Анри Шариер
Пеперудата (3)

Процесът

Ударът бе толкова жесток, че успях да се изправя отново на крака едва след тринадесет години. Не, не ставаше дума за някое обикновено шамарче и те всички се бяха постарали да го изработят, както трябва.

Двадесет и шести октомври 1931 г. Изведоха ме от килията ми в Консиержери, където бях живял през последната година, още в осем сутринта. Бях гладко избръснат и докаран в костюма, ушит от известен майстор. Бяла риза и бледосиня папионка довършваха целия ми фасон.

Бях двадесет и пет годишен, а изглеждах едва на двадесет. Леко стреснати от „джентълменския“ ми вид, стражарите се държаха внимателно. Даже ми свалиха белезниците. Седяхме шестимата — петимата жандарми и аз — на две пейки в една гола стая. Навън бе мрачно.

Намирахме се в Съдебната палата на брега на Сена в Париж и вратата срещу нас водеше право към съдебната зала.

След няколко мига щях да бъда обвинен в предумишлено убийство. Адвокатът ми Реймон Юбер надникна да види как съм: „Няма никакви сериозни доказателства против вас. Вярвам, че ще бъдем оправдани.“ Подсмихнах се, като чух „ще бъдем“. Все едно че господин Юбер щеше да се явява като обвиняем заедно с мен и също да излежава евентуалната присъда.

Най-после се появи разсилният и съобщи, че е дошъл нашият ред. И така, обкръжен от четирима стражари и един сержант, аз пристъпих през широко зейналите врати в огромната зала. Добре се бяха погрижили за декора. Всичко — килимите, завесите на огромните прозорци, чак до мантиите на съдиите, които щяха да се занимаят с мен след няколко минути, тънеше в кървавочервени тонове.

— Господа, Съдът!

От страничната врата вдясно един след друг влязоха шестима мъже — председателят и петима съдии с церемониални шапки на глава. Председателят се спря пред стола в средата, около него от дясно на ляво се наредиха колегите му. В самата зала, където всички, включително и аз, бяхме останали прави, тегнеше пълна тишина. Съдът седна, след него и останалите.

Председателят — човек с розовобузесто строго лице, ме гледаше в очите, без да изразява каквито и да било чувства. Казваше се Бьовен. Оттук нататък щеше да ръководи процеса справедливо и с цялото си държане да покаже на всички, че той — професионалният съдия, не е твърдо убеден в искреността на свидетелите. Нямаше вина за нанесения ми удар, но послужи като инструмент на останалите.

Прокурорът се казваше Прадел. Имаше тъжната слава, че е изпратил на гилотината и на каторга повече жертви от който и да било друг и всички адвокати трепереха пред него.

Като служебен обвинител Прадел беше лишен от всичко човешко. Той олицетворяваше закона, той държеше везните и щеше да направи всичко възможно да ги наклони в своя полза. Отпуснал клепачи, прокурорът ме наблюдаваше като лешояд от цялата висота на своето положение. А това значеше, първо — от висотата на катедрата си, която го поставяше над мен, и, второ — от собствените си най-малко метър и осемдесет, които арогантно изтъкваше. Не свали червената мантия, но постави пред себе си шапката и се облегна на дланите си, големи като хилки. Златна халка показваше, че е женен, а на кутрето си носеше като пръстен излъскан гвоздей от конска подкова.

Когато се наклони над мен, за да изрази по-добре превъзходството си, обвинителят сякаш изрече: „Много се лъжеш, ако си мислиш, че ще успееш да ми се измъкнеш, малък фукльо. Ръцете ми не приличат на клещи, но в сърцето си крия нокти, с които ще те разкъсам на парчета. Всички адвокати се боят от мен, а в магистратурата ме уважават като опасен прокурор, защото никога не оставям плячката да ми се измъкне. Не ми трябва да знам дали си виновен, или не, моята задача е просто да използвам това, което имам срещу теб — разгулния ти живот в Монмартър, скалъпените от полицията свидетелски показания, изявленията на самите полицаи. С всички тези гадни дрънканици, събрани от следователя, аз ще успея да те обрисувам толкова отблъскващо, че заседателите ще те изтрият от лицето на обществото.“

Не знам дали сънувах или действително го чух да говори — толкова бях потресен от този „човекоядец“: „Не се бунтувай, обвиняеми, и най-вече не се опитвай да се защитаваш — аз ще те натикам в блатото. Надявам се, че не разчиташ на заседателите. Не си прави илюзии. Тези дванадесет души не знаят нищо за големия живот. Погледни ги как са се наредили пред теб. Добре виждаш — дванадесет нещастници, домъкнати в Париж от някоя задънена провинция. Дребни буржоа, пенсионери, търговци. Няма нужда да ти обяснявам. Нали не си въобразяваш, че те разбират твоята младост или живота ти в Монмартър? За тях Пигал и Плас Бланш са самият пъкъл, а онези, които водят нощен живот, са врагове на обществото. Всичките ужасно се гордеят, че са съдебни заседатели в Палатата край Сена. И отгоре на всичко, повярвай ми, страдат от съзнанието за собствената си ограниченост.“

„А ти пристигаш — млад и хубав. Нима и за момент си очаквал, че ще се поколебая да те представя като среднощен монмартърски Дон Жуан? От самото начало ще направя от тези заседатели твои врагове. Пък и прекалено добре си се докарал. Можеше да се облечеш по-скромно — тук ти е голямата тактическа грешка. Не виждаш ли, че ти завиждат на костюма? Те си купуват дрехи от сергиите и никога, дори на сън не са се виждали в костюм, ушит по поръчка.“

Беше станало десет часът и процесът трябваше да започне. Имах срещу себе си шестима съдии, между които един нападателен прокурор, готов да използва цялата си хитрост, интелигентност и сила, за да убеди онези дванадесет чичковци, първо, че съм виновен и, второ, че само каторгата или гилотината са подходящи присъди.

Щях да бъда съден за убийството на един сутеньор и полицейски доносник от нашата среда в Монмартър. Нямаше никакви доказателства, но ченгетата, които получават сухо всеки път, щом открият извършителя на някое престъпление, поддържаха версията, че аз съм го направил. Поради липса на доказателства заявиха, че разполагат с „конфиденциални показания“, които не оставяли място за съмнение. Най-силният им коз се наричаше Полен и всъщност беше истинска грамофонна плоча в панталони, записана на Ке дез Орфевр 36. По едно време, тъй като твърдях, че не го познавам, председателят съвсем резонно ме запита: „Казвате, че този свидетел лъже. Добре. Но защо му е да го прави?“

— Господин председателю, откак съм арестуван, прекарвам безсънни нощи, и то не от угризения заради убийството на Ролан льо Пти — не аз съм виновният. Търся мотива, който е тласнал този свидетел да се озлоби толкова много срещу мен, че всеки път, когато обвинението започваше да губи убедителност, той изобретяваше нови уточнения, за да го подсили. И така, господин председателю, стигнах до извода, че полицаите са го заловили в сериозно престъпление и са се спазарили с него — ще си затворят очите, ако той обвини Папийон.

Тогава дори не подозирах колко близо съм бил до истината. Няколко години по-късно Полен, представен в съда като честен и неосъждан човек, беше заловен и съден за търговия с кокаин.

Господин Юбер се опита да ме защитава, но не можеше да се мери с обвинението. Единствен адвокатът Буфе в един момент успя благодарение на искреното си възмущение да затрудни прокурора. Уви, твърде за кратко. Прадел ловко спечели и тази схватка. Отгоре на всичко той непрекъснато ласкаеше заседателите и те се бяха надули от гордост, че тази важна личност се държи с тях като с равни и дори като със сътрудници.

В единадесет часа вечерта играта приключи. Защитниците ми се оказаха в шах и мат. И аз — невинният — бях осъден. Френското общество, представено от прокурора Прадел, зачеркна завинаги един двадесет и пет годишен младеж. Сметката ми бе сервирана с равния глас на председателя Бьовен. Без намаление.

— Обвиняеми, станете!

Ставам. В залата цари абсолютна тишина, не се чува даже дишане. Сърцето ми бие малко по-бързо. Някои заседатели ме наблюдават, други са навели глави — изглеждат засрамени.

— Обвиняеми, заседателите отговориха положително на всички въпроси, с изключение на този за преднамереност на деянието. Вие сте осъден на доживотна каторга. Имате ли нещо да добавите?

Не трепвам, държанието ми е нормално, само се хващам по-здраво за преградата на подсъдимата скамейка, на която съм се облегнал.

— Да, господин председателю, искам да кажа, че действително съм невинен и станах жертва на полицейски машинации.

От ъгъла, където се бяха разположили като изискани гости на процеса елегантните дами, се чу шепот. Без да повишавам тон, се обърнах към тях:

— Млъкнете, богаташки, които сте дошли тук от мръсничко любопитство. Фарсът свърши. Едно убийство беше щастливо разгадано от вашата полиция и вашето правосъдие — бъдете доволни!

— Стража — извика председателят, — отведете осъдения.

Преди да изчезна, чух един вик: „Не се безпокой, мили, аз и там ще дойда да те намеря.“ Моята прекрасна смела Ненет даде по този начин воля на любовта си. Хората от нашата среда, които присъстваха в залата, изръкопляскаха. Те знаеха много добре как стоят нещата с убийството и така ми показаха гордостта и одобрението си за това, че не издадох никого и не прехвърлих другиму вината.

На връщане в малката стая, където седяхме преди процеса, стражарите ми сложиха белезници и един от тях прикова с къса верига дясната ми китка към своята лява. Никой не продумваше. Помолих за една цигара. Старшината ми даде и ми я запали. Всеки път, когато вдигах ръка, за да си дръпна, стражарят, за който бях окован, трябваше да повтаря движението ми. Изпуших прав около три четвърти от цигарата. Останалите продължаваха да мълчат. Аз бях този, който погледна старшината и каза: „Да вървим.“

Спуснах се по стъпалата, заобиколен от дузина стражари, и стигнах до вътрешния двор на палатата. Там ни очакваше арестантската кола — от ония, дето са с пейки за сядане, а не с клетки. Старшината каза: „Към Консиержери.“