Анри Шариер
Пеперудата (22)

Завръщане в каторгата

Три дни по-късно, на 30 октомври, в единадесет сутринта дванадесет надзиратели от Кайен, облечени в бяло, дойдоха да ни вземат. Преди отпътуването — малка официална церемония. Всеки от нас трябваше да бъде идентифициран. Носеха със себе си антропометрични данни, снимки, отпечатъци и прочие боклуци. След като установиха самоличността ни, френският консул пристъпи да подпише протокола на областния съдия, който беше служебното лице, натоварено да ни предаде на френските власти. Всички присъстващи бяха удивени от другарското отношение на френските надзиратели към нас. Никаква грубост, никакви резки думи. Тримата, които бяха живели по-дълго в каторгата, познаваха част от ченгетата, говореха си с тях и се закачаха като стари другари. Началникът на ескорта комендантът Бурал се разтревожи от състоянието ми, огледа краката ми и заяви, че ще бъда излекуван на борда, защото в екипажа имало и добър санитар.

Това, което най-много ни измъчи по време на пътуването в трюма на старата бракма, беше жегата и оковите, останали в нея от времето на тулонските каторжници. Единствен инцидент — корабчето трябваше да спре в Тринидад, за да натовари въглища, и английският офицер настоя да ни свалят оковите. Изглежда според техните закони се забраняваше оковаването на хора в открито море. Веднага се възползвах от свободата си, за да шамаросам друг инспектиращ английски офицер. Надявах се, че така ще ги накарам да ме арестуват и ще ме свалят на твърда земя. Офицерът обаче отсече:

— С тази сериозна простъпка няма да ме накарате да ви арестувам и да ви сваля на твърда земя. Завръщането ви в Гвиана е достатъчно тежко наказание.

Много шум за нищо. Ясно — беше ми писано да се върна в каторгата. За нещастие, всички тези единадесет месеца бягства, изпълнени с упорита и тежка борба, завършваха по най-жалък начин. И въпреки всичко, въпреки шумния провал на многобройните ми авантюри, въпреки завръщането в Гвиана и всички горчиви последици, които то влачеше със себе си, от паметта ми не можеха да се изтрият изживените незабравими мигове.

Близо до пристанището на Тринидад, от което се отдалечавахме, само на няколко километра по-далеч, живееше прекрасното семейство Боуен. Минахме и покрай Кюрасао, родина на благородния епископ Иреней дьо Брюн. Сто на сто бяхме плавали и покрай земите на индианците гуахирос, където изживях най-чистата и страстна любов, толкова естествена и спонтанна. Двете индианки, изпълнени със сила, съчувствие, любов и чистота, ми бяха помогнали да се докосна до онази откритост и проницателност за света, на която само децата са способни.

А прокажените от Острова на гълъбите! Нещастните каторжници, споходени от ужасната болест, които въпреки всичко намериха в сърцата си достатъчно сили, за да ни помогнат така благородно!

И белгийският консул с неговата доброта, и Жозеф Дега, който толкова рискува заради мен, без дори да ме познава! Заслужаваше си да предприема моето бягство, дори само за да срещна всички тези хора. Въпреки неуспеха бягството ми беше победа, защото благодарение на него душата ми се обогати от контактите с подобни изключителни личности. Не, не съжалявах, че съм го предприел.

Ето я Марони с калните и води. Качихме се на мостика на „Мана“. Тропическото слънце вече гореше земята наоколо. Беше девет сутринта. Видях отново устието — бавно се връщахме там, откъдето бях заминал с такава скорост. Другарите ми мълчаха. Надзирателите се радваха, че сме пристигнали. По време на пътуването морето често се вълнуваше и повечето от тях се чувстваха облекчени да видят твърдата земя.

Шестнадесети ноември 1934-а.

На кея се беше събрала тълпа. Чувстваше се, че с нетърпение очакват хората, които бяха дръзнали да стигнат толкова далеч. Пристигнахме в неделен ден и затова се превърнахме в атракция сред всекидневната скука. Чувах реплики:

— Ето онзи, раненият, е Папийон. Този е Клузио, а другият Матюрет… — и прочие.

В лагера на наказателната колония шестстотин души бяха подредени пред бараките си. Всяка група се пазеше от надзиратели. Първият, когото видях, беше Франсоа Сиера. Плачеше, без да крие сълзите си. Беше се надвесил от прозореца на лазарета и ме гледаше. Личеше си, че болката му е искрена. Спряхме в средата на двора. Говорителят на коменданта взе думата:

— Каторжници, сега можете да се убедите колко безсмислен е всеки опит за бягство. Властите във всяка страна ще ви арестуват и ще ви върнат на Франция. Никой не иска да си има работа с вас. Затова по-добре е да кротувате и да пазите добро поведение. Питате се какво ги очаква тези петимата? Тежка присъда, която ще изтърпят в изолатора на Сен Жозеф и после доживотно заточение на Островите на спасението. Ето какво си извоюваха с този опит за бягство. Надявам се, че сте разбрали поуката. Надзиратели, отведете ги в карцера.

Минути по-късно се озовахме в специални килии, подложени на строго наблюдение. Веднага щом пристигнахме, поисках да се погрижат за краката ми — все още отекли и силно възпалени. Клузио се оплака, че гипсът му убива. Просто пробвахме почвата… Ех, ако ни пратеха отново в болницата! Франсоа Сиера се появи заедно с един надзирател.

— Ето ви санитар — рече ченгето.

— Как си, Папи?

— Зле, трябва да постъпя в болница.

— Ще опитам да те уредя, но след всичко, което си извършил там, не ми се вярва да успея. Това важи и за теб, Клузио.

Разтри ми краката, намаза ме с някакъв мехлем, провери гипса на Клузио и си тръгна. Не можахме да разменим нито дума, защото ченгетата стояха край нас, но очите на Сиера изразяваха толкова състрадание, че се почувствах дълбоко развълнуван.

— Не, нищо не може да се направи — каза ми той на следващия ден, когато дойде за нов масаж. — Ако искаш, ще опитам да те преместя в обикновена килия. Тук слагат ли ти нощем окови на краката?

— Да.

— Значи е по-добре да идеш в общото помещение. Пак ще те оковават, но поне няма да си сам. Сигурно е много тежко да си сам в подобен момент.

— Добре.

Да, сега ми беше много по-тежко да понасям самотата. Намирах се в такова състояние, че дори нямаше нужда да затварям очи, за да попадна в плен на въображението си. Положението ми се усложняваше от това, че сега не можех дори да крача напред-назад.

Уви! Ето ме отново в блатото. Малко ми трябваше, за да забравя къде се намирам и да полетя в мислите си към морето и свободата, към радостта, че съм станал нов човек, но също и към отмъщението. Спомнях си за дълга на троицата Полен, ченгетата и прокурора — не биваше никога да забравям за тях. Онзи куфар — нямаше смисъл да го връчвам на ченгетата още на вратата на Следствено управление. Можех да пристигна преоблечен като служител на „Вагон Лий — Кук“ с фуражка със знака на компанията на глава. На куфара щеше да има етикет „За комисаря Беноа. Ке дез Орфевр №36, Париж.“. Сам щях да кача куфара в залата за съвещания — часовниковият механизъм щеше да задейства чак след като съм се отдалечил, така че можех да действам спокойно. Камък ми падна от плещите, щом измислих цялата работа. Що се отнася до прокурора, трябваше да намеря време да му изтръгна езика. Още не бях измислил как, но вече си представях, че го правя — щях да накъсам курвенския му език парче по парче.

Но сега най-важната задача беше да си излекувам краката. Нужно ми беше да се движа, и то бързо. Имах цели три месеца до съда тук, а за три месеца можеха да се случат куп неща. Месец докато проходя, месец докато подготвя нещата, и хайде — сбогом, господа. Посока — Британски Хондурас. Но този път никой нямаше да може да ме пипне.

Три дни след пристигането ни ме преместиха в общото помещение. Четиридесет човека, затворени в него, очакваха военния съд. Някои бяха обвинени в кражби, други в грабеж или предумишлени палежи, убийства, опити за убийства, опити за бягство, в бягство и дори в човекоядство. Бяхме разположени по двадесет от всяка страна на дървения нар, всички оковани за един и същи, петнадесетметров метален прът. В шест вечерта левият крак на всеки от нас беше приковаван с метална халка. В шест сутринта ни освобождаваха и ни позволяваха да сядаме, да се разхождаме, да играем на дама, да разговаряме на така нареченото стъргало — широката два метра пътека, която минаваше от единия до другия край на помещението. Денем нямах възможност да се размечтавам. Останалите ми идваха на посещение на малки групи и чакаха да им разказвам за бягството. Всички се съдираха от възмущение, когато стигах до доброволната си раздяла с индианците, Лали и Зорайма.

— Какво не ти достигаше, бе приятелю? — избухна един парижанин по време на моя разказ. — Трамваи ли? Асансьори ли? Кина ли? Или електрическите крушки, с чийто ток би могъл да се задейства електрически стол? А може би ти се прииска да идеш да си топнеш задника във фонтанчето на Плас Пигал? Как можа, бе! — продължаваше той. — Да имаш подръка две женски, коя от коя по-навита, да се моташ както майка те е родила сред природата, заобиколен от цяла компания готини нудисти; тъпчеш се, поркаш си, ловуваш; наоколо ти е морето, слънцето, топлият пясък, даже мидените перли са си твои, ей тъй на — гратис, и най-доброто, което измисля тъпата ти глава, е да зарежеш всичко това. И защо? А кажи, де? За да пресичаш улиците тичешком, да не би нещо да те прегази, да плащаш наем, да харчиш за шивач, за ток, за телефон. И да трябва да избираш между престъплението и мърлявото живуркане на чиновник при някой работодател, който ще ти плаща колкото да не пукнеш от глад? Честно, не те разбирам. Бил си в рая и по собствена воля си скочил в ада, където освен обикновените гадости ти лично имаш и този проблем, че всички ченгета по света вечно ще те гонят по петите. Вярно е, че си още пресен-пресен от Франция и физическите и духовните ти сили не са те напуснали. Но аз, с моите десет години каторга зад гърба, не те разбирам. Както и да е, добре дошъл. И понеже явно имаш намерение да почнеш всичко отначало, разчитай на нас — ще ти помогнем. Нали така, приятели? Съгласни ли сте?

Останалите потвърдиха и аз им благодарих.

Всички бяха закоравели престъпници и то им личеше. Поради близостта, в която живеехме, беше много трудно да скриеш патрона си от другите. И така, както ни приковаваха нощем, всеки от нас лесно можеше да стане жертва на убийство с цел грабеж. Достатъчно беше да подкупиш през деня арабина, дето ни заключваше, и да го накараш да не затяга халката на крака ти. През нощта се измъкваш, правиш каквото ще правиш и се връщаш ни лук ял, ни лук мирисал, като преди да си легнеш, сам си затягаш оковата. Арабинът ще си трае, защото и той е в кюпа.

Минаха три седмици, откак бях тук. Изтекоха наистина много бързо. Вече ходех по малко, придържайки се за стената в коридора. Започнах и да се оглеждам. Миналата седмица по време на разпита ме изправиха срещу тримата копои, които бяхме нокаутирали и обезоръжили. Радваха се, че са ни пипнали, и се надяваха, че някой ден ще им паднем в ръчичките. След бягството ни и тримата бяха понесли тежки наказания — лишили ги бяха от шестмесечната почивка в Европа и им бяха спрели за период от една година месечните надбавки за колониална служба. Така че срещата ни не би могла да се нарече сърдечна. Оплакахме се на следователя от заплахите им, за да ги има предвид.

Най-добре от всички се държа арабинът. Говори само истината, нищо не преувеличи и съвсем забрави за ролята на Матюрет. Военният следовател много настояваше да му кажем откъде сме взели лодката. Настроихме го зле срещу себе си, защото му разказахме някакви небивалици от рода на това, че сами сме си я направили.

Каза, че заради нападението над надзирателите ще се постарае да ни осигури по пет години изолатор за мен и Клузио и три години за Матюрет.

— А вие, дето ви наричат Папийон, можете да сте сигурен, че ще ви отрежа крилцата и няма да можете повече да литнете.

Боях се, че говори напълно сериозно.

Трябваше да чакаме цели два месеца, докато ни изправят пред съда. Много ме беше яд, дето не скрих в патрона си едно-две връхчета от отровните стрелички. Ако разполагах сега с тях, можех да разиграя някой рискован вариант дори в карцера. Състоянието ми се подобряваше всеки ден. Ходех все по-добре. Франсоа Сиера не пропускаше да ми прави редовно, сутрин и вечер, масаж с камфорово масло. Посещенията му облекчаваха не само болките, но и душата ми. Толкова беше хубаво да имаш другар!

Забелязах, че бягството ни караше останалите каторжници да се отнасят към нас с безспорна почит. Бях сигурен, че никой от тях не би ни закачил. Нямаше опасност да ни убият или ограбят. Останалите не биха одобрили подобна постъпка и биха наказали извършителите. Всички, без изключение, ни уважаваха и дори се възхищаваха от нас. А фактът, че бяхме нападнали ченгета, ни слагаше в списъка на хората, готови на най-отчаяни постъпки. Това чувство за сигурност, което изпитвах сега, беше за мен странно и непознато.

Всеки ден удължавах разходките си. Сиера оставяше при мен шишенцето с масло и често мъжете ми предлагаха да масажират през свободното си време глезените и дори мускулите на бедрата ми, които бяха отслабнали от дългото бездействие.