Анри Шариер
Пеперудата (32)

Бунтът на Сен Жозеф

Привидната свобода, на която се радвахме тук, превръщаше островите в опасно място. Тъжно ми беше да гледам как всички се стремят само към едно — да се настанят удобно и да живуркат криво-ляво без проблеми. Част от каторжниците просто изчакваха да изтече присъдата им, останалите не чакаха нищо, а потъваха все по-дълбоко в пороците си.

Нея вечер се бях излегнал в хамака си, а в противоположния край на спалното се вихреше толкова разгорещено залагане, че приятелите ми Карбониери и Гранде се видяха принудени да обединят усилията си, за да могат да ръководят играта. Сам човек нямаше да се справи. Аз се опитвах да възродя старите си спомени, но те отказваха да се явят пред мен. Чувствах се, като че никога не съм бил изправян пред съда. Колкото и да се напрягах да възстановя потъналите в мъгла подробности от оня фатален ден, не успявах да си припомня чертите на ни едно лице. Само прокурорът се изправяше пред мен и ме връщаше към жестоката истина. Бъди проклет! Когато пристигнах при Боуенови в Тринидад, помислих, че окончателно съм спечелил спора си с теб. Каква магия ми направи, изеднико, та след шест поредни опита за бягство все още не съм на свобода? Дали си спал спокойно, след като са ти съобщили за първото ми бягство? Ще ми се да знам дали си треперил от страх или само от гняв, че жертвата, която сам хвърли в блатото, е успяла да се измъкне едва четиридесет и три дни по-късно. Бях счупил клетката. Коя прокоба ме върна обратно в каторгата единадесет месеца по-късно? Може би Бог ме наказа, задето презрях примитивния, но толкова красив живот, който ми беше предложен?

Мои обичани Лали и Зорайма, скъпо мое племе без стражари, без друг закон освен пълното разбирателство между всички твои членове, признавам, тук съм по своя вина, но сега не бива да мисля за нищо друго освен за бягството. Бягство или смърт. А ти, прокуроре, ако си се усмихнал победоносно при новината за връщането ми в каторгата, ако си помислил: „Всичко е наред, той отново е в блатото, където го натиках“, много се лъжеш. Душата ми и мисълта ми никога няма да потънат в тези хищни застояли води. Сега ти имаш власт единствено над тялото ми. Твоите тъмничари, чарковете на наказателната ти система, редовно отбелязват присъствието ми по два пъти дневно и смятат, че това е напълно достатъчно. В шест сутринта: „Папийон? — Тук.“ В шест вечерта: „Папийон? — Тук.“ Значи всичко е наред. Държим го тук вече близо шест години. Сигурно е започнал да се разлага и с малко повече късмет някой ден камбаната ще повика акулите, за да го почетат по време на всекидневния си банкет, който системата за елиминиране на хора им осигурява безплатно.

Грешиш, не са ти верни сметките. Физическото ми присъствие тук няма нищо общо с духа ми. Искаш ли да ти кажа нещо? Аз не принадлежа на каторгата, не съм възприел нито един от навиците на моите съкилийници, в този смисъл не съм се сближил дори с най-близките си приятели. Аз съм вечният кандидат за бягство. Така разговарях с обвинителя от съдебното заседание, когато двама мъже дойдоха при хамака ми.

— Спиш ли, Папийон?

— Не.

— Искаме да си поприказваме.

— Казвайте. Ако, говорите тихо, никой наоколо не би могъл да ви чуе.

— Ами решили сме да подготвим бунт.

— Какъв ви е планът?

— Смятаме да избием всички араби, всички копои, всички жени и децата им, защото са от прокълнато семе. За целта аз — Арно, и другарят ми Отен, подпомогнати от четирима съмишленици, ще нападнем склада за оръжие при комендатурата. Аз работя там и се занимавам с поддръжката на пушките. Имат двадесет и три картечници и повече от осемдесет пушки. Акцията е предвидена за…

— Чакай, не казвай нищо повече. Отказвам да участвам. Благодаря ви за доверието, но не съм съгласен с вас.

— Смятахме, че ще приемеш да станеш вожд на бунта. Позволи ми да ти обясня всичко в детайли. Проучили сме нещата и няма начин да се провалим. Готвим се от пет месеца. Вече сме събрали около петдесетина съмишленици.

— Не ми цитирай имена. Отказвам да ви бъда вожд и изобщо отказвам да участвам.

— Защо? Дължиш ни обяснение, след като ти оказахме такова доверие.

— Първо на първо, не съм те молил да ми разказваш проектите си. Второ, в живота си правя само това, което аз искам, а не това, което другите искат от мен. И трето, не съм убиец за връзване. Мога да убия някого, ако ми е причинил зло, но не и невинни жени и деца. И най-важното, за което изобщо не си давате сметка — дори бунтът ви да успее, пак ще се провалите.

— Защо?

— Защото не можете да направите основното — да избягате. Да приемем, че в бунта се включат стотина човека — как ще се измъкнат оттук? На островите има само две лодки. На тях могат да се натоварят максимум четиридесет души. Какво ще правите с останалите шестдесет?

— Абе ти за това не бери грижа — ние ще сме сред четиридесетте, които ще се качат на лодките.

— Ти си мислиш така. Останалите да не са по-глупави? И те ще са въоръжени като теб и ще имат достатъчно акъл в главата, така че след като премахнете набелязаните жертви, ще се нахвърлите едни върху други. Ще се изпозастреляте помежду си за място в лодките. А най-важното е, че нито една държава няма да склони да приеме оцелелите, защото където и да отидете, преди вас ще е пристигнала телеграма, известяваща за всички онези трупове, които сте оставили зад гърба си. Навсякъде ще са готови да ви арестуват и да ви върнат на Франция. Знаете, че бях в Колумбия и имам представа как стоят нещата. Кълна ви се, след подобен удар отвсякъде ще са готови да ви екстрадират.

— Добре. Значи отказваш?

— Да.

— Това ли е последната ти дума?

— Решението ми е непоклатимо.

— Не ни остава друго, освен да се оттеглим.

— Момент. Ще ви помоля да не споделяте плана си с никой от моите приятели.

— Защо?

— Предварително знам, че ще откажат. Няма смисъл да опитвате.

— Добре.

— Няма ли начин да зарежете цялото това начинание?

— Искрено казано, Папийон, не.

— Не разбирам целта ви, защото, както ясно ви обясних, дори да успеете, пак няма да получите свобода.

— Искаме най-вече да отмъстим. А сега, след като ти ни разкри, че нито една чужда страна няма да ни приеме, не ни остава друго, освен да хванем джунглата и да организираме банда.

— Давам ви дума, че няма да разкрия замисъла ви дори на най-близкия си приятел.

— Убедени сме в това.

— И последно — предупредете ме осем дни предварително, за да мога да се преместя на Сен Жозеф и да не съм на Роаял, когато стане мелето.

— Ще те предупредим навреме, за да се преместиш.

— По никакъв начин ли не мога да ви убедя да се откажете? Ако искате, ще замислим нещо заедно. Ще откраднем например четири пушки и някоя нощ ще нападнем пазачите на лодките, без да убиваме никого. Ще се качим и ще отплуваме.

— Не, твърде много страдахме. Решени сме да отмъстим, дори ако това ни струва живота.

— А децата и жените?

— И те са от същото племе, в жилите им тече същата кръв. Редно е всички да изпукат.

— Да не говорим повече.

— Няма ли да ни пожелаеш късмет?

— Не. Ще ви река отново — откажете се. Човек може да измисли нещо по-добро от тази касапница.

— Не си ли съгласен, че имаме право да отмъстим?

— Съгласен съм, но не и на невинни хора.

— Довиждане.

— Довиждане. И нищо не си чул, нали?

— Гроб съм, момчета.

Отен и Арно си отидоха. Ама че странна история! И на двамата им хлопаше дъската, а из лагера бродеха още петдесет-шестдесет като тях. В уречения час сигурно щяха да се съберат стотина луди. Каква идиотщина! Никой от другарите ми не ми беше разправял за подобни планове — значи ония двамата са вербували само глупаци.

Нито един мъж от нашите среди не би се вързал на номера им. Нещата се усложняваха, защото балъците бяха много по-опасни. Между тях имаше истински убийци, докато хора като нас попадаха на каторга само за непредумишлени убийства.

През следващата седмица се опитах незабелязано да събера сведения за Арно и Отен. Арно беше осъден несправедливо на доживотна каторга за нарушение, което заслужаваше не повече от десет години. Заседателите бяха проявили жестокост, само защото предишната година брат му бил гилотиниран заради убийството на ченге.

В стремежа си да настрои съда против него прокурорът говорил повече за брат му и така му извоювал ужасното наказание. Разправяха, че пак поради нещастното си родство Арно бил страшно изтезаван от следствените органи.

Отен никога през живота си не беше познал свободата. Затворник от деветгодишна възраст, той тъкмо щял да напусне поправителния дом и да се присъедини към военноморския флот, когато убил един от другарите си. Бил на деветнадесет. Още тогава трябва да му е хлопала дъската, защото мечтаел да иде във Венецуела, да се хване на работа в златна мина и сам да си взриви крака, за да получи застраховка. Явно твърдо беше решил да пожертва този крак, защото по-късно го бе инжектирал с някаква гадост, за да попадне в болницата на Сен Мартен дьо Ре.

Тази сутрин доста ни стреснаха. По време на проверката извикаха Арно, Отен и брата на Матю Карбониери, моя приятел. Братът се наричаше Жан и работеше като пекар долу при кея с лодките.

Изпратиха ги на Сен Жозеф, без да ни дадат разяснения и без никакъв явен повод. Опитах се да разбера какво става. Уж нищо особено, но все пак Арно работеше в оръжейния склад от четири години, а Жан Карбониери бе пекар от пет. Не можеше да става дума за проста случайност. Отнякъде бе изтекла информация, но колко?

Реших да споделя всичко с тримата ми най-близки приятели — Матю Карбониери, Гранде и Галяни. И тримата нищо не знаеха по въпроса. Значи Отен и Арно не се бяха опитвали да привличат хора от нашата среда.

— Защо тогава решиха да говорят с мен?

— Защото всички знаят, че си готов да избягаш на каквато и да било цена.

— Не на тази цена, все пак.

— Не са могли да направят разликата.

— А брат ти Жан?

— Върви разбери как е могъл да се забърка в подобна история.

— Може би доносникът е решил да го натопи, без той да има нищо общо с бунта.

Ето какво стана после. Същата нощ на входа на клозета бе убит Жиразоло. Намериха кръв по фланелката на мартиниканския биволар. Петнадесет дни по-късно след едно твърде бързо претупано следствие извънредният съд осъди човечеца на смърт въз основа на показанията на друг негър.

Един от старите кримки, наречен Гарвел или Савоярдеца, дойде да поприказва с мен на двора.

— Страшно съм притеснен, Папи, защото всъщност аз пречуках Жиразоло. Ще ми се да спася черния, но се боя, че ще ме гилотинират. Ако ме чака смъртна присъда, няма да си призная. Но ако намерим начин да се откача с три до пет години в изолатора, ще се предам.

— На колко години каторга си осъден?

— Двадесет.

— Колко от тях си изкарал?

— Дванадесет.

— Намери начин да ти увеличат наказанието на доживотно и така ще се откачиш дори от изолатора.

— Как да действам?

— Остави ме да помисля, тази нощ ще ти дам отговор.

Свечери се. Извиках Гарвел:

— Няма начин да накараш някой друг да те предаде и после ти да си признаеш.

— Защо?

— Рискуваш да те осъдят на смърт. Единственият начин да отървеш изолатора, е доживотната присъда. Иди се предай сам. Кажи, че съвестта ти не позволява да оставиш друг да бъде гилотиниран заради теб. Избери си за защитник някой от корсиканските копои. Аз ще ти подбера най-подходящия. Трябва да действаме бързо. Иначе ще вземат да го съсекат. Почакай ден-два.

Отидох да говоря с надзирателя Колона и той ми даде страхотна идея. Трябваше аз да ида с Гарвел при коменданта и да кажа, че дъртият ме е помолил да го защитавам. Говорили сме си по въпроса и аз съм го убедил, че след подобна благородна постъпка като самопризнанието няма начин да го осъдят на смърт, но съм го предупредил, че положението му все пак не е розово и трябва да очаква да увеличат присъдата му на доживотна.

Всичко мина по мед и масло. Гарвел спаси чернушкото, който беше пуснат на свобода. Лъжливият свидетел бе наказан с една година затвор, а Робер Гарвел получи доживот.

Минаха два месеца. И чак когато всичко бе останало зад гърба ни, Гарвел реши да ми обясни случая. Жиразоло се бил съгласил да участва в съзаклятието, научил всички подробности и отишъл да издаде Арно, Отен и Жан Карбониери. За щастие не познавал други от участниците.

Копоите били така стреснати от мащабния замисъл, че не повярвали на доносника. Все пак за всеки случай решили да изпратят тримата назовани каторжници на Сен Жозеф, без обаче да им посочват каквато и да било причина, без да ги разпитват, без нищо.

— А ти, Гарвел, какво им отговори на въпроса защо си го убил?

— Казах, че ми е откраднал парите. Че спя на отсрещния хамак — това си е чистата истина — и че нощем си вадя патрона и го крия под одеялото, което ми служи за възглавница. Една нощ съм отишъл да пикая и като съм се върнал, патрона ми го нямало. Всички наоколо спели с изключение на Жиразоло. Копоите ми повярваха и дори не споменаха, че той е носил сведения за някакво невероятно въстание.

— Папийон! Папийон! — провикнаха се на двора. — Явете се!

— Тук.

— Съберете си вещите. Заминавате за Сен Жозеф.

— По дяволите!

Във Франция бе избухнала война. Заради нея въведоха нова дисциплина — началниците, отговорни за нечие успешно бягство, щяха да бъдат разжалвани. Всеки каторжник, заловен в опит за бягство, щеше да бъде гилотиниран с обвинението, че се е опитвал да се присъедини към предателя на отечеството Дьо Гол. Обещаваха да са безжалостни.

Комендантът Пруйе бе отпътувал преди два месеца. Новия началник не го познавах. Не можех да направя нищо по въпроса. Сбогувах се с приятелите си. В осем часа се качих на корабчето за Сен Жозеф.

Бащата на Лизет също не беше на поста си. Беше заминал за Кайен още миналата седмица. Комендантът на острова се наричаше Дютен и беше от Хавър. Заведоха ме при него. Бях единственият пътник и началник-надзирателят на лодката ме предаде на дежурния копой заедно с няколко документа, отнасящи се до личността ми.

— Вие ли сте Папийон?

— Да, господин комендант.

— Странен тип сте — отсъди той, разлиствайки документите.

— И какво ми е странното?

— От една страна, ви сочат като опасен от всяка гледна точка. Тук дори с червено мастило е написано: „Непрекъснато е в състояние на подготовка за бягство“, а после е добавено: „Опитал се да спаси детето на коменданта на Сен Жозеф от акулите.“ Аз също имам две малки дъщерички. Искате ли да ги видите, Папийон?

И той повика две русички хлапенца на три и пет години, които влязоха в кабинета му, придружени от облечен в бяло млад арабин и хубава млада брюнетка.

— Скъпа, това е човекът, който се опита да спаси кръщелницата ти Лизет.

— О, позволете да ви стисна ръката — възкликна младата жена.

Няма по-голяма чест за един каторжник от това да му подадеш ръка. Хората никога не се ръкуват с такива като нас. Бях силно развълнуван от спонтанния й жест.

— Да, аз съм кръстница на Лизет. Много близки сме със семейство Грандоа. Какво ще направиш за този човек, скъпи?

— Първо ще иде да се настани в лагера, а после ще ми каже каква служба иска да получи.

— Благодаря, господин комендант, благодаря, госпожо. Можете ли да ми кажете преди това, защо съм изпратен на Сен Жозеф? Нещо като наказание ли е?

— Според мен няма ясна причина. Просто новият комендант се бои да не избягаш.

— Прав е да се страхува.

— Засилиха санкциите срещу служителите, допуснали бягство. Преди войната подобно нещо можеше да ти коства една нашивка; сега губиш всичките. Заради това те изпрати тук — би предпочел да се измъкнеш от Сен Жозеф, а не от Роаял, за да не носи той отговорността.

— Колко време още ще стоите тук, господин комендант?

— Още осемнадесет месеца.

— Не мога да чакам толкова дълго, но ще намеря начин да се върна на Роаял, за да не ви създам неприятности.

— Благодаря — рече жена му. — Радвам се, че сте толкова благороден човек. Не се притеснявайте да се обърнете към нас, ако имате нужда от нещо. А ти, скъпи, нареди на часовите в лагера да пускат Папийон всеки път, когато пожелае да ме види.

— Добре, скъпа. Мохамед, придружи Папийон до лагера, а ти сам си избери в кое помещение би предпочел да те настанят.

— Аз съм лесен — в спалното на опасните.

— Наистина, няма да ми е трудно да го уредя — засмя се комендантът. И попълни някакъв документ, който връчи на Мохамед.

Напуснах къщата, в която живееше и работеше комендантът — бившия дом на Лизет на брега на морето, и придружен от арабина, пристигнах в лагера.

На пост беше един стар избухлив корсиканец — истински убиец. Наричаше се Филисари.

— Е, Папийон, падна ли ми в ръцете? Знаеш, че аз мога да съм добър с някого, но мога и да му скъся живота. Не се опитвай да бягаш оттук, защото, ако те пипна, ще ти счупя врата като на заек. След две години излизам в пенсия — не е сега моментът да си навличам неприятности.

— Знаете, че съм приятел на всички корсиканци. Няма да ви убеждавам, че съм се отказал от бягството, но ще се постарая да наредя нещата така, че да избягам по време на нечие чуждо дежурство.

— Това ще е справедливо, Папийон. Двамата с теб няма да враждуваме. Нали разбираш, младите по-леко биха могли да понесат неприятностите около едно бягство, докато аз… На моите години и при това в навечерието на пенсионирането! Значи се договорихме. Върви в спалното да се настаниш.

И ето — озовах се в лагера, в помещение съвсем като предишното на Роаял, заедно със сто, сто и двадесет каторжници. Тук бяха Лудия Пиеро, Отен, Арно и Жан Карбониери. Логично беше да стана комбина с Жан, тъй като той беше брат на Матю. Но Жан, първо на първо, не беше от класата на моя приятел, и, второ, другарството му с Отен и Арно не ми се нравеше. Затова се отдръпнах от тях и отидох при бордолезеца Карие, когото всички наричаха Лудия Пиеро.

Остров Сен Жозеф бе по-необлагороден от Роаял и малко по-малък, но изглеждаше по-голям, защото бе по-дълъг. Състоеше се от две, разположени едно над друго, плата. Лагерът се намираше на по-ниското. Горе на върха се открояваше страховитият изолатор. В скоби казано, затворниците продължаваха да излизат край морето за по един час всеки ден. Да се надяваме, че този режим ще продължи.

Всеки ден по обед арабинът, който работеше при коменданта, ми носеше по три пълни с храна котелки. Оставяше ги и взимаше изпразнените от предишния ден. Кръстницата на Лизет никога не пропускаше да ми изпрати от всичко, което готвеше за семейството си.

В неделя отидох да й благодаря. Прекарах следобеда в приказки и игри с дъщеричките й. Галех двете руси главички и си казвах, че понякога е много трудно да прецениш какво точно ти диктува чувството за дълг. Над главата на милото семейство тегнеше ужасна опасност в случай, че ония двама луди не се бяха отказали от плановете си. Копоите не бяха повярвали на доносничеството на Жиразоло и дори бяха изпратили тримата посочени от него съзаклятници на Сен Жозеф, без да си дадат труда да ги разделят. Ако сега пошушнех дори една дума, щях да потвърдя верността и сериозността на първия сигнал. Как ли щяха да реагират надзирателите? По-добре да си трая.

В спалното Арно и Отен почти не ми говореха. Така беше по-добре — отнасяхме се помежду си учтиво, но без да показваме близост. Жан Карбониери изобщо не искаше да ме погледне — беше обиден, че не съм се присъединил към неговата тайфа. В нашата компания бяхме четирима — Лудия Пиеро, Маркети, носител на втора награда на конкурса за цигулари в Рим, който често свиреше с часове и ме потапяше в меланхолия, и Марсори — корсиканец от Сет.

Не бях споделил нищо с никого и имах чувството, че тук не са в течение на предотвратения бунт на Роаял. Дали тримата пазеха старите си намерения? Тук ги бяха натоварили с тежка работа. Ангарията им се състоеше в това да пренасят, по-точно да влачат с примки огромни камъни, необходими за построяването на басейн в морето. Овързваха камъка с яки въжета, закачаха му петнадесет-двадесет метрова верига и всеки каторжник се завързваше през раменете и гърдите за по една от нейните брънки. После като теглитни животни извличаха камъка до местопредназначението му. Бъхтеха се под ярките лъчи на слънцето — това бе много изтощителна и най-вече потискаща работа.

Откъм кея долетя пукот от изстрели на пушки и револвери. Разбрах, че лудите са задействали своя план. Какво ли ставаше? Кой щеше да победи? Седях в спалното и не помръдвах. „Бунтът! Бунтът!“ — чуваше се от всички страни.

— Бунт ли? Какъв бунт? — Исках ясно да покажа, че не разбирам за какво става дума.

Него ден Жан Карбониери не бе отишъл на работа. Приближи се към мен блед като смъртта въпреки бронзовия си загар. Много тихо ми каза:

— Избухна бунтът, Папи.

— Бунт ли? Не съм в течение — отвърнах му студено аз.

Пушечните изстрели продължаваха. Лудия Пиеро нахлу тичешком в помещението.

— Надигнаха се, но мисля, че се провалиха. Абсолютно откачени! Вади ножа, Папийон! Нека поне да изтребим колкото може повече копои, преди да ни видят сметката!

— Да — повтори Карбониери, — да убием колкото може повече!

Чисилия извади скалпела си. Всички останали държаха отворени ножове в ръце. Изправих се срещу тях:

— Стига глупости. Колко души сме тук?

— Девет.

— Седем от вас да хвърлят оръжието си. Първият, който посегне на копой, ще умре лично от моята ръка. Нямам намерение да се оставя да ме разстрелят сред тия четири стени като бясно куче. Ти например участваш ли в заговора?

— Не.

— А ти?

— Също не.

— А ти?

— Нищо не знаех за цялата работа.

— Добре. Всички тук сме честни престъпници и никой от нас не е знаел нищо за бунта на отрепките. Ясно ли е?

— Да.

— Този от вас, който реши да пропее, трябва да знае добре едно — в момента, в който признае, че предварително е знаел нещо, с него е свършено. С приказки никой нищо няма да спечели. Хвърлете си оръжието в кофата, защото те всеки момент ще пристигнат.

— А ако нашите са спечелили?

— Ако те са победили, нека се погрижат победата им да се увенчае с бягство. Аз обаче не искам да получа свободата си на такава цена. А вие?

— И аз също — отвърнаха останалите осем, включително и Карбониери, в един глас.

Аз не казах и дума от това, което предварително знаех. Но щом изстрелите заглъхнаха, разбрах, че бунтовниците са сразени. Защото замисленото от тях клане не можеше да свърши толкова бързо.

Копоите нахлуха като луди, блъскайки пред себе си с приклади, палки и ритници носачите на камъни. Вкараха ги в съседната сграда и влязоха след тях. Китарите, мандолините, игрите на шах и на дама, лампите, табуретките, бутилките с олио, захарта, кафето, белите дрехи бяха яростно изпотъпкани, унищожени и изхвърлени навън през прозорците. Изливаха отмъщението си върху всичко, което излизаше извън регламента.

Чуха се и два изстрела. Като че беше револвер.

В лагера имаше осем постройки. Навсякъде действаха по един и същи начин, като често пускаха в употреба прикладите. Отнякъде изскочи чисто гол човек и хукна към карцера, буквално смазван от ударите на копоите, които трябваше да го отведат в килията.

Влязоха в помещението от дясната ни страна. Седма стая. След нея оставаше само нашата. Бяхме се събрали и деветимата. Всеки стоеше до леглото си. Никое от момчетата, които бяха излезли сутринта на работа, не се беше върнало. Стърчахме неподвижно като замръзнали на място. Не смеехме да продумаме. Чувствах устата си пресъхнала и мислех: „Дано някой подлец не използва случая, за да ме очисти безнаказано!“

— Идват — прошушна Карбониери, полуприпаднал от страх.

Нахлуха повече от двадесет души със заредени и готови за стрелба пушки и револвери.

— Още ли не сте се съблекли? — изкрещя Филисари. — Какво чакате, мърши такива? Ще ви разстреляме до един! Събличайте се сами, че после няма да имаме време да сваляме дрехите от труповете ви.

— Господин Филисари…

— Млъкни, Папийон! Този път няма да измолиш милост. Твърде дълбоко сте загазили. Сто на сто всички от това помещение сте участвали в заговора!

Кървясалите му очи сякаш щяха да изскочат от орбитите си. А в тях съвсем ясно се четеше жаждата за убийство.

— Все пак имаме право да обясним — обади се Пиеро.

Реших да заложа всичко на една карта:

— Учудвам се, че един бонапартист като вас е готов да избие невинни хора. Искате да стреляте? Добре тогава, няма да произнасяме речи. Стреляйте, но стреляйте бързо, мамка ви! Мислех те за мъж на място, стари ми Филисари, мислех те за истински бонапартист, но ето, че съм се лъгал. Толкова по-зле. Не искам дори да те гледам в очите, докато стреляш, ето, обръщам ти гръб. Момчета, обърнете се с гръб към копоите, за да не могат после да кажат, че сме се готвели да се нахвърлим върху тях.

И всички като един им обърнаха гръб. Копоите се слисаха от държането ми, още повече (както по-късно научихме) Филисари вече бил очистил двама нещастници в другите помещения.

— Какво още искаш да ми кажеш, Папийон?

Отговорих все така с гръб към него:

— Не вярвам в приказките ви за някакво въстание. Кой ще вдига въстание и защо? За да избие копоите? И после да се чупи? Къде ще иде? Аз съм истински беглец, стигал съм надалеч, чак до Колумбия. И питам, коя страна ще даде убежище на избягали убийци? Как се нарича тая страна, посочете ми я. Не се дръжте като глупаци. Нито един достоен човек не би взел участие в подобен удар.

— За себе си може и да си прав, но я да питаме Карбониери. Той със сигурност е замесен, защото днес сутринта Арно и Отен много се изненадаха, когато отказа да дойде на работа под предлог, че е болен.

— Въобразявате си, честна дума — отвърнах аз и се обърнах с лице към него. — Веднага ще ви обясня. Карбониери ми е приятел, той познава историята на бягството ми в детайли и не би могъл да храни илюзии, защото знае какво бъдеще очаква хората, избягали с цената на бунт.

В този момент пристигна комендантът. Спря се на прага. Филисари излезе при него и комендантът извика:

— Карбониери!

— Тук.

— Отведете го в карцера, без да упражнявате насилие. Надзирател Еди-кой си, придружете го. Всички останали да излязат, вътре да останат само началник-надзирателите. Доведете разпръснатите из острова каторжници. Не убивайте никого. Всички без изключение да дойдат тук.

Комендантът, заместник-комендантът и Филисари заедно с още четирима копои влязоха при нас.

— Папийон, току-що се случи нещо от изключителна важност — обърна се към мен комендантът. — Като комендант на тукашната наказателна колония съм принуден да поема огромна отговорност. Преди да взема някои важни решения, бих искал да събера определени сведения. Зная, че в подобен съдбовен момент ти би отказал да говориш с мен насаме, затова съм дошъл лично тук. Убит е надзирателят Дюкло. Имаше опит да бъде откраднато намиращото се в дома ми оръжие — значи става дума за бунт. Разполагам само с няколко минути и ти имам доверие. Кажи какво точно става.

— Ако е имало подготовка за бунт, как така ние не знаем нищо за него? Защо не са ни предупредили? Колко са предполагаемите участници? Аз сам ще ви отговоря на тези три въпроса, господин комендант, но преди това вие ми кажете колко души са предприели някакви бунтовнически действия, след като са убили надзирателя и са взели оръжието му?

— Трима.

— Кои са те?

— Арно, Отен и Марсо.

— Разбирам. Искате или не, бунт не е имало.

— Лъжеш, Папийон — нахвърли се върху ми Филисари. — Бунтът е трябвало да избухне на Роаял, Жиразоло добре ни беше предупредил навреме, но ние не му повярвахме. Днес виждаме колко прав е бил. Значи се опитваш да ни измамиш, Папийон.

— Ако вие сте правите, значи аз, и Лудия Пиеро, и Карбониери, и Галяни, и корсиканските бандити, и хората от нашите среди — всички сме доносници. Каквото и да ми казвате, не вярвам в подобни истории. Ако тук се замисляше бунт, водачите му щяхме да сме ние.

— Какви ги дрънкаш? Че никой от вас не е бил посветен? Невъзможно.

— И какво сме сторили, за да докажем, че сме вътре в играта? Нима някой освен онези трима луди си е помръднал и пръста? Нима някой се опита да превземе поста на часовите, където има четирима надзиратели плюс господин Филисари, всичките въоръжени с пушки? Колко кораба има на Сен Жозеф? Само една пробита черупка. В нея ли очаквахте да се качат шестстотин души? Да не сме луди? Пък и що за идея — да избягаш благодарение на убийство! Дори да се бяха измъкнали двадесетина души, отвсякъде щяха да ги върнат обратно. Господин комендант, не знам все още колко души сте убили дотук вие лично и вашите хора, но съм почти убеден, че това са били невинни. И защо ви беше нужно да изпотрошите малкото вещи, които притежаваме? Гневът ви сигурно е оправдан, но не забравяйте, че ако отнемете дори нищожните удоволствия, на които можем да се радваме, наистина ще избухне бунт. И това ще бъде бунт на отчаянието, колективно самоубийство, касапница, в която ще загинат заедно каторжници и надзиратели. Говорих ви откровено, господин Дютен. Смятам, че го заслужавате дори само заради това, че дойдохте да ни изслушате, преди да вземете решение. Сега ни оставете на мира.

— А виновните? — попита отново Филисари.

— Вие ще откриете кои са забъркани в заговора. Ние нищо не знаем и не можем да ви бъдем полезни по този въпрос. Повтарям ви, тук са действали луди. Ние нямаме нищо общо с това.

— Господин Филисари, след като всички влязат, залостете вратата на помещението до ново нареждане. Двама надзиратели да останат да пазят. Никакво насилие и не унищожавайте вещите им. Останалите — след мен.

И той се отдалечи, последван от копоите. Ох! Оживяхме. Докато затваряше вратата, Филисари ми подхвърли:

— Имаш късмет, че съм бонапартист.

За по-малко от час почти всички обитатели на помещението се прибраха. Липсваха осемнадесет човека — в бързината си копоите ги бяха затворили в други спални. Когато ги върнаха обратно при нас, научихме всички подробности за събитията, тъй като точно тези осемнадесет души работеха като носачи на камъни. Ето какво ми разказа шепнешком един крадец:

— Представи си, Папи, бяхме извлекли една скала, тежка цял тон, на четиристотин метра. Улеят, по който влачим камъните, не е кой знае колко неравен и води до кладенец, намиращ се на петдесетина метра от къщата на коменданта. Винаги сме спирали при кладенеца за почивка. Около него растат палми, сенчесто е и е точно по средата на пътя ни. Спряхме както обикновено, извадихме хладна вода с ведрото. Някои от нас утолиха жаждата си, други намокриха кърпите си, за да си разхладят челата. Престоят ни обикновено траеше десетина минути. Копоят също посядаше да си поеме дъх. Този път той си свали шлема, за да попие потта по челото и темето си, а в това време Арно се промъкна зад гърба му с тежка сопа в ръце. Никой не го виждаше какво държи и затова никой не извика да предупреди копоя. Внезапно и за части от секундата онзи вдигна сопата и я стовари върху главата на надзирателя. Копоят се свлече долу, без да гъкне, с разцепен на две череп. Още докато падаше, Отен, който предварително бе заел мястото точно пред него, му сви пушката, а Марсо свали колана с пистолета. С оръжие в ръка Марсо се обърна към всички нас и рече: „Това е бунт. Тези, които са с нас, да вървят подире ни.“ Нито един от ключарите не посмя да гъкне, но и никой от каторжниците не ги последва. Арно ни изгледа — продължи разказа си крадецът — и просъска: „Банда страхливци, сега ще видите какво правят истинските мъже!“ Арно грабна от ръцете на Отен пушката и двамата хукнаха към къщата на коменданта. Марсо остана при нас, като леко се отдръпна встрани. Държеше големия пистолет в ръка и командваше: „Никой да не мърда, никой да не говори, никой да не вика. Арабите да легнат на земята по корем.“ От моята позиция можех ясно да виждам какво става.

— Точно когато Арно хукна нагоре по стълбите към къщата, прислужникът отвори вратата и излезе с двете малки момиченца — едното носеше, а другото държеше за ръка. И двамата мъже спряха стъписани, при което арабинът с детето ритна Арно. Арно веднага понечи да го убие, но тук малкият мръсник се прикри зад хлапето. Никой не продумваше. Нито арабинът, нито останалите. Четири-пет пъти се опитваха да се прицелят в прислужника и всеки път той тикваше детето пред дулото. Без да се качва по стълбата, Отен се промъкна отстрани и пипна арабина за крачола на панталона. Залитайки да падне, той метна детето върху пушката на Арно, който също загуби равновесие. Той, детето и арабинът се озоваха един върху друг на земята. В този миг най-после тишината се наруши — първо писнаха децата, после се развика арабинът, а Арно и Отен изпсуваха. Арабинът се оказа по-бърз от тях и успя да докопа пушката, но я хвана с лявата си ръка, и то за дулото. Отен отново сграбчи крака му с две ръце. Арно пък улови дясната му ръка и го преметна през рамо. Арабинът все пак метна пушката на десетина метра разстояние.

— В момента, в който тримата се хвърлиха да я вземат, прозвуча първият изстрел — стреляше копоят от съседната работна площадка. Комендантът се показа на прозореца и започна да стреля с пистолета си, но от страх да не би да улучи арабина, целеше около пушката. Отен и Арно хукнаха към морето, а зад тях се носеха изстрели. Отен, нали е куц, тичаше по-бавно и затова го улучиха, преди да стигне до брега. Арно влезе във водата на мястото между басейна на копоите и новите заграждения, които сега строим. Там винаги е пълно с акули. Вече се целяха в него отвсякъде, тъй като още един копой дотича на помощ на коменданта и колегата си. Беше залегнал зад един голям камък.

— „Предай се и ще ти пощадим живота!“ — крещяха копоите. „За нищо на света — отвърна Арно, — предпочитам да ме разкъсат акулите. Така поне няма повече да виждам мръсните ви мутри.“ И тръгна право към акулите. Изглежда, в един момент го улучиха, защото се спря. Въпреки всичко онези продължаваха да стрелят. Той отново пое — не плуваше, а вървеше напред през вълните. Водата не му бе стигнала още до гърдите, когато акулите се нахвърлиха върху него. Видяхме как се опитва да отблъсне с юмручни удари една от тях. Пред очите ни успяха буквално да го разкъсат — теглеха го на всички страни. За по-малко от пет минути от него не остана нищо.

— Копоите бяха изстреляли поне сто патрона върху мелето, но накрая само една акула се оказа убита — морето я изхвърли на плажа с корема нагоре. В това време дотърчаха копои от всички страни и Марсо помисли, че може да се спаси в бъркотията, като хвърли патлака в кладенеца, но арабите се надигнаха и къде с ритници и юмруци, къде с палки го изтикаха пред надзирателите и им казаха, че е участвал в заговора. Въпреки че беше облян в кръв и държеше ръцете си високо във въздуха, копоите го направиха на решето. Накрая за финал един от тях си послужи с пушката като със сопа и му пръсна черепа с приклада си.

— Всеки от копоите изпразни по един пълнител в тялото на Отен. По тридесет патрона от пушките, по шест от револверите изстреляха в него, без да се интересуват дали е жив, или мъртъв, към петстотин куршума. Нещастниците, които Филисари уби, му бяха посочени от арабите. Те казаха, че двамата понечили да последват Арно, но после ги дострашало. Чиста лъжа. Дори сред нас да е имало съучастници в бунта, истината е, че никой не помръдна — привърши разказа си моят събеседник.

Изминаха два дни, откак ни бяха затворили в отделни помещения по категории. Никой не ходеше на работа. Постовете пред вратите се сменяха на всеки два часа. Между постройките се движеха надзиратели. Беше забранено да контактуваме с момчета от другите помещения. Беше забранено да се показваме по прозорците. Можехме да виждаме двора само през зарешетената порта в края на дългия коридор между хамаците. Пристигна подкрепление от Роаял. Навън не се мяркаше нито един каторжник или арабин ключар. Всички бяхме под ключ. От време на време виждахме как копоите закарват по някой съблечен до голо човек към дисциплинарните килии — дори това ставаше тихо, без викове и насилие. Често надзъртаха във вътрешността на спалните. Пред вратата, от двете й страни, стояха нащрек постовите. Дежурството им траеше кратко — само по два часа, но през тези два часа те нито за миг не си позволяваха да седнат, нито да преметнат пушките през рамо. Бяха готови да стрелят във всеки момент.

Решихме да се разделим на групички от по пет човека и да играем на покер. Зарязахме марсилската и всички останали игри с много участници, защото вдигаха шум. Маркети искаше да изсвири една соната от Бетховен, но го принудиха да спре.

— Престани с тази музика! Ние, надзирателите, сме в траур.

Необичайно напрежение тегнеше не само над нашето спално, но и над целия лагер. Никакво кафе, никаква супа. Комат хляб сутрин, а на обед и вечер — консерви с месо — по една на четирима. Все още имахме провизии — кафе, масло, олио, брашно, тъй като при нас не бяха унищожили нищо. Другите бяха останали на гладно. Запалихме огън в кенефа, за да сварим кафето, и щом видяха дима, копоите заповядаха да го загасим. Но старият марсилец, изпечен каторжник на име Нистон, който се беше захванал с тази работа, отвърна смело:

— Що не влезеш ти сам да го загасиш?

Тогава копоят изстреля няколко куршума през прозореца, обърна кафето и разтури огъня.

Нистон получи куршум в крака. Нервите ни бяха толкова обтегнати, че до един залегнахме на земята по корем — решили бяхме, че ей сега ще ни разстрелят всички.

Дежурният началник-надзирател отново се оказа Филисари. Дотича като луд, следван по петите от четирима други. Копоят, който беше стрелял, започна да се обяснява и Филисари се разпсува на корсикански. Онзи беше от Оверн, не знаеше какво да отговори и измънка:

— Аз не разбира…

Върнахме се по хамаците си. Кракът на Нистон кървеше.

— Не им казвайте, че съм ранен. Способни са да ме измъкнат на двора, само за да ме довършат.

Филисари се приближи към решетките. Маркети му каза нещо на корсикански.

— Направете си спокойно кафе. Това, което току-що се случи, няма да се повтори — каза той и си тръгна.

Нистон имаше късмет, че куршумът не бе заседнал в него, а бе засегнал само мускула. Сложиха му турникет, кръвта спря да тече. Върху раната туриха превръзка, напоена с оцет.

— Папийон, навън!

Беше осем вечерта, тоест всичко вече тънеше в мрак.

Не познавах копоя, който ме извика. Сигурно беше някой бретонец.

— Защо ми е да излизам по това време? Нямам работа навън.

— Комендантът иска да ви види.

— Щом е така, нека той дойде тук. Аз навън не излизам.

— Отказвате, значи?

— Да, отказвам.

Другарите ми ме обградиха от всички страни и образуваха защитен кръг около мен. Копоят говореше откъм затворената врата. Маркети се приближи до нея и рече:

— Няма да пуснем Папийон да излезе навън без присъствието на коменданта.

— Но нали точно той ни изпрати да го доведем.

— Кажете му да дойде лично.

Час по-късно пред вратата застанаха две млади копойчета. Придружаваше ги арабинът, прислужник на коменданта. Който всъщност го бе спасил, като бе попречил на бунтовниците.

— Папийон, това съм аз, Мохамед. Идвам да те взема по поръка на коменданта. Той самият не може да дойде.

— Папи, тоя тип е въоръжен с пушка — предупреди ме Маркети.

Разбутах приятелите и се приближих до вратата. Мохамед действително носеше пушка. Човек се учи, докато е жив. Само това не бях виждал досега — официално въоръжен каторжник!

— Хайде идвай — рече арабинът. — Аз съм тук, за да те защитавам и да те отбранявам, ако се наложи.

Трудно ми беше да му повярвам.

— Хайде, тръгвай с нас!

Най-накрая излязох, Мохамед застана до мен, а копоите — зад нас. Поехме към комендатурата. Като минавахме покрай постовите при изхода на лагера, Филисари ми рече:

— Надявам се, че нямаш основание да се оплакваш от мен, Папийон.

— Нито лично аз, нито който и да било от нашето помещение. За останалите обаче не отговарям.

Стигнахме пред комендатурата. Къщата и кеят бяха осветени от силициеви лампи, които безуспешно се опитваха да разпръснат мрака наоколо. По пътя Мохамед ми подари пакет цигари „Голоаз“. Влязохме в една ярко осветена от две лампи стая, където седяха комендантът на Роаял, неговият помощник-комендант, комендантът на Сен Жозеф със своя си помощник и комендантът на изолатора.

Отвън чакаха строени и пазени от надзиратели четирима араби. Успях да позная двама от тях — работеха като влекачи на камъни.

— Ето го Папийон — докладва арабинът.

— Добър вечер, Папийон — поздрави ме комендантът на Сен Жозеф.

— Добър вечер.

— Седни ей там, на онзи стол.

Всички се втренчиха в мен. През отворената врата на стаята можех да надникна в кухнята, откъдето кръстницата на Лизет ми махна приятелски.

— Папийон — поде издалеко комендантът на Роаял, — според коменданта Дютен вие сте човек, достоен за доверие и уважение заради опита ви да спасите кръщелницата на жена му. Аз ви познавам единствено чрез официалните документи, а в тях вие сте представен като изключително опасен от всяка гледна точка. Бих желал да забравя документите и да повярвам на колегата си Дютен. Скоро сигурно ще пристигне следствена комисия и всички каторжници ще бъдат принудени да декларират всичко, което знаят по случая. Убедени сме, че вие и още няколко ваши другари имате голямо влияние върху осъдените тук и че те обикновено изпълняват безпрекословно инструкциите ви. Затова бихме искали да знаем какво е вашето мнение за бунта, а също така какво в общи линии се готвят да разкажат пред следствието хората от вашето и останалите помещения.

— Не мога да отговарям за останалите, нито възнамерявам да им влияя. Но ако действително пристигне следствена комисия, при сегашното положение на нещата, това със сигурност ще доведе до разжалването на всички вас.

— Какви ги говориш, Папийон? Аз и колегите ми от Сен Жозеф разгромихме бунта.

— Тукашните началници може и да отърват кожите, но онези от Роаял не.

— Обяснете какво имате предвид! — скочиха на крака двамата коменданти от Роаял, после отново си седнаха на местата.

— Ако продължавате да говорите официално за бунт, сте загубени. Ако приемете моите условия, ще спася пагоните на всички с изключение на Филисари.

— Какви условия?

— Първо, животът трябва да се нормализира още от утре сутринта. Не бихме могли да съгласуваме показанията си пред комисията, ако нямаме право да разговаряме помежду си. Прав ли съм?

— Да — отвърна Дютен, — само че не мога да разбера защо трябва да бъдем спасявани.

— Вие от Роаял отговаряте и за трите острова, нали?

— Да.

— Така. Получили сте сведение от Жиразоло, който ви е донесъл, че се подготвя бунт. Казал ви е също, че бунтът ще се предвожда от Отен и Арно.

— И Карбониери — допълни един копой.

— Не, това не е вярно. Карбониери е бил личен враг на Жиразоло още от Марсилия и той го е притурил към групата. Обаче вие не повярвахте, нали? Защо? Защото той ви е казал, че целта на бунта е да бъдат изтребени жените, децата, арабите и копоите, а това ви се е сторило малко вероятно. От друга страна, преценили сте, че на Роаял има две корабчета, за осемстотин души, на Сен Жозеф — едно за шестстотин. Следователно, решили сте вие, никой сериозен човек не би се хванал на въдицата.

— А ти откъде знаеш всичко това?

— Не ви засяга. Но ако продължавате да говорите наляво и надясно за бунт, всичко това ще бъде казано и доказано пред комисията. Дори и най-вече ако намерите начин да ме затриете. Отговорността ще падне върху началниците от Роаял, които просто изпратиха съзаклятниците на Сен Жозеф, без да ги разделят. Ако следствието опре до тези факти, няма да можете да избегнете тежките санкции, защото логиката е изисквала да изпратите единия на Сен Жозеф, а другия на Дяволския остров. Макар че, признавам, сигурно е било трудно да се повярва на подобен лудешки план. Отново ви повтарям, ако продължите да говорите за бунт, сами ще се накиснете. Не ви остава друго, освен да приемете моите условия. Първо, както вече казах, от утре животът трябва да потече нормално. Второ, пуснете от карцера всички заподозрени в съучастничество — не можете да ги разпитвате за подробности около подготовката на бунта, тъй като бунт не е имало. Трето — още сега върнете Филисари на Роаял. Необходимо е за личната ви сигурност — щом като бунт не е имало, как другояче да оправдаете убийството на трима каторжници? Ще приемем, че този надзирател е истински убиец и по време на инцидента е действал от страх и е искал да избие всички, включително и хората от нашето помещение. Ако приемете условията ми, ще уговоря останалите да твърдят, че Арно, Отен и Марсо са имали единственото намерение да причинят колкото могат повече злини, преди да загинат. Акцията им е била непредвидима. Нямали са нито съучастници, нито довереници. Просто са решили да се самоубият, като преди това ликвидират възможно повече надзиратели. Ако желаете, сега ще се оттегля в кухнята, а вие поговорете по предложението ми и кажете отговора си.

Влязох в кухнята и затворих вратата зад гърба си. Госпожа Дютен ми стисна ръка, а после ми поднесе кафе и коняк. Арабинът Мохамед попита:

— Каза ли им нещо за мен?

— Твоят въпрос засяга само коменданта. Щом ти е дал оръжие, значи е решил да ти издейства помилване.

Кръстницата на Лизет се обърна нежно към мен:

— Е, получиха си заслуженото тези от Роаял.

— Ами да, много им беше лесно да обявят, че на Сен Жозеф е имало бунт и всички са знаели предварително, с изключение на мъжа ви.

— Аз всичко чух, Папийон, и веднага разбрах, че ни мислите доброто.

— Така си е, госпожо Дютен.

Един от копоите отвори вратата: „Влизай, Папийон“.

— Седнете, Папийон — покани ме комендантът на Роаял. — Обсъдихме ситуацията и единодушно решихме, че вие сте напълно прав. Бунт не е имало. Тримата каторжници решили да се самоубият, като преди това убият колкото могат повече надзиратели. И така от утре животът възобновява нормалния си ход. Господин Филисари още тази нощ ще отпътува за Роаял. Неговият случай е наш проблем и няма да ви молим за съдействие. Разчитаме, че ще удържите на думата си.

— Разчитайте на мен. Довиждане.

— Мохамед и двамата господа надзиратели да върнат Папийон обратно в помещението. Извикайте тук Филисари. Той ще се върне с нас на Роаял.

По пътя пожелах на Мохамед да излезе по-скоро на свобода. Той ми благодари.

— Какво искаха от тебе онези типове?

В пълната тишина аз на висок глас разказах случилото се дума по дума.

— Ако някой от вас не е съгласен и смята, че не съм бил прав да сключвам подобно споразумение с копоите от името на всички, нека ми каже.

В един глас ми отвърнаха, че са съгласни.

— Дали са ти повярвали, че никой друг не е замесен?

— Не, но са принудени да ми вярват, ако не искат да изгърмят. Ние също трябва да приемем това за истина, иначе ще си имаме неприятности.

На сутринта още в седем всички килии на карцера бяха опразнени. Оказа се, че е имало сто и двадесет арестувани. Не ни извикаха на работа, но отвориха помещенията и дворът се изпълни с каторжници, които свободно разговаряха, пушеха, припичаха се на слънце или се криеха на сянка. Нистон то откараха в болницата. Карбониери ми каза, че най-малко осемдесет до сто килии били с надпис „Заподозрян за съучастие в опита за бунт“.

Сега, след като най-после бяхме всички заедно, можахме да научим истината. Филисари бе убил само един човек, останалите двама бяха станали жертва на паникьосани млади копои. В бъркотията много каторжници бяха помислили, че надзирателите ще разстрелват наред и бяха извадили ножовете си, за да убият поне по един враг, преди да умрат. Ето как един истински бунт, провален за щастие още в самото си начало, се превърна в оригинален метод за самоубийство на трима каторжници. Всички приеха тази официална теза — и администрацията, и осъдените. В спомените ни остана легендата или може би истината — вече не зная кое от двете. Най-вероятно нещо средно.

Разказваха, че погребението на Отен, Марсо и тримата убити в лагера е било извършено по следния начин: тъй като на острова имаше само един ковчег за каторжници, копоите натоварили и петимата в лодката и ги дали направо на акулите. Пресметнали, че хищниците ще се нахвърлят върху първата си плячка и в това време останалите ще имат време да стигнат до дъното благодарение на тежестите, прикрепени към краката им. Но нито един от труповете не успял да потъне и петимата танцували в здрача, облечени в белите си савани като кукли на конци, дърпани от муцуните и опашките на акулите. Оргия, достойна за Навуходоносор.

Следствената комисия пристигна и остана пет дни на Сен Жозеф и два дни на Роаял. Не бях разпитван отделно, а заедно с всички останали. Комендантът Дютен ми каза после, че всичко е минало по мед и масло. Филисари го пратиха в отпуска до пенсионирането му — значи нямаше повече да се върне тук. На Мохамед му опростиха остатъка от наказанието. А комендантът Дютен получи още една нашивка.

Недоволници винаги се намират — вчера един бордолезец ме попита:

— А ние какво спечелихме, като помогнахме на копоите да отърват наказанията?

Какъв глупак!

— Не спечелихме много — петдесет-шестдесет момчета няма да отидат за по пет години в изолатора по обвинения в съучастничество. Смяташ, че това е нищо, така ли?

Слава Богу, бурята премина. Тихото съучастничество между надзиратели и каторжници напълно обърка прословутата комисия, която от своя страна също се стремеше към едно — да уредим всичко мирно и кротко.

За мен лично също не може да се каже, че спечелих или загубих нещо, ако не броим благодарността на другарите ми, които отървах от суровата дисциплина. Не само това — отсега нататък никой нямаше да мъкне камъни като животно. Тази отвратителна ангария бе премахната. Работата щеше да се върши от биволи. Карбониери се върна обратно в пекарната. А аз се опитвах да се върна на Роаял. Тук нямаше работилница, значи нямаше кой да ми направи сал.

Пристигането на Петен на власт усложни отношенията между каторжници и надзиратели. Цялата администрация не пропускаше случай да заяви високо привързаността си към Петен. Стигаше се до такива крайности, че веднъж един копой от Нормандия ми рече:

— Да ви призная ли нещо, Папийон? Аз всъщност никога не съм се чувствал републиканец.

На островите никой не разполагаше с радио и нямаше откъде да получаваме новини. Отгоре на всичко се говореше, че нашите били предоставили базите си на Мартиника и в Гваделупа на германските подводничари. Пълна мъгла! Непрекъснато научавахме разни противоречиви сведения.

— Мамка му, Папи, точно сега е моментът да вдигнем въстание и да предадем островите в ръцете на Дьо Гол.

— Мислиш, че Дългия Шарло има в момента нужда от каторга? За какво му е?

— Оттук той може да събере две-три хиляди бойци!

— Да, разбира се. Прокажени, смахнати, туберкулозни, болни от дизентерия… Стига си се правил на глупак! На онзи да не му е изпила чавка акъла, та да събира каторжници.

— А двете хиляди здрави мъже?

— Да, те са друго нещо. Но това, че са мъже, не е достатъчно да ги направи добри войници. Да не мислиш, че войната е като ръкопашен бой? Нашите схватки траят по десетина минути, а войната продължава с години. За да си добър войник, ти е нужен силен патриотизъм. Кой каквото ще да казва, но тук аз не виждам нито един човек, готов да жертва живота си за Франция.

— И защо да го жертваме след всичко, което родината ни причини?

— Ето, виждате, че съм прав. Слава Богу, че Дългия Шарло има други хора, с които да се сражава. И все пак! Като си помислиш, че онези мръсници, немците, са се настанили у нас! И че има французи, които ги подкрепят! Виж само тукашните копои — до един казват, че са за Петен.

— Ако подкрепим Дьо Гол, бихме могли да се откупим… — каза замислено граф Дьо Берак.

И тогава стана нещо странно. Никой досега не бе споменавал подобна възможност. Изведнъж всички — хората от нашата среда и останалите, видяха в неговите думи искрица надежда.

— Кажи, Папи, не си ли струва да вдигнем бунта, за да се присъединим към силите на Дьо Гол?

— Съжалявам, аз нямам нужда да се откупвам пред когото и да било. Що се отнася до френското правосъдие и неговите „реабилитации“, бих си избърсал задника с тях. Сам ще се обявя за „реабилитиран“. Моят дълг е да избягам и след като веднъж се озова на свобода, да заживея в обществото, без да представлявам опасност за него. Не знам друг начин за себедоказване. Готов съм да се включа в каквато и да е акция, ако крайната й цел е бягството. Хич не ми пука дали тези острови ще бъдат предадени в ръцете на Дългия Шарло и съм убеден, че и той мисли така. От друга страна, ако опитате нещо подобно, знаете ли какво ще си помислят големците? Че сте превзели островите, за да освободите себе си, а не за да помогнете на свободна Франция. А освен това откъде знаете кой е прав — Дьо Гол или Петен? Аз лично не мога да преценя. Страдам като последния глупак за това, че страната ми е поробена, мисля за родителите си, за близките си, за сестрите и племенниците си.

— Да, така излиза… Защо да се жертваме за едно общество, което не прояви никаква милост към нас?

— И все пак е естествено да се тревожим. Защото ченгетата, френският съдебен апарат и жандармите, и копоите не представляват истинската Франция. Те са някаква отделна каста, състояща се от хора е изкривена психика. Колко от тях са готови още днес да станат слуги на немците? Ти твърдиш, че днес френската полиция арестува своите сънародници и ги предава в ръцете на немските власти? Възможно е. Но аз пак ще ви повторя — няма да участвам в бунт, независимо от мотива му. Готвя се само за бягство.

Разделяхме се на групи и спорехме ожесточено. Едни поддържаха Петен, други — Дьо Гол. Всъщност бяхме напълно лишени от информация, защото, както вече казах, нито надзирателите, нито ние имахме радио. Новините пристигаха с корабите, които ни носеха брашно, сушени зеленчуци, ориз. За нас, видяна отдалеч, войната изглеждаше напълно непонятна.

Казваха, че в Сен Лоран дьо Марони пристигнал човек да събира доброволци за Дьо Гол. Не знаехме нищо със сигурност, освен че немците са плъзнали из цяла Франция.

И една смешна случка. На Роаял пристигнало някакво кюре, което произнесло проповед и рекло:

— Ако врагът нападне островите, ще ви раздадем оръжие, за да защитавате заедно с надзирателите френската територия.

Честна дума! Тоя свещеник трябва да е имал доста лошо мнение за нас. Да молиш затворника да защитава килията си! Човек наистина се учи, докато е жив.

За нас войната се състоеше в следното: удвоен надзирателски състав — от най-простия тъмничар до коменданта и главния надзирател; много инспектори, част от които с ясно изразен немски или елзаски акцент; съвсем малко хляб (по четиристотин грама на човек) и малко месо.

Накратко, единственото, което получавахме в повече, бе наказанието за неуспешен опит за бягство — смъртна присъда и светкавична екзекуция. Защото към обвинението се прибавяше и следната фраза: „Опитал да се присъедини към враговете на Франция.“

Бях тук вече от четири месеца. Сприятелих се много с доктор Жермен Гибер. Жена му — една изключителна дама — ме помоли да им помогна да преживеят кризисните времена. Насадих им салати, репички, зелен фасул, домати, патладжани. Тя беше очарована и започна да се отнася към мен като към добър приятел.

Докторът никога не бе протягал ръка на някой от надзирателите, независимо от техния чин, но често се ръкуваше с мен или с други каторжници, които познаваше и уважаваше.

След като се озовах на свобода, възобнових връзките си с доктор Жермен Гибер благодарение на посредничеството на доктор Розенберг. Изпрати ми от Марсилия снимка на себе си и жена си. Връщаше се в Мароко и ме поздравяваше, че съм свободен и щастлив. Загина в Индокитай, опитвайки се да изнесе един ранен от бойното поле. Беше изключителен човек и жена му бе напълно достойна за него. При посещението ми във Франция през 1967-а имах желание да й се обадя. Отказах се, защото тя бе спряла да ми пише, откак й поисках да ми изпрати препоръка за пред венецуелските власти, въпреки че изпълни молбата ми. От този момент кореспонденцията ни се прекъсна. Не знам причината за нейното мълчание, но до днес пазя в сърцето си огромна благодарност към това семейство заради някогашното му отношение към мен.

Няколко месеца по-късно можах да се върна обратно на Роаял.