Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Papillon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 70 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Анри Шариер. Пеперудата

Френска, първо издание

Редактор: Йордан Янев

Коректор: Елисавета Павлова

Технически редактор: Николай Зарков

Корицата е от френското издание на „Пеперудата“, Робер Лафон, Париж, 1972 г.

ИК „Сибия“, 1992 г.

ISBN 954-8028-18-2

История

  1. — Добавяне

Ресторантът и пеперудите

Сключихме пазарлъка. Индара отиде лично да продаде цялото злато, с което разполагахме. Татко й доста се изненада, като видя, че досега не сме пипали подаръците му. Казал на дъщеря си: „Давах ви парчетата злато, за да се възползвате от тях. Те ви принадлежат и не бива да ме питате дали можете да ги продадете. Правете, каквото искате.“

В крайна сметка моят „тъст“ магьосникът не се оказа толкоз лош човек. Що се отнася до нея — като любовница, жена и приятелка тя нямаше равна на себе си. Никога не се карахме, защото се съгласяваше винаги с мен. Мусеше се съвсем мъничко само когато татуирах циците на сънародничките й.

Ето как станах съдържател на ресторант „Виктори“ на „Уотър стрийт“, на две крачки от пристанището на Джорджтаун. Главен готвач стана, разбира се, Кюик — на него това му харесваше, това си беше неговата професия. Едноръкия бе натоварен със задачата да набавя продуктите и да приготвя „Шоу Мейн“ — вид китайски спагети. Начинът им на приготвяне беше следният: добре смляното брашно се омесва и бърка с жълтъци. Сместа се обработва, без да се прибавя вода — това е дълъг и тежък процес. Тестото се бърка толкова трудно, че Едноръкия накрая започва да скача отгоре му, за да го омеси добре. След всички тези усилия накрая се получава леко и вкусно тесто, към което се добавя малко масло.

Ресторантът, чийто предишен собственик беше фалирал, сега бързо си създаде добро име. Подпомагана от една млада и красива индийка на име Дайа, Индара сервираше поръчките на многобройните клиенти, желаещи да опитат китайската кухня. Идваха и всички избягали каторжници. Онези от тях, които имаха пари, плащаха, останалите се хранеха гратис. „Щастлив си, ако можеш да нахраниш гладния“, обичаше да казва Кюик-Кюик.

В цялата работа имаше едно-единствено неудобство — келнерките бяха прекалено привлекателни. И двете излагаха циците си на показ, като ги прикриваха само с прозрачния воал на тънките си сарита. Отгоре на всичко робите им бяха цепнати от глезена чак до ханша. При определени движения показваха краката си чак до горната част на бедрото. Американските, английските, шведските, канадските и норвежките моряци се хранеха понякога по два пъти на ден, за да се порадват на гледката. Приятелите ми наричаха заведението „Ресторантът на воайорите“. Аз бях съдържателят. Всички ме наричаха „шефът“. Не бяхме монтирали каса — двете сервитьорки ми носеха парите и аз ги прибирах в джоба си. При нужда връщах ресто.

Отваряхме ресторанта в осем вечерта и работехме до пет-шест часа сутринта. Няма нужда да ви казвам, че около три през нощта при нас се стичаха всички квартални курви, които мъкнеха със себе си по някой клиент или сводника си, поръчваха пилета с къри или салати със зелен фасул и така празнуваха завършването на успешния работен ден. Много се харчеше бирата — най-вече английската, уискито, ромът от захарна тръстика. Местният ром беше много хубав и обикновено го смесваха със сода или кока-кола. Мястото се превърна в любимо свърталище на всички избягали французи, които започваха да гледат на мен като на арменски поп, съдия и довереник за цялата колония от каторжници и заточеници.

Това понякога водеше до неприятности. Един колекционер на пеперуди ми обясни как точно лови насекоми в джунглата. Изрязва макет на пеперуда от картон, залепя й крилца от вида, който преследва, и прикрепя примамката на пръчка, дълга около метър. Когато тръгне на лов, взима пръчката в дясната си ръка и я движи така, та отстрани да изглежда, сякаш макетът лети. Избира си местенца, където слънцето успява да пробие листака. Знае точно по кое време люпи всеки различен вид. Защото има някои насекоми, които живеят само по четиридесет и осем часа. И когато слънцето окъпе полянката с лъчите си, пеперудите се хвърлят към светлината и бързат да правят любов. Щом забележат примамката, те отдалеч се устремяват към нея. Ако макетът е на мъжка пеперуда, при него бързо долита друг мъжки екземпляр, готов да се сражава. В този момент ловецът ловко го хваща в мрежата, която държи в лявата си ръка. Торбичката му се затваря добре и той може да продължи да дебне нови жертви, без страх, че хванатите ще избягат.

Ако примамката е с женски крилца, пак долитат мъжки екземпляри — този път с цел да я чукат. Резултатът е същият. Най-красиви са нощните пеперуди, но те често се блъскат в разни препятствия и нараняват крилете си. Трудно може да се открие екземпляр със здрави криле. За да лови нощни пеперуди, приятелят ми се катери по високите дървета, опъва един бял чаршаф като екран и го осветява с бензинова лампа. Огромните нощни пеперуди, дълги по петнадесет-двадесет сантиметра, се залепват по чаршафа. И тогава на моя човек му остава само да ги стисне за гърлото и да ги удуши, без да наранява крилете им. Не бива да им се позволява да се борят, за да не им падне прашецът, защото това намалява тяхната стойност.

В ресторанта ми винаги бяха изложени малките колекции на пеперуди, мушици, змийчета и прилепи. Търсенето далеч надхвърляше предлагането. Затова държахме високи цени.

Един американец ми показа пеперуда със стоманеносиви долни криле и нежносини горни. Каза, че ще ми плати петстотин долара, ако му намеря екземпляр от същия вид, който да бъде хермафродит.

Разказах всичко на ловеца и той сподели, че само веднъж е държал подобно чудо в ръцете си. Била много красива пеперуда и му платили за нея петдесет долара. По-късно научил от някакъв солиден колекционер, че такова насекомо струва почти две хилядарки.

— Тоя американец иска да те метне, Папийон — заключи ловецът. — Взима те за глупак. Дори редкият екземпляр да струва хиляда и петстотин долара, онзи пак ще се възползва от неведението ти.

— Прав си, мръсник е. А ако се опитаме да го метнем на свой ред?

— Как?

— Ами ще залепим върху един женски екземпляр чифт мъжки криле или обратното. Важното е да ги прикрепим така, че да не се вижда.

След куп неуспешни опити успяхме да залепим съвършено ловко чифт мъжки криле върху прелестен женски екземпляр.

Нищо не си личеше — направихме по няколко миниатюрни разрезчета в телцето на насекомото и пъхнахме в тях крайчетата на крилцата, като предварително ги намазахме със смола от каучуково дърво. Залепнаха толкова добре, че можехме да вдигаме цялата пеперуда, като я държахме само за крилете. Сложихме я под стъкло насред най-обикновената колекция за двадесет долара. Моята задача беше да се правя, че нищо необикновено не съм забелязал. Номерът нямаше грешка! Още щом я забеляза, американецът дотърча при мен и най-нагло ми предложи двадесет долара, колкото струваше цялата колекция. Казах му, че точно тази е обещана на някакъв швед.

През следващите дни американецът дойде най-малко десетина пъти да съзерцава кутията. Най-после нервите му не издържаха и той ме повика настрани:

— Ще ти дам двадесет долара само за пеперудата в центъра. Ти можеш да задържиш останалото.

— Че какво й е необикновеното на тази пеперуда? — рекох аз и я заоглеждах. После изведнъж учудено се провикнах: — Я, ама това било хермафродит!

— Какво думате? Ау, да, вярно. Досега не бях напълно сигурен. През стъклото не се вижда достатъчно ясно. Ще позволите ли?

Той огледа внимателно насекомото и запита:

— Колко?

— Помня, че веднъж определихте цена от петстотин долара за подобна находка.

— Да, казвал съм го и не само пред вас. Не бих искал да се възползвам от неведението на ловеца, сложил ръка върху този екземпляр.

— Значи така — петстотин долара или нищо.

— Ще го купя, запазете ми го. Ето ви шестдесетте долара, които нося в себе си — приемете ги като знак, че сделката е сключена. Дайте ми разписка, а аз още утре ще ви донеса остатъка от сумата. И преди всичко махнете хермафродита от тази кутия.

— Добре, ще го сложа другаде. Ето ви разписката.

На следващия ден потомъкът на Линкълн цъфна в мига, в който отворихме заведението. Огледа пеперудата отново — този път с лупа. Сърцето ми прескочи няколко такта, когато я обърна да види коремчето й. В крайна сметка обаче остана доволен, прибра пеперудата в специално донесена за целта кутия, плати, взе втора разписка и си замина.

Два месеца по-късно мен ме прибраха ченгетата. Щом пристигнах в управлението, полицейският суперинтендант ми обясни на френски, че съм арестуван по обвинение в кражба чрез измама. Обвинението отправил въпросният американец.

— Става дума за някаква пеперуда, на която сте прилепили крила — обясни комисарят. — Благодарение на измамата сте я продали за петстотин долара.

Два часа по-късно Кюик и Индара доведоха адвокат. Той говореше френски много добре. Обясних му, че нищо не разбирам от пеперуди, че не съм нито колекционер, нито ловец. Продавам кутиите, за да услужа на ловци, които са мои клиенти. Американецът ми предложил петстотин долара — аз не съм му ги искал. А ако хермафродитът е бил истински, както той явно си е мислел, значи именно той е крадецът, тъй като подобен екземпляр струва около две хиляди долара.

Два дни по-късно ме изправиха пред съда. Адвокатът ми служеше за преводач. Повторих тезата си. Той от своя страна беше донесъл каталог с цените на различните видове пеперуди. Въпросният хермафродит бе оценен на хиляда и петстотин кинта. На американчето му се наложи да поеме разноските по делото. Отгоре на всичко трябваше да плати на адвоката ми и да се изръси с още двеста долара.

Всички каторжници заедно с моите индуси отпразнуваха победата с домашна мастика. Цялото семейство на Индара стоя в залата по време на процеса и след като ме оправдаха, те се почувстваха горди, че имат за роднина подобен супермен. Защото не бяха вчерашни и се досещаха кой е залепил крилцата.

Случи се и това, което трябваше да се случи — наложи се да продадем ресторанта. Индара и Дайа бяха прекалено хубави, а леко загатнатият им стриптийз разгаряше кръвта на моряците по-силно, отколкото ако беше откровено разголване. Двечките забелязаха, че колкото повече тикат едва закритите си цици под носа на морячетата, толкова по-големи бакшиши получават. Затова често-често се навеждаха над масите и все не успяваха да намерят дребни за рестото. Изчисляваха точно колко време да излагат прелестите си на показ и щом усетеха, че на клиента аха-аха ще му изхвръкнат очите, гъвкаво се изправяха и питаха: „А какво става с моя бакшиш?“ В такива моменти горките им жертви проявяваха голяма щедрост и не знаеха къде да се дянат, пламнали от неутолена любовна жажда.

Един ден се случи това, което отдавна предвиждах. Някакъв риж и луничав дългуч не се задоволи с гледката на разголеното бедро. Щом мерна крайчеца на гащичките под цепката, той изстреля ръката си и здраво се вкопчи в моята явайка. Тя носеше в ръка кана с вода и естествено му я счупи върху главата. Падайки в безсъзнание, той свлече бикините й. Хвърлих се да го повдигна, но приятелите му помислиха, че именно аз съм го ударил, и преди да успея да мигна, нечий юмрук здравата ме тресна право в окото. Морякът боксьор може би си е мислел, че наистина защитава другаря си, а може би просто е искал да си отмъсти на съпруга на красивата индийка заради нейната непристъпност. Отде да знае човек? При всички положения резултатът беше, че мен ме цапнаха в окото. Онзи твърде бързо реши, че е победител в схватката, заподскача пред мен с вдигнат гард и подвикна:

— Хайде, момче, боксирай се!

Един ритник в съответните части и удар с глава в стил „Папийон“ пратиха боксьора на пода.

В схватката лека-полека се включиха всички. Едноръкия дотича на помощ от кухнята и взе да раздава наляво и надясно удари с точилката, с която правеше китайските си спагети. Кюик пристигна, въоръжен с двузъба вилица, и започна да муши из мелето. Бивш парижки мошеник, още помнещ кръчмите по „Рю дьо Лап“, използваше един стол вместо кривак. Само Индара се оттегли от битката — явно загубата на бикините й я бе лишила от боеспособност.

В крайна сметка петима от янките си изпросиха сериозни наранявания по главата, други получиха на различни части от тялото по две дупки от вилицата на Кюик. Черен като печка полицай застана на вратата, за да не допусне никой от нас да излезе. Слава богу, че беше там, защото малко след него пристигна джип на Военната полиция — бели гетри и готови да влязат в действие палки. Като видяха, че всичките им моряци са облени в кръв, те тръгнаха да нахлуват в заведението със сила — явно искаха да отмъстят за сънародниците си. Негрото обаче ти отблъсна, препречи им входа със своята палка и твърдо отсече:

— Полиция на Нейно величество.

Измъкнахме се от местопроизшествието едва след като пристигна английската полиция със затворническа кола. Закараха ни в участъка. Като изключим начерненото ми око, никой друг от нашите не беше наранен — как да ги убедим, че сме действали в условията на законна самозащита?

Осем дни по-късно ни изправиха пред съда и съдията повярва на нашите уверения. Освободиха всички ни без Кюик — той получи три месеца затвор заради нанесените с вилицата рани. Трудно беше да се даде разумно обяснение за многобройните дупки, с които бе осеял телата на противниците ни.

През следващите петнадесет дни в ресторанта избухнаха още шест свади. Почувствахме, че така повече не може. Моряците бяха решили, че историята съвсем не е приключена. Всяка вечер при нас нахлуваха все нови и нови мутри — върви разбери кой от тях е приятел и кой враг.

И накрая продадохме ресторанта — дори не на цената, на която го бяхме купили. Нали разбирате — новото му реноме не караше купувачите да се тълпят пред вратите ни.

— Какво ще правим сега, Едноръки?

— Ще почакаме Кюик да излезе от пандиза и ще си починем. Не можем да подхванем отново търговията, защото продадохме магарето и каручката и загубихме редовната си клиентела. Най-добре е нищо да не правим и да помързелуваме. По-нататък ще видим.

Кюик го освободиха. Каза, че са се отнасяли добре с него.

— Единствената неприятност беше, че в килията ми имаше двама смъртни — обясни ни той.

Англичаните имали следния гнусен навик — четиридесет и пет дни преди екзекуцията предупреждавали осъдения, че ще го обесят на тази и тази дата, в толкова и толкова часа и че кралицата е отказала да го помилва.

— Представете си — разказа ни Кюик, — всяка божа сутрин осъдените си крещяха един на друг: „Един ден по-малко, Джони, остават ни още само толкова и толкова дни!“ И после се ругаеха и обиждаха до обяд.

Като изключим тези неудобства, Кюик беше прекарал спокойно и удобно.