Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Papillon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 70 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Анри Шариер. Пеперудата

Френска, първо издание

Редактор: Йордан Янев

Коректор: Елисавета Павлова

Технически редактор: Николай Зарков

Корицата е от френското издание на „Пеперудата“, Робер Лафон, Париж, 1972 г.

ИК „Сибия“, 1992 г.

ISBN 954-8028-18-2

История

  1. — Добавяне

Единадесета тетрадка
Сбогом на каторгата

Бягството с китайците

Качих се в лодката последен. Шоколада я побутна и тя потегли към реката. Не разполагахме с къси весла, а само с две големи яки гребла — Кюик размахваше едното отпред на носа, а аз другото. За по-малко от два часа стигнахме до основния ръкав на реката.

Валеше вече повече от час. Тримата с Кюик и Едноръкия се бяхме загърнали с натъркани с восък брашнени чували, които ни служеха вместо мушами.

Реката беше бърза и осеяна с водовъртежи. Въпреки силното течение успяхме да се установим по средата между двата бряга за по-малко от час. Три часа по-късно, подпомогнати от отлива, минахме покрай два фара. Знаех, че морето е съвсем близо, тъй като фаровете бяха разположени на двете най-крайни точки на устието. Опънахме кливера и излязохме от Куру без никакви проблеми. Вятърът ни подхвана отстрани с такава сила, че се видях принуден да сваля платното. Внезапно се озовахме в морето, профучахме покрай пристанището като стрела и бързо се отдалечихме от брега. Останал на четиридесет километра право пред нас, фарът на Роаял ни указваше пътя.

Само преди тринадесет дни бях зад този фар, на Дяволския остров. Нощното излизане в открито море, бързото отдалечаване от континента не бяха посрещнати с радостни възгласи от двамата ми китайски спътници. Тези синове на небето не изразяват чувствата си по същия начин, по който го правим ние.

След като се озовахме в морето, Кюик произнесе със спокойния си глас:

— Добре се справихме. — И толкоз.

А Едноръкия добави:

— Да, излязохме в морето без каквито и да било проблеми.

— Жаден съм, Кюик-Кюик. Подай ми тафията.

След мен двамата също отпиха по една яка глътка ром.

Не разполагах с компас, но по време на първото ми бягство се бях научил да се ориентирам по слънцето, луната, звездите и вятъра. Така че сега без колебание насочих носа към Полярната звезда и зацепих в открито море. Лодката се справяше добре — прескачаше ловко вълните и почти не се люлееше. Благодарение на силния вятър на сутринта вече се намирахме далеч от брега и Островите на спасението. Щеше ми се да се доближа до Дяволския и да го заобиколя, за да му се порадвам отдалеч, но не биваше да рискувам.

В продължение на шест дни времето се задържа неспокойно, но нямаше нито дъжд, нито буря. Силният вятър ни отнесе на запад. Кюик и Ю се оказаха чудесни спътници. Никога не се оплакваха — нито от вълнението, нито от слънцето, нито от нощния студ. Имаха само един недостатък — и двамата се бояха от кормилото и отказваха да поемат управлението, за да мога аз да поспя поне няколко часа. Готвеха по три-четири пъти дневно. От кокошките и петлите нищо не остана. Вчера запитах Кюик на шега:

— Кога ще опапаме прасето?

Той възприе въпроса ми едва ли не трагично:

— Това животно ми е другар и за да го изядете, ще трябва първо да убиете мен.

Двамата ми приятели ме отрупваха с грижи. Не пушеха, за да пестят тютюна, наливаха ме непрекъснато с горещ чай. Не ставаше нужда да ги подсещам за нищо.

Изтекоха седем дни. Вече не издържах. Слънцето жареше с такава ярост, че дори жълтурчетата се зачервиха като пържени раци. Имах нужда от сън. Вързах здраво кормилото и почти смъкнах платното. Лодката се понесе натам, накъдето я тласкаше вятърът. Спах като заклан почти четири часа.

Събуди ме доста силно разклащане. Изплакнах лицето си с вода и приятно изненадан открих, че докато съм спал, Кюик ме е обръснал, без нищо да усетя. Дори бе намазал лицето ми с мазнина против изгаряне.

От вчера карах в югозападна посока, защото се боях да не съм се отдалечил много на север. Тежката лодка имаше още едно предимство — освен че преодоляваше плавно вълните, тя не се отклоняваше лесно от установения курс. Та аз си мислех, че сме отишли на север, защото пресмятах и естественото отклонение, докато всъщност ние не се бяхме отклонили. Я виж ти, дирижабъл! Майко мила, за първи път виждам такова нещо. Не си личеше да върви към нас, пък и беше твърде далеч, за да мога да преценя размерите му.

Алуминиевото му тяло блестеше така силно на слънцето, че човек не можеше да гледа право към него. Смени посоката си и като че ли се устреми към нас. Да, наистина, ставаше все по-голям и след двадесет минути надвисна над лодката. Кюик и Едноръкия така се бяха шашнали от непознатата машина, че непрекъснато плямпаха на китайски.

— Говорете на френски, по дяволите! Не мога да ви разбирам.

— Това е някакъв английски кренвирш — рече Кюик.

— Не е кренвирш, а е дирижабъл.

Сега вече можехме добре да разгледаме огромната машина, която се сниши и започна да обикаля над главите ни. Появиха се две флагчета и някой започна да ни прави знаци. Тъй като нищо не разбирахме, не можехме и да им отговорим. Дирижабълът се оказа упорит и мина толкова близо до нас, че успяхме да различим хората в кабината. После ни обърна гръб и се упъти право към континента. След по-малко от час в небето се появи самолет, който също ни огледа добре.

Внезапно морето се разбуни и вятърът се усили. Хоризонтът беше чист от всички страни — значи нямаше опасност от дъжд.

— Я гледай — рече Едноръкия.

— Къде?

— Виж оная точка там, по посока към континента. Това сигурно е кораб.

— Откъде знаеш?

— Предполагам. Дори ще ти кажа, че е катер.

— Защо?

— От него не излиза пушек.

И наистина, час по-късно вече можехме да различим добре сивия военен кораб, който се беше устремил право към нас. Изглежда, че се движеше с необикновена скорост. Носът му сочеше към нашата лодка. Уплаших се да не ни налети. Вълните, които правеше в бурното море, спокойно можеха да ни преобърнат.

Скоро корабът направи полукръг и застана пред нас в цялата си дължина — оказа се малък миноносец, наречен „Тарпон“, както можахме да прочетем на корпуса му. Развял на вятъра английското си знаме, той бавно се приближи. Голяма част от екипажа му бе строена на палубата — всички носеха сините униформи на английската марина. Един облечен в бяло офицер се качи на мостика и с високоговорител в ръка извика към нас:

— Stop. You stop!

— Бързо спускай платната, Кюик!

За две минути свихме и платната, и кливера. Лодката почти спря да се движи, само вълните ни подмятаха малко встрани. Беше опасно да стоим дълго време така. Лодката ни нямаше собствен двигател — не можеше да разчита на мотор или на вятъра и затова не се подчиняваше и на кормилото. При това положение високите вълни ставаха доста застрашителни. Направих фуния с ръце и извиках:

— Говорите ли френски, капитане?

Друг офицер пое високоговорителя от ръцете на първия:

— Да, капитане, разбирам френски език.

— Какво искате от нас?

— Искаме да вземем лодката ви на борда.

— Не, твърде опасно е, ще я разбиете.

— Ние сме военен патрулен кораб и трябва да ни се подчините.

— Хич не ми пука. Ние не сме военни.

— Не сте ли корабокрушенци от торпилиран кораб?

— Не, бегълци сме от френската каторга.

— Каква каторга, какво е това, какво искате да кажете?

— Затвор, наказателна колония. Convict на английски. Hard labour.

— А, разбирам. Кайен?

— Да, Кайен.

— Къде отивате?

— Към Британски Хондурас.

— Не може. Завийте деветдесет градуса на югозапад и поемете курс към Джорджтаун. Подчинявайте се! Това е заповед.

— Окей.

Казах на Кюик да вдигне платната и завихме, както миноносецът ни нареди.

Чухме зад нас да пърпори мотор — беше спусната от кораба лодка, която бързо ни застигна. Отпред на носа стоеше прав въоръжен моряк. Мина от дясната ни страна, като почти ни обръсна в движение, но нито спря, нито поиска ние да спрем. С един скок морякът се озова в нашата черупка. Моторницата зави и се върна обратно при кораба.

— Good afternoon (Добър ден) — поздрави ни морякът.

Приближи се, седна до мен, сложи ръка на кормилото и го насочи още по на юг. Оставих управлението в негови ръце и започнах да наблюдавам какво прави. Без съмнение умееше добре да маневрира. Въпреки всичко останах на мястото си. Де да знаеш дали няма да се наложи да му помагам.

— Цигари?

Извади три пакета английски цигари и ни раздаде на тримата по един.

— Знаете ли — забеляза Кюик, — на тоя са му дали цигарите точно преди да се качи в моторницата, защото кой нормален човек се разхожда нагоре-надолу с три неотворени пакета в себе си?

Наблюденията на Кюик ме разсмяха, после се загледах в английския моряк, който се справяше с кормилото по-умело от мен. Най-после ми остана време да помисля. Този път бягството бе успяло веднъж завинаги. Бях свободен, свободен. Гърлото ми се сви и дори май се просълзих. Истина, напълно съм свободен, защото откак войната избухна, вече никоя страна не екстрадира бегълците.

А преди да свърши войната, ще имам достатъчно време да накарам хората да ме уважават, независимо в коя държава река да се установя. Единственото неудобство е, че сега заради патакламата не мога сам да избера местожителството си. Няма значение, където и да отида да живея, ще имам достатъчно време да спечеля доверието и почитта на властите и съгражданите си. Животът ми ще бъде безупречен. Нещо повече — ще бъде за пример.

Дълбокото убеждение, че най-после съм изпълзял от блатото, ме завладя с такава сила, че вече не можех да мисля за нищо друго. Най-после спечели, Папийон! В края на деветата година излезе победител. Благодаря ти, Господи! Вярно, можеше да ми помогнеш и по-рано, но пътищата ти са толкова неведоми, че няма да се оплаквам от теб. В крайна сметка благодарение на милостта ти аз съм още млад, здрав и свободен.

И така, както си припомнях пътя, извървян през последните девет години в каторгата, и двете години, излежани във Франция — значи общо единадесет, морякът до мен протегна ръка и насочи погледа ми напред: „Земя.“

В четири следобед, след като заобиколихме един загасен фар, влязохме в устието на пълноводна река — Демерара ривър. Моторницата отново се появи, морякът ми връчи пак кормилото и застана прав на носа. Метнах му дебело въже и той го завърза за предната пейка. После собственоръчно свали платната и теглени леко от моторницата, изминахме двадесетина километра нагоре по жълтеникавите води. На около двеста метра зад нас се движеше миноносецът. След един завой пред очите ни се разкри голям град.

— Джорджтаун — провикна се английският моряк.

И наистина, теглени все така внимателно от моторницата, ние влязохме в столицата на Английска Гвиана. Пристанището беше пълно с товарни кораби, военни катери и крайцери. По брега бяха разположени оръдия. Както на земята, така и в плавателните съдове бе струпан огромен арсенал.

Война. Тя течеше от две години, но ние не я бяхме почувствали. Ето че Джорджтаун — столицата на Английска Гвиана и важно пристанище по Демерара ривър, живееше с нейния ритъм. Първите впечатления от въоръжения до зъби град ми подействаха странно. Едва успяхме да акостираме на един подвижен мостик, когато миноносецът, плавал до този момент зад нас, бавно се приближи. Качихме се на кея — Кюик с прасето, Ю с малък вързоп в ръка и аз без никакъв товар. По мостика не се мяркаше нито един цивилен — съоръжението бе построено специално за нуждите на военния флот. Наоколо бе пълно с военни моряци. Към нас се упъти офицер — познах го. Беше онзи, който разговаря с нас на френски от борда на миноносеца. Учтиво ми подаде ръка и запита:

— Здрави ли сте?

— Да, господин капитан.

— Чудесно. Въпреки това ще се наложи да минете през лечебницата, където ще ви бият няколко инжекции. На вас и на двамата ви приятели.