Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Papillon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 70 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Анри Шариер. Пеперудата

Френска, първо издание

Редактор: Йордан Янев

Коректор: Елисавета Павлова

Технически редактор: Николай Зарков

Корицата е от френското издание на „Пеперудата“, Робер Лафон, Париж, 1972 г.

ИК „Сибия“, 1992 г.

ISBN 954-8028-18-2

История

  1. — Добавяне

В джунглата

Бързо навлязох в джунглата преди слънцето да е залязло. Придвижвах се полувървейки, полуплувайки, тъй като и тук имаше много тиня, която се опитваше да ме погълне. Водата стигаше много навътре в джунглата. Нощта падна, а аз още не бях стъпил на твърда земя. Вонеше на разложено и имаше толкова много блатен газ, че очите ми смъдяха. Краката ми се набиха с треви и шума. Продължавах да влача торбите си. При всяка крачка първо опипвах терена под водата и стъпвах чак след като се уверя, че под мен има стабилна почва. Първата нощ прекарах върху голямо паднало дърво. По мен лазеха всякакви животинки. Цялото ми тяло пареше и болеше. Облякох си ватенката и здраво вързах чувалите с кокосови орехи за ствола. За мен те значеха живот, те бяха храната, която щеше да ми помогне да издържа. Бях прикрепил брадвичката си към дясната китка. Проснах се изтощен върху дървото между два клона, които оформяха нещо като голямо гнездо, и заспах, без да имам време да се замисля за каквото и да било. Впрочем не, мисля, че на няколко пъти промълвих „Бедни ми Силвен!“ и чак тогава се строполих като посечен.

Събудих се от крясъците на птиците. Слънчевите лъчи проникваха дълбоко в джунглата и падаха хоризонтално — значи беше шест-седем часът сутринта. Наоколо всичко тънеше във вода, т.е. в момента имаше прилив. Сигурно вече беше към края си.

Бях тръгнал от Дяволския остров преди шестдесет часа. Не можех да преценя дали съм се отдалечил много от морето. При всички положения трябваше да изчакам отдръпването на водата, за да стигна до брега, да се изсуша и да се постопля на слънце. Вече не разполагах със сладка вода. Останало ми беше малко месо от кокосов орех — хапнах го с наслада и намазах част от него върху раните си. Благодарение на мазнините, които съдържа, кокосовият орех облекчава изгарянията. После изпуших две цигари. Мислех за Силвен, този път без егоизъм. Дали не трябваше да предприема това бягство без спътник? Все пак винаги съм твърдял, че умея да се справям сам. И сега имам сили да го сторя, само дето мъката ме души. Затварям очи, като че ли това ще ми помогне да не виждам как другарят ми бе погълнат от блатото. За него борбата свърши.

Заклещих здраво торбите между двата клона и започнах да измъквам кокосовите орехи един по един. Успях да отворя два от тях, като ги удрях в ствола на дървото между краката си. За да разчупиш обвивката, трябва да уцелиш върха на ореха. Така става по-лесно, отколкото с брадвичката. Излапах единия и изпих малкото сладникава вода, която съдържаше. В това време морето бързо се оттегляше и скоро можех да ходя по тинята. Тръгнах към плажа.

Днес слънцето светеше приветливо и морето бе особено красиво. Дълго гледах към мястото, където предполагах, че е потънал Силвен. Дрехите ми изсъхнаха бързо. Поизмих се с морската вода, която бликаше от някаква дупка, и също се изсуших. Изпуших една цигара. Хвърлих последен поглед към гроба на приятеля ми и се върнах в джунглата. Придвижването не беше особено трудно. Нарамил торбите, аз бавно напредвах под зеления покрив. След по-малко от два часа най-после открих твърда земя, до която морето никога не бе стигало. По стволовете на дърветата нямаше следи от приливи. Реших да лагерувам тук и да си почивам в продължение на двадесет и четири часа. Започнах да отварям кокосовите орехи, изваждах ядките им и ги слагах в торбата, за да утолявам с тях глада си по-късно. Можех и да запаля огън, но реших, че няма да е разумно.

Останалата част от деня и нощта изтече без произшествия.

Птичата олелия ме събуди на изгрев-слънце. Приключих с беленето на кокосовите орехи и поех на изток, нарамил скромното си вързопче.

Около три следобед открих една пътека. Бяха я прокарали я търсачите на каучук, я геолозите, я златотърсачите. Пътеката беше тясна, но поддържана, по нея нямаше нападали клони — значи често я използваха. От време на време мярвах по някой и друг отпечатък от копитата на магаре или неподковано муле. В падинките от засъхнала кал се забелязваха и човешки следи. Вървях чак до падането на нощта. По пътя хапвах кокосови ядки — те утоляваха както глада, така и жаждата ми. Понякога сдъвквах добре наситената с мазнина месеста част на плода и намазвах носа, устните и бузите си със сместа от плод и слюнка. Очите ми продължаваха да гноят и често залепваха. Трябваше да ги изплакна със сладка вода при първия удобен случай. Във вързопа с ядките носех също непромокаема торбичка с калъп марсилски сапун, бръснач „Жилет“, дванадесет ножчета и четка за пяна. Тези вещи не бяха пострадали по време на пътуването.

Крачех с брадвичката в ръка, но още не ми се беше налагало да си служа с нея, тъй като по пътя си не срещах препятствия. Напротив, от двете страни на пътеката забелязвах следи от току-що отсечени и разчистени клони. Явно по тая пътека имаше движение, та се налагаше да внимавам.

Джунглата тук бе по-различна от онази, която бях опознал по време на първото ми бягство в Сен Лорен дьо Марони. Растителността беше на два етажа и не толкова буйна, колкото в Марони. Част от дърветата се издигаха на пет-шест метра височина, а над тях сплитаха короните си двадесетметрови гиганти. Слънчевите лъчи проникваха само от дясната страна на пътеката. Отляво бе съвсем тъмно.

Напредвах бързо. Понякога се натъквах на малки полянки, където бе върлувал запален от човешка ръка огън или барут. Забелязах слънчеви лъчи. Наклонът им ми подсказа, че залезът ще настъпи скоро. Обърнах му гръб и се отправих на изток — към негърското селище Куру или към каторжническия лагер, носещ същото име.

Нощта падна внезапно. Не биваше да се движа нощем. Влязох навътре в джунглата, за да си намеря удобно място за спане.

С помощта на брадвичката си приготвих килим от бананови листа на тридесетина метра встрани от пътеката. Свих се удобно под короната на банановото дърво. Този път щях да прекарам нощта на сухо — имах късмет, че не валеше. Изпуших две цигари.

Не се чувствах особено изморен. Кокосовите ядки ме поддържаха сит. Само жаждата изсушаваше устата ми и трудно събирах слюнка, за да преглътна.

Втората част на бягството започна. Ето че прекарвах трета нощ на континента, без да съм преживял някакъв неприятен инцидент.

Ех, ако Силвен беше с мен! Само че той не е тук, приятелю, какво да правиш. Нали досега никога не си имал нужда от съветник или помощник в живота? Ти в крайна сметка водач ли си, или последовател? Не ставай глупак, Папийон. Като оставим настрана естествената болка от загубата на другаря ти, фактът, че си сам насред джунглата, не те прави по-безпомощен. Роаял, Сен Жозеф и Дяволският са далеч — напусна ги преди шест дни. В Куру сигурно са вече предупредени. Копоите от горския лагер, а също и чернилките от селището. Сигурно тук има полицейски постове. Дали при това положение е разумно да се приближавам към селището? Не познавам околността. Знам само, че лагерът е разположен между селището и реката. Това е цялата ми информация относно Куру.

Когато бях на Дяволския, замислях да пипна първия срещнат и да го принудя да ме заведе до околностите на лагера Инини, където се намират китайците и братът на Чанг Кюик-Кюик. Защо ми е сега да сменям плана си? Ако на Дяволския са приели версията за удавянето, няма страшно. Но яко са разбрали за бягството, Куру става опасно място. Щом е горски лагер, значи е пълно с араби, а от тях обикновено стават добри ловци на хора. Внимавай с ловците, Папи! Не бива да допускаш никакви грешки. Не се оставяй да те притиснат. Трябва да имаш възможност да забелязваш хората — които и да са, — преди те да са успели да те видят. Изводът е да не вървя по пътеката, а през джунглата, успоредно на пътя. Днес ти допусна много глупава грешка, като търча цял ден на открито, въоръжен единствено с брадвичката си. Подобна постъпка дори не може да се нарече безотговорност — то си е истинска лудост. От утре тръгвам през джунглата.

На изгрев-слънце ме разбудиха крясъците, с които птиците и животните поздравяваха новия ден. Отърсих се от съня едновременно с джунглата. За мен също започваше нов ден. Сдъвках добре малко орех и го преглътнах. Намазах и лицето си и поех на път. Придържах се близо до пътеката, но оставах прикрит под листака. Движех се доста трудно, макар че клоните и лианите не бяха много гъсти. Все пак ми се налагаше да ги отстранявам. Въпреки това постъпих добре, като се махнах от пътя, защото скоро чух свирукане. Виждах отрязък от петдесетина метра, а свирача все още го нямаше. А, ето го и него! Оказа се черен като катран негър. Беше преметнал вързоп на рамо, а в дясната си ръка носеше пушка. Риза и шорти в цвят каки, боси крака. Вървеше с наведена глава, забил поглед в земята, превит под тежестта на големия си товар.

Прикрит зад дебелия ствол на едно дърво до самата пътека и с готов нож в ръка, аз го изчаках да се изравни с мен. В мига, в който подминаваше дървото, се метнах отгоре му. С дясната си ръка сграбчих ръката, която държеше пушката, извих я жестоко и го принудих да я пусне. „Не ме убивай! Милост, за Бога!“ Все още беше прав. Върхът на ножа ми се опираше във врата му отляво. Наведох се и вдигнах пушката — стара бракма с една цев, но сигурно натъпкана до дъно с барут и сачми. Свалих предпазителя, отдръпнах се с два метра назад и заповядах:

— Пусни долу товара! Не се опитвай да избягаш, че ще те убия, без да ми мигне окото!

Горкият изплашен негър се подчини. После ме погледна:

— Вие беглец ли сте?

— Да.

— Какво искате? Можете да ми вземете всичко, но моля ви, не ме убивайте — имам пет деца. Имайте милост, оставете ме жив.

— Млъкни! Как ти викат?

— Жан.

— Накъде си тръгнал?

— Нося храна и лекарства на двамата ми братя, които са дървосекачи в джунглата.

— Откъде идваш?

— От Куру.

— От селото ли си?

— Там съм роден.

— Знаеш ли лагера Инини?

— Да, понякога търгувам с китайците от затворническия лагер.

— Виждаш ли това?

— Какво е то?

— Банкнота от петстотин франка. Или ще правиш, каквото ти кажа и ще получиш пушката си плюс подарък от петстотин франка, или ако откажеш или се опиташ да ме измамиш, ще те убия. Избирай!

— Какво да сторя? Ще правя, каквото поискате, дори безплатно.

— Ще ме заведеш по най-безопасния начин до околностите на лагера Инини. Трябва да се свържа с един китаец, след което ще те пусна да си вървиш. Ясно ли е?

— Да.

— Ако се опиташ да ме измамиш, си труп.

— Кълна ви се, че ще ви помагам честно.

Носеше кондензирано мляко. Измъкна шест кутии и ми ги даде заедно със самун хляб и парче пушена сланина.

— Скрий вързопа в джунглата, ще си го прибереш по-късно. Ето тук, ще направя знак на дървото с брадвичката си.

Изпих кутия мляко. Даде ми също съвсем нов дълъг панталон в дочено синьо. Обух го, без да изпускам пушката за миг.

— Давай напред, Жан, Внимавай никой да не ни забележи, защото, ако ни пипнат, вината ще е твоя и тогава толкова по-зле за теб.

Жан умееше по-добре от мен да се придвижва из джунглата. Толкова ловко избягваше клоните и лианите, че трудно успявах да го следвам. Пустият му тип, разхождаше се из джунглата като у дома си.

— Знаете ли, в Куру бяха предупредени, че двама каторжници са избягали от островите. Затова ще бъда откровен с вас — много е опасно да минаваме покрай лагера.

— Изглеждаш ми добър и честен човек, Жан. Надявам се, че не бъркам. Какво ще ме посъветваш да направим, за да стигнем до Инини? Не забравяй, че от моята сигурност зависи твоят живот. Ако ме пипнат копоите или ловците на хора, ще се видя принуден да те убия.

— Как да ви наричам?

— Папийон.

— Добре, господин Папийон. Трябва да навлезем навътре в джунглата и да заобиколим Куру. Обещавам ви да ви заведа до Инини през джунглата.

— Доверявам ти се. Върви оттам, откъдето смяташ, че е по-сигурно.

Навлязохме навътре в джунглата. Вървяхме по-бавно, но в същото време почувствах, че откак се отклонихме от пътя, черният се успокои. Вече не се потеше толкова обилно, чертите на лицето му се отпуснаха, все едно, че си отдъхна.

— Струва ми се, че сега по-малко те е страх, а, Жан?

— Да, господин Папийон. Много е опасно да се движим покрай пътеката. Особено за вас, а това значи и за мен.

Напредвахме сравнително бързо. Негърът се оказа умен — никога не се откъсваше на повече от три-четири метра от мен.

— Спри, искам да изпуша една цигара.

— Ето, заповядайте един пакет „Голоаз“.

— Благодаря ти, Жан, добър човек си.

— Вярно е, много съм добър. Католик съм и страдам, като гледам как белите надзиратели се отнасят с каторжниците.

— Много ли такива сцени си виждал? Къде?

— В дървосекаческия лагер Куру. Тъжно е да гледаш как измират бавно, убивани от тежкия труд, треската и дизентерията. Вие, дето сте на островите, сте по-добре. За първи път виждам каторжник като вас — сиреч напълно здрав.

— Да, на островите е по-добре.

Седнахме за малко върху дебел клон. Предложих му една от неговите си кутии с мляко. Отказа, предпочиташе да дъвче кокосова ядка.

— Млада ли е жена ти?

— Да, на тридесет и две години е. Аз съм на четиридесет. Имаме пет деца — три момичета и две момчета.

— Добре ли печелиш?

— Справяме се благодарение на търговията с розово дърво. Пък и жена ми пере и глади бельото в надзирателските къщи. Това ни носи допълнителен доход. Бедни сме, но гладни не сме останали и децата ходят на училище до едно. При това всичките имат обувки.

Бедният чернушко! Мислеше си, че щом децата му са обути, значи всичко е наред. На височина беше почти колкото мен и в негърското му лице нямаше нищо отблъскващо. Напротив, по очите му си личеше, че може да се похвали с много заслужаващи уважение качества — беше трудолюбив, честен, добър съпруг и баща и добър християнин.

— А вие, Папийон?

— Аз, Жан, се стремя да започна всичко наново. Преди десет години ме погребаха жив. Оттогава не спирам да мисля за бягство, за да мога един ден и аз като теб да стана свободен човек, да имам жена и деца и дори мислено да не причинявам никому злина. Ти сам каза преди малко, че каторгата е прокълнато място и всеки самоуважаващ се човек трябва да бяга от този ад.

— От все сърце ще ви помогна да успеете. Да вървим.

Жан притежаваше изключително чувство за ориентация, никога не се колебаеше накъде да поеме и ме заведе право в околностите на китайския лагер, където пристигнахме два часа след падането на нощта. Още отдалеч чухме характерни шумове, но не забелязахме никакви светлини. Жан ми обясни, че за да се приближим съвсем към лагера, трябва да избегнем няколко патрула. Решихме да спрем дотук и да изчакаме деня.

Умирах от изтощение, но не смеех да заспя. Ами ако бях преценил негъра погрешно? Ако се окажеше, че е умел лъжец и се готви да ми отнеме пушката, за да ме застреля, докато спя? Той би имал двойна печалба, ако ме убие — първо ще се отърве от опасностите, които му нося, и, второ — ще получи възнаграждението, полагащо се за предаден жив или мъртъв беглец.

Да, много е умен. Без да каже и дума, без да чака повече, той си легна да спи. Аз продължавах да влача със себе си веригата и болта. Първо ми хрумна да го вържа, после се сетих, че той би могъл да отвинти гайката толкова лесно, колкото и аз, и ако съм заспал дълбоко, нищо няма да усетя. Трябваше да се опитам да побудувам. Разполагах с цял пакет „Голоаз“. Щях да направя всичко възможно, за да не заспя. Не можех да се доверя на този човек, който в крайна сметка бе един честен гражданин. В неговите очи аз сигурно бях просто бандит.

Нощта бе тъмна като в рог. Той лежеше на около два метра от мен — можех да различа само светлите ходила на босите му крака. Нощем джунглата е пълна с особени звуци — непрекъснато се чува крясъкът на един вид маймуна с огромна гуша. Дрезгав и силен, той стига на километри наоколо. Това е важен знак — когато звучи редовно, стадото разбира, че всичко е наред и че може да се храни или да спи спокойно. Засега викът не издаваше уплаха или опасност — значи наблизо не се навъртаха нито хора, нито зверове.

Целият се бях стегнал и удържах на сънливостта без кой знае какви усилия. В будуването ми помогнаха няколко изгаряния с цигара и най-вече облак комари, твърдо решени да изсмучат цялата ми кръв. Можех да се предпазя от тях, ако се намажа с омесен със слюнка добре сдъвкан тютюн. Никотиновият сок щеше да прогони комарите, но пък без тях щях веднага да заспя. Само се молех да не са носители на малария или жълта треска.

Ето че се бях измъкнал — може би само временно — от блатото. Когато ме тикнаха в него, бях на двадесет и пет години. Това стана през 1931. Сега течеше 1941. Десет години. През 1932 бездушният прокурор Прадел успя с нечовешката си, лишена от капка милост, обвинителна реч да ме тикне млад и силен в кладенеца, наречен наказателна система — една яма, пълна с алчна течност, която бавно те разтваря и изтрива от света. Най-после бях осъществил първия етап от бягството си. Бях се оттласнал от дъното на кладенеца и сега висях на ръба на оградата му. Трябваше да вложа цялата си енергия и ум, за да успея и във втората част.

Нощта минаваше бавно, но ето вече й се виждаше краят, а аз не бях заспивал. Дори не бях изпуснал пушката си. Изгарянията и комарите ми помогнаха да остана буден. Можех да съм доволен от себе си — не изложих на риск свободата си, капитулирайки пред умората. Духът се оказа по-силен от тялото и аз се поздравих с победата в мига, в който чух първите птичи гласове, възвестяващи предстоящия изгрев. Много скоро други животни се присъединиха към ранобудниците.

Негърът се протегна с наслада, седна и започна да разтрива стъпалата си.

— Добро утро. Вие не спахте ли?

— Не.

— Много глупаво от ваша страна. Уверявам ви, че не бива да се боите от мен. Решил съм да ви помогна да осъществите мечтите си.

— Благодаря ти, Жан. Слънцето скоро ли ще проникне в джунглата?

— Има още около час. Само животните успяват да разберат толкова рано, че е настанал ден. Тук ще просветлее след час. Подайте ми ножа си, Папийон.

Протегнах му го, без да се колебая. Той направи няколко крачки и отсече клон от някакво сочно растение. Подаде ми част от него и запази една част за себе си.

— Изпийте водата, която се съдържа вътре, и си изплакнете лицето.

Благодарение на странното канче успях да утоля жаждата си и да се измия. Ето че настъпи денят. Жан ми върна ножа. Запалих цигара, Жан също запуши. На път! Някъде към средата на деня, едва след като на няколко пъти прецапахме през големи кални локви, затрудняващи движението ни, успяхме да стигнем до лагера Инини. Не бяхме срещнали жива душа — ни приятел, ни враг.

Бяхме се приближили до пътя, който водеше право към лагера. Тясна железопътна линия минаваше покрай широкия път.

— По тия линии минават само тикани от китайци колички. Вдигат ужасен шум. Чуваме ги надалеч — обясни ми моят спътник.

Видях как става тая работа — мина количка, в която върху една пейка се бяха разположили двама копои. Зад тях двама китайци се справяха с тежкия товар. Изпод колелата изхвърчаха искри. Жан ми обясни, че дългите дървени дръжки на количката имат стоманени наконечници, които служат едновременно за спирачки и за бутала.

Пътят бе много оживен. Минаваха китайци, нарамили вързопи с лиани, диви прасета, наръчи с листа от кокосови палми. Всички те като че ли отиваха само в посока към лагера. Жан ми обясни, че на каторжниците им се налагало да ходят в джунглата по няколко причини — на лов за дивеч, за лиани, от които после изплитали мебели, за палмови листа, от които правели сенници за зеленчуковите градини, за пеперуди, редки насекоми, змии и прочие. Някои от китайците се ползвали с разрешително да остават в джунглата по няколко часа всеки ден, след като изпълнят възложените им от управата задачи. В пет часа привечер всички трябвало да са в лагера.

— Добре, Жан. Ето ти петстотинте франка и пушката. (Преди да му я върна, я бях изпразнил.) Аз разполагам с нож и брадвичка. Можеш да си вървиш. Благодаря ти. Господ да те възнагради, задето помогна на един нещастник в опита му да започне живота си на чисто. Беше честен с мен — и за това ти благодаря. Надявам се, че когато разказваш тази история на децата си, ще им кажеш: „Онзи каторжник изглеждаше свестен човек, не съжалявам, че му помогнах.“

— Господин Папийон, стана късно, няма да стигна надалеч преди падането на нощта. Задръжте пушката, ще остана с вас до утре сутринта. Бих искал, ако нямате нищо против, аз да хвана китаеца, когото ще изпратите със съобщение при Кюик-Кюик. От мен ще се уплаши по-малко, отколкото ако се сблъска с бял беглец. Нека аз да изляза на пътя. Дори отнякъде да изскочи копой, той няма да намери нищо подозрително в присъствието ми. Ще му река, че съм дошъл да диря запаси от розово дърво за дървопреработвателното предприятие „Симфориен“ в Кайен. Довери ми се.

— Тогава вземи и пушката си — всеки би се усъмнил, ако се натъкне на невъоръжен човек в джунглата.

— Да, така е.

Жан се изтъпани насред пътя. Бяхме се уговорили, че ако някой от минаващите китайци ми вдъхне доверие, ще подсвирна.

— Добра вечер, комшу — поздрави на завален френски дребен стар китаец, помъкнал на рамо част от бананово стъбло, което ставаше за готвене и затова го наричахме палмово зеле. Подсвирнах, защото учтивият старец, който първи поздрави Жан, ми хареса.

— Добра вечер, жълтурко. Спри се да ти кажа нещо.

— Какво иска, комшу?

Обясняваха се почти пет минути. Не можах да чуя разговора им. Междувременно минаха двама китайци, които носеха увесена на прът охранена коза. Бяха я вързали за краката, а главата й се влачеше по земята. Изнизаха се, без да поздравят негъра, но размениха по няколко китайски думи със сънародника си.

Жан накара стареца да влезе навътре в джунглата. Дойдоха при мен. Жълтият се приближи и ми протегна ръка.

— Беглец ли си?

— Да.

— Откъде?

— От Дяволския.

— Бравос — разсмя се и ме заразглежда с дръпнатите си очи. — Бравос. Как ти викат?

— Папийон.

— Не съм те чувал.

— Аз — приятел на Чанг — Канг Вокиен, брат на Кюик-Кюик.

— А, бравос! — и отново ми стисна ръката. — Ти какво иска?

— Да предупредиш Кюик-Кюик, дето аз тука.

— Не може.

— Защо?

— Кюик-Кюик откраднал шейсет кинта от шефа на лагера. Шеф искал убие Кюик-Кюик, Кюик-Кюик — чупка!

— Откога?

— От два месеца.

— По море ли тръгна?

— Аз не знае. Аз иде в лагер говори с друг китаец — той най-добър приятел на Кюик-Кюик. Той реши. Ти оттука да не мърда. Аз се върне тази нощ.

— В колко часа?

— Не знам. Ще се върне да донесе храна и цигари. Ти тук огън не пали. Аз подсвирква „Мадлен, Мадлен“. Като чуе, излиза на пътя. Ясно?

— Ясно.

Китаецът си тръгна.

— Какво ще кажеш, Жан?

— Нищо не е загубено. Ако искате, ще се върнем обратно в Куру, аз ще ви намеря лодка, провизии и платно и ще поемете сам по море.

— Аз съм тръгнал надалеч, Жан. Не бих могъл да стигна дотам съвсем сам. Благодаря ти обаче за предложението. В най-лошия случай ще го приема.

Китаецът ни беше оставил голямо парче палмово зеле. Изядохме го. Беше освежаващо и апетитно, имаше вкус на лешник. Решихме, че първи Жан ще дежури. Вече му имах доверие. Намазах лицето и ръцете си със сдъвкан тютюн, защото комарите започнаха да ме нападат.

— Папийон, някой подсвирква „Мадлен“ — разбуди ме Жан.

— Колко е часът?

— Не е късно, около девет е.

Излязохме на пътя. Нощта бе тъмна като в рог. Свиркащият човек се приближи, аз му отговорих. Беше много близо до мен, чувах го, но не можех да го видя. Най-после, ориентирайки се по подсвиркването, успяхме да се срещнем. Те бяха трима. Ръкуваха се с мен поред. Луната скоро щеше да изгрее.

— Нека да седнем край пътя — предложи един от тях на идеален френски език. — Тук клоните хвърлят сянка и ще ни прикриват.

Жан се присъедини към нас.

— Първо хапни, после ще ни обясняваш — предложи образованият член на групата.

Двамата с Жан хапнахме гореща зеленчукова супа. Постоплихме се и оставихме част от храната за по-късно. Пийнахме и горещ ментов чай, силно подсладен. Много беше вкусно.

— Ти ли си добрият приятел на Чанг?

— Да, той ми каза да се обадя на Кюик-Кюик като дойда тук, за да бягаме заедно. Аз вече веднъж бягах много надалеч, стигнах чак до Колумбия. Добър моряк съм и затова Чанг искаше да взема и брат му. Има ми доверие човекът.

— Добре. Какви татуировки носи Чанг?

— Има дракон на гърдите си и три точки на лявата ръка. Трите точки са знак, че е бил един от водачите на бунта в Пуло Кондор. Най-добрият му приятел също е бил сред организаторите — нарича се Ван Ю. Еднорък е.

— Аз съм този Ван Ю — рече „интелектуалецът“. — Няма съмнение, че си приятел на Чанг. Значи си и наш приятел. Слушай внимателно: Кюик-Кюик все още не е хванал морето, защото не умее да води кораб. Сега е сам насред джунглата, на десетина километра оттук. Прави дървени въглища. Наши приятели ги продават и му носят парите. Когато спести достатъчно, ще си купи лодка и ще търси компания за бягство по море. В момента е на сигурно място, където нищо не го заплашва. Никой не може да стигне до островчето му, защото наоколо има блата. Всеки, който тръгне през тинята, без да познава околността достатъчно добре, ще бъде всмукан и удавен. На изгрев-слънце ще дойда да те взема, за да те заведа при Кюик-Кюик. Сега вървете след нас.

Тръгнахме покрай пътя, тъй като луната изгря и стана светло — виждахме на разстояние петдесет метра пред нас. Стигнахме до малко дървено мостче и китаецът каза:

— Скрий се под моста. Ще спиш там, а аз ще дойда да те взема утре сутринта.

Стиснахме си ръцете и те си отидоха. Вървяха, без да се прикриват. Ако ги пипнеха, щяха да излъжат, че са ходили да проверяват заложените в джунглата капани.

— Ти, Папийон, няма да спиш тук. Ще спиш в джунглата, а под моста ще легна аз. Когато дойде утре сутринта, ще те извикам — отсече Жан.

— Щом казваш.

Вмъкнах се в гората, изпуших няколко цигари и заспах доволен и щастлив с добре напълнен стомах.

Ван Ю дойде на срещата, преди още да е изгряло слънцето. За да спечелим време, щяхме да вървим по пътя, докато се развидели. Повече от четиридесет минути крачихме с бърз ход. Внезапно стана съвсем светло. Някъде далеч се чу потракването на количка по железопътната линия. Пъхнахме се под листака.

— Сбогом, Жан, благодаря ти. Остани си със здраве. Бог да благослови теб и семейството ти.

Настоях да приеме петстотинте франка. Той от своя страна ми обясни как да стигна до селището му, как да го заобиколя и да намеря пътеката, на която се срещнахме онзи ден. Всичко това в случай, че работата с Кюик-Кюик се провали. Обеща ми да минава по пътеката два пъти седмично. Стиснах ръката на благородния гвиански негър и той изскочи обратно на пътя.

— Напред — изкомандва Ван Ю и ме поведе през джунглата. Ориентираше се без колебание и двамата напредвахме доста бързо, тъй като растителността тук не беше непроходима. Забелязах, че избягваше да разсича с брадва клоните и лианите, които ни препречваха пътя. Предпочиташе да ги заобикаля.