Анри Шариер
Пеперудата (12)

Тринидад

Птиците ни възвестиха, че приближаваме брега далеч преди да го видим. Беше седем и половина сутринта, когато те започнаха да кръжат над нас. „Пристигаме, копелета! Пристигаме! Успяхме в първата, в най-тежката част на бягството. Да живее свободата!“ Викахме от радост като хлапета. Лицата ни бяха покрити с какаовото масло, което ни бяха подарили от кораба, за да облекчим изгарянията си. Около девет часа зърнахме земята. Свежият, не много силен вятър ни тласкаше бързо по кроткото море. Чак около четири следобед започнахме да забелязваме подробностите на дългия остров, сякаш поръбен с редица от бели къщи и похлупен от кокосовите палми на върха му. Още не можехме да различим дали това е остров или полуостров, нито дали къщите са обитаеми. Беше ни нужен още един час, за да забележим хората, тичащи към брега, към който ние се бяхме насочили. За по-малко от двадесет минути се събра шарена тълпа. Цялото малко село наизлезе, за да ни посрещне. По-късно разбрахме, че се нарича Сан Фернандо.

На триста метра от брега хвърлих котва и тя веднага се закачи. Направих го, от една страна, за да видя реакцията на тукашните хора, и, от друга — за да не разбия лодката при акостирането, ако дъното се окаже коралово. Свихме платната и зачакахме. Към нас се отправи малко кану. В него седяха двама черни, които гребяха, и един бял с колониална каска.

— Добре дошли в Тринидад — каза белият на чист френски. Черните се усмихваха така, че показваха всичките си зъби.

— Благодарим ви, господине, за добрите думи. Дъното около брега коралово ли е или пясъчно?

— Пясъчно — можете да стигнете до плажа без проблеми.

Изтеглихме котвата на борда и вълните полека ни тласнаха към брега. В момента, в който го докоснахме, десетина мъже нагазиха във водата и с едно-единствено движение извлякоха лодката на плажа. Започнаха да ни оглеждат и да ни докосват, а жените — негърки, китайки и индийки, с жестове ни канеха да отидем в домовете им. Белият ми обясни на френски, че всички искат да им гостуваме. Матюрет загреба шепа пясък и я поднесе към устните си, за да я целуне. Бяхме полудели от щастие. Казах на белия какво е състоянието на Клузио и той нареди да го пренесат в неговата собствена къща, която беше съвсем близо до плажа. Той каза също, че можем да оставим в лодката всичко, както си е, до следващия ден — никой нямаше да пипне нищо. Всички ме наричаха „captain“ и аз се смеех на това кръщение. Казваха ми: „Good captain, long ride on small boat“ (добър капитан — дълго плаване с малка лодка).

Вечерта се спусна и след като помолих да издърпат лодката малко по-навътре и да я завържат за друга по-голяма, извадена на плажа, аз последвах англичанина в дома му. Той живееше в едно от онези бунгала, които човек може да види навсякъде в английските земи — няколко дървени стъпала, врата с метална мрежа против насекоми. Първи влезе англичанинът, Матюрет ме следваше по петите. Веднага видях Клузио, който, настанен във фотьойл, подпираше ранения си крак на друг стол и доволстваше, заобиколен от грижите на една дама и едно младо момиче.

— Жена ми и дъщеря ми — представи ги господинът. — Имам и син студент в Англия.

— Бъдете добре дошли в този дом — приветства ни дамата на френски.

— Заповядайте, седнете, господа — каза момичето, като ни предложи две плетени ракитови кресла.

— Благодарим ви, уважаеми дами, но не се притеснявайте заради нас.

— Защо? Бъдете спокойни, ние знаем откъде идвате. И отново ви повтарям — добре дошли в този дом.

Мъжът беше адвокат, наричаше се господин Боуен и имаше бюро в столицата на Тринидад Порт оф Спейн, на четиридесет километра оттук. Донесоха ни чай с мляко, препечени филийки, масло и конфитюр. Това беше първата ни вечер като свободни хора. Аз никога няма да я забравя. Нито една дума за миналото, нито един недискретен въпрос. Запитаха ни само колко дни сме пътували по море и как е протекло пътешествието ни, дали Клузио го боли много и дали бихме искали да известим за нашето пристигане на полицията още утре или предпочитаме да изчакаме един ден, дали имаме живи родители, съпруги и деца. Предложиха ни да им пишем — те щели да пуснат писмата по пощата. Какво да ви кажа — бяхме посрещнати по изключителен начин както от хората на плажа, така и от това семейство, изпълнено с огромни грижи за тримата бегълци.

Господин Боуен се обади по телефона на някакъв доктор, който му каза да заведе ранения в клиниката му още на следващия ден следобед, за да му направят рентгенова снимка и да видят какво е нужно да се стори. Господин Боуен се обади и в Порт оф Спейн на коменданта на Армията на спасението. Той каза, че ще ни приготви стая в техния приют, че можем да отидем там, когато поискаме, и че трябва да запазим лодката, ако все още става, защото ще ни потрябва при отпътуването оттук. Попита и дали сме каторжници или заточеници — казахме му, че сме каторжници. На адвоката, изглежда, му се понрави, че сме каторжници.

— Искате ли да се изкъпете и обръснете? — ме запита девойката. — Не се отказвайте, не ни притеснявате с нищо. В банята ще намерите вещи, които смятам, че ще ви станат.

Отидох в банята, изкъпах се и се обръснах и излязох оттам добре пригладен, в сив панталон, бяла риза, обувки за тенис и бели чорапи.

Един индус почука на вратата с пакет под мишница — даде го на Матюрет, като обясни, че докторът е забелязал, че аз съм горе-долу с неговия ръст и спокойно може да ми осигури дрехи, но не би могъл да намери вещи за нисичкия Матюрет, тъй като никой от домакинството му не бил толкова дребен. Индусът ни се поклони по мюсюлманския обичай и се оттегли. Какво можехме да кажем пред проявата на толкова много доброта? Сърцето ми се изпълни с неописуемо вълнение. Сложихме Клузио да си легне и после петимата си поговорихме за най-различни неща. Двете мили жени се вълнуваха най-много от това, как смятаме да построим отново своя живот. Не споменаваха дума за миналото — говореха единствено за бъдещето. Господин Боуен съжаляваше, че Тринидад не разрешава заселването на бегълци. Обясни ми, че на няколко пъти е пледирал за подобно разрешение, но винаги безуспешно.

Девойката говореше безупречен френски както баща си — без акцент и грешки в произношението. Беше руса и покрита с лунички. Имаше между седемнадесет и двадесет години — така и не посмях да я попитам за възрастта й. Каза ни:

— Вие сте млади и животът е пред вас, не знам какво сте направили, за да ви осъдят, нито пък искам да го знам, но това, че сте посмели да се хвърлите в открито море с тази мъничка лодка и да направите такова дълго и опасно пътешествие, показва, че сте готови на всичко, само и само да бъдете свободни. А това е нещо, за което ви се възхищавам.

Спахме до осем сутринта. Когато станахме, намерихме масата сложена. Двете дами съвсем спокойно ни заявиха, че господин Боуен е тръгнал за Порт оф Спейн и ще се върне чак следобед, след като набере необходимите сведения за това, как може най-добре да ни помогне.

Този мъж, който остави къщата си с трима избягали каторжници в нея, ни даде неповторим урок: вие сте нормални човешки същества. Сами виждате какво доверие имам във вас, след като дванадесет часа след нашата среща ви оставям сами в дома си заедно с жена ми и дъщеря ми. Така без думи той ни каза: След като разговарях с вас тримата, разбрах, че сте напълно достойни за доверието ми — дотам, че ви оставям в домашното си огнище като стари приятели, без да се опасявам, че с постъпка или дума ще го обидите. Бяхме дълбоко трогнати от този жест.

Читателю (ако тази книга има един ден читатели), аз не съм интелектуалец, който да може да ви опише с необходимата сила, нито достатъчно живо вълнението, невероятното усещане за самоуважение, нещо повече — за опрощение, ако не и за началото на нов живот, което изпитвах. Това въображаемо покръстване, това пречистване, това издигане на личността ми над мръсотията, в която бях затънал, начинът, по който бях изправен пред реалните отговорности на идващия ден, неусетно направиха от мен нов човек. Те просто ме освободиха от онова чувство на каторжника, което го кара дори на свобода да чува дрънченето на веригите си и да се усеща непрекъснато под наблюдение. Всичко, което видях, понесох и преживях, всичко, което ми се случи и което можеше да ме превърне в долен, провален и винаги опасен човек — кротък и изпълнителен на повърхността и страшно опасен в бунта си — всичко това изчезна като с вълшебна пръчка. Благодаря, господин Боуен, адвокат на Негово Кралско Величество, благодаря, че за толкова кратко направи от мен съвсем друг човек!

Много русото момиче с очи, сини като морето около нас, седеше до мен под кокосовите палми в дома на баща си. Червените, жълтите и бледолилавите цветове на пълзящите храсти край нас придаваха на градината онзи поетичен дух, който моментът сякаш изискваше.

— Господин Анри (Тя ме нарече господине. От колко време никой не ме бе наричал така!), както татко ви обясни снощи, едно несправедливо решение на английските власти за нещастие не ви позволява да останете тук. Дават ви се само петнадесет дни, за да си починете и да поемете отново по море. Рано сутринта отидох да видя лодката ви — тя е достатъчно лека и добре снабдена за дългия път, който ви очаква. Да вярваме, че ще намерите по-гостоприемна и добронамерена нация от нашата. Всички английски острови постъпват по същия начин, както тукашните власти. Бих ви помолила, ако по време на бъдещото пътешествие изпитате силно страдание, да не вините хората, обитаващи тези острови. Те не са виновни за положението на нещата — заповедите идват от Англия и се издават от хора, които не ви познават. Адресът на татко е 101, Куин Стрийт, Порт оф Спейн, Тринидад. Бих ви помолила, ако Господ позволи, да ми драснете няколко реда, за да ми кажете каква е съдбата ви.

Бях така развълнуван, че не знаех как да отговоря. Госпожа Боуен се приближи до нас. Беше много хубава жена на около четиридесет години, със светлокестеняви коси и зелени очи. Носеше проста бяла рокля, хваната през кръста с бяло коланче, и светлозелени сандали.

— Съпругът ми няма да се върне чак до пет часа, господине. Той се опитва да получи разрешение да ви закара до столицата със собствената си кола, без полицейски ескорт. Би искал също да ви спести преспиването в полицейския участък на Порт оф Спейн. Вашият ранен другар ще бъде откаран направо в клиниката на един наш приятел лекар, а вие двамата ще отидете в приюта на Армията на спасението.

Матюрет се присъедини към нас в градината. Беше ходил да види лодката и каза, че е обградена от любопитни. Нищо в нея не бе докоснато. Като я оглеждал, един от зяпачите открил точно над кормилото забит куршум и попитал Матюрет дали може да го вземе за спомен. Матюрет отговорил: „Captain, captain“.

Индусът, който прислужваше, разбра, че за всичко трябва да се пита капитанът и се обърна към мен:

— А защо не пуснете костенурките на свобода?

— Костенурки ли имате? — запита момичето. — Хайде да идем да ги видим.

Тръгнахме към лодката. По пътя едно малко индусче без притеснение ме хвана за ръката. „Good afternoon“ — добър ден, ни приветстваше всеки от пъстрата тълпа. Извадих двете костенурки.

— Какво да правим с тях? Да ги пуснем ли в морето? Или искате да си играете с тях в градината?

— Басейнът в дъното е с морска вода. Ще ги пуснем там, така ще имаме спомен от вас.

— Дадено.

Раздадох на хората, които се бяха насъбрали, всички провизии от лодката, с изключение на компаса, тютюна, буренцето, ножа, брадвата, одеялата и пистолета, който скрих между тях, без никой да го забележи.

В пет часа пристигна господин Боуен.

— Господа, всичко е уредено. Аз сам ще ви закарам до столицата. Първо ще отведем ранения в клиниката, а после ние ще отидем до приюта.

Настаних Клузио на задната седалка на колата. Тъкмо се готвех да благодаря на момичето, когато майка й се приближи с куфар в ръка и рече:

— Приемете, моля ви, няколко вещи на съпруга ми, които ви предлагаме от все сърце.

Какво можехме да кажем пред проявата на толкова човечност и доброта? „Благодаря, безкрайно ви благодарим.“ И ние потеглихме с колата, чието кормило беше от дясната страна. Пристигнахме в клиниката към шест без петнадесет. Наричаше се Сент Джордж. Болногледачите качиха Клузио на носилка до стаята му, в която имаше и един седнал на леглото си индус. Пристигна и докторът. Той се ръкува с Боуен, а после и с нас. Не говореше френски, но накара да ни преведат, че тук ще се грижат добре за Клузио и че можем да го посещаваме винаги, когато поискаме. Пообиколихме с колата на Боуен града и останахме удивени от светлините му, от пълните с автомобили и велосипеди улици. Бели, черни, жълти, индуси, мулати се срещаха и разминаваха из улиците на този изграден от дърво град, наречен Порт оф Спейн. Най-сетне пристигнахме в приюта на Армията на спасението — един дом, чийто приземен етаж беше от камък, но всичко останало — от дърво. Приютът беше разположен насред добре осветен площад — успях да прочета името му — Fish market (Рибният пазар). Капитанът на армията ни посрещна заедно с целия си щаб — мъже и жени. Той говореше френски слабо, а всички останали се обръщаха към нас на английски, който ние не разбирахме, но лицата им бяха така усмихнати, а очите толкова приветливи, че веднага се разбираше колко мили неща ни казват.

Заведоха ни в една стая с три легла на втория етаж — третото легло беше предвидено за Клузио. До стаята имаше и баня със сапун и хавлия на наше разположение. След като ни посочи стаята, капитанът каза:

— Ако искате да хапнете, да знаете, че вечерята се сервира за всички в седем часа, значи след половин час.

— Не, не сме гладни.

— Ако искате да се поразходите из града, ето ви два антилски долара, за да си поръчате по едно кафе или чай или пък да хапнете сладолед. Гледайте най-вече да не се загубите. Като тръгнете да се връщате, питайте за пътя само с две думи: „Salvation army, please?“.

Само десет минути по-късно ние вече бяхме на улицата, ходехме по тротоарите, разминавахме се с хората, никой не ни обръщаше внимание и ние дишахме с пълни дробове, развълнувани от първите си свободни крачки из града. Доверието, което проявяваха непрекъснато към нас, оставяйки ни да се движим на свобода из този доста голям град, не само ни помагаше да вярваме в себе си, но и ни караше още по-силно да осъзнаем, че е невъзможно да излъжем това доверие. Двамата с Матюрет вървяхме бавно, в центъра на тълпата. Блъскайки се в разминаващите се хора, ние потънахме в тази тълпа, станахме част от нея. Намъкнахме се в един бар и си поръчахме две бири. Изглежда толкова просто да кажеш: „Two beers, please“, толкова естествено. И въпреки това ни се струваше, че изживяваме някаква приказка, когато индуското момиче със златна обичка на носа ни поиска, след като сервира: „Половин долар, сър.“ Перлената й усмивка, големите кадифени очи, леко издължени в краищата, черните коси, които падаха по раменете, полуотвореният й корсаж, който показваше горната част на гърдите й и подсказваше колко красиво е останалото — всичко това беше всекидневие за останалите, но на нас ни изглеждаше като нечуван разкош. Чакай, Папи, това не може да го бъде, просто е невъзможно толкова бързо да се превърнеш от жив труп, от доживотен каторжник в свободен човек!

Матюрет плати и му остана само още половин долар. Бирата беше прекрасно охладена и той предложи: „Какво ще кажеш за още по една?“ Този втори тур ми се стори не съвсем в реда на нещата.

— Чакай сега, няма и половин час, откак си на свобода, и вече смяташ да се натряскаш.

— Ама моля те, Папи, нека не преувеличаваме! Има разлика между това да пийнеш две бири и натряскването.

— Абе може и да си прав, но аз съм убеден, че не бива веднага да се нахвърляме на удоволствията, които ни попадат. Нека да им се радваме малко по малко, а не да се нагълтваме като невидели. Пък и, първо на първо, тия пари не са наши.

— Вярно е, прав си. Ще се научим да бъдем свободни капка по капка — така е по-редно.

Излязохме и тръгнахме надолу по голямата улица Уотърс стрийт — основния булевард, който пресича града от край до край. Толкова се зазяпвахме по минаващите трамваи, теглените от магарета каручки, автомобилите, по искрящите реклами на кината и баровете, по очите на младите негърки и индуски, които се смееха около нас, че, без да усетим, стигнахме до пристанището. Пред нас се откри гледката на осветените кораби — туристическите с примамливи имена: Панама, Лос Анжелис, Бостън, Квебек; товарните Хамбург, Амстердам, Лондон, и плъзналите се от единия до другия край на кея, притиснати едно до друго кабарета, барове, ресторанти, препълнени с мъже и жени, които пиеха, пееха и се разправяха на висок глас. В този момент изпитах непреодолимо желание да се омеся с тази тълпа — може би просташка, но толкова пълна с живот. На витрината на един от баровете, подредени в съдове с лед, стояха изложени стриди, морски таралежи, речни раци, скариди, миди — цял панаир от морски дарове, който привличаше минувачите. Масите с карирани в бяло и червено покривки, при това заети в по-голямата си част, просто ни канеха да седнем. Момичетата с шоколадова кожа и фини лица — мулатки без нито една негроидна черта, стегнати в корсажи от всички цветове и с широки деколтета, още повече ни изкушаваха да опитаме от всичко това. Приближих се до една от тях и попитах: „French money good?“, като й показах банкнота от хиляда франка. „Yes, I change for you.“ „ОК“. Тя взе банкнотата и потъна в препълнения салон. След малко се върна. „Come here“ и ме отведе до касата, зад която седеше един китаец.

— Вие французи?

— Да.

— Смени хиляда франка?

— Да.

— Всичко в антилски долара?

— Да.

— Паспорт?

— Нямам.

— Моряшка карта?

— Нямам.

— Имигрантски документи?

— Нямам.

— Добре.

Той прошепна две думи на момичето. То огледа залата и се приближи до някакъв тип, който изглеждаше да е моряк и носеше фуражка като моята със златен ширит и котва, след което го доведе при касата. Китаецът вика:

— Документите ти?

— Ето.

И китаецът най-хладнокръвно попълни фиша за обмяната на хилядата франка на името на непознатия, накара го да се разпише, след което мацката го хвана за ръка и си го отведе обратно до масата му. Той сто на сто не схвана какво става, аз прибрах двеста и петдесет антилски долара, петдесет от които на банкноти от по един и два долара. Дадох един долар на мацката, после двамата излязохме навън, седнахме на една маса и го ударихме на гуляй с разни морски работи, полети с чудно сухо бяло винце.