-ляво си изпълнявахме нормата. По петдесет, по сто — измъкна ни почти две хиляди.

— Надзирателите като видяха, че сме започнали да се справяме, си прибраха арабина. Решихме, че след като ни е изстискал толкова пари, няма да ни издаде и продължихме по старата система. Един ден обаче онзи тайно ни проследил по петите, за да разбере дали крадем дърва. В момента, в който ни пипна, изскочи насред джунглата: „А така! Ти пак краде и не плаща! Ако ти на мене не даде петстотин франка, аз тебе издава.“ Решихме, че само ни заплашва и му отказахме. На следващия ден онзи пак се появи. „Плащаш, или още довечера в карцер.“ Отказахме повторно. Следобед арабинът пристигна с копоите. Беше ужасно, Папийон! Съблякоха ни чисто голи, заведоха ни при купчините, от които бяхме крали, и онези диваци не без помощта на волския бич ни накараха тичешком да развалим нашите купчини и да върнем всичко взето на мястото му. Тази корида трая два дни, в които не ни позволяваха нито да ядем, нито да пием. Често се срутвахме на земята. Арабинът ни вдигаше на крака с бича си или с ритници. Накрая се проснахме и двамата, просто не можехме повече. И знаеш ли какво направи онзи изверг, за да ни накара да се изправим? Грабна едно гнездо на диви оси, от ония дето жилят като огън. Отсече клона, на който гнездото висеше, и го хвърли върху нас. Полудяхме от болка и не само скочихме на крака, а дори хукнахме с пълна сила. Невъзможно е да ти опишем страданията си. Знаеш колко боли от едно ужилване. Е, представи си, че си покрит с петдесет-шестдесет. Всичко по нас гореше жестоко.

— Хвърлиха ни в една килия за десет дни, без да ни лекуват, само на хляб и вода. Раните зверски ни боляха най-малко три дни, дори след като ги препикахме. Лявото ми око, в което се бяха впили десетина оси, изтече. Когато ни върнаха на дървосекачната площадка, останалите каторжници искаха да ни помогнат. Решиха, че всеки от тях ще ни дава по едно парче дървесина. Това кажи-речи изпълваше една норма и много ни облекчаваше, защото за нас двамата оставаше само една. В началото дори с това се справяхме трудно, но все пак успявахме. Лека-полека силите ни се възвърнаха. Гледахме да се храним добре. Идеята да отмъстим на арабина, като го дадем на мравките, ни хрумна случайно. Веднъж, докато търсехме суха дървесина, попаднахме на огромен мравуняк с месоядни мравки, които разкъсваха сърничка, голяма колкото коза.

— Онази гад продължаваше да наобикаля дървосекачната площадка и един хубав ден го цапнахме с дръжката на брадвата и както беше в безсъзнание, го закарахме при мравуняка. Съблякохме го и го вързахме, легнал на земята, за дънерите на две дървета. Използвахме дебелите въжета, с които се привързваха купчините с нарязани дърва.

— Направихме му няколко рани на различни места с брадвата. Натъпкахме устата му с трева и отгоре турихме една кърпа, за да не може да вика. И зачакахме. Мравките го полазиха едва след като разровихме гнездото им с пръчка. Тръснахме някои от тях върху него.

— Не мина много време и вече хиляди от тях го заръфаха. Ти виждал ли си месоядни мравки, Папийон?

— Не, никога. Виждал съм само онези големите черни мравки.

— Тия са дребнички и червени като кръв. Отскубват мънички парченца плът и ги влачат в мравуняка си. Ние страдахме от осите, но представи си какво е изживял онзи, разкъсан жив от хиляди мравки. Агонията му продължи два пълни дни и половина. Изядоха очите му за двадесет и четири часа.

— Признавам, че отмъщението ни беше безмилостно, но трябва да се има предвид какви мъки ни причини той самият. Бяхме оживели само по случайност. Останалите араби и надзирателите естествено се втурнаха да издирват арабина и веднага предположиха, че ние имаме пръст в изчезването му.

— В това време ние изкопахме зад един гъсталак дупка, където да скрием останките му. Все още не бяха открили и следа от арабина, когато един копой се натъкна на дупката. Проследил ни и видял, че ние я копаем. Това ни погуби.

— Една сутрин, непосредствено след началото на смяната, отидохме да отвържем арабина и го привлякохме към готовия ров. Не можехме да носим останките му, защото щяха и нас да ни изпохапят — тялото му все още беше покрито от мравки, макар всъщност от него да бе останал почти само скелетът. И така се натъкнахме на трима араби и двама надзиратели. Те търпеливо чакаха да ни пипнат точно в момента, в който го заравяхме.

— Това е. Сега твърдим, че сме го дали на мравките едва след като сме го убили. Обвинението обаче представи медицинско свидетелство, че по тялото не е намерена следа от смъртоносна рана. Прокурорът поддържа версията, че сме го оставили в мравуняка жив.

— Защитава ни един от копоите — тук надзирателите често играят ролята на адвокати. Той твърди, че ако съдията повярва на нашата история, може би ще си спасим главите. Ако не — свършено е с нас. Искрено казано, нямаме голяма надежда. Ето защо ние с другаря ми те избрахме за наш наследник.

— Да се надяваме, че няма да се наложи да ви наследявам — желая това от все сърце.

Запушихме и те ме погледнаха в очакване: „Е, какво ще кажеш?“

— Слушайте, момчета, виждам, че искате да чуете отговора на въпроса, който ми зададохте в началото — как преценявам постъпката ви от човешка гледна точка. Искам да попитам само още нещо — то няма да повлияе на окончателното ми мнение. Какво мисли мнозинството в нашето помещение и защо вие никога не разговаряте с останалите?

— Повечето смятат, че е трябвало да го убием, а не да го даваме жив на мравките. Мълчим си, защото преди време имаше възможност да избягаме всички, ако се разбунтуваме, но другите не приеха.

— Сега ще ви кажа какво мисля, момчета. Добре сте сторили, че сте му върнали тъпкано онова, което ви е причинил. Номерът с гнездото на осите е непростим. Ако ви осъдят на гилотиниране, искам от вас в последния си миг да мислите само за едно: „На мен ще ми отрежат главата и цялата операция ще трае тридесет секунди — от момента на завързването до падането на ножа. Неговата агония продължи шестдесет часа. Значи ние сме победителите.“ Що се отнася до хората в помещението, не мога да преценя дали сте прави, или не. Вие сте си мислили, че бунтът в този момент ще доведе до общо бягство, а останалите са били на обратното мнение. От друга страна, при бунт нищо не ти гарантира, че няма да се наложи да убиеш някого, без да си имал предварително подобно намерение. Доколкото виждам, единствените тук, заплашени от смъртна присъда, сте вие и братята Гравий. А различното положение на хората ги кара да реагират по различен начин.

Задоволени от разговора ни, двамата нещастници отново се оттеглиха в мълчанието си, което бяха нарушили, за да ми се изповядат.