Анри Шариер
Пеперудата (21)

Опити за бягства в Баранкиля

В шест сутринта осем войници и двама ефрейтори, предвождани от лейтенант, ни туриха белезниците, качиха ни на военен камион и — хайде към Баранкиля. Изминахме сто и осемдесетте километра дотам за три часа и половина. В десет сутринта вече бяхме в затвора, наречен „Осемдесет“ на улица „Меделин“. Толкова усилия, за да не стигнем дотук, и ето на! Градът беше важен център. Първо по значение колумбийско пристанище на Атлантическия океан, разположено на делтата на голямата река Магдалена. Що се отнася до затвора — и той беше сериозна работа: четиристотин затворници и около сто надзиратели. Европейски тип организация. Заобикаляха го две огради, високи по осем метра.

Посрещна ни цялото ръководство на затвора, воглаве със самия му директор дон Грегорио. Затворът имаше четири двора, разделени на два по два от продълговат параклис, който служеше и за място за срещи на затворниците с посетителите им. Пратиха ни при най-опасните. При пребъркването намериха моите двадесет и три хиляди песос и стрелите. Сметнах за свой дълг да известя директора, че са отровни — факт, който не ни осигуряваше репутацията на добри момчета.

— Даже отровни стрели носят тия французи!

Настъпи най-съдбоносният момент от цялата ни авантюра. Защото именно тук щяха да ни предадат обратно на френските власти. Да, Баранкиля, която за нас се свеждаше само до огромния си затвор, беше решаващият кръстопът. Трябваше да се измъкна оттук на всяка цена, независимо от трудностите. Трябваше да заложа всичко за всичко.

Килията ни се намираше насред двора. Всъщност не беше килия, а истинска клетка — поддържан от дебели метални пръти циментов покрив, а в единия от ъглите — клозет и мивка. Останалите стотина затворници бяха разпределени в килии, издълбани в самите стени на двора. Зарешетените отвори на килиите им имаха метални навеси, които да пазят от поройните дъждове. Само ние — шестимата французи в клетка, бяхме денонощно изложени пред погледите на всички останали и най-вече на надзирателите. Прекарвахме деня си на двора, голям приблизително двадесет на четиридесет метра, където можехме да стоим от шест сутринта до шест вечерта. Беше ни разрешено да влизаме и излизаме от клетката когато ни скимне. Не ни забраняваха да говорим, да се разхождаме и дори да се храним извън нея.

Два дни след пристигането ни събраха и шестимата в параклиса, където ни очакваха директорът, няколко полицаи и седем-осем фоторепортери.

— Вие ли сте избягали от френската каторга в Гвиана?

— Никога не сме отричали това.

— Какви са престъпленията, заради които сте получили толкова тежки присъди?

— Това няма никакво значение. Важното е, че не сме извършвали нарушения на колумбийска територия и че вашата нация не само ни отказва правото да започнем живота си отначало, но и предоставя полицията си в услуга на френското правителство.

— Колумбийските власти смятат, че не е редно да ви приемат тук.

— Ами чудесно — лично аз и двама от другарите ми и така и така бяхме решили да търсим подслон в друга страна. И тримата бяхме задържани при опит да излезем в открито море, а не да слезем на ваша земя. Напротив, полагахме всички възможни усилия, за да се отдалечим от нея.

— Между другото, французите са почти всички католици като нас — подхвърли представител на католическия вестник.

— Може и да се наричате католици, но съвсем не постъпвате по християнски.

— В какво ни упреквате?

— В това, че помагате на ключарите, които ни преследват. Нещо повече — в момента вие вършите тяхната работа. Лишихте ни от лодката, която ни принадлежеше, и от всички останали вещи, подарени ни от католиците в Кюрасао и по-точно от благородния епископ Иреней дьо Брюн. Не приемаме отказа ви да ни дадете възможност да се преродим. Отгоре на всичко не ни оставяте да продължим сами пътя си към други страни, които може би ще проявят повече доверие към нас. Ето в това ви упрекваме.

— Сърдите се на колумбийците?

— Не на самите колумбийци, а на полицейския и съдебния апарат.

— Какво точно имате предвид?

— Всяка грешка може да бъде поправена при добро желание. Оставете ни да продължим пътя си.

— Ще се опитаме да направим нещо за вас.

Върнахме се обратно в двора и Матюрет каза:

— Е, проумя ли най-после? Този път няма място за илюзии, приятелю! Дълбоко сме загазили и няма да се измъкнем лесно.

— Приятели мои, не зная дали имаме повече шанс, ако действаме заедно, затова нека оттук нататък всеки да постъпва така, както смята за най-правилно. Що се отнася до мен, аз непременно ще се измъкна от прочутия „Осемдесет“.

В четвъртък ме повикаха в параклиса, където ме очакваше около четиридесет и пет годишен добре облечен мъж. Вгледах се в него. Удивително ми заприлича на Луи Дега.

— Ти ли си Папийон?

— Да.

— Аз съм Жозеф, братът на Луи Дега. Прочетох за теб във вестника и дойдох да те посетя.

— Благодаря.

— Виждал ли си брат ми там в каторгата? Познаваш ли го?

Разказах му всичко за Дега до момента на раздялата ни в болницата. Той ми каза, че брат му бил пратен на Островите на спасението — новината за това пристигнала от Марсилия. Можехме да се срещаме в часовете за посещения всеки четвъртък и неделя. Каза, че в Баранкиля живеели дузина французи, дошли тук да си търсят късмета заедно с жените си. Всички те действали като сводници в един от кварталите на града, където двадесетина французойки били заети да поддържат реномето на нашата високоразвита и изискана проституция. Разбирах за какво става дума — мъжете и жените, упражняващи своите стари като света умения и начин на живот, са едни и същи, независимо дали ги срещаш в Кайро или в Ливан, в Англия или Австралия, Буенос Айрес или Каракас, в Сайгон или Бразавил.

Жозеф Дега ми извести нещо важно: френските сводници в Баранкиля били много притеснени. Бояли се, че нашата поява в местния затвор ще разруши спокойствието им и ще нанесе вреда на процъфтяващата им търговия. Ако един или повече от нас успеят да избягат, полицията ще хукне да ги търси първо във френските „домове“, дори беглецът никога да не е помислял да се скрие там. Така собствениците рискуваха доста неприятни разкрития — фалшиви документи, изтекли разрешителни за престой и прочие. Издирванията на бегълците непременно щяха да предизвикат проверки на документите и визите. А някои от жените и дори от мъжете щяха да се сблъскат със сериозни неприятности, ако измамите им бъдеха разкрити.

Ето че бях добре информиран. Братът на Дега добави, че лично той е готов на всичко, за да ми помогне, и че ще идва да ме вижда всеки четвъртък и неделя. Поблагодарих на смелчагата, който впоследствие ми доказа, че е бил напълно искрен в обещанията си. Пак от него научих, че според вестниците, Франция била получила съгласие за екстрадирането ни.

— Е, господа, имам някои новини за вас.

— Казвай! — извикаха останалите петима в хор.

— Първо на първо, място за илюзии няма. Екстрадирането ни е уредено. От Френска Гвиана ще пратят специален кораб, който ще ни върне там, откъдето идваме. Второ, присъствието ни тревожи нашите сънародници, бачкащи тук като сводници. Човекът, който ме посети, е различен. Лично на него не му пука от последствията, но другарите му се боят, че ще си имат неприятности, ако някой от нас избяга.

Ония се разхилиха. Решиха, че се шегувам. „Ама моля ви се, господин Голям Акъл, ще ми разрешите ли да побягна?“ — разлигави се Клузио.

— Стига! Ако се появи някоя курва, да й кажете да не идва повече, ясно ли е?

— Добре.

Както вече казах, в нашия двор живееха стотина колумбийски затворници. Те далеч не бяха загубеняци. Сред тях се намираха истински, и то много добри крадци, умели фалшификатори, гениални мошеници, специалисти по въоръжени нападения, търговци на наркотици и няколко наемни убийци — често срещана в Америките професия, която се усъвършенства с много упоритост и е обикновено в услуга на богаташи, политици и преуспели бандити.

Бяхме шарена компания. Имаше всякакви — от африканско черните сенегалци до златистите мартиниканци, от меденочервени лица с дръпнати очи и гладки виолетово-черни коси до представители на чисто бялата раса. Установявах запознанства, опитвах се да преценя какви са възможностите и волята за бягство на няколко мои избраници. Повечето от тях приличаха на мен — очакваха или вече бяха получили големи присъди и живееха с непрекъсната мисъл за бягство.

По четирите стени на правоъгълния двор минаваше силно осветена нощем пътека, а на четирите ъгъла се издигаше по една кула, в която стоеше часовой. Денонощно бяхме наблюдавани от четиримата часовои върху стената, а в двора при параклиса стоеше още един — пети, невъоръжен. Хранеха ни добре, пък и някои от затворниците продаваха допълнително ядене, кафе и местни плодови сокове — портокал, ананас, папая — все неща, които получаваха отвън. От време на време някой от тези дребни търговци ставаше жертва на удивително ловки въоръжени атаки. Преди да е успял да осъзнае какво става, той се озоваваше със затъкната уста и опрян в гърлото или в слабините нож, готов да се вреже в него при най-малкото движение. Така жертвата се лишаваше от припечеленото само за секунда. Удар с юмрук по тила, преди да му отпушат устата. Свидетели никога нямаше. Понякога ограбеният прибираше стоката си — хлопваше кепенците на „магазина“ си и тръгваше да търси нападателя. Ако го откриеше, следваше бой — обикновено с ножове.

Двама колумбийски крадци дойдоха при мен с предложение. Изслушах ги внимателно. В града според тях имало крадци полицаи. Уговаряли съучастниците си по време на обиколка из поверения им квартал и после правели нападения.

Двамата, изглежда, бяха наясно с нещата и заявиха, че има голяма вероятност през идната седмица именно някой от тези крадци да пази вратата на параклиса. Трябваше чрез посетителя си да си набавя револвер. Полицаят щял лесно да се съгласи да изиграе ролята на „принуден“ и да почука на другия изход на параклиса, където охраната била слаба — четирима, най-много шест надзиратели. Щели сме да ги изненадаме и с револвера в ръка да изскочим на улицата. После вече не ни оставало нищо друго, освен да се шмугнем сред потока минувачи, който точно там бил много оживен.

Планът им не ми допадна особено. Първо, оръжието, за да можем да го скрием, трябваше да е малко — максимум калибър 6,35. А с него нямаше да изплашим стражата кой знае колко. Ако някой се опиташе да ни окаже съпротива? Щеше да се наложи да го убием. Отказах.

Другарите ми изпитваха не по-малко желание за действие от мене. С тази разлика, че в моменти на отчаяние бяха готови да си представят как изпратеният за нас кораб идва и ни намира в затвора. От примирението до провала има само една крачка. Понякога дори обсъждаха какви наказания ни чакат в Гвиана.

— Просто не мога да слушам тъпите ви приказки! Щом толкова искате да си мечтаете за подобно бъдеще, правете го, докато ме няма. Идете в някой по-отдалечен ъгъл и там си гукайте. Само един импотентен евнух може да го приеме за неизбежно. Вие евнуси ли сте, бе! Да не би на някой от вас да са му отрязани ташаците? Ако е така, просто ме предупредете. Защото ще ви го кажа направо, копелета такива — когато мисля за бягство оттук, мисля за всички ви. И мозъкът ми се пръска от комбинации, точно защото мисля как да се чупим всички. Хич не е лесно, когато тези всички са шестима. Ако искате да знаете, аз за себе си няма какво толкоз да го усуквам — като се приближи датата, ако дотогава нищо не съм уредил, направо ще тегля ножа на някой колумбийски полицай и ще спечеля време. Няма да ме предадат на Франция, щом съм убил техен човек. И ще имам още време пред себе си. И ще ми бъде много по-лесно, понеже ще се грижа само за собственото си бягство.

В това време колумбийците подготвяха друг план — съвсем не лош. Всяка неделя по време на литургия параклисът се изпълваше с гости и затворници. Всички изслушваха службата, след което започваха часовете за посещение. Колумбийците ме накараха да ида на литургия, за да добия представа за обстановката и да мога да ръководя действията идната неделя. Предложиха ми да ме направят вожд на въстанието. Аз обаче отказах тази чест — не ги познавах достатъчно добре.

Носех отговорност за четиримата французи. Бретонеца и онзи с ютията отказаха да участвуват. Не искат — не искат, трябваше само да си останат в клетката и да не идват в параклиса. Останалите четирима щяхме да идем на литургия и да участваме в удара. Помещението беше правоъгълно. Мястото на хора беше в дъното; от двете страни по средата — врати към дворовете. Главният вход беше този, пред който киснеше часовоят. Зад гърба му имаше решетка, зад решетката — двадесетина надзиратели. И зад тях най-после — вратата към улицата. Тъй като параклисът се препълваше до пръсване, надзирателите оставяха решетката отворена и по време на цялата служба стояха прави, притиснати един до друг в редица. Сред посетителите щяха да бъдат двама участници в удара. Няколко жени щяха да внесат оръжието, скрито между бедрата си. Щом всички се съберат, мацките подават пистолетите на онези двамата — 38-и и 45-и калибър. Вождът на заговора получава най-внушителния патлак от една жена, която веднага след това изчезва. Сигналът за действие ще бъде църковната камбана — щом забие, удряме. Моята задача беше да подпра гърлото на директора дон Грегорио с един огромен нож и да кажа: „Da la orden de nos dejar passar si no, te mato“ (Дай заповед да ни пуснат, или те убивам.)

Друг участник трябваше да извърши същата операция с кюрето. Още трима — да насочат от три различни ъгъла оръжието си срещу изправените пред изхода надзиратели. Имаше заповед да се стреля по първия, който откаже да хвърли пушката си. Невъоръжените участници в бунта щяха да излязат най-напред. Ние с кюрето и директора най-накрая. Ако всичко потръгнеше по план, в това време пушките на полицаите щяха да лежат на земята. Нашите хора с патлаците трябваше да натикат ченгетата обратно в параклиса, да дръпнат решетката и после дървената врата. Отвън часови нямаше да има, защото те всички бяха задължени да присъстват на службата. На петдесет метра от вратата щеше да ни чака камион със стълбичка, за да се натоварим по-бързо. Вождът на бунта трябваше да се качи последен — едва тогава камионът щеше да потегли. След като веднъж присъствах на литургията, приех плана. Всичко изглеждаше така, както ми го беше описал Фернандо.

Предупредих Жозеф Дега да не идва на посещение в неделя. Той каза, че ще подготви едно фалшиво такси, за да не се налага и ние да се качваме в камиона, и ще ни скрие някъде. Цяла седмица живях в превъзбудено състояние и с нетърпение очаквах мига на бунта. Фернандо успя да си намери револвер по друга линия. Действително страховито оръжие — 45-и калибър. В четвъртък дойде да ме посети една от мацките на Жозеф. Държа се много мило и ме предупреди, че таксито ще бъде жълто — не можем да го объркаме.

— Окей. Благодаря ти.

— Късмет! — тя ме целуна по двете бузи и като че ли изглеждаше развълнувана.

 

 

— Влизайте, влизайте. Изпълнете този храм, за да чуете Божието слово — призоваваше кюрето.

Клузио едва се сдържаше. На Матюрет очите му святкаха, четвъртият ме следваше плътно по петите. Напълно спокойно заех мястото си. Ето го там дон Грегорио, седеше си на стола до някаква дебела жена. Аз бях прав до стената. От дясната ми страна — Клузио, отляво — другите двама, всички облечени подходящо, така че да се смесим с тълпата, ако успеем да излезем на улицата. Държах ножа си скрит в ръкава на кафявата си риза. Бях го закрепил за ръката си с ластик. Точно в момента на молитвата, когато всички са навели глави като че търсят нещо, едно дете от хора започва да бие бързо камбаната, след което я удря бавно три пъти. Вторият от тези три последни удара беше нашият сигнал. Всеки си знаеше ролята.

Един удар, втори… Аз се хвърлям върху дон Грегорио и опирам нож под нагънатата му шия. Кюрето пищи: „Misericordia, no me mata.“ (Милост, не ме убивай.) Не виждам онези тримата, но ги чувам как заповядват на надзирателите да хвърлят оръжието си. Засега всичко е наред. Хващам дон Грегорио за яката на хубавия му костюм и казвам:

— Signa y no tengas miedo, no te hare dano. (Върви с мен и не се бой, няма да ти направя нищо лошо.)

До мен е кюрето с подпрян на гърлото бръснач.

— Давай, французино, към изхода — извика Фернандо.

Задъхан от радостта на победата, повлякох хората си към вратата, когато внезапно изкънтяха два изстрела едновременно. Фернандо и още един от нашите се свлякоха на земята. Въпреки това направих още една крачка напред, но надзирателите вече се бяха съвзели и ни препречиха пътя с пушките си. Слава Богу, че жените се оказаха между тях и нас. Иначе щяха да стрелят. Два изстрела на пушки, после револвер. Още един от участниците в бунта беше убит, но успя да изстреля последен куршум — явно напосоки, защото ранено се оказа случайно младо момиче. Блед като смъртник, дон Грегорио се обърна към мен:

— Дай ми ножа си!

Подчиних се. Нямаше никакъв смисъл да продължавам съпротивата. Само за тридесет секунди всичко се беше обърнало против нас.

Седмица по-късно разбрах, че бунтът ни се беше провалил заради затворник от друга група, който дошъл на литургията от любопитство, но останал извън параклиса. Още в първите секунди на нашата акция предупредил часовите върху стената на затвора. Те скочили отгоре — повече от шест метра височина, от двете страни на параклиса и през страничните врати застреляли първо хората с насочени срещу останалите полицаи револвери. Третият бил убит секунди по-късно, когато влязъл в обсега им. Последвалото може да се нарече истинска корида. Аз стоях плътно до директора, който крещеше заповедите си. Шестнадесет от нас, включително четиримата французи, се озовахме в карцера на хляб и вода.

Жозеф отиде да говори с дон Грегорио. Директорът прати да ме доведат при него и ми обясни, че в резултат на молбите му щял да ме върне заедно с другарите ми в клетката на двора. Така благодарение на Жозеф десет дни след бунта всички — включително и колумбийците, се озовахме обратно по килиите си. Веднага щом се събрахме, призовах да отдадем няколко мига мълчание за Фернандо и другите двама другари, които загинаха в акцията.

При едно от посещенията си Жозеф ми обясни, че е обиколил сводниците и събрал пет хиляди песос, с чиято помощ всъщност успял да убеди дон Грегорио. Жестът издигна сводниците в очите ми.

Какво да правим сега? Какво ново да измислим? Нямах намерение да се признавам за победен и да чакам в бездействие пристигането на кораба!

Проснат в общата баня, на завет от безмилостното слънце, можех незабележимо да проуча действията на часовите върху стената. Нощем на всеки десет минути те се провикваха един по един: „Часови, на пост!“ Така началникът на караула можеше да провери дали няма някой заспал. Ако един от часовите не отговореше, го викаха докато се обади.

Накрая реших, че съм намерил слабото място на организацията. От всяка будка в четирите краища на пътечката висеше по едно канче. Когато на часовия му се допиеше кафе, викаше кафеджията и онзи му наливаше в канчето. Човекът горе просто издърпваше връвта. Будката най-вдясно имаше малка куличка, надвесена над двора. Хрумна ми, че ако измайсторя една голяма кука и я вържа със здраво въже, лесно бих могъл да я закача за куличката. Оттам нататък ще е въпрос на секунди да преодолея стената и да се спусна на улицата. Единственият проблем е как да неутрализирам часовия. Как, наистина?

Наблюдавах го как се надига, за да се разтъпче по стената. Имах чувството, че е смазан от горещината и прави усилия да не задреме. Ето отговора — мамка му! Трябва да заспи! Ще подготвя въжето и ако намеря сигурна кука, ще го приспя и ще опитам късмета си. Само за два дни оплетохме седемметрово въже, използвайки всички ризи от здраво платно, които успяхме да намерим, най-вече конопените. С куката се справих сравнително лесно. Използвах подпорите на един от навесите, предпазващи килиите от дъждовете. Жозеф Дега ми донесе шише с много силно приспивателно. Според инструкцията трябваше да се взимат не повече от десет капки от течността. Докато шишенцето съдържаше най-малко шест супени лъжици. Заех се да приуча часовия да приема от мен кафе. Той ми спускаше канчето и аз му сипвах по три дози. Всички колумбийци си падат по алкохола, а сънотворното имаше лек аромат на анасон. Накарах да ми донесат бутилка анасон. Попитах часовия:

— Искаш ли да пробваш френското кафе?

— Какво представлява?

— Сипваме му анасон.

— Дай да пробвам.

Няколко часови опитаха кафето с анасон и вече всеки път, когато им предлагах да ги черпя с кафе, уточняваха: „От френското!“

— Както кажеш — и хоп, сипвах анасон.

Ето че съдбоносният момент настъпи. Събота по обяд. Страхотна жега. Приятелите ми знаеха, че е невъзможно да се измъкнат двама едновременно, но един колумбиец с арабско име — Али, рече, че ще се изкачи след мен. Приех. Така нямаше да обвинят някой от останалите французи, че е бил съучастник, и да го накажат. От друга страна, не можех да нося въжето и куката със себе си, защото часовият щеше да ме разгледа добре, докато му сипвах кафето. Според изчисленията ни, онзи трябваше да захърка след пет минути.

Беше „без пет“. Извиках часовия.

— Как върви?

— Добре.

— Искаш ли кафе?

— Да, френско — то е най-хубаво.

— Чакай, ще ти донеса.

Прескочих до кафеджията. Вече бях изсипал цялата бутилка приспивателно в канчето. И това ако не го свали! Застанах под стената и той се втренчи да види как наливам анасона.

— Искаш ли го по-силно?

— Давай!

Турих още малко, изсипах цялата смес в неговото канче и той бързо си го придърпа.

Пет минути, десет, петнадесет, двадесет! И той не заспива. Отгоре на всичко не сяда, а кръстосва с пушка в ръка напред-назад. А изпи всичко до капка. След един час го сменят.

Яйце ми се печеше на задника докато го дебнех. Нищо не показваше, че е упоен. Я! Спъна се. Седна пред будката с пушка между краката си. Главата му клюмна на една страна. Приятелите ми и още двама-трима колумбийци, които бяха в течение на цялата работа, следяха реакциите му със същото вълнение като мен.

— Давай — изсъсках на колумбиеца. — Мятай въжето!

Таман се приготви да го метне, когато часовоят се надигна, пусна пушката си на земята, протегна се и почна да крачи като че ли марширува. Колумбиецът спря движението си точно навреме. До смяната оставаха осемнадесет минути. Започнах да се моля наум: „Господи, моля те, помогни ми и този път! Умолявам те, не ме изоставяй!“ Напразно призовавах християнския бог, толкова безразличен понякога, особено към атеисти като мен.

— Майка му стара! — възкликна Клузио, приближавайки се до мен. — Не мога да повярвам, че този ръб не ще да заспи!

Часовоят посегна да прибере пушката си и в момента, в който се наведе, за да я вдигне, се просна на пътеката в цялата си дължина като ударен от гръм. Колумбиецът метна куката, но не успя да я закачи и тя се сгромоляса. Хвърли я втори път. Ето, най-после. Дръпна въжето, за да провери дали се е хванала здраво. Аз също пробвах и в момента, в който опрях крак о стената и започнах да се катеря, Клузио изшептя: „Стига! Идва смяната.“

Едва имах време да се отдръпна, без да бъда забелязан. Движени от инстинкта на затворниците за другарство и взаимна защита, дузина колумбийци ме наобиколиха и аз се смесих с тях. Тръгнахме покрай стената, като оставихме въжето да виси зад нас. Един от смяната забеляза куката и проснатия до пушката часовой. Претича два-три метра и натисна алармения звънец, убеден, че някой е успял да избяга.

Отнесоха заспалия на носилка. Върху пътеката на стената се струпаха повече от двадесет полицаи. Дон Грегорио беше сред тях и сочеше въжето, държейки куката в ръце. Минути по-късно въоръжените полицаи претърсиха двора. Направиха проверка. Всеки повикан беше изпращан в килията си. Ето ти изненада — оказа се, че никой не липсва. Затвориха ни всички под ключ.

Нова проверка, вече килия по килия. Не бе, никой не липсва. Към три ни оставиха отново да излезем на двора. Научихме, че часовоят продължавал здраво да хърка и не можел да бъде събуден по никакъв начин. Колумбийският ми съучастник се чувстваше толкова смазан, колкото и аз. Беше така убеден, че ще успея! Ходеше и псуваше американската индустрия, защото приспивателното беше американско.

— А сега?

— Ще почнем всичко отначало, омбре! — това беше единственото, което можех да му отговоря. Той разбра „ще приспим друг часовой“, докато аз трескаво мислех: „трябва да намерим друг вариант“.

— Смяташ ли, че ченгетата са достатъчно тъпи, за да продължат да пият от твоето френско кафе? — попита той.

Въпреки драматизма на момента, не можах да спра смеха си.

— Мълчи бе, копеле!

Полицаят спа три дни и четири нощи. Разбира се, веднага щом се събуди, каза, че сто на сто аз съм тоя, дето го е приспал с френското кафе. Дон Грегорио ме повика и ни направи очна ставка. Началникът на караула искаше да ме удари със сабята си. Отскочих в другия ъгъл на кабинета и започнах да го дразня. Той отново вдигна сабята си, дон Грегорио направи крачка напред, за да се намеси, и ударът се стовари върху рамото му. Свлече се на земята със счупена ключица. Изкрещя толкова силно, че офицерът съвсем забрави за мен. Вдигна го, но дон Грегорио продължи да вика за помощ. Чиновниците от съседните помещения нахлуха при нас и нападнаха офицера, за да отмъстят за директора си. На началника на караула, двама полицаи и приспания часовой им се наложи да отбиват атаките на цивилните. В резултат на цялото меле имаше няколко ранени. Единственият, който не пострада, бях аз. Цялото внимание се измести от мен върху конфликта между директора и офицера. Заместник-директорът, който пое ръководството, докато шефът му бе откаран в болница, ме проводи обратно в двора:

— С теб ще се занимаем по-късно, французино.

На следващия ден директорът се появи с гипсирано рамо и поиска от мен да подам оплакване срещу офицера. С удоволствие написах в жалбата си всичко, което ми хрумна. Историята с приспивателното беше напълно забравена. Вече не се интересуваха от нея — толкова по-добре за мен.

Няколко дни по-късно Жозеф Дега предложи да организира акция отвън. Бях му казал вече, че е невъзможно да се бяга нощем заради силното осветление на пътеката върху стената и той започна да търси начин да спре електричеството. Помогна му електротехникът — идеята беше да спусне прекъсвача на един от трансформаторите извън затвора. На мен ми оставаше само да подкупя часовоя откъм улицата и надзирателя пред вратата на параклиса. Оказа се по-сложно, отколкото мислехме. Първо трябваше да убедя дон Грегорио да ми върне десет хиляди песос от моите пари под предлог, че искам чрез Дега да ги изпратя на семейството си. (Щях естествено да го „накарам“ да приеме две хиляди от тях за подарък на жена си.) После се налагаше да открия кой ръководи смените на караула и да подкупя и него. Въпросното лице взе трите хиляди песос, но при условие, че няма да участва в преговорите със самите часови. Моя работа беше да подбера хора и да се разбера с тях. После щях да му кажа на кого съм се спрял и той щеше да ги прати да дежурят в уречения час.

Подготовката за тази нова акция ми отне около месец. Накрая всичко беше изпипано. За да не се занимаваме с дежурещия в двора полицай, решихме да прережем един от металните прътове на решетките с трион — разполагах с три отделни метални острия, които можех да монтирам на дръжките му. Колумбиецът, с който бягахме предишния път, също беше известен. Той възнамеряваше да пререже решетката си на няколко етапа. В съдбовната нощ един от неговите приятели, който специално за целта се правеше вече от няколко дни на луд, щеше да заудря по парче цинкова ламарина и да пее с пълно гърло. Колумбиецът знаеше, че с часовия сме се договорили за бягството на двама французи и че ако се появи трети, той ще стреля. Въпреки всичко човекът реши да рискува — според него надзирателите нямало да го различат, ако се движи плътно зад останалите. Клузио и Матюрет теглиха жребий кой да тръгне с мен — спечели Клузио.

Настъпи чаканата безлунна нощ. Сержантът и двамата полицаи бяха получили половинките от полагащите им се банкноти — този път не се наложи да ги режа, те си бяха разполовени. Остатъка щеше да им предаде жената на Жозеф Дега, с която имаха среща по-късно в едно заведение в китайския квартал.

Светлината изгасна. Хвърлихме се към решетката и я прерязахме за по-малко от десет минути. Облечени в тъмни дрехи, се измъкнахме от килията. По пътя колумбиецът се присъедини към нас. Той беше чисто гол, с изключение на черния си слип. По решетката на една от килиите, издълбани в стената, се изкачих върху металния навес и оттам метнах куката, закачена на триметрово въже. За по-малко от три минути се озовах върху пътеката, без да вдигна какъвто и да било шум. Проснах се по корем и зачаках Клузио. Нощта беше непрогледна. Изведнъж видях, или по-скоро усетих да се протяга нечия ръка, хванах я и я дръпнах. Тътенът, който прозвуча, беше неописуем. Оказа се, че Клузио, пропълзявайки между стената и навеса, се е закачил с колана си за ламарината. Разбира се, щом чух шума, престанах да тегля. Цинкът млъкна. Реших, че Клузио е успял да се откачи от навеса и отново понечих да го изтегля — наложи се да го отскубна със сила и да го измъкна върху пътеката в съпровод с оглушителното дрънкане на ламарина.

От всички постове с изключение на подкупения се разнесоха изстрели. Паникьосани от куршумите, скочихме не откъдето трябваше — улицата на това място се оказа на девет метра под нас, докато малко встрани беше само на пет метра. В резултат Клузио повторно си счупи зарасналия крак. Аз въобще не можех да се изправя — бях счупил и двата. По-късно разбрах, че става дума за костиците на петите. Колумбиецът си изметна коляното. Всички надзиратели изскочиха на улицата. Наобиколиха ни под светлината на мощен фенер и насочиха пушките си към нас. Аз плачех от ярост. Отгоре на всичко ченгетата не искаха да ми повярват, че не мога да се изправя на крака. Върнах се обратно в затвора на колене, под дъжд от стотиците удари с палка. Клузио и колумбиецът подскачаха на един крак. Имах по главата си рана от удар с приклад, която ужасно кървеше.

Изстрелите събудиха дон Грегорио, който за наше щастие беше останал да спи в кабинета си тази нощ. Без неговата намеса сигурно щяха да ни смажат с прикладите и палките си. Естествено, този, който се нахвърляше върху ми с най-много злост, беше именно подкупеният сержант. Дон Грегорио сложи край на дивашката оргия. Заплаши полицаите, че ще ги даде под съд, ако наранят сериозно някого от нас. Тези магически думи ги накараха да спрат.

На следващия ден кракът на Клузио беше гипсиран в болницата. Затворник специалист по наместванията оправи колумбиеца и бинтова коляното му. През нощта глезените ми отекоха така, че станаха колкото главата ми, черно-червени от вътрешните кръвоизливи, подути до крайност. Докторът ме накара да ги потопя в хладка солена вода и започна да ми слага пиявици по три пъти дневно. Като се налочат с кръв, пиявиците сами те пускат и падат, след което ги накисват в оцет, за да ожаднеят отново. Раната на главата ми затвориха с шест шева.

Някакъв недобросъвестен журналист написа статия за мен. Изкара, че съм бил организатор на бунта в параклиса, че съм бил отровил часовоя и накрая с помощ отвън съм подготвил колективно бягство, като съм уредил да се прекъсне токът на целия квартал. „Да се надяваме, че Франция ще дойде колкото се може по-скоро да ни освободи от присъствието на своя гангстер № 1“ — пишеше в заключение.

Жозеф дойде да ме посети заедно с жена си Ани. Сержантът и тримата полицаи се домъкнали един по един да си искат втората част от разполовените банкноти. Ани искаше да ме попита какво да прави. Казах й да им плати, защото те удържаха на своята дума. Не беше тяхна вината за провала ни.

Вече цяла седмица ме разхождаха из двора на носилка, която ми служеше и за легло. Специално приспособление в края й придържаше краката ми по-високо от главата. Това беше единственото положение, при което изпитвах по-малко болка. Огромните ми, подути, задръстени със съсирена кръв ходила не позволяваха да ги опирам в нищо, дори легнал. Затова ми беше по-леко, докато висяха на приспособлението. Петнадесет дни след счупването отоците спаднаха наполовина и ми направиха рентгенови снимки. Разбира се, че са ми строшени петите. Щях да остана куц до края на живота си.

Според вестника в края на този месец трябвало да пристигне кораб с френски ескорт, който да ни прибере. Наричал се „Мана“. Беше 12 октомври. Оставаха ми още осемнадесет дни, за да изиграя последната си карта. Какво можех да направя с тези два счупени крака?

Жозеф беше отчаян. Разказа ми, че всички французи и всички жени от китайския квартал били разстроени, задето въпреки толкова усилия да извоювам свободата си, само след няколко дни ще попадна отново в ръцете на френските власти. Цялата колония преживявала заедно с мен. Моралната им поддръжка ме накара да се чувствам по-добре.

Отказах се от идеята си да убия някой колумбийски полицай. Просто не можех да се реша да отнема живота на човек, който не ми е причинил никаква злина. Той можеше да има майка и баща, които разчитат на неговите грижи, жена, деца. Усмихнах се при мисълта, че трябва да намеря някой лош полицай без семейство. Сигурно трябваше да го запитам нещо от рода на: „Нали никой няма да плаче за теб, ако те убия?“. Сутринта на 13 октомври бях почти откачил. Имах в себе си малко пикринова киселина — ако я глътнех, щях да получа жълтеница. Можех да попадна в болницата и да чакам наети от Жозеф хора да ме отвлекат. На 14-и, следващия ден, вече бях жълт като лимон. Дон Грегорио пристигна да ме посети в двора. Скрит на сянка, лежах в носилката си с крака във въздуха. Атакувах директно, без уговорки:

— Получавате десет хиляди песос, ако ме пратите в болница.

— Добре, французино, ще опитам. Не толкова заради парите, а по-скоро от съчувствие към безплодните ти усилия да се освободиш. Само че не вярвам, че в болницата ще те приемат. След онази статия във вестника сигурно се боят.

Час по-късно докторът ме изпрати в болницата. Там нямах време дори да се огледам. Свалиха ме на носилка от линейката, прегледаха ме внимателно, взеха ми урина — и два часа по-късно бях отново в затвора, без изобщо да съм мърдал от носилката.

Деветнадесети, четвъртък. Жена му на Жозеф — Ани, дойде заедно с жената на един корсиканец да ме види. Донесоха ми цигари и малко лакомства. С вниманието си тези две жени ме накараха да се почувствам много по-добре. Чистото им приятелство — това най-красиво от всички чувства, превърна горчивия ден в слънчево преживяване. Никога не бих могъл да обясня до каква степен ме облекчаваше по време на моя престой в затвор „Осемдесет“ солидарността на хората от подземния свят. Нито колко много дължа на Жозеф Дега, който рискува свободата и спокойния си живот, за да ми помага в моите бягства.

Без да иска, Ани ми даде нова идея. Както си бърбореше, тя каза нещо от рода на:

— Скъпи Папийон, вие сторихте всичко, което е в човешките възможности, за да си възвърнете свободата. Съдбата беше жестока с вас. Единственото, което не сте пробвали, е да взривите „Осемдесет“!

— И защо не? Защо да не вдигна във въздуха този стар зандан? Ще направя истинска услуга на колумбийците. Ако го взривя, може би ще се принудят да построят нов, по-хигиеничен затвор.

Разцелувах милите жени, с които се прощавах навеки, и заръчах на Ани:

— Кажете на Жозеф да дойде на посещение в неделя.

В неделя, 22-и, Жозеф се появи.

— Слушай, направи и невъзможното, но в четвъртък някой да ми донесе няколко пръчки динамит, детонатор и фитил. Аз ще си осигуря бормашина и три бургии за пробиване на тухли.

— Какво си намислил, бе?

— Ще взривя стената на затвора посред бял ден. Обещай пет хиляди на онова фалшиво такси. Да ме чака зад улица „Меделин“ всеки ден от осем сутринта до шест вечерта. Ако нищо не стане, ще му броя по петстотин песос на ден, ако успеем — пет хиляди. Един от тукашните колумбийски здравеняци ще ме измъкне на гръб през дупката до таксито и после ще си плюе на петите. Ако фалшивото такси се навие, пращай динамита. Ако не — значи това е краят, свършено е с всяка надежда.

— Разчитай на мен — увери ме Жозеф.

В пет накарах да ме занесат на ръце до параклиса. Обясних, че искам да остана сам, за да се моля. Добре. Пратих да извикат дон Грегорио. Той дойде.

— Ще ме напуснеш само след осем дни, омбре.

— Затуй ви извиках. Дължите ми петнадесет хиляди песос. Бих искал да ги предам на приятеля си преди да замина, за да ги прати на роднините ми. Приемете, моля ви, три хиляди песос като благодарност за това, че винаги сте ме защитавали от посегателствата на войниците. Ще ми направите голяма услуга, ако ми ги дадете сега, заедно с някакви лепенки, за да съединя половинките и да ги дам на приятеля си цели.

— Добре.

Върна се и ми връчи дванадесет хиляди, срязани на две. Три хиляди задържа.

Обратно в носилката повиках колумбиеца, с когото бягахме последния път, в един отдалечен ъгъл. Обясних му намеренията си и го запитах дали би могъл да ме пренесе на гръб двадесет-тридесет метра до таксито. Прие. Дотук всичко вървеше добре. Действах като че ли бях убеден в успеха на Жозеф. В понеделник отрано залегнах в банята и Матюрет (все той буташе носилката ми заедно с Клузио) отиде да търси сержанта, комуто бях дал три хиляди и който така жестоко ме би при предишния опит за бягство.

— Нека поговорим, сержант Лопес.

— Какво искате?

— Искам срещу две хиляди да получа мощна бормашина с три скорости и шест бургии за тухли. Две с половинсантиметров диаметър, две с един сантиметров и две по сантиметър и половина.

— Нямам в себе си пари за такава покупка.

— Ето ви петстотин песос.

— Утре, вторник, в един на обяд, по време на смяната на караула, ще ги получиш. Приготви двете хиляди.

Във вторник, в един, цялата пратка беше пусната в празното кошче за отпадъци на двора, което се почистваше при всяка смяна на караула. Пабло — въпросният як колумбиец, прибра нещата и ги скри.

Четвъртък, 26-и, по времето за посещения — ни вест ни кост от Жозеф. Към края на деня пращат да ме извикат. Стар сбръчкан французин заяви, че идва от името на Жозеф.

— Тук в този хляб е скрито всичко, което си поръчал.

— На ти две хиляди за таксито. По петстотин на ден.

— Шофьорът е стар перуанец, надут като боен петел. Не му се дразни. Чао.

— Чао.

В пакета, в който бяха тикнали хляба, за да не привлича вниманието, имаше още цигари, кибрит, пушена наденица, кренвирши, масло и малко олио. Подарих на надзирателя, който пребъркваше пакета, една кутия цигари, кибрит и два кренвирша.

— Дай и малко хляб — поиска си той.

Само това ми липсваше!

— Хляб си купи сам. На ти пет песос, но този го остави, защото няма да ни стигне на нас шестимата.

Ох, добре се измъкнах. Ама че идея — да му предлагам кренвирши на тоя! Носилката бързо се отдалечи от досадния полицай. Така ме беше стреснал с желанието си да му отчупя хляб, че целият тънех в пот.

— Фойерверките са за утре. Ето, Пабло, тук е всичко необходимо. Дупката трябва да се пробие точно под навеса с куличката. Така ченгето отгоре няма да може да те вижда какво правиш.

— Да, ама ще ме чува.

— Всичко съм обмислил. Сутрин в десет тази част на двора е цялата в сянка. Нека някой от занаятчиите да се захване да изправя лист медна ламарина, като я подпре на стената на няколко метра от нас. Още по-добре, ако са двама. Ще им дадем по пет песос на човек. Намери подходящи хора. Речено — сторено.

— Двама мои приятели ще млатят по ламарината, без да спират. Часовоят няма да може да отличи шума от бургията. Ти обаче застани с носилката така, че да те вижда, и започни да се караш с останалите французи. Така ще ме прикриеш още по-добре.

Дупката беше пробита за един час. Часовоят нищо не разбра благодарение на ударите с чук по медта и на олиото, с което един от помощниците ни непрестанно смазваше бормашината. Натикахме пръчките в дупката, фиксирахме детонатора и оставихме двадесетсантиметров фитил. Прилепихме пръчката с глина. Отдръпнахме се. Ако всичко вървеше добре, експлозията щеше да отвори достатъчно голям процеп. Надзирателят щеше да се срути на земята заедно с будката си, а аз, яхнал Пабло на конче, щях да додрапам до таксито. Клузио и Матюрет щяха да стигнат дотам преди нас, дори да излезеха последни.

Точно преди да подпалим фитила, Пабло предупреди група колумбийци.

— Ако ви се бяга, да знаете, че след няколко секунди в стената ще се отвори дупка.

— Добре стори, защото така полицаите ще хукнат да стрелят по онези, които са зад нас и се виждат по-добре.

Драснахме кибрита. Мощна експлозия разтърси целия квартал. Будката се срути долу барабар с полицая. Стената се разцепи и някои пукнатини бяха толкова широки, че можехме да видим улицата през тях, но нито една не позволяваше да се промуши цял човек. Така и не се отвори достатъчно голям процеп, за да минем, и едва тогава признах пред себе си, че съм загубил. Писано ми беше да се върна обратно в Кайен.

Суматохата, която последва експлозията, беше неописуема. В двора се събраха повече от петдесет полицаи. Дон Грегорио веднага схвана каква е работата.

— Bueno (добре), французино. Този път, надявам се, е последният.

Началникът на гарнизона беше луд от гняв. Все пак не можеше да заповяда побой над ранен човек в носилка и за да спася останалите, високо и ясно заявих, че сам съм направил всичко. Извикаха зидари да поправят пораженията, а в това време стената щеше да се пази от шестима надзиратели в двора, шест пред оградата и шест на улицата. Слава Богу, полицаят, който се срути отгоре, не беше пострадал.