Анри Шариер
Пеперудата (34)

Бягство от лудницата

— Сега, като е военно време и наказанието за опит за бягство е толкова сурово, не можем да си позволим никакъв провал, нали, Салвидиа?

Така си говорехме двамата с италианеца със златния патрон, седнали в умивалнята. Току-що бяхме прочели заповедта за новите мерки, които щяха да се прилагат в случай на бягство.

— Страхът от смъртна присъда няма да ми попречи да предприема нещо. А на теб? — запитах аз.

— Не издържам вече, Папи, искам да бягам. Да става каквото ще. Помолих да ме пратят като санитар в лудницата. Знам, че в тамошния склад държат две бурета за по двеста двадесет и пет литра — значи достатъчно големи, за да направим сал от тях. Едното е пълно със зехтин, а другото с оцет. Ако ги вържем едно за друго толкова здраво, че никаква вълна да не може да ги раздели, има голям шанс да стигнем до континента. Онази част от оградата на лудницата, която гледа към морето, не се охранява. Вътре лудите ги наблюдават само един надзирател-санитар и двама каторжници. Защо не дойдеш с мен?

— Като санитар ли?

— Не може като санитар, Папи. Знаеш, че никога няма да те пуснат да работиш в болница. Отдалечена е от лагера, няма строг надзор, изобщо налице са всички условия, за да не те пуснат да припариш дотам. Можеш да дойдеш само като луд.

— Трудничко е това, дето ми предлагаш, Салвидиа. Когато един доктор те обяви за смахнат, той ни повече, ни по-малко ти дава право да вършиш безнаказано каквото си поискаш. Признава, че не носиш вина за постъпките си. Представяш ли си каква отговорност поема лекарят, подписал подобна диагноза? Можеш да убиеш някой каторжник или надзирател, или жената и детето на надзирателя. Можеш да избягаш, да извършиш каквото си щеш престъпление — правосъдието вече не може да те достигне. Максимума, който могат да ти направят, е да те затворят омотан в усмирителна риза. Подобен режим не може да трае вечно, един ден все пак смекчават условията. В резултат — не си принуден да плащаш за постъпките си, включително и опитите за бягство.

— Имам голямо доверие в теб, Папийон. Бих искал да избягам с теб. Направи и невъзможното, за да се престориш на луд и да дойдеш при мен. Аз от своя страна като санитар ще ти помогна да се справиш колкото може по-леко и ще облекчавам най-тежките ти моменти. Признавам, че сигурно е ужасно да живееш сред онези опасни луди, без самият ти да си луд.

— Отивай в лудницата, Ромеро, аз ще проуча въпроса и най-вече ще се заинтересувам за първите симптоми на лудостта, за да съумея да убедя доктора. Не е лоша идеята ти да си изпрося оправдателна бележка за всички мои действия отсега нататък.

Започнах да проучвам нещата по-изтънко. В библиотеката на лагера нямаше никаква литература по тази тема. Използвах всеки възможен повод, за да се допитвам до хората, които са били за по-дълго или по-кратко душевноболни. Лека-полека успях да си изработя следната сравнително ясна представа:

1. Всички луди изпитват жестоки болки в малкия мозък.

2. Често пъти ушите им бучат.

3. Тъй като са много нервни, не могат да остават задълго легнали в едно и също положение, без да бъдат разтърсвани от някой нервен пристъп, който ги събужда и предизвиква болезнен гърч в обтегнатото им до скъсване тяло.

И така, нужно бе да накарам околните да забележат тези симптоми, без да им ги натяквам директно. Лудостта ми трябваше да изглежда точно толкова опасна, че да принуди доктора да ме прати в лудницата, но без да може да оправдае прояви на насилие от страна на надзирателите. Не исках да получа усмирителна риза, ритници, намаляване на дажбата, бромови инжекции, ледени и горещи душове и прочее. Ако съумеех да изиграя ролята си добре, докторът щеше да се хване на въдицата.

Имах един довод в своя полза — никой не можеше да отгатне каква облага имам от това да се правя на луд. Лекарите не можеха да намерят никакво логично обяснение за симулация и от това шансовете ми нарастваха. Нямах друг изход. Отказаха ми да ме изпратят на Дяволския. А след убийството на моя приятел Матю тукашният лагер ми бе опротивял. По дяволите всички колебания! Решено е. В понеделник ще ида на преглед. Не, по-добре да не обявявам лично, че съм болен. Хубаво ще е това да стори някой друг, при това някой, който искрено вярва, че не съм наред. Ще се наложи да изиграя няколко сценки за смахнати в спалното. Тогава отговорникът ще докладва на копоите и те самите ще ме изпратят на преглед.

От три дни не спях, не се миех, ходех небръснат. Всяка нощ си биех по няколко чекии и почти не се хранех. Вчера попитах съседа си защо ми е откраднал от леглото една снимка, която, разбира се, никога не бе съществувала. Беднягата тържествено се закле, че не ми е барал вещите. След което предпочете да си смени хамака. Често пъти ведрото със супата престояваше в помещението няколко минути, преди да ни раздадат обяда. Приближих се към ведрото и се изпиках в него пред всички. Бяха вбесени, но мутрата ми явно успя да ги впечатли, защото никой не продума, а само приятелят ми Гранде запита:

— Защо постъпи така, Папийон?

— Забравили бяха да я посолят. — И без да обръщам внимание на останалите, отидох да си взема канчето и го протегнах към дежурния, за да ми сипе.

И в настъпилата пълна тишина пред очите на всички си изгълтах порцията.

Двата инцидента бяха достатъчни, за да се озова на другата сутрин пред доктора, без да съм молил за това.

— Е, докторе, как сте? — питах вече за втори път, а лекарят ме гледаше смаяно. Нарочно го фиксирах право в очите.

— Ами аз съм добре — отвърна най-после той. — А ти болен ли си?

— Не.

— Тогава защо си дошъл на преглед?

— Казаха ми, че вие сте болен. Радвам се, че не е истина. Довиждане.

— Чакай малко, Папийон. Седни срещу мен и ме погледни. — Той започна да оглежда очите ми с помощта на малка лампичка, която излъчваше съвсем тънък сноп светлина.

— Не успя да видиш това, което очакваше, нали, докторе? Много ти е слаба светлината, но все пак разбра, нали? Кажи, видя ли ги?

— Кои, бе?

— Стига си се правил на глупак. Ти доктор ли си, или ветеринар? Не ми казвай, че не си успял да ги забележиш, преди да се изпокрият. Или криеш от мен, или ме смяташ за глупак.

Очите ми блестяха трескаво от умора. Външният ми вид — мърляв и небръснат — беше изцяло в моя полза. Копоите слушаха шашнати, но аз не си позволявах нито едно рязко движение, което би могло да оправдае намесата им. От страх да не ме ядоса, лекарят се включи в играта и сложи ръка на рамото ми. Аз продължавах да седя.

— Вярно е, Папийон. Видях ги, но не исках да ти казвам.

— Лъжеш ме най-хладнокръвно, докторе. Нищо не си видял! Мислех, че се опитваш да видиш трите черни точици в лявото ми око. Самият аз ги виждам само когато гледам право напред или докато чета. Но ако взема огледалото и се огледам, от трите точки не остава и следа. Скриват се, щом пипна огледалото.

— Нуждае се от хоспитализиране — отсече докторът. — Водете го направо в болницата, без да се връщате до лагера. Казваш ми, че не си болен, така ли, Папийон? Може и да си прав, но аз те намирам за много уморен и ще те пратя на едно място, където ще си починеш за няколко дни. Искаш ли?

— Все ми е едно. Болницата, лагера — все са на островите.

Първата крачка беше направена. Половин час по-късно вече бях в болницата в добре осветена килия с чисто легло и бели чаршафи. На вратата висеше бележка: „Под наблюдение“. Със силата на самовнушението малко по малко наистина започвах да се превръщам в откачен. Това бе опасна игра — кривенето на устата, навикът да хапя долната си устна, — всички тези тикове бях изучил толкова добре пред огледалото, че понякога се улавях да ги правя неволно. Не е здравословно да се забавляваш дълго време по този начин, Папи. Усилията ти да се покажеш смахнат могат да доведат до опасни последици. И въпреки това трябва добре да си играеш ролята, ако искаш да успееш. Да вляза в лудницата, да ме обявят за човек, който не може да носи отговорност за постъпките си, и да избягам заедно с приятелчето ми! Бягство! Тази вълшебна дума ми слагаше криле. Вече можех да се видя яхнал двете бурета на път за континента заедно с моя другар — италианския санитар.

Докторът минаваше на визитация всеки ден. Той ме преглеждаше дълго, разговаряше с мен учтиво. Беше разтревожен от състоянието ми, но се виждаше, че още не е напълно убеден. Трябваше, значи, да му подхвърля, че чувствам бодежи в тила — симптом номер едно.

— Как си, Папийон? Добре ли спа?

— Благодаря, докторе. Кажи-речи, съм добре. Благодаря ви за списанието, с което ми услужихте. Но въпросът със спането не стои както трябва. Истината е, че точно зад килията ми е инсталирана някаква помпа за поливане или не знам за какво, но шумът ме мъчи по цяла нощ. Ще рече човек, че ми влиза в тила и предизвиква истинско ехо: пан-пан! Непоносимо е. Ще ви бъда много благодарен, ако ми смените килията.

Докторът бързо се обърна към санитаря и попита тихичко:

— Има ли помпа?

Санитарят поклати отрицателно глава.

— Сменете му килията, господин надзирател. Къде би искал да те настанят?

— Колкото се може по-далече от проклетата помпа. В дъното на коридора например. Благодаря, докторе.

Вратата се хлопна. Озовах се сам в килията си. Едва доловим шум ме накара да се сепна. Някой ме наблюдаваше през шпионката — сигурно докторът, тъй като не го бях чул да се отдалечава. Веднага размахах юмрук срещу стената, зад която се криеше въображаемата помпа, и извиках, но не прекалено високо: „Престани, престани най-после, пияна гадино! Няма ли да спреш да помпаш градината си, мръснико долен!“ След което се свих в леглото със скрита под възглавницата глава.

Не чух тракването на капачката върху шпионката, но усетих как някакви стъпки се отдалечават. Ясно, значи наистина докторът е бил решил да ми се прави на хитрец.

Още същия следобед ми смениха килията. Сигурно съм им направил добро впечатление сутринта, защото бяха извикали двама копои и двама яки санитари, за да ме придружат от единия до другия край на коридора. Не ме заговориха, аз също мълчах. Два дни по-късно демонстрирах втория симптом — бръмчене в ушите.

— Как си, Папийон? Изчете ли списанието, което ти изпратих?

— Не, не можах да чета, защото цял ден и част от нощта опитвах да прогоня някакъв комар или мушичка, която се е заселила в ухото ми. Натъпках го с памук, но нищо не помогна. Не спира да хвърчи и прави бззззз… Най-неприятното е, че бръмчи без почивка. В крайна сметка това ме изнервя, докторе. Какво мислиш по въпроса? Като не успях да я задуша, да опитам да я удавя, а?

Не забравях да правя тика с устата и видях, че докторът го забелязва. Хвана ме за ръка и ме погледна право в очите. Усещах, че се тревожи за мен.

— Добре, приятелю Папийон, ще ги удавим. Шатал, направете му промивка на ушите.

Същата сцена се повтаряше всяка сутрин в различни вариации, но лекарят все не се решаваше да ме изпрати в лудницата.

Веднъж, докато ми слагаше инжекция с бром, Шатал ме предупреди.

— Засега всичко върви добре. Докторът направо се е шашнал, но може да се забави дълго, преди да те изпрати в лудницата. Ако искаш да го пришпориш, трябва да му покажеш, че можеш да ставаш опасен.

— Как си, Папийон? — поздрави ме учтиво докторът, отваряйки вратата на килията заедно с двама санитари копои и Шатал.

— Я по-полека, докторе! — цялото ми поведение беше агресивно. — Много добре знаеш, че не съм добре. И много ми се иска да узная кой от вас е съучастникът на моя мъчител.

— Но кой те измъчва? Кога? Как?

— Първо на първо, докторе, познаваш ли трудовете на доктор Д’Арсонвал?

— Мисля, че да…

— Знаеш, че той е измислил многовълновия вибратор, чрез който се йонизира въздухът около страдащите от язва на дванадесетопръстника. Вибраторът е източник на електрическо напрежение. Един от моите врагове е скрил подобен апарат в кайенската болница. И щом се унеса в сън, натиска бутона и изпразва електрическия заряд право в корема и бедрата ми. Аз подскачам и изхвърчам десетина сантиметра над леглото си. Как искаш да спя при това положение? Тази нощ нямах минута покой. Щом затворя очи, и бам! — токът ме удря. Тялото ми подскача като скъсана пружина. Не издържам вече, докторе! Предупреди всички, че ще смажа първия, когото пипна да си сътрудничи с враговете ми. Вярно е, че не съм въоръжен, но имам достатъчно сили да удуша когото трябва. Който има уши, да слуша! И престани да ми се лигавиш с лицемерното си „Как си, Папийон?“. Повтарям ти, докторе, давай по-полека.

Инцидентът донесе очакваните плодове. Шатал ми каза, че докторът предупредил копоите да внимават много с мен. Да не отварят вратата на килията, ако са сами, и винаги да разговарят учтиво. Казал, че имам мания за преследване и е нужно да ме изпратят колкото може по-скоро в лудницата.

Шатал заявил, че ще се заеме да ме заведе дотам с помощта на един-единствен надзирател, за да ми спести усмирителната риза.

— Добре ли похапна, Папийон?

— Да, Шатал, много вкусно беше.

— Искаш ли да дойдеш с мен и господин Жаню?

— Добре, къде отиваме?

— Ще ходим до другата болница да вземем едни лекарства. Предлагаме ти да се разходиш с нас.

— Ами да тръгваме.

И тримата излязохме от болницата на път за лудницата. Шатал разправяше нещо и после, тъкмо преди да пристигнем, попита:

— Не ти ли писна долу в лагера, Папийон?

— О, да, писна ми, особено откак приятеля ми Карбониери го няма.

— Защо тогава не останеш за няколко дни в лудницата? Може би така твоят враг с апарата няма да може да те открие и да те измъчва с електричество.

— Идеята ти е чудесна, но мислиш ли, че ще ме приемат, при положение че не съм душевноболен?

— Остави на мен да уредя тази дреболия — отвърна копоят, щастлив, че съм се хванал в „капана“ на Шатал.

С две думи така попаднах в лудницата, заобиколен от стотина откачени. Да живееш в такава компания хич не е сладка работа. Изпращаха ни да дишаме чист въздух в двора на групи от по тридесет-четиридесет души, докато санитарите почистваха помещенията ни. Всички стояхме денонощно голи. Слава Богу, че беше топло. На мен ми позволиха да запазя гащите си.

Един от санитарите ми подаде запалена цигара. Седнал на слънце, аз си мислех, че съм тук от пет дни, а още не съм разменил и две думи със Салвидиа.

Към мен се доближи един от лудите. Знаех неговата история. Наричаше се Фуше. Майка му продала къщата си, за да му изпрати по някакъв надзирател петнадесет хиляди франка, с които да избяга. Копоят трябвало да задържи пет от тях и да му предаде останалите. Само че онзи свил всичко и заминал за Кайен. Когато Фуше научил чрез трети човек, че майка му е пращала сухо и съвсем безсмислено се е изръсила с толкова мангизи, пощурял от яд и се нахвърлил върху надзирателите. Спрели го, преди да е причинил беди. От три-четири години лежеше при лудите.

— Ти кой си?

Гледах този нещастен млад мъж на около тридесет години, който стърчеше пред мен и се опитваше да ме разпитва.

— Кой съм? Мъж като теб, ни повече, ни по-малко.

— Тъп отговор. Виждам, че си мъж, защото имаш пишка и ташаци, а ако беше жена, щеше да имаш на това място дупка. Питам те кой си. С други думи, как те викат?

— Папийон — Пеперудата.

— Ти да не си пеперуда? Бедничкият! Пеперудите имат криле и могат да летят. Твоите къде са?

— Изгубих ги.

— Трябва да си ги намериш, с тях ще можеш да избягаш. Копоите нямат криле. Ще успееш да ги надхитриш. Дай ми цигарата си.

И преди да успея да му я подам, той я грабна от ръката ми. После седна срещу мен и запафка с наслада.

— А ти кой си? — запитах на свой ред.

— Аз съм местният глупак. Правят ме на глупак всеки път, когато трябва да ми предадат нещо мое си.

— Защо?

— Ами така. Затова работата ми е да избивам колкото мога повече копои. Тази нощ обесих двама. Но не казвай никому.

— Защо ги обеси?

— Откраднаха къщата на майка ми. Мама ми я изпрати, но те си я харесали и решили да заживеят в нея. Мислиш, че съм постъпил зле, като съм ги обесил?

— Прав си бил. Така няма да могат да се радват на къщата на майка ти.

— Виждаш ли онзи дебелия копой зад решетките? Той също живее в къщата. Затова смятам да го утрепя. Ще го направя, имай ми доверие. — След което стана и си замина.

Ух! Хич не е весело да живееш сред смахнати. Може да се окаже дори опасно. През нощта се чуват крясъци от всички страни, а при пълнолуние лудите съвсем откачат. Как ли влияе луната върху душевноболните? Не мога да си го обясня, но често ми се е случвало да забелязвам колко големи промени настъпват в този момент.

Копоите ни наблюдаваха и пишеха рапорти. Мен все още ме проучваха. Забравяха например да ме пуснат на двора. Чакаха да видят дали ще протестирам. Или пропускаха едно от храненията. Бях си намерил пръчка, на която закачих конец и често се правех, че ловя риба.

— Кълве ли, Папийон? — попита ме главният надзирател.

— Цъ, не ще. Знаеш ли, винаги, когато пусна въдицата, се появява една малка рибка, която ми върви по петите и щом голямата риба се приготви да клъвне, малката я предупреждава: „Внимавай, не кълви, защото Папийон се опитва да те хване.“ Затова никога нищо не хващам. Въпреки това продължавам да се опитвам. Може би някой ден ще успея да измамя някого.

Чух как копоят казва на санитаря:

— С тоя е свършено.

Когато се храня заедно с другите в столовата, никога не успявам да си изям лещата. Има един великан, дълъг най-малко метър и деветдесет, с окосмени като на маймуна ръце, крака и гърди. Той ме е избрал за жертва. Винаги сяда до мен. Лещата ни я сипват, докато е още вряла, и трябва да почакаме да изстине, преди да я изядем. Взимам дървената си лъжица и малко по малко успявам да хапна няколко хапки. Айвънхоу — защото той се мисли за Айвънхоу — хваща чинията си, прави фуния с ръце и поглъща всичко на пет глътки. После важно се пресяга, взима моята чиния и постъпва по същия начин. Като опразни чинията, я тръсва шумно пред мен и ме поглежда с кървясалите си очи, сякаш иска да ми каже: „Видя ли аз как ям леща?“ Започна да ми писва от Айвънхоу и тъй като още не бях определен за напълно луд, реших да направя удара си на негов гръб. Него ден пак ни дадоха леща. Айвънхоу не пропусна случая да се настани отново до мен. Смахнатата му физиономия сияеше — той отрано предвкусваше удоволствието от това, че ще ми свие порцията. Издърпах пред себе си тежката гарафа с вода. Още щом великанът надигна чинията ми и започна да излива съдържанието й в гърлото си, аз станах и с всички сили стоварих гарафата върху главата му. Великанът се срути, надавайки животински крясъци. В същата секунда всички луди се нахвърлиха едни върху други, въоръжени с чиниите си. Започна се невъобразима какофония. Боят се вихреше под съпровода на различни видове писъци и викове.

Озовах се в килията си, занесен там като чувал от четирима яки санитари, които действаха бързо и без много-много да се церемонят. Крещях като обезумял, че Айвънхоу ми е откраднал портфейла и паспорта. Този път работата стана. Докторът се реши да ме обяви за неспособен да нося отговорност за постъпките си. Всички копои потвърдиха, че съм кротък луд, но на моменти мога да ставам и много опасен. Айвънхоу се сдоби с огромна превръзка около главата. Подразбрах, че съм му отворил бая голяма пукнатина от около осем сантиметра. Слава Богу, че не ни пускаха на двора по едно и също време.

Успях да говоря със Салвидиа. Той вече се бе сдобил с отпечатък на ключа от склада с буретата. Търсеше начин да си осигури достатъчно метални жици, за да може да ги върже едно за друго. Казах му, че се боя да не би металните жици да се изпочупят, когато двете бурета започнат да се блъскат в морето. По-разумно би било да използваме въжета, защото са по-еластични. Той щеше да се опита да намери — можехме да използваме и жици, и въжета. Трябваше да извади още три ключа — един от вратата на килията ми, един от коридора, който води към нея, и един от главния вход на лудницата. Часовите се сменяха рядко. Един копой дежуреше по четири часа. Смените бяха от девет вечерта до един през нощта и после от един до пет. Двама от копоите използваха времето на дежурството си, за да си подремнат, и изобщо не обикаляха наоколо. Разчитаха на каторжника санитар, който будуваше вместо тях. Значи откъм тази страна всичко беше наред, трябваше само да проявим търпение и да издеяним още най-много месец.

Излязох на двора и главният надзирател ми подаде една долнопробна запалена пура. Макар и долнопробна, тя ми се стори прекрасна. Гледах човешкото стадо от голи мъже, които пееха, плачеха, ръкомахаха с некоординирани движения, говореха си сами. Бяха все още мокри от задължителния душ, с който ни обливат, преди да излезем на двора. По хилавите им безпомощни тела личаха следи от получените удари, от самонараняванията, от въжетата на усмирителната риза. Това бе наистина дъното на блатото. Колко ли от тези нещастници са били обявени за напълно нормални от френските психиатри по време на следствието?

Тинтен — наричаха го Тинтен — беше от моя конвой от 1933 г. Убил някакъв тип в Марсилия, след което го натоварил на файтон, закарал го в болницата и го стоварил там с думите: „Дръжте, погрижете се за него, защото мисля, че е болен.“ Бил задържан на място и съдебните заседатели имали наглостта да го обявят за съвсем нормален. А по онова време трябва вече да му е хлопала дъската, за да свърши подобна дивотия. И така, седеше си Тинтен до мен. Страдаше от непрекъсната дизентерия. Приличаше на жив труп. Гледаше ме с безжизнено сивите си тъпи очи. Каза: „Коремът ми е пълен с малки маймунки, земляк. Някои от тях са много зли, хапят ми червата, когато се ядосат, и тогава започвам да кървя. Има и едни други, косматички. Лапите им са леки като перца. Галят ме внимателно и пречат на лошите да ме хапят. Когато добрите маймунки се заемат да ме защитават, преставам да кървя.“

— Помниш ли Марсилия, Тинтен?

— Разбира се, че помня Марсилия. Даже много добре я помня. Плас дьо ла Бурс със сводниците и въоръжените бандити…

— А помниш ли имената на някои от тях? На Анж льо Люкър, Грава, Клемен?

— Не помня имена. Спомням си само един тъп файтонджия, който ме закара до болницата с болния ми приятел и ми каза, че аз съм бил виновен за болестта му. Това е всичко.

— А приятелите ти?

— Нищо не знам за тях.

Бедният Тинтен. Подадох му остатъка от моята пура и станах да си вървя. Изпитвах огромна жал към това нещастно същество, което скоро щеше да пукне като куче. Да, опасно беше да живея заедно с лудите, но какво друго можех да направя? Все пак това, изглежда, бе единственият начин да подготвя бягство, без да рискувам главата си.

Салвидиа беше почти готов. Разполагаше с отпечатъци от двата ключа, оставаше само този от моята килия. Беше намерил много висококачествено въже и освен това сам бе оплел нещо от нарязани на ленти хамаци. По тази линия всичко вървеше добре.

Жадувах да пристъпим към действие, защото все по-трудно издържах ролята си на луд. За да мога да остана в същото крило на лудницата, където сега се намираше килията ми, трябваше от време на време да разигравам нервни кризи.

Толкова добре изимитирах криза, че копоите санитари ми шибнаха две инжекции с бром и ме потопиха във вана с гореща вода. Ваната бе покрита със здраво платно, така че затвореният вътре човек да не може да излезе. Само главата ми стърчеше навън през една дупка. Бях престоял около два часа във ваната, омотан с въпросната разновидност на усмирителна риза, когато в помещението се вмъкна Айвънхоу. Начинът, по който животното ме изгледа ме ужаси. Умирах от страх да не ме удуши. Не можех по никакъв начин да се защитя, защото ръцете ми бяха под платненото покривало.

Доближи се, оглеждайки ме внимателно с огромните си очи. Явно се чудеше къде ли е виждал тази стърчаща срещу него глава. Дъхът му ме лъхна с миризмата на гнило. Искаше ми се да викам за помощ, но се боях, да не би виковете ми да го вбесят още повече. Затворих очи и зачаках, убеден, че сега ще вземе да ме удуши с великанските си ръце. Никога няма да забравя онези няколко секунди лудешки страх. Най-после се отдръпна от мен, повъртя се из помещението и после отиде при кранчетата, които регулираха водата във ваната ми. Спря студената вода и отвъртя докрай врялата. Закрещях като заклан, защото буквално усещах как в момента се сварявам. Айвънхоу обаче се обърна и си тръгна. Помещението се изпълни с пара, започнах да се задушавам, не можех да дишам и напразно правех нечовешки усилия да се освободя от покриващото ме платно. Най-после ми се притекоха на помощ. Копоите бяха видели излизащата през прозореца пара. Когато ме измъкнаха от казана, бях покрит с ужасни обгаряния и тялото адски ме болеше. Най-вече бедрата и местата, откъдето кожата се бе смъкнала. Намазаха ме с пикринова киселина и ме сложиха да легна в малкия лазарет на лудницата. Толкова зле бях обгорен, че се наложи да викат лекаря. Няколко морфинови инжекции ми помогнаха да преживея първите двадесет и четири часа след премеждието. Докторът ме пита какво се е случило и аз му казах, че във ваната е избухнал вулкан. Никой не разбра истината. Главният санитар обвини колегата си, който ме бе натикал във ваната, че не е регулирал правилно водата.

Салвидиа дойде да ме намаже с пикринов балсам. Беше вече напълно готов и заяви, че имаме шанс, дето съм настанен в лазарета. Така, ако бягството по една или друга причина се провалеше, можех да се върна обратно, без никой да ме забележи. Налагаше се бързо да изработим дубликат от ключа за лазарета. Салвидиа успя да му вземе отпечатъка върху парче сапун. Утре щяхме да разполагаме с ключ и оттук. От мен се искаше да кажа, когато се почувствам оздравял. След което щяхме да се възползваме от първото дежурство на някой от мързеливите копои. Всичко бе насрочено за тази нощ между един и пет часа. Салвидиа не беше на служба. За да спечелим време, той щеше да изпразни бурето с оцет някъде към единадесет вечерта. Другото буре щяхме да изтърколим до долу пълно и да го излеем в морето. Надявахме се така да поуспокоим бурните вълни.

Бях се снабдил с къс до коленете панталон от брашнени чували, с вълнена ватенка и здрав нож. Имах и непромокаема торбичка с цигари и кибрит, която щях да надяна на врата си. От своя страна Салвидиа бе подготвил чанта с напоено с олио и захар брашно от маниока. Тежеше около три кила. Вече ставаше късно.

Чаках другаря си седнал на леглото. Сърцето ми биеше до пръсване. След няколко мига бягството ни щеше да започне. Нека Господ и добрият късмет ми помогнат, за да се измъкна веднъж завинаги от блатото.

Странно, но мисълта ми се обръщаше към миналото само за да извика образите на баща ми и на семейството ми. Сякаш спомените от съда, съдебните заседатели и прокурора бяха изчезнали.

В момента, в който вратата се отвори, аз неволно си припомнях ужасяващата сцена с трупа на Матю, носен прав от акулите.

— Тръгваме, Папи!

Последвах го. Той бързо заключи вратата и скри ключа в едно ъгълче на коридора.

— Бързо, давай по-бързо.

Стигнахме до склада. Вратата беше отворена. Изваждането на празното буре се оказа детска игра. Той уви около тялото си въжетата, а аз — металните жици. Поех чантата с брашното и затъркалях в черната като катран нощ моето буре към морето. Той вървеше зад мен, като влачеше бурето с олио. Добре че беше толкова як, та успяваше да задържа тежкия товар надолу по стръмния наклон.

— По-полека, внимавай да не те повлече.

Спирах се да го изчакам, за да може, ако той изпусне бурето си, аз да го спра с моето. Слизах заднешком, бурето се търкаляше след мен. Стигнахме до брега без никакви проблеми. Една тясна пътека водеше право към морето, но оттам нататък следваха трудни за преодоляване скали.

— Дай да изпразним бурето — никога няма да успеем да се справим със скалите, ако е пълно.

Вятърът беше много силен и вълните яростно се разбиваха върху скалите. Ето, най-после го изпразнихме.

— Набий здраво запушалката. Чакай, сложи отгоре тази плочка.

Пробихме необходимите дупки.

— Забивай добре пироните.

Воят на вятъра и на вълните заглушаваше нашите удари.

Овързани здраво едно за друго, двете бурета вече много трудно можеха да се пренесат над скалите. Всяко от тях имаше вместимост от по двеста двадесет и пет литра. Бяха твърде обемни и неудобни за повдигане. Мястото, което моят приятел бе избрал за спускането им във водата, по никакъв начин не облекчаваше задачата ни.

— Хайде, бутни по-яко, майка ти стара! Повдигни го малко. Внимавай с вълната!

И двамата заедно с буретата бяхме подети от мощната вълна и отблъснати обратно към скалите.

— Внимавай! Ще счупим буретата, а може да си изпотрошим по някоя ръка или крак.

— Успокой се, Салвидиа. Или тръгни напред към дълбокото, или ела тук отзад. Добре, точно там си застанал много добре. Когато ти извикам, дръпни с всички сили към себе си. Аз ще ги избутам оттук и ще успеем да се отлепим от скалите. Но сега трябва да издържим и да останем по местата си, дори вълните да ни залеят.

Изкрещях тези няколко заповеди сред шума на вятъра и вълните и реших, че другарят ми ги е чул. Една огромна вълна заля изцяло малката ни група — буретата, него и мен. В този момент яростно с всички сили оттласнах сала напред. Той сигурно също здраво дръпна, защото внезапно се отлепихме от скалите и гребенът ни поде. Той успя да яхне бурето преди мен и в мига, в който се надигах, за да се кача и аз, огромна вълна ни поде и ни запрати като перце върху една ръбеста скала, издадена по-напред в морето от останалите. Страхотният удар бе толкова силен, че буретата се разцепиха и парчетата им се разхвърчаха на различни страни. При отдръпването си вълната ме завлачи на повече от двадесет метра навътре. Закрепих се на повърхността и се оставих да ме подеме следващата вълна, която летеше право към брега. Приземих се, седнал между две скали. Успях да се заловя за тях, преди да бъда отново отнесен в морето. С натъртено от всички страни тяло успях да изпълзя оттам, но щом се озовах на брега, осъзнах, че се намирам на стотина метра от мястото, откъдето се опитахме да отплаваме.

Зарязах предпазните мерки и закрещях „Салвидиа! Ромеро! Къде си?“ Никой не ми отвърна. Смазан, се отпуснах на пътя, свалих панталона и ватенката си и останах отново само по гащи. По дяволите! Приятелю, къде си? Отново се развиках с пълно гърло: „Къде си?“ Отговориха ми само вятърът, морето и вълните. Не зная колко време останах там неподвижен, напълно смазан и физически, и духовно. После заридах от гняв и запокитих торбичката с тютюн и кибрит, която висеше на врата ми — тази проява на братска загриженост към мен от страна на моя приятел, който не пушеше.

Изправих се с лице срещу вятъра и чудовищните вълни, които пометоха всичките ми надежди, размахах юмрук към небето и напсувах Бога: „Мръсна гадна свиньо, педераст, не те ли е срам да се озлобяваш така срещу мен? Ти ли се наричаш добрият Дядо Господ? Гаден мошеник, това си ти! Проклет садист — това си ти! Перверзник и мръсник! Никога повече няма да произнеса името ти! Не го заслужаваш!“

Вятърът се поукроти и временно настъпилият покой ме ободри и ме върна към реалността.

Трябваше да се върна в лудницата и ако мога, да се вмъкна обратно в лазарета. С малко повече късмет щях да успея.

Изкачвах стръмнината с една-единствена мисъл — да се прибера и да се пъхна в леглото си ни лук ял, ни лук мирисал. Без много проблеми стигнах до коридора на лазарета. Наложи ми се да прескоча оградата на лудницата, тъй като не бях видял къде Салвидиа крие ключа от портата.

Лесно намерих ключа от лазарета. Вмъкнах се и заключих два пъти след себе си. Отидох до прозореца и хвърлих ключа далеч — падна чак отвъд оградата. После си легнах. Единственото, което можеше да ме издаде, бяха мокрите ми гащи. Станах и отидох да ги изстискам в клозета. Дръпнах чаршафа върху лицето си и малко по малко започнах да се затоплям. Вятърът и морската вода ме бяха вледенили. Дали другарят ми се бе удавил? Може би вълните са го отнесли много по-надалеч от мен и той е изпълзял на другия край на острова. Дали не избързах да се върна обратно? Можех да почакам още малко. Корях се, задето толкова бързо отписах приятеля си.

В чекмеджето на малката нощна масичка имаше две хапчета за сън. Глътнах ги без вода. Слюнката ми беше достатъчна.

Събудих се от това, че някой силно ме разтърсва. Пред мен стоеше санитарят. Стаята плуваше в слънце, прозорецът бе отворен. Трима болни надзъртаха отвън.

— Какво става, Папийон? Спиш като заклан. Вече е десет часът. Не си ли си изпил кафето? Съвсем е изстинало. Хайде, изпий го.

Не бях дошъл съвсем на себе си, но все пак осъзнах, че в отношението към мен няма нищо необичайно.

— Защо ме будите?

— Изгарянията ти оздравяха и сега имаме нужда от твоето легло. Ще се върнеш обратно в килията си.

— Добре, господин началник.

Тръгнах след него. По пътя той ме остави в двора. Възползвах се от престоя си там, за да изсуша гащите си на слънцето.

Изминаха три дни, откак бягството ни се провали. Още не бях чувал и дума по този повод. От килията ме извеждаха на двора, от двора ме връщаха в килията. Салвидиа така и не се появи, значи бе загинал, горкият. Сигурно вълните го бяха разбили върху скалите. Аз успях да се измъкна на косъм и спасението ми сигурно се дължеше на това, че бях застанал зад сала, а не пред него. Кой да ти каже? Трябваше да изляза от лудницата. Щеше да ми е по-трудно да убедя докторите, че съм оздравял или поне годен да се върна в лагера, отколкото обратното. Нужно бе да им покажа, че състоянието ми се подобрява.

— Господин Рувио (това бе главният санитар), нощем ми става студено. Ако ви обещая да не си цапам дрехите, ще ми дадете ли един панталон и една риза, моля?

Копоят се шашна. Погледна ме много учуден и рече:

— Ела седни тук до мен, Папийон. Я ми кажи какво става?

— Странно ми е, дето съм тук, шефе. Това е лудница, значи сте ме турили при откачените. Да не би нещо да ми хлопа дъската? Защо съм тук? Бъдете така добър да ми обясните, шефе.

— Стари ми, Папийон, беше се разболял, но сега виждам, че си започнал да се поправяш. Искаш ли да работиш нещо?

— Да.

— С какво ти се занимава?

— С каквото и да е.

Получих дрехи и започнах да помагам в почистването на килиите. Вечер оставяха вратата ми отворена до девет часа и я заключваха едва когато на пост застъпваше първият нощен часовой.

Вчера вечерта за първи път се заговорих с един от каторжниците санитари — момче от Оверн. Стояхме сами в кабинката на часовоя. Копоят още не бе пристигнал. Тоя тип не го познавах, но той твърдеше, че ме знае добре.

— Вече няма смисъл да симулираш, приятелю.

— Какво имаш предвид?

— И питаш! Да не мислиш, че се хванах на въдицата ти? Вече от седем години съм санитар на откачените и още след първата седмица открих, че се преструваш.

— Е, и?

— Ами искрено съжалявам, че бягството ви със Салвидиа се провали. На него това му струва живота. Наистина ми е мъчно, защото той беше добър другар, макар че не ме предупреди предварително, но сега не му се сърдя. Ако имаш нужда от нещо, кажи ми, ще се радвам да ти помогна.

Гледаше ме така открито, че не можех да се усъмня в искреността му. Вярно е, че не бях чувал нищо за него, но сигурно беше добро момче.

Горкият Салвидиа! Били се шашнали, като видели, че се е чупил. Открили парчетата от натрошените бурета, изхвърлени от морето на брега. Били убедени, че акулите са го разкъсали. Докторът вдигнал олелия до бога за разляното олио. Казал, че поради войната не можем да получим скоро нови припаси.

— Какво ме съветваш да сторя?

— Ще те впиша в групата, която всеки ден излиза от лудницата, за да ходи да взима храна от болницата. Ще можеш да се разхождаш редовно. Започни да се държиш добре. От десет проведени разговора осем да бъдат смислени. Не бива да оздравяваш прекалено бързо.

— Благодаря, а как те викат?

— Дюпон.

— Благодаря, приятелю. Няма да забравя мъдрите ти съвети.

Ето че мина около месец, откак бягството ни се провали. Шест дни след случая намериха тялото на приятеля ми, носено от вълните. По някаква необяснима случайност акулите не го бяха разкъсали. Но изглежда, че някои други риби не го бяха пощадили — разръфани били вътрешностите му и част от единия му крак. Това ми го разказа Дюпон. Черепът му бил строшен. Поради напредналия стадий на разложение не бяха правили аутопсия. Попитах Дюпон дали може да изпрати едно мое писмо по пощата. Трябваше да го предаде на Галяни, който щеше да го пъхне в чантата с официалната кореспонденция тъкмо преди да я запечата.

Писах на майката на Ромеро Салвидиа в Италия:

Госпожо, синът ви загина без букаи на краката. Загина като храбрец в морето, далеч от тъмничарите и от затвора. Загина свободен, борейки се мъжествено да извоюва свободата си. Бяхме си обещали един на друг да известим семействата си, ако някой от нас бъде застигнат от нещастие. Изпълнявам мъчителния си дълг и целувам ръцете ви със синовна почит.

 

Приятелят на вашия скъп син Папийон

След като приключих с това задължение, реших да не мисля повече за отминалия кошмар. Такъв е животът. Оставаше да се измъкна от лудницата и на всяка цена да се добера до Дяволския остров, откъдето щях да пробвам ново бягство.

Един от копоите ме назначи за градинар в градината си. Вече от два месеца пазех поведение и станах толкова ценен помощник, че проклетият му копой не искаше вече да се раздели с мен. Момчето от Оверн ми каза, че след последната визитация докторът поискал да ме изпишат и да ме пратят в лагера за „пробен срок“. Копоят обаче се противопоставил и казал, че градината му никога досега не била толкова грижливо обработвана.

Затова нея сутрин изскубах всички ягоди и ги хвърлих на боклука. На мястото на всеки корен забучих по един кръст. Колкото корени, толкова и кръстове. Няма смисъл дори да се опитвам да ви опиша последвалия скандал. Възмущението на онзи дебел плъх бе толкова голямо, че за малко не хвърли топа от гняв. Искаше да крещи, но не успяваше да изкара никакъв звук, а само се пенеше и задушаваше. Най-накрая седна на една количка и заплака най-искрено. Май малко попрекалих, но какво да се прави?

Докторът не погледна на нещата откъм трагичната им страна. Той продължи да настоява, че трябва да бъда изпратен „пробно“ в лагера, за да се реадаптирам към нормалния живот. Твърдеше, че странната идея ми е хрумнала само защото стоя съвсем сам в градината.

— Кажи, Папийон, защо изскуба ягодите и набучи на тяхно място кръстове?

— Не мога да обясня постъпката си, докторе, и се извинявам на надзирателя. Той толкова обичаше ягодите си, че наистина сега много съжалявам. Ще помоля Дядо Господ да му изпрати нови.

И ето ме обратно в лагера. Върнах се при приятелите си. Мястото на Карбониери стоеше празно и аз закачих хамака си до празното пространство така, сякаш Матю продължаваше да живее сред нас.

Докторът ме накара да избродирам на ватенката си „Подлежи на специално лечение“. Никой освен него нямаше право да ми дава заповеди. Той ми нареди да събирам окапалите листа пред болницата от осем до десет сутринта. Изпих кафето си и изпуших няколко цигари заедно с него, седнал в едно кресло пред дома му. Жена му се присъедини към нас и двамата се опитаха да ме разговорят за миналото ми.

— И какво стана после, Папийон? Какво се случи с вас, след като напуснахте индианците, ловци на перли?…

— Прекарвах всичките си следобеди заедно с тези прекрасни хора.

— Идвайте да ме виждате редовно, Папийон — покани ме жената на доктора. — Искам да си говорим и да ми разказвате всичко, което ви се е случвало.

Ден след ден прекарвах по няколко часа заедно със семейството, а понякога и само с жената. Те мислеха, че като ме карат да им разказвам за миналото си, ми помагат напълно да се уравновеся. Реших да помоля доктора да ме изпрати на Дяволския.

Речено-сторено. Предстоеше ми да замина на следващия ден. Докторът и жена му знаеха защо искам да ида там. Бяха толкова внимателни с мен, че не исках да ги лъжа:

— Не издържам повече в каторгата, докторе. Изпрати ме на Дяволския, за да мога или да избягам, или да пукна, но веднъж завинаги да приключа с това.

— Разбирам те, Папийон. Тази потисническа система ме отвращава, тя цялата е загнила. Затова сбогом и наслука!