Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Papillon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 70 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Анри Шариер. Пеперудата

Френска, първо издание

Редактор: Йордан Янев

Коректор: Елисавета Павлова

Технически редактор: Николай Зарков

Корицата е от френското издание на „Пеперудата“, Робер Лафон, Париж, 1972 г.

ИК „Сибия“, 1992 г.

ISBN 954-8028-18-2

История

  1. — Добавяне

Шеста тетрадка
Островите на спасението

Пристигане на островите

На следващия ден трябваше да отплаваме към Островите на спасението. Ето че въпреки цялата ми съпротива от доживотното заточение ме деляха само няколко часа. Първо щях да прекарам две години в изолатора на остров Сен Жозеф. Надявах се да докажа, че прякорът Людоеда, който каторжниците му бяха дали, е несправедлив.

Бях загубил играта, но не се чувствах победен.

Трябваше да благодаря, че ще прекарам само две години в този затвор в затвора. Бях си обещал, че няма лесно да се поддам на психическите отклонения, към които води пълната изолация. Разполагах със спасително средство срещу тях. Възнамерявах отсега да започна да си представям, че съм свободен, с ума си и здрав като останалите нормални каторжници на островите. Щях да изляза от изолатора едва тридесетгодишен.

Много рядко някой успяваше да избяга от островите — знаех това. Но макар да се брояха на пръсти, успешни опити все пак съществуваха. Е добре, аз със сигурност щях да успея също да избягам. „След две години ще се чупя от островите“, казах и на Клузио, който седеше до мен.

— Трудно се пречупваш, мой стари Папийон, и аз ти завиждам заради тази твоя вяра, че един ден ще бъдеш отново свободен. От година насам правиш бягство след бягство и нито веднъж не се обезкуражи. След всеки провал започваш да замисляш нов опит. Учудвам се, че откак сме тук, не си предприемал нищо.

— Оттук, приятелю, можем да се измъкнем само по един начин — като подпалим бунт. Само че не разполагам с достатъчно време да се наложа над всички тези трудни мъже. Аз всъщност за малко не ги разбунтувах, но се уплаших самият да не стана тяхна жертва. Четиридесетте мъже, които са тук, са до един стари каторжници. Блатото вече ги е погълнало, те реагират различно от нас. Вземи например човекоядците, или ония типове с мравките, или пък другия, дето, за да убие едного, сложил отрова в супата и не се поколебал да прати на оня свят заедно с него още седем души, които нищо не са му били направили.

— Но нали на островите ще бъдат хора от същия сорт.

— Да, обаче оттам аз ще се чупя без ничия помощ. Ще замина сам или максимум с още един другар. Защо се подсмихваш, Клузио?

— Усмихвам се на упоритостта ти. Желанието ти да се озовеш в Париж и да представиш сметките на онези трима приятели е толкова силно, че не осъзнаваш колко неосъществимо е всъщност.

— Лека нощ, Клузио, и до утре. Да, ще ги видим тези пусти Острови на спасението. И първият ми въпрос ще бъде: „Защо наричат ада спасение?“

И като обърнах гръб на Клузио, подложих лицето си на нощния бриз.

Много рано на следващия ден отплавахме към островите. Двадесет и шест човека бяхме натоварени на „Танон“ — черупка с едва четиристотин тона изместимост, която кръстосваше от Кайен, през островите до Сен Лоран и обратно. Бяхме приковани един към друг двама по двама с вериги на глезените и белезници на китките. Отпред крачеха осем човека, разделени на две групи, всяка от които се пазеше от четирима копои с пушки в ръка. После следваше група от десетина, вардена от шест копои плюс двама главни надзиратели. Целият този народ се скупчи на палубата на корабчето. Времето беше толкова тежко, че човек можеше аха-аха да загуби съзнание.

Бях решил да не разсъждавам по време на пътуването, исках да се поразсея. Обърнах се към най-близкия до мен надзирател с единственото намерение да го подразня (впрочем той и така и така имаше вид на човек, който отива на погребение):

— С тия вериги, които сте ни турили, няма никакъв шанс да се спасим, ако скапаният ви кораб потъне. А в състоянието, в което се намира, една буря му е достатъчна, за да го потопи.

Съненият копой реагира точно според очакванията:

— Много му пука на някой дали ще се издавите. Заповедта е да ви оковем и толкоз. Отговорност носят тия, дето дават заповедите. Ние при всички положения сме непричом.

— Всъщност вие сте прав, господин надзирател, защото ако тоя ковчег се разцепи, и с вериги, и без вериги, всички ще идем на дъното.

— А не, знаете ли — вика глупакът, — този кораб отдавна пътува по същия маршрут и никога нищо не му се е случвало.

— Да бе, да, само че сега във всеки момент може да му се случи, именно защото пътува твърде отдавна. — Най-сетне успях да постигна целта си — взривих всеобщото мълчание, което ме изнервяше. Темата начаса бе подхваната от надзиратели и каторжници.

— Да, не стига, че черупката е толкова опасна, ами и ни оковават отгоре на всичко. Без вериги можехме поне да разчитаме на някакъв шанс.

— Ами същото е. Ние с униформите, ботушите и пушките не сме много по-леки от вас.

— Пушката не се брои, защото в случай на корабокрушение веднага ще я захвърлите — отвърна някой.

Като видях, че клъвнаха, пуснах и втората муха:

— Къде са спасителните лодки? Виждам само една мъничка — за осем души най-много. Капитанът и екипажът ще я напълнят. Другите да го духат, а?

Тук вече всички подхванаха разгорещено темата.

— Вярно, няма никакви спасителни лодки, а корабът е в такова състояние, че това, дето ни изпращат нас, бащи и глави на семейства, да си рискуваме живота, за да придружаваме негодниците, е направо непростима безотговорност.

Бях попаднал в групата на задната палуба, така че двамата началници на конвоя пътуваха с нас. Единият от тях ме погледна и рече.

— Ти ли си Папийон, който се връща от Колумбия?

— Да.

— Не се учудвам, че си стигнал толкова далече, имаш вид на човек, който разбира от корабоплаване.

— Да, доста разбирам — отвърнах му аз надуто.

Това напълно го попари. Отгоре на всичко точно в този момент капитанът слезе от мостика, защото излизахме от устието на Марони и тъй като мястото бе особено опасно, се налагаше той лично да държи кормилото. Беше черен като катран, нисък, дебел и младолик. Скоро отстъпи мястото си на друг член от екипажа и дойде при нас, за да разпита кои са смелчаците, достигнали чак до Колумбия в орехова черупка.

— Този, този и този — посочи ни началникът на конвоя.

— Кой беше капитан? — заинтересува се дребосъкът.

— Аз, господине.

— В такъв случай, приятелю, аз като моряк те поздравявам. Ти не си обикновен човек. Заповядай! — той бръкна в джоба на сакото си. — Приеми този пакет тютюн. Изпуши го за мое здраве.

— Благодаря, капитане. Аз също на свой ред трябва да ви поздравя заради смелостта ви да плавате в този ковчег по един-два пъти седмично.

За ужас на хората, които ми се щеше да разтревожа, той избухна в смях.

— Да знаеш само колко си прав! — възкликна той. — Тая черупка трябваше отдавна да я пратят на гробището, но от компанията предпочитат да я оставят да потъне, за да приберат застраховката.

— За щастие, разполагате с една спасителна лодка за вас и екипажа ви — нанесох аз заключителния удар.

— За щастие, да — отвърна нищо неподозиращият капитан и се качи обратно горе.

Така спорът, който аз нарочно предизвиках, продължи по време на цялото четиричасово пътуване. Всеки искаше да се изкаже по въпроса и лека-полека разговорът се прехвърли и на предната палуба.

Около десет сутринта морето не бе бурно, но вятърът не благоприятстваше пътуването. Плавахме на североизток, т.е. срещу посоката на вятъра и вълните, което естествено предизвикваше много по-силно люлеене от обикновено. На няколко надзиратели и каторжници им стана лошо. Слава Богу този, който беше окован за мен, се радваше на здрав стомах — няма нищо по-неприятно от това някой да ти повръща насреща. Въпросното момче беше истински парижки мошеник. Пристигнал бе в каторгата през 1927 г. Значи гниеше на островите вече седем години. Беше сравнително млад — тридесет и осем годишен.

— Викат ми Тити Белота, защото трябва да ти кажа, мой човек, че на мен в белота ми е силата. На островите от това се изхранвам. По цяла нощ блъскаме белот — по два франка за точка. Хубава сума се закръгля, ако добавиш контрите. Ако ти дойде каре валета, получаваш веднага четиристотин кинта, а към това се добавят и точките от играта.

— Така значи, на островите се валят много пари?

— О, да, стари ми Папийон! Островите са пълни с натъпкани догоре с мангизи патрони. Някои си ги донасят със себе си, други ги получават чрез надзиратели-комбинатори, които удържат половината от сумата за посредничеството си. Вижда се, че си нов, братче. Май нищо не ти е ясно!

— Не, нищо не зная за островите. Знам само, че е трудно да избягаш оттам.

— Бягство ли? — възкликна Тити. — Не си струва дори да споменаваш такова нещо. За тия седем години, откакто съм на островите, е имало само две бягства, в резултат на които трима загинаха, а двама бяха арестувани. Никой не успя да се измъкне. Затова и кандидатите да си опитат късмета не са много.

— Ти по какъв повод ходи до континента?

— Правиха ми рентгенова снимка да видят дали нямам язва.

— И ти не пробва да се чупиш от болницата?

— Ей Богу, не пробвах. И ти си виновен за това, Папийон. Ти обърка цялата работа. Отгоре на всичко имах нещастието да ме сложат в същото помещение, откъдето си избягал ти. Нямаш представа как ни охраняваха. Само да се приближиш към някой прозорец, за да подишаш малко въздух, и веднага тичат да те отдръпнат. Ако попиташ защо, отвръщат: „За всеки случай, да не би и на тебе да ти хрумне да постъпиш като Папийон.“

— Я кажи, Тити, кой е онзи високият тип, седнал до началника на конвоя? Да не е някой наемен убиец?

— Да не си луд? Тоя тип всички много го уважаваме. Бил е голяма клечка, но умее да се държи като честен престъпник: няма шушу-мушу с надзирателите, не приема привилегии, държи се с достойнство като истински каторжник. Способен е да ти даде хубав съвет, добър другар е и стои настрана от ченгетата. Дори кюрето и докторът не успяха да го привлекат. Та така, както го гледаш този непрокопсаник, който се държи като истински затворник, е потомък на Луи XV. Да, братче, той е граф, при това истински, и се казва граф Жан дьо Берак. Въпреки всичко, нужно беше много време, за да спечели уважението на хората тук, защото причината да попадне в каторгата е твърде отблъскваща.

— Какво толкова е направил?

— Хвърлил собственото си детенце от един мост в реката и тъй като бебето паднало в плитчина с малко вода, имал сърце да слезе на брега, да го хване и да го натика на по-дълбоко.

— Как! Значи два пъти е убил сина си?

— Според едно приятелче, което работи тук като писар и е виждало досието му, този тип бил силно потиснат от благородническата си среда. Майка му изхвърлила като куче на улицата младата прислужница в замъка, която родила детето. Според приятеля ми, това момче било напълно подвластно на горделивата си майка педантка. Тя унизително му се подигравала, че има връзка с камериерка и накрая той изгубил ума и дума, казал й, че отива да занесе детето в приют, а го хвърлил във водата.

— На колко го осъдиха?

— Само на десет годинки. Нали виждаш, Папийон, той не е като нас с тебе. Високоуважаваната графиня сигурно е успяла да обясни на съдиите, че да убиеш бебето на някаква си прислужница не е чак толкова сериозно престъпление, особено ако е извършено от граф в стремежа му да запази честта на фамилията.

— И какъв е твоят извод?

— Е, аз като един прост парижки мошеник смятам следното: докато е бил на свобода и още нищо не му се е било случило, граф Жан дьо Берак е бил големец, възпитан така, че значение за него да има единствено синята кръв — всичко друго му изглеждало дребно и не си струвало да се занимава с него. На останалите човешки същества гледал не точно като на крепостни, но най-малкото като на хора без стойност. Онова егоистично и претенциозно чудовище — майка му, така го била обучила и подчинила, че го превърнала в себеподобно. Едва тук, в каторгата, господарят, който преди мислел, че всичко му е позволено, се превърнал в истински благородник. Може да ти се струва невероятно, но чак сега той стана граф Жан дьо Берак.

Още няколко часа и Островите на спасението нямаше да са за мен вече „големият непознат“. Знаех, че е много трудно човек да избяга оттам. Трудно, но не невъзможно. И вдишвайки с наслада морския вятър, си мислех: „Кога ли този насрещен вятър ще се превърне в попътния бриз на бягството?“

Вече пристигахме. Ето ги островите! Образуваха триъгълник, в който линията между Роаял и Сен Жозеф можеше да се нарече основа, а Дяволският остров — връх. Слънцето, което вече бе паднало ниско, ги осветяваше с типичната единствено за тропиците наситеност. Човек можеше спокойно да ги разгледа в детайли. Първо Роаял — равен пояс, над който се издигаше малък объл хълм, висок около двеста метра. Върхът също бе плосък. Общо взето, силуетът му напомняше за мексиканска шапка с отрязан връх, плуваща над вълните. Целият остров бе осеян с високи зелени палми. Малките къщурки с червени покриви придаваха на гледката рядко срещана привлекателност и ако човек не знаеше какво точно има на Роаял, спокойно би могъл да пожелае да прекара там целия си останал живот. Върху платото се издигаше фар, който трябваше да осветява околността нощем, за да не би при лошо време някой кораб да се разбие върху скалите. Като наближихме, успях да различа пет големи дълги здания. От Тити научих, че става дума най-напред за две огромни помещения, в които живеят четиристотин каторжници. После следваха помещенията на карцера с неговите килии и клетки, заобиколени от висока бяла стена. Четвъртата сграда бе болницата за каторжници, а петата — болницата за надзирателите. Навсякъде наоколо, разпръснати по склоновете, се виждаха къщички с покриви от розови тухли, в които живееха надзирателите.

По-далеч, но все пак близо до издължената част на Роаял, се открояваше Сен Жозеф. По-малко кокосови палми, по-малко зеленина и на върха на платото огромна мрачна постройка, която се виждаше добре още отдалеч. Веднага разбрах — точно това бе изолаторът. Тити Белота го потвърди. Той ми посочи и сградите наоколо — в тях живееха каторжници, излежаващи нормални присъди. Въпросните помещения бяха много близо до морето. Кулите на надзирателите се открояваха съвсем ясно, кацнали върху зъберите. И отново множество гиздави къщурки с бели стени и червени покриви.

Тъй като корабът приближаваше към Роаял откъм южната му страна, малкият Дяволски остров се скри от очите ни. От погледа, който бях успял да му хвърля, останах с впечатлението, че той представлява огромна скала, покрита с палми, и че на него няма значителни постройки. Няколко къщи на брега, боядисани в жълто, с кълчищни покриви. По-късно щях да науча, че това са домовете на депортираните по политически причини.

Навлязохме в пристанището на Роаял — добре защитено от огромен вълнолом, построен от каменни блокове. Дело, платено по всяка вероятност с живота на много каторжници, използвани като работници.

След три изсвирвания на корабната сирена „Танон“ хвърли котва на около двеста и петдесет метра от кея. Построеният от цимент и камъни кей бе много дълъг и издигнат на повече от три метра височина. Малко по-нататък, успоредно на него, се подреждаха няколко боядисани в бяло здания. С черни букви на стените им бе изписано: „Надзирателски пост“, „Лодкарска служба“, „Хлебарница“, „Пристанищна администрация“.

Виждахме каторжници, вперили очи в нашия кораб. Не носеха раирани дрехи, всички бяха облечени с панталони и нещо като блузони от бял плат. Тити Белота ми обясни, че на острова онези, които имали пари, си шиели дрехи по поръчка от брашнени чували с предварително изтрити надписи. Шивачите изработвали удобни, дори в известен смисъл елегантни облекла. Тук почти никой не носи каторжническа униформа, каза ми той.

Към „Танон“ се приближи лодка. На борда й се бяха изправили трима надзиратели с пушки — един отпред и двама отстрани, а зад тях шестима каторжници с бели панталони и голи от кръста нагоре гребяха с огромни весла. Бързо покриха разстоянието. Зад себе си влачеха голяма празна лодка, тип спасителна. Въоръжените надзиратели пристъпиха напред. Свалиха веригите от краката ни, но ни оставиха белезниците — така двама по двама заслизахме в лодката. Първо моята група, после осемте, които пътуваха отпред. Гребците се оттласнаха от кораба. После щяха да се върнат да вземат останалите. Стъпихме на кея, подредихме се пред административната сграда и зачакахме. Никой от нас не носеше багаж. Без да ги е еня за копоите, заточените разговаряха с нас на висок глас, спазвайки все пак една разумна дистанция от пет-шест метра. Няколко заточеници, които бяха пътували в моя конвой, приятелски ме поздравиха. Чезаре и Есари — двама корсикански бандити, с които се бях запознал в Сен Мартен, ми казаха, че работят на пристанището като лодкари. В този момент пристигна Шапар, онзи тип от аферата с марсилската борса, с когото дружахме, докато бяхме на свобода, и ми рече, без да се страхува от копоите:

— Хич да не ти пука, Папийон! Разчитай на приятелите си — в изолатора нищо няма да ти липсва. Колко ти лепнаха?

— Две години.

— Добре, две години минават бързо — ще се върнеш после при нас и ще видиш, че тук не е чак толкова лошо.

— Благодаря ти, Шапар. Как е Дега?

— Работи като писар, учудвам се, че още не е дошъл. Много ще съжалява, ако се разминете.

В този момент се появи Галяни. Тръгна право към мен, надзирателят се опита да го спре, но той въпреки това мина покрай него, като му рече:

— Хайде сега, не можете да ми попречите да целуна брат си, по дяволите!

И той наистина ме целуна и каза:

— Разчитай на мен. — После се отдръпна.

— С какво се занимаваш?

— Пощенски раздавач съм, вахмистър.

— И как е?

— Чувствам се спокоен.

Най-после всички бяха извозени до брега и се присъединиха към нас. Свалиха на всички белезниците. Тити Белота, Дьо Берак и още няколко непознати се отделиха в група. Един надзирател им заповяда: „Хайде, тръгвайте към лагера.“ Носеха вързопи с лични вещи. Всеки сложи торбата си на рамо и един по един поеха по пътеката, която явно водеше към вътрешността на острова.

Придружен от шестима надзиратели, пристигна и комендантът на острова. Направиха проверка. Всички бяхме налице. Нашият ескорт се оттегли.

— Къде е писарят? — запита комендантът.

— Пристига, господин началник.

Видях Дега да се приближава към нас — облечен целият в бяло, с истинско сако с копчета, той вървеше до един надзирател. И двамата носеха големи книги подръка. Започнаха да ни привикват поред и да попълват новите ни „етикети“. „Вие, затворник Еди-кой си, регистриран за превод под еди-кой си номер, получавате за изолатора входящ номер такъв и такъв.“

— Колко?

— Еди-колко си години.

Щом дойде моят ред, Дега ме разцелува. Комендантът се приближи.

— Това ли е Папийон?

— Да, господин комендант — отвърна Дега.

— Спазвайте добро поведение в изолатора. Две години минават бързо.