Анри Шариер
Пеперудата (20)

Бягство от Санта Марта

И въпреки всичко, изминаха цели двадесет и осем дни, преди да напусна омразната дупка. Измъкнах се благодарение на намесата на някой си господин Клаузен — белгийски консул в Санта Марта. На онзи негър — Паласиос го наричаха, който излезе от карцера три седмици след моето пристигане, му хрумнало да прати майка си да каже на консула, че в килиите лежи белгиец. Идеята му дошла, след като видял, че Клаузен посещава в затвора белгийските арестанти.

И така, един ден ме заведоха в кабинета на коменданта, който ме запита:

— Защо вие като французин се оплаквате в белгийското консулство?

На едно кресло в кабинета седеше, облечен в бяло, господин на около петдесет години, с бяло руси коси и кръгло лице — свежо и розово. Веднага схванах за какво иде реч:

— Вие сте тези, дето твърдят, че съм французин. Аз наистина избягах от френските власти, но всъщност съм си белгиец.

— Ето, виждате ли — каза човечето с мутра на кюре.

— А защо не сте ни предупредили?

— Според мен това вас изобщо не ви засяга, защото аз не съм извършвал никакво престъпление на ваша територия — освен че избягах от един затвор, но това е естественият стремеж на всеки арестуван.

— Bueno, ще ви туря при другарите ви. Но предупреждавам ви, сеньор консул, при първия му опит за бягство го връщам там, откъдето току-що го измъкваме. Водете го при бръснаря, а после при съучастниците му.

— Благодаря ви, господин консул — казах на френски, — благодаря ви много, че си направихте труда за мене…

— Горкият! Колко ли сте страдали в онези отвратителни дупки! Тръгвайте бързо, преди това животно да си е променило мнението. Ще мина отново да ви видя. Със здраве!

Бръснаря го нямаше и ме пратиха направо при приятелите ми. Трябва да съм имал доста странна мутра, защото те непрекъснато повтаряха:

— Ама това ти ли си? Не е възможно! Какво са правили с теб гадовете му с гадове, за да те докарат до това състояние! Говори, кажи нещо! Ослепял ли си? Какво ти е на очите? Защо непрекъснато мигаш?

— Не мога да свикна със светлината. Много ми е светло. Свикнах с тъмнината и сега ми е мъчително. — Седнах с лице към вътрешността на килията. — А, сега е по-добре.

— Вониш страхотно! Дори тялото ти вони на разложено!

Съблякох се чисто гол и те изнесоха парцалите до вратата. Ръцете ми, гърбът ми, бедрата, краката — всичко беше покрито с малки червени следи като тези, които оставят нашенските дървеници, и с ухапвания от рачета, влачени с прилива. Бях отблъскващ и нямах нужда от огледало, за да го разбера. Петимата каторжници, които бяха видели по пътя си немалко ужасии, мълчаха, стреснати от вида ми. Клузио повика един полицай и му каза, че дори в момента да няма бръснар, все пак на двора може да се намери поне вода. Другият отвърна, че трябва да изчакаме, докато ни пуснат за разходка.

Излязох навън съвсем гол. Клузио носеше чистите дрехи, които щях да облека. С помощта на Матюрет се измих с тукашния черен сапун. Колкото повече се търках, толкова повече нечистотия излизаше. Накрая след няколко насапунисвания и изплаквания се почувствувах чист. Стоях да изсъхна около пет минути на слънце и се облякох. Най-после се появи и бръснарят. Искаше да ме остриже гола глава, но аз казах: „Не. Подстрижи ме човешки и ме избръсни. Ще ти платя.“

— Колко?

— Едно песо.

— Ако се постараеш, аз ще ти дам две — намеси се Клузио.

Изкъпан, обръснат, добре подстриган и облечен с чисти дрехи, аз отново почувствах как животът нахлува в мен. Другарите ми не спираха да ме разпитват: „А докъде стигаше водата? А плъховете? А гъсениците? А тинята? А раците? А как събираха лайната? А труповете? Просто така ли си умираха, или се обесваха? Или пък полицията ги «самоубиваше»?“

Въпросите не свършваха и от дългия разговор ми пресъхна устата. В двора имаше един тип, който продаваше кафе. За трите часа, прекарани на слънце, изпих най-малко десет силни кафета, подсладени с „papelon“ — необработена захар. Това кафе ми се стори най-прекрасната напитка на земята. Негърът, с който се гледахме долу в карцера, дойде да ми каже здрасти. Тихичко ми обясни аферата с белгийския консул и майка му. Стиснах му ръката. Беше много горд, че съм се измъкнал благодарение на него. Оттегли се доволен от себе си, като каза: „Утре ще си поговорим пак. За днес беше достатъчно.“

Килията на приятелите ми изглеждаше като палат. Клузио притежаваше собствен хамак — беше го купил с парите си. Накара ме да легна в него. Аз се проснах напреко. Той се учуди, но аз му обясних, че досега просто не е знаел как се използва хамак.

Целите ни дни и дори част от нощите бяха заети с ядене, пиене, сън, игра на карти и дама, разговори на испански с полицаите и колумбийските затворници, за да усъвършенстваме езика… Караха ни да си лягаме още в девет вечерта. Тогава в главата ми нахлуваха всички детайли от бягството — от болницата в Сен Лоран чак до Санта Марта. Спомените прииждаха, редуваха се пред очите ми и призоваваха за продължение на авантюрата. Филмът не можеше да свърши тук. Той трябваше да продължи и щеше да продължи, мамка му! Оставете ме само да си поема дъх и можете със сигурност да очаквате нови епизоди — само ми имайте доверие! Намерих двете си стрелички и две листа от кока — едното съвсем изсъхнало, а другото все още свежо. Взех свежото и започнах да го дъвча. Всички ме изгледаха учудено. Обясних на приятелите си, че от тези листа се прави кокаин.

— Ти шегуваш ли се?

— Ето, опитай.

— Да, наистина, езикът и устните ми изтръпнаха. Продават ли ги тука?

— Не знам. Клузио, откъде намираш мангизи?

— Обмених една сума в Рио Ача и оттогава всички ме имат за богаташ.

— Аз пък имам тридесет и шест златни монети от по сто песос, които стоят у коменданта. Всяка монета сама по себе си струва по триста песос. В близките дни смятам да повдигна този въпрос — казах аз.

— Тия тук са алчни и стиснати. По-добре им предложи да делите.

— Да, това е добра идея.

В неделя поговорих с белгийския консул и белгийския затворник. Затворникът беше злоупотребил с доверието на някаква американска бананова компания. Консулът ми предложи услугите си и защитата си. Подготви документ, с който декларирах, че съм роден в Брюксел от родители белгийци. Разказах му за монахините и перлите. Тъй като беше протестант, той не познаваше нито монахини, нито кюрета. Знаеше се донякъде с епископа. Що се отнася до монетите — посъветва ме да не си ги искам засега. Смяташе, че е много рисковано. Щяха да го предупредят, че заминаваме за Баранкиля двадесет и четири часа преди самото отпътуване, „и тогава ще можете да си изискате парите в мое присъствие — обясни той, — тъй като, доколкото разбрах, имате свидетели, че са ви били отнети.“

— Да.

— Но сега-засега не искайте нищо от него, защото той е в състояние да ви върне обратно в онези отвратителни килии и дори може да накара да ви убият. Вашите монети по сто песос са истинско малко богатство. Всяка от тях струва не триста, както вие си мислите, а петстотин реални песос. Сумата е бая големичка. Така че не дърпайте дявола за опашката. А с перлите въпросът стои другояче. Дайте ми време да поразмисля.

Попитах негъра дали не би искал да избягаме заедно и как според него би трябвало да действаме. Като чу да се говори за бягство, светлата му кожа посивя.

— Умолявам те, човече. Дори не си помисляй. Ако те пипнат, те чака възможно най-ужасната бавна смърт. Ти вече имаш бегла представа за това как изглежда. Чакай да ни пратят другаде, в Баранкиля. Тук всеки опит за бягство е самоубийствен. Мре ли ти се? Тогава стой мирен. В цяла Колумбия няма по-страшни килии от тези, в които лежахме заедно. Защо да рискуваш?

— Да, но тук стените не са прекалено високи, бягството ще бъде сравнително лесно.

— Човече, лесно, или не, не разчитай на мен. Нито ще тръгна с теб, нито дори ще ти помогна. Даже няма повече да разговарям на тази тема. — И той уплашено си тръгна, като вместо довиждане отсече: „Французино, ти не си в ред. Трябва да си напълно откачен, за да имаш подобни идеи тук, в Санта Марта.“

Всеки ден по време на разходка оглеждах колумбийците с големи присъди. Имаха мутри на убийци, но се усещаше, че са ги укротили. Страхът от карцера парализираше всички. Преди четири-пет дни оттам излезе един огромен тип, с цяла глава по-висок от мен, когото наричаха Каймана. Имаше репутация на особено опасен престъпник. Поговорих с него и след три-четири разходки го запитах:

— Caiman, quieres fugarte con migo? (Искаш ли да избягаш с мен?)

Погледна ме като че ли вижда дявола и отвърна:

— За да ме върнат там, откъдето идвам, ако не успея? Не, благодаря. По-скоро бих убил майка си, отколкото да ида отново в карцера.

Това беше последният ми опит. Реших пред никого повече да не повдигам въпроса за бягство.

Един следобед край мене мина комендантът на затвора. Спря, изгледа ме и рече:

— Как е?

— Добре, но щях да се чувствам още по-добре, ако разполагах със златните си монети.

— Че защо?

— Щях да си наема адвокат.

— Ела с мен.

Заведе ме в кабинета си. Бяхме сами. Подаде ми цигара — добър знак — и ми я запали — още по-добър.

— Знаеш ли достатъчно испански, за да ме разбираш като говоря бавно и да ми отговаряш ясно?

— Да.

— Добре. Ти рече, че би искал да продадеш двадесет и шестте монети.

— Не, тридесет и шестте монети.

— А, да, да! И с тези пари да платиш на адвокат. Но само ние двамата с теб знаем за съществуването им.

— Не е така. Знаят също сержантът и петимата полицаи, които ме арестуваха, а също и заместник-комендантът, който ги взе от мен, за да ви ги предаде. Да не забравяме и консула.

— Е, добре, чудесно. Даже по-хубаво е, дето толкова хора са наясно с въпроса. Така ще можем да действаме открито. Знаеш ли, аз ти направих голяма услуга. Премълчах случая и не поисках сведения за кражби на златни монети от полициите на всички страни, през които си минал.

— Напротив, трябваше да го сторите.

— Не, за твое добро беше да си замълча.

— Тогава ви благодаря, господин комендант.

— Искаш ли да ги продам от твое име?

— На каква цена?

— Ами за колкото ми каза, че си продал три от тях — по триста песос. И на всяка монета ще ми отстъпваш по сто песос комисиона заради услугата. Какво ще кажеш?

— Не. Ти си ми върни монетите, пък аз ще ти дам не по сто, а по двеста песос за всяка от тях. Така ще ти се отплатя за всичко, което си направил за мен.

— Прекалено си хитър, французино. Аз съм един доверчив, беден и малко глупав колумбийски офицер. Ти обаче си умен и както вече казах — прекалено хитър.

— Добре, направи едно разумно предложение.

— Утре ще повикам купувача тук в кабинета ми. Вижда монетите, прави предложението си и после делим сумата наполовина. Или това, или нищо. Ще те пратя в Баранкиля с монетите или ще ги задържа за следствието.

— Не, чуй моето последно предложение — купувачът идва тук, гледа монетите и това, което даде над триста и петдесет песос за монета е за теб.

— Esta bien (Добре), tu tienes mi palabra (имаш думата ми). Но къде ще туриш толкоз много пари?

— В момента, в който ги получа, ще извикаш белгийския консул. Аз ще му ги дам, за да наеме адвокат.

— Не искам свидетели.

— Нищо не рискуваш. Ще подпиша документ, че си ми върнал монетите. Приеми това предложение и ако се държиш коректно, ще обсъдим една друга работа.

— Каква?

— Имай ми вяра. Ще бъде за тебе толкова изгодна, колкото и тази, при това във втория случай ще делим наполовина.

— Каква е работата? Кажи.

— Ти сега действай по-бързичко и довечера в пет, когато парите ми се окажат на сигурно място при консула, ще ти разкрия играта.

Разговорът се оказа дълъг. Когато се върнах доволен от себе си в двора, другарите ми вече се бяха прибрали по килиите.

— Какво става?

Разказах им всичко. Въпреки положението, в което се намирахме, се смяхме до сълзи.

— Леле, какъв хитрец! Ти обаче си го скъсал. Мислиш ли, че сделката ще стане?

— Залагам двеста на сто, че ми е в кърпа вързан. Кой приема облога?

— А не, аз също мисля, че ще стане.

Размишлявах цяла нощ. Първата сделка я опекох. Що се отнася до втората — той щеше да иде да ми прибере перлите с най-голямо удоволствие — там също нямаше да има засечка. Оставаше третата ми идея. Третата… щях да му предложа всичко, което съм получил, за да ме остави да открадна лодка от пристанището. А аз щях да я купя с парите, които пазех в патрона си. Да видим дали щеше да удържи на изкушението. Какво рискувах? Заради първите две сделки той нямаше да може дори да ме накаже. Ще видим. Не слагай олиото в тигана, докато рибата… и така нататък. Можех да почакам, докато стигнем в Баранкиля. Само че защо? По-голям град, значи и по-добре пазен затвор, с по-високи стени. Щях да се върна при Лали и Зорайма — щях бързо да се чупя, да изчакам там няколко години, а после да се преместя в планината при племето на животновъдите и да се опитам да се свържа с властите във Венецуела. Трябваше на всяка цена да доведа това бягство до успешен край. Цяла нощ разсъждавах как да подходя към третата сделка.

На следващия ден нещата се развиха бързо. Още в девет сутринта ме повикаха да се срещна с някакъв господин, който ме очаквал при коменданта. Щом пристигнах, полицаят ме вкара вътре без самият той да влиза и аз се озовах пред шестдесетгодишен човек в сив костюм и със сива вратовръзка. На масата лежеше сивата му шапка с широка периферия в каубойски стил. На връзката си носеше сребърна игла с едра сиво-синя перла. Беше слаб и сух, но не му липсваше изисканост.

— Добър ден, господине.

— Вие говорите френски?

— Да, господине, ливанец съм по произход. Разбрах, че притежавате златни монети от по сто песос и това ме заинтригува. Ще приемете ли да ги продадете по петстотин песос на парче?

— Не, искам по шестстотин.

— Зле са ви осведомили, господине! Максималната цена е петстотин и петдесет.

— Слушайте, тъй като ви ги продавам всичките, искам по шестстотин.

— Не, петстотин и петдесет.

Накратко, споразумяхме се за петстотин и осемдесет. Пазарлъкът приключи.

— Que han dicho? (Какво каза?)

— Пазарлъкът приключи, коменданте. Споразумяхме се за петстотин и осемдесет. Продажбата ще стане следобед.

Търговецът си тръгна. Комендантът се надигна и попита:

— Е, хубаво, а за мен колко остават?

— По двеста и петдесет на парче. Виждате, че ви давам два и половина пъти повече от това, което сам ми поискахте в началото.

Той се ухили и запита:

— А другата работа?

— Нека първо консулът да дойде тук следобед, за да прибере моите пари. Когато си тръгне, ще ви кажа за какво става дума.

— Значи наистина се пече и втора сделка?

— Имаш честната ми дума.

— Bien, ojala. (Дано да е така).

В два консулът и ливанецът седяха в кабинета. Последният ми връчи двадесет хиляди и осемстотин песос. Дванадесет хиляди и шестстотин от тях дадох на консула и осем хиляди и двеста — на коменданта. Подписах документ, че тридесет и шестте монети са ми били върнати. Накрая останахме насаме — комендантът и аз. Разказах му за случката с игуменката.

— Колко са перлите?

— Между петстотин и шестстотин.

— Ама че крадла е тази игуменка. Трябваше да ти ги донесе или да ти ги изпрати. Или пък да ги даде на полицаите. Ще напиша доклад.

— Не, ще идеш при нея и ще й връчиш писмо на френски от мое име. Преди да обсъдите съдържанието му, ще я накараш да повика ирландката.

— А, разбирам, ирландката трябва да прочете писмото на френски и да го преведе. Добре. Веднага отивам.

— Чакай да напиша писмото, бе!

Седнах на бюрото на коменданта и съчиних върху хартията с печата на затвора следното писмо:

До госпожа игуменката на манастира чрез добрата и благодетелна ирландска сестра.

Когато по Божията воля дойдох при вас, разчитайки, че ще получа помощта, полагаща се според християнските закони на всяка преследвана душа, спонтанно ви поверих една торбичка с перли, тъй като смятах, че това ще ви убеди в намерението ми да не напускам тайно вашия дом, който е и Божи дом. Злонамерен човек е решил, че негов дълг е да ме издаде на полицията и тя побърза да ме арестува под вашия покрив. Искам да вярвам, че тази коравосърдечна личност не е някоя от монахините във вашия манастир. Не бих могъл да заявя, че прощавам на злодея — това би означавало да ви излъжа. Напротив, страстно ще моля Бог или някой от неговите светии да накаже виновния или виновната със съответна на престъплението му суровост. Умолявам ви, госпожо игуменке, да предадете на коменданта Сесарио торбичката с перли, която ви поверих. Той напълно почтено ще ми ги върне — убеден съм в това. Настоящото писмо ще ви послужи за пълномощно от мое име. Приемете дълбоките ми почитания и прочие…

Осем километра от затвора до Санта Марта и обратно — колата се върна след час и половина. Комендантът изпрати да ме повикат.

— Готово. Виж дали не липсва нещо.

Преброих ги. Не за да проверя колко са, тъй като не знаех точното им число, а за да разбера какво държи в ръцете си онзи мошеник — оказаха се петстотин седемдесет и две.

— Е?

— Всичко е наред.

— No falta? (Нищо ли не липсва?)

— Не. Кажи сега.

— Когато пристигнах в манастира, игуменката беше излязла на двора. Изправих се с двамата полицаи от двете ми страни и заявих: „Госпожо, необходимо е да говоря с вас чрез посредничеството на ирландската сестра по важен въпрос, за чието същество сигурно се досещате.“

— И тогава?

— Сестрата цялата се разтрепери, докато превеждаше писмото на игуменката. Онази нищо не рече. Наведе глава, отвори едно чекмедже на бюрото си и рече: „Ето ви кесията с перлите — не съм я докосвала. Бог да прости на виновницата за престъплението срещу този човек. Кажете му, че ще се молим за него.“ Това е, омбре — заключи сияещ комендантът.

— Кога ще продадем перлите?

— Manana (утре). Няма да те питам откъде ги имаш, вече знам, че си опасен matador (убиец), но разбрах също така, че си честен човек и държиш на думата си. На, занеси малко шунка, вино и френски хляб на другарите си, за да отпразнувате случая.

— Приятна вечер.

И така аз се появих в килията с двулитрова бутилка вино, около три кила пушен бут и четири дълги френски багети. Направихме истински пир. Месото, виното и хлябът изчезваха пред очите ни. Всички ядяхме и пиехме с голям апетит.

— Наистина ли мислиш, че някой адвокат би могъл да ни измъкне оттук?

Избухнах в смях. Горките, дори те се бяха хванали на номера с адвоката!

— Какво да ви кажа. Ще трябва да проучим въпроса и да се консултираме, преди да му платим.

— Най-добре ще е да му платим само ако успее — предложи Клузио.

— А така, трябва да намерим адвокат, който да приеме тези условия — казах аз и млъкнах. Малко ме беше срам от тях.

На следващия ден ливанецът отново се появи: „Много е сложно — рече той. — Налага се да подредим перлите според размера, цвета и формата им. Виж, някои са кръгли, други неправилни.“ С две думи — оказа се сложна работа, а отгоре на всичко ливанецът заяви, че щял да докара още един купувач — по-компетентен от него. Пазарлъкът приключи едва след четири дни. Получих тридесет хиляди песос. В последния момент оттеглих от сделката една розова и две черни перли, за да ги подаря на жената на белгийския консул. Като истински търговци онези двамата веднага заявиха, че сами по себе си тези три перли струват цели пет хиляди песос. Въпреки всичко не им ги дадох.

Консулът дълго не искаше да приеме подаръка. Петнадесетте хиляди песос, които ми се падаха, отидоха у него. Така аз се оказах притежател на двадесет и седем хиляди. Оставаше да доведа до успешен край третата сделка.

Как да подходя към нея? В Колумбия един умел работник печелеше осем-десет песос на ден. Така че моите двадесет и седем хиляди представляваха малко богатство. Реших да кова желязото докато е горещо. Досега комендантът беше турил в джоба си двадесет и три хиляди. С моите пари сумата щеше да се закръгли на петдесет хиляди.

— Кажете, коменданте, колко пари ще са нужни на човек, ако рече да завърти бизнес, който би му позволил да живее по-добре от вас?

— За началото на добър бизнес са нужни някъде между четиридесет и пет и шестдесет хиляди.

— И колко ще печели такъв човек? Три, четири пъти повече от вас?

— А, още повече. Ще получава пет-шест пъти колкото мен.

— Вие тогава защо не вземете да завъртите някоя търговийка?

— Ще ми трябва капитал два пъти по-голям от този, с който разполагам.

— Слушай, коменданте, имам една трета идейка, нека да ти я предложа.

— Не си играй с мене.

— Не си играя, честна дума. Искаш ли моите двадесет и седем хилядарки? Само да кажеш и са твои.

— Как така?

— Остави ме да избягам.

— Виж какво, французино. Знам, че ми нямаш доверие. И досега може би си бил прав. Но от днес нататък аз съм твой приятел, защото благодарение на теб ще се измъкна от мизерията — ще си купя къща, ще изпратя децата си в частно училище… Не искам нито да те обера, нито да те видя убит. Тук дори милиони да ми предлагаш, пак не мога да направя нищо за теб. Не мога да те пусна да избягаш — нямаш никакъв шанс за успех.

— А ако ти докажа обратното?

— Тогава ще видим, но обмисли всичко добре.

— Коменданте, имаш ли приятел рибар?

— Да.

— Той би ли могъл да ме изведе в открито море и да ми продаде лодката си?

— Не знам.

— Колко горе-долу струва лодката на приятеля ти?

— Две хиляди песос.

— А ако дам двадесет хиляди на теб и седем хиляди на него?

— Чакай, французино, на мен и десет хиляди ми стигат. Запази нещо за себе си.

— Ти уреди нещата.

— Сам ли ще заминеш?

— Не.

— Колко ще сте?

— Всичко на всичко трима.

— Добре, нека да поговоря с приятеля си.

Бях потресен от промяната в отношението на този тип към мен. Въпреки мръснишката си мутра той имаше и своите добри страни.

В двора обясних на Клузио и Матюрет как стоят нещата. Рекоха да правя каквото съм намислил — що се отнася до тях, бяха готови да ме следват. И двамата слагаха живота си в моите ръце — това дълбоко ме развълнува. Не биваше да злоупотребявам с доверието им, щях да преценявам всяка своя стъпка с огромно внимание, защото носех тежка отговорност. Налагаше се все пак да предупредим останалите ни спътници. Тъкмо приключвахме партия домино. Беше към девет вечерта, последният момент за деня, когато можехме да си купим кафе. Подвикнах: „Cafetero!“. Веднага ни поднесоха шест горещи кафета.

— Налага се да поговорим. Така и така. Смятам, че бих могъл да избягам. За съжаление има място само за трима. Най-правилно би било да взема Клузио и Матюрет, защото с тях двамата се чупих от каторга. Ако някой има нещо против, да си каже открито — ще го изслушам.

— Не — отвърна Бретонеца, — всички мислим така. Първо на първо, тръгнали сте заедно от каторгата. Второ, ако ние не бяхме поискали да слезем на колумбийския бряг, вие сега нямаше да сте тук — носим си вината. Все пак, Папийон, благодарим ти, че ни попита. Имаш пълното право да действаш, както си решил. Бог да ви помага, защото, ако ви пипнат, живи няма да останете, пък и смъртта ви няма да е лека.

— Знаем — отговориха в хор Клузио и Матюрет.

На следващия ден следобед говорих с коменданта. Приятелят му се съгласил. Искаше да знае какво смятаме да натоварим в лодката.

— Буре с петдесет литра сладка вода, двадесет и пет кила царевично брашно и шест литра олио. Това е.

— По дяволите! — възкликна комендантът. — Нима ще поемеш към открито море с толкоз малко багаж!

— Точно така.

— Ти си отчаян човек, французино.

И така. Онзи беше готов да сключим и третата сделка.

— Вярваш, или не, правя всичко това, на първо място, заради децата си и, на второ — заради теб. Заслужаваш го заради упоритостта си — заяви хладно той.

Знаех, че е искрен и му благодарих.

— А какво ще измислиш, за да не се разбере, че съм ти съучастник?

— Ти няма да носиш отговорност за бягството. Ще отплаваме през нощта, когато на пост ще бъде твоят заместник.

— Какъв е планът ти?

— Утре ще намалиш нощната ни стража с един човек. След три дни — с още един. Като остане само един, ще наредиш да турят будка пред вратата на килията ни. При първия дъжд часовоят ще се свие в нея, а аз ще изскоча през задния прозорец. Сам трябва да намериш начин да прекъснеш осветлението около оградата. Това е всичко, което искам от теб. Можеш да предизвикаш късо съединение, като метнеш една медна жица с тежести от двата й края върху проводниците на стълба, с който са свързани всички прожектори около стената. Що се отнася до рибаря, нека сам счупи катинара на веригата, с която е завързал лодката си, за да не ми се налага на мен да губя време. Да остави платната така, че да мога веднага да ги опъна и да подготви три весла, с които да си помогнем в началото.

— Но лодката си има мотор — каза комендантът.

— Е, още по-добре тогава — да остави мотора включен, все едно, че иска да го загрее, и да иде да удари едно в най-близкия бар. Щом ни види, че пристигаме, да застане до лодката, облечен в черна мушама.

— А мангизите?

— Ще срежа твоите двадесет хиляди на две. Седемте хиляди, които са за рибаря, ще ви дам предварително. На теб ще ти дам половинките от банкнотите, които ти се полагат — другата част ще ти връчи някой от оставащите тук французи.

— Нямаш ли ми доверие? Не е хубаво така.

— Не е в това въпросът, но ти можеш да объркаш нещата с късото съединение и тогава аз няма да ти платя, защото бягството ми няма да се състои.

— Добре.

Всичко беше готово. Чрез коменданта предадох седемте хиляди за рибаря. Вече от пет дни ни пазеше само един часовой. Будката беше инсталирана и оставаше само да завали. Прерязахме решетките на прозореца с осигурен от коменданта трион и старателно ги закрепихме обратно — нещо повече, прикрихме прозореца с един затворен в клетка папагал, който бързо се научи да псува на френски. Живеехме в страшно напрежение. Комендантът вече беше получил половинките от своите банкноти. Чакахме нощ след нощ да завали. Час след началото на дъжда комендантът щеше да предизвика късото съединение, като метне жицата от външната страна на оградата. И нищо — нито капка. Това беше невероятно за сезона. Всяко най-малко облаче, което забелязвахме през прозореца, ни изпълваше с надежда… след което нищо. Влудяваща ситуация. Вече от шестнадесет дни бяхме готови — шестнадесет нощи, изпълнени с трескаво очакване. Една неделна утрин комендантът дойде лично да ме намери в двора и ме заведе в кабинета си. Върна ми плика с отрязаните наполовин банкноти заедно с три хиляди цели.

— Какво става?

— Французино, приятелю мой. Остава ти още само тази нощ. Утре в шест сутринта тръгвате за Баранкиля. Връщам ти само три хиляди от рибаря, защото е профукал останалите. Ако Бог ни прати дъжд тази нощ, той ще ви чака и ти ще му дадеш парите, щом се качиш в лодката. Знам, че мога да ти се доверя.

Така и не заваля.