Анри Шариер
Пеперудата (5)

Централният затвор в Кайен

Едва що пристигнали, ни въведоха в кабинета на директора. Той царуваше върху еднометров подиум зад бюро в стил ампир.

— Мирно! Директорът ще ви говори.

— Арестанти, тук сте за временен престой в очакване да отпътувате към мястото за изтърпяване на наказанието. Това не е обикновен затвор. Задължително мълчание по всяко време, никакви посещения и никакви писма. Или ще се подчинявате, или ще ви пречупим. Тук можете да избирате между два изхода — единия, ако се държите добре, ще ви отведе в каторгата, а другия — в гробището. За случаите на лошо поведение най-малкото неподчинение ще се наказва с шестдесет дни в карцера на хляб и вода. Никой досега не е успял да оживее след две поредни наказания. Толкоз. Който е имал уши, да ме е чул.

Той се обърна към Лудия Пиеро, екстрадиран от Испания:

— Каква професия сте упражнявали на свобода?

— Бях тореадор, господин директоре.

Вбесен от отговора, директорът изкрещя:

— Разкарайте го светкавично!

Преди да мигнем, тореадорът беше свален на земята от четирима или петима копои, които бързо го отнесоха. Чухме го да вика:

— Хвърляте се пет срещу един, мръсни копелета, а отгоре на това с палки!

Веднага след това изстена като смъртно ранено животно и после настъпи тишина. Чуваше се само как влачат нещо по циментовия под. Ако и след това изпълнение не бяхме разбрали какво е имал предвид директорът, значи никога нямаше да го разберем. Дега беше до мен. Той помръдна един пръст, само един, и докосна панталона ми. Разбрах го: „Дръж се добре, ако искаш да пристигнеш жив в Гвиана.“ Десет минути по-късно всички ние се озовахме в килиите си в дисципа на затвора, с изключение на Лудия Пиеро, когото бяха завлекли в някоя мръсна дупка на подземието.

За късмет двамата с Дега ни настаниха в съседни килии. Преди това ни представиха на един червенокос едноок звяр, грамаден около метър и деветдесет, че и повече, който държеше съвсем нова волска жила в ръка. Това беше отговорникът на дисципа — затворник като нас, когото тук използваха за палач. Всяваше ужас сред събратята си, но беше ценен помощник за надзирателите, защото чрез него те можеха да ни пребиват с тояга или с бич, без да се изморяват лично. А ако някой загинеше вследствие на боя, не носеха отговорност пред началството.

По-късно, по време на кратък престой в лазарета, научих историята на този звяр в човешки образ. И трябваше да сваля шапка на директора на затвора, задето толкова добре беше подбрал палача си. Въпросният тип бил каменар по професия. Живеел в малко градче във Фландрия, където един хубав ден решил да се самоубие, като при това премахне и жена си. За целта използвал голям сноп динамитни пръчки. Легнал си една вечер в спалнята, която се намирала на втория етаж в шестетажен блок. Жена му спяла. Той си запалил цигара и с нея подпалил фитила на снопчето с динамит, което държал в лявата ръка между главата на жена си и своята глава.

Страхотна експлозия! В резултат жена му станала на кайма и трябвало да я събират с лъжичка. Част от къщата се срутила, като под развалините загинали три деца и една седемдесетгодишна старица. Останалите обитатели също били по-тежко или по-леко ранени. Що се отнася до въпросния Трибуйар, той загубил част от лявата си ръка, от която му останал само малкият пръст и половината от палеца, и окото и ухото от лявата си страна. На главата си имал рана, достатъчно сериозна, за да се нуждае от трепанация. След като го осъдили, станал отговорник в дисципа на затвора. Ето този полуидиот разполагаше, както си поиска, с нещастниците, попаднали в неговите владения.

Едно, две, три, четири, пет, кръгом… едно, две, три, четири, пет, кръгом… и отново започна безкрайното крачене между стената и вратата на килията.

Нямахме право да лягаме през деня. В пет сутринта една пронизваща свирка събуждаше всички. Трябваше да станем, да оправим леглата си, да се измием и или да закрачим, или да седнем на седалката, закована за стената. Връх в изтънчеността на наказателната система беше леглото, което през деня трябваше да стои вдигнато срещу стената, така че затворникът да не може да се отпусне в нито един момент и да бъде по-удобен за наблюдаване.

Едно, две, три, четири, пет… четиринадесет часа крачене. За да овладея по-добре механизма на това непрестанно движение, трябваше да се науча да ходя с наведена глава и скръстени зад гърба ръце, нито твърде бързо, нито твърде бавно, да правя еднакво големи крачки и да се обръщам автоматично — в единия край наляво, а в другия — надясно.

Едно, две, три, четири, пет… Килиите бяха по-светли, отколкото в Консиержери, и човек можеше да дочуе нещичко от външния свят — до мен достигаха не само отделни звуци от дисципа, но понякога и откъм полето. Нощем успявах да доловя свирукането или песните на селяните, които се прибираха у дома доволни, че са обърнали някоя и друга чашка ябълково вино.

На Коледа дори получих подарък. През един процеп в дървения капак на прозореца успях да зърна побелялото от сняг поле и няколко големи черни дървета, осветени от пълната луна. Гледката приличаше на новогодишна картичка. Под напора на вятъра дърветата бяха отхвърлили дебелия си снежен кожух и се открояваха ясно на фона на всеобщата белота като големи черни петна в нощта. Беше Коледа — за всички по света и дори за една част от затворниците. Началството се беше смилило над онези от нас, които очакваха транспортиране в Гвиана — получихме право да си купим по две шоколадови пръчки. Наистина по цели две пръчки, а не по две таблетки. С тези две шоколадови пръчки отпразнувах Бъдни вечер на 1931 година.

… Едно, две, три, четири, пет… Наказателната система ме беше превърнала в махало. Целият свят за мен се беше ограничил до това непрестанно движение напред-назад. Тук всичко бе изчислено с математическа точност. В килията не биваше да остава нищо, абсолютно нищо странично, което би могло да разсее затворника. Ако ме бяха заловили, докато надничах през процепа на дървения капак, щях да получа строго наказание. Всъщност те имаха право — нима в техните очи не бях просто един жив мъртвец? Какво право имах аз да се наслаждавам на природните гледки?

Една пеперуда влетя — бледосиня с тънка черна лента, а някъде близо до нея зад прозореца зажужа пчела. Какво ли правеха тези живинки тук? Дали ги беше объркало зимното слънце, или търсеха да се скрият в затвора от студ? Пеперудата зиме е случайно възкръснало същество. Как ли се е спасила от смъртта? А пчеличката защо ли е напуснала кошера си? Каква неосъзната храброст — да дойдат тук! Добре че отговорникът няма криле, защото иначе няма за дълго да ги остави живички.

Този Трибуйар си беше един гаден садист и аз предусещах, че ще имам неприятности с него. За нещастие предчувствието не ме излъга. На другия ден след посещението на двете мили насекоми рапортувах, че съм болен. Не издържах повече, задушавах се от самота, имах нужда да видя човешко лице, да чуя човешки глас — макар и неприятен, но глас, да чуя да ми казват нещо.

Чисто гол стоях в ледения коридор с лице към стената, носа на четири пръста от нея. Бях предпоследен в редицата от осем души и очаквах да вляза при доктора. Приискало ми се беше да видя малко народ и успях. Отговорникът ни хвана в момента, в който прошепнах няколко думи на Жюло, по прякор Човека чук.

Реакцията на този рижав дивак беше ужасна. Той едва не ме уби на място с неочакван юмручен удар в тила, от който главата ми отхвърча и носът ми се заби в стената. Бликна кръв, аз се надигнах от пода, където се бях срутил, и се поотърсих, без да мога все още да разбера какво става. Опитах се да направя някакво движение на протест, но великанът, който само това и чакаше, с един ритник в корема ме просна отново на земята и започна да ме налага с волската жила. Жюло това не можа да го понесе. Метна се върху онзи и се започна една страшна борба, в която надзирателите не се намесваха, защото Жюло така и така губеше. Мене съвсем ме забравиха и в това време успях да се надигна. Огледах се да намеря нещо като оръжие. Забелязах доктора, който, надвесен над стола си, се опитваше да види какво става в коридора. И изведнъж зад него мярнах една тенджера, чийто похлупак щеше да хвръкне от струящата водна пара. Беше поставена върху печката в докторския кабинет, по всяка вероятност за да пречиства въздуха.

Грабнах я със светкавична бързина за двете дръжки — изгориха ме ужасно, но аз не ги изпуснах — и с едно движение лиснах врящата вода в лицето на отговорника, който беше толкова зает с Жюло, че изобщо не ме забеляза как се приближавам. Звярът грозно изрева. Явно добре го бях засегнал. Замята се по пода, като се мъчеше да изхлузи трите ленени фланели от гърба си. С голяма мъка ги съблече една по една и заедно с последната смъкна част от кожата си. Беше му толкова тясна по врата, че при усилието да се измъкне от нея кожата на гърдите, част от тази на врата и цялата кожа от едната му буза се свлече, залепена за дрехата. Бях изгорил и единственото му око и сега беше съвсем сляп.

Най-после го видяхме да се надига — отвратителен, кървящ, живо одран. Жюло се възползва от момента, за да му забие един ритник право в ташаците. Онзи гигант отново се свлече и започна да повръща и да се лигави. Беше си получил заслуженото. Що се отнася до нас, не чакахме дълго да ни обърнат внимание.

Двамата надзиратели, които присъстваха на тази сцена, нямаха достатъчно кураж да ни нападнат сами и включиха алармата за подкрепление. А то нахлу от всички страни и ударите с палки заплющяха върху нас като градушка. Аз имах късмет, защото много бързо загубих съзнание и престанах да усещам каквото и да е. Събудих се два етажа по-долу чисто гол в една наводнена килия. Бавно започнах да идвам на себе си. Опипах болезненото си тяло. Имах поне дванадесет-петнадесет цицини на главата. Колко ли беше часът? Нямаше как да разбера.

Денят и нощта не стигаха дотук. Някъде далеч се чуха удари по стената.

Чук, чук, чук, чук, чук, чук. Това беше звукът на „телефона“ — нашият начин да се свързваме един с друг. Ако исках да разговарям, трябваше да почукам два пъти. Да почукам, ама с какво? В тъмнината не можех нищо да различа. Нямаше смисъл да опитвам с юмрук — така не се получаваха достатъчно отчетливи удари. Започнах да лазя в посоката, в която мислех, че се намира вратата — там беше малко по-светло. Блъснах се в някакви решетки, които не бях забелязал. Опипах наоколо и изведнъж си дадох сметка, че вратата на килията е на около метър разстояние от мен. Целта на решетката беше да ми попречи да достигна до нея. Всъщност бях затворен в клетка.

Хитро! За надзирателите това означаваше, че могат да влизат при опасните затворници без страх. Че могат да им говорят, да ги препикават, да им дават храна или да ги псуват на воля. Но в тази система имаше предимство и за мен — никой не можеше да ме удря безнаказано, защото, за да ме стигне, трябваше да отвори решетката.

От време на време отново чувах почукванията. Кой ли се опитваше да се свърже с мен? Това момче заслужаваше да му отговоря, защото поемаше дяволски риск. Както се движех наоколо, за малко не си разбих мутрата. Бях се подхлъзнал на нещо твърдо и кръгло. Оказа се дървена лъжица. Бързо я грабнах и се приготвих да отговарям. Зачаках, долепил ухо до стената. Чук, чук, чук, чук, чук — стоп, чук, чук. — Отговорих — чук, чук. Тези два удара означаваха за онзи, който ме викаше — давай, приемам съобщението. От другата страна почукванията започнаха — чук, чук, чук… буквите от азбуката бързо се редят… а, б, в, г, д, е, ж, з, и, к, л, м, н, о, п, стоп. Той спря на буквата п. Аз ударих веднъж — чук, така той знаеше, че съм разбрал буквата. По-нататък дойдоха а, п, и и прочие. Питаше: „Папи, добре ли си? Зле те наредиха. Аз съм със счупена ръка.“ Беше Жюло.

Говорихме си така повече от два часа, без да ни е страх, че ще ни хванат. Бяхме направо пощурели, че можем да си разменяме цели изречения. Аз му казах, че нямам нищо счупено, че главата ми е покрита с подутини, но не съм ранен. Той беше видял как са ме смъквали дотук — влачели ме за единия крак и главата ми се тътрузела от стъпало на стъпало. Той самият нито за момент не беше губил съзнание. Смяташе, че Трибуйар е получил сериозни изгаряния, а благодарение на фланелите и доста дълбоки рани нямаше вероятност скоро да се оправи. Две серии от по три бързи почуквания ми подсказаха; че се е появила опасност. Спрях да „телефонирам“. И действително след минута вратата се отвори.

— Марш назад, куче! Строй се в дъното на килията и внимавай! — Това беше новият отговорник. — Името ми е Батон^[1] — истинското ми име. Както виждаш, подхожда ми на службата.

Той освети килията и голото ми тяло с голям моряшки фенер.

— На, дръж да се облечеш. Не мърдай оттам. Ето хляб и вода.^[2] Не изяждай всичко наведнъж, защото до утре нищо друго няма да получиш.

Той ми се накрещя като дивак, след което вдигна фенера и освети лицето си. Видях, че се усмихва, но не злобно. Направи ми знак да мълча и посочи към нещата, които беше оставил. Сигурно искаше да ми подскаже, че не е неприятел, без да го види надзирателят в коридора. И наистина, в къшея хляб намерих голямо парче добре сварено месо, а в джоба на панталона — направо потресаващо! — пакет цигари и огниво с малко прахан. Тук тези подаръци струваха милиони. Беше оставил също две ризи вместо една и ленени гащи, които ми стигаха до глезените. Винаги ще го помня този Батон. Всичко това означаваше, че ме възнаграждава, задето съм елиминирал Трибуйар. Преди случката той беше само помощник-отговорник. Сега благодарение на мен стана началник. С други думи — на мен дължеше повишението си и ми доказваше своята признателност.

За да се разбере откъде идват почукванията по затворническия телефон, беше нужно индианско търпение и само отговорникът можеше да се справи с това, тъй като надзирателите бяха твърде лениви. Понеже бяхме спокойни откъм Батон, с Жюло си телеграфирахме цял ден. Научих от него, че отпътуването за Гвиана предстои след не повече от три-четири месеца.

Два дни по-късно ни изкараха от килиите и ни отведоха при директора — всеки от нас заобиколен от по двама надзиратели. Срещу входа зад едно бюро бяха седнали трима. Нещо като съд. Директорът щеше да бъде председател, а заместник-директорът и главният надзирател — съдебни заседатели.

— А! Ето ви и вас, пиленца. Нещо да имате да ми кажете?

Жюло — много блед и с подути очи, сигурно имаше треска. Счупената му от преди три дни ръка явно го мъчеше много. Кротко каза:

— Ръката ми е счупена.

— Изпроси си да ти я счупят. Това да ти е за урок да не се нахвърляш друг път върху хората. Докторът ще те види, когато дойде след около седмица. За теб ще бъде здравословно да почакаш, защото от болката може и да ти дойде акълът в главата. Вярвам, не мислиш, че ще викам тук лекар специално заради някой като теб? Всичко това не ми пречи да ви осъдя и двамата да стоите в карцера до второ нареждане.

Жюло ме погледна в очите, сякаш искаше да ми каже: „Този добре охранен господин изглежда много лесно се разпорежда с човешкия живот.“ Отново се обърнах към директора и го изгледах. Той помисли, че искам да говоря и рече:

— На теб като че ли не ти се нрави моето решение? Какво желаеш да ми кажеш?

— Съвсем нищо, господин директор. Ще ми се да ви плюя в лицето, само че ме е страх, че ще си изцапам слюнката.

Онзи беше толкова шашнат, че почервеня и не схвана напълно какво съм казал. За сметка на това главният надзирател разбра и се развика към тъмничарите:

— Разкарайте го и хубаво се погрижете за него! Надявам се след един час да допълзи на четири крака да моли за прошка. Ние добре ще го укротим. Ще ми оближе обувките — отгоре и отдолу! Не си пестете силите. Ваш е!

Двама от тях увиснаха на дясната ми ръка и други двама — на лявата. Свалиха ме на земята по корем и ми извиха китките чак до ключиците. Сложиха ми окови с напръстници, с които стегнаха левия ми показалец към десния палец и главният надзирател ме вдигна за косата като животно.

Да не ви разправям какво правиха с мен. Достатъчно е да ви кажа, че стоях с оковите зад гърба си единадесет дни. Дължа живота си на Батон. Всеки ден той хвърляше в килията полагащия ми се къшей хляб, но аз не можех да го изям, без да си служа с ръце. Дори и да го затиснех с глава срещу решетката, пак не успявах да отхапя. Батон обаче ми хвърляше натрошен на залци хляб — достатъчно, за да не умра. Събирах ги на малки купчинки с крак, после лягах по корем и ядях като куче. Дъвчех добре всяка хапка, за да не загубя нищо от храната.

На дванадесетия ден, когато дойде време да ми свалят оковите, се оказа, че стоманата е проникнала в месото и на места желязото беше покрито с подута плът. Като видя това, главният надзирател се изплаши, още повече че аз припаднах от болка. След като ме съживиха, ме заведоха в лазарета и ми почистиха раните с кислородна вода. Санитарят настоя да ми сложат ваксина против тетанус. Ръцете ми се бяха схванали и не можеха да заемат нормалното си положение. Наложи се да ги разтриват половин час с камфорово масло, за да ги отпусна покрай тялото си.

Свалиха ме отново в карцера и главният надзирател, като видя единадесетте къшея хляб, рече:

— Сега ще можеш да си устроиш цял пир! Странно, не си изкльощавял чак толкова след единадесет дни глад…

— Пих много вода, господин началник.

— А, ясно. Яж много, за да се възстановиш.

И си отиде. Горкият глупак! Даде ми този съвет, защото беше убеден, че от единадесет дни не съм сложил нищо в уста и че ако сега се натъпча, ще умра от преяждане. Не си беше направил точно сметката. Привечер Батон ми донесе тютюн и цигарена хартия. Пуших и пуших, като издухвах дима през дупката за отоплението, което, разбира се, не работеше. Така поне за нещо успя да ми послужи.

По-късно се обадих на Жюло. Той също мислеше, че не съм ял от единадесет дни и ме посъветва да внимавам. Не му казах истината, защото се боях да не би някой минаващ мръсник да дешифрира телеграмата. Ръката му беше гипсирана, чувствуваше се в добра форма и ме поздрави, че съм издържал. Според него денят на отпътуването приближавал. Санитарят му казал, че ампулите с ваксина, предназначена за затворниците преди заминаването им, вече са пристигнали. Жюло прояви и една непредпазливост, като ме попита дали съм успял да опазя патрона си. Да, бях успял да спася малкото си богатство, но не мога да ви опиша какво ми костваше това. Имах жестоки рани на ануса.

Три седмици по-късно ни извадиха от карцера. Какво ли означаваше това? Осигуриха ни по едно фантастично къпане със сапун и топла вода. Просто възкръснах. Жюло се смееше като дете, а Лудия Пиеро излъчваше доволство от живота.

Понеже излизахме от тъмницата, не схващахме защо е всичко това.

Бръснарят не пожела да ми отговори, когато шепнешком го попитах какво става. Един непознат тип с мръснишка физиономия каза:

— Май са ни опростили карцера. Страхуват се от някакъв инспектор, който щял да минава. Най-важното е да останем живи.

Отведоха ни всички в нормални килии. По обяд в първата топла супа, която получавах от четиридесет и три дни насам, намерих парче дърво. Върху него пишеше: „Тръгваме след осем дни. Утре е ваксината.“

Кой ли ми го изпращаше? Така и не разбрах. Сигурно някое момче от изолатора беше решило да ни предупреди. Знаеше, че е достатъчно новината да достигне до един от нас, за да я научат всички. Бележката явно беше попаднала при мен по случайност. Бързо се обадих на Жюло и му казах: „Предавай нататък.“

Цяла нощ слушах как телефонът работи. Що се отнася до мен, след като изпратих съобщението, замълчах. Чувствах се чудесно в леглото си. Не исках неприятности. Хич не ме привличаше идеята да се завърна в карцера. А него ден още по-малко от когато и да било.