Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Перфектен убиец (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Widowmaker, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2010)

Издание:

Майк Резник. Перфектен убиец

Редактор: Валери Манолов

Формат: 16/56/84

Издателска къща „Пан“, 2000

ISBN 954–657–298–5

История

  1. — Добавяне

Осма глава

Найтхоук забеляза Ледения дворец от осем километра. Оказа се, че действително е построен от сняг и лед, ослепително бял на обедното слънце. Виждаха се огромни кули, назъбени зидове, стълби и перила, и буквално милиони ледени висулки по всяка част на постройката. Липсваше единствено ров около двореца и Найтхоук беше сигурен, че няма такъв само защото е прекалено студено, за да има вода.

Той се приближи на около километър и половина, намали скоростта и се заоглежда. Малки бели животинки притичваха насам-натам, като някои от тях дори се опитваха да се състезават с шейната, но се отклониха, когато Найтхоук приближи главната порта.

Най-накрая спря пред Ледения дворец и слезе от шейната. Огледа се за охрана и остана малко изненадан, защото не видя никой. Отиде до портата и се опита да я отвори. Беше заключена. Той насочи лазерния си пистолет към нея и стопи заключващия механизъм, заедно със самата ключалка.

Пристъпи вътре предпазливо. Стените и подът изглеждаха все така направени от лед, но термометърът на скафандъра му сочеше 23 градуса по Целзий. Той свали внимателно космическия си шлем, а след него бързо и скафандъра. Докосна ледените висулки по тавана; бяха направени от кварц и доста топли на пипане. Над него се носеха светлинни сфери, които осветяваха стаята — не бяха съвсем плътни и нямаха видим източник на светлина.

Найтхоук премина през няколко помещения, следван от половината сфери, които явно усещаха присъствието му и предугаждаха желанията му. Надпреварваха се да му осигурят светлина в момента, в който си обърнеше главата и погледнеше в някоя посока. Стените и подовете блестяха като излъскани диаманти. Някои от помещенията бяха обзаведени с мебели в тон с магическата атмосфера на двореца, а други бяха празни. По нищо не личеше, че там живее някой. Нямаше следа нито от хора, нито от извънземни, нито от домашни животни, нито от животни-пазачи.

Най-накрая стигна до една просторна стая — около четиристотин квадратни метра. От малък високоговорител, който висеше във въздуха под тавана, долиташе весела извънземна музика. Няколко светлинни сфери се полюшваха в ритъма на музиката в тържествен и грациозен танц. До стените бяха подредени изящни статуи, направени от лед или кварц.

Докато прекосяваше стаята, някъде зад него се отвори врата. Щом чу звука, той се обърна рязко с пистолет в ръка и бързо тръгна към друг изход. Ала преди да стигне дотам, една лъскава бяла врата му препречи пътя.

Непознат глас му каза с насмешка, че не е сам. Той се обърна и видя гъвкава жена с буйна черна коса и черни очи. Беше облечена в черна дантелена дреха, прилепнала плътно по тялото й.

— Как влезе тук? — попита Найтхоук.

— Това е моят дом — отвърна тя. — Идвам и си отивам, както си искам.

— Значи ти си Испанката Лейс?

— А ти си Джеферсън Найтхоук.

— Кой ти каза?

— Имам си източници — отвърна тя, без да откъсва очи от него. — Ти си най-младият от всички лакеи, които маркиз Куинсбъри ми е изпращал. Сигурно си доста добър в тази работа.

— Не съм лакей.

— Но си убиец?

— Аз съм много неща — каза той. — Това не е най-важното.

Тя се изкикоти подигравателно. Той не реагира. Отклони поглед и тръгна из стаята като оглеждаше предметите. Тя стоеше абсолютно неподвижна и го наблюдаваше съсредоточено. Най-накрая той спря и отново се обърна към нея.

— Какво те прави толкова специална? — попита той. — Защо иска да те убие?

— Защото се страхува от мен — отвърна Испанката Лейс.

— Не ми изглежда като човек, който се страхува от каквото и да било — каза Найтхоук.

— Щом не го е страх от мен, защо е изпратил теб да му вършиш мръсната работа?

— Защото и аз не страхувам от теб, а има и доста пари — отговори Найтхоук с усмивка.

— Замисли ли се как ще си тръгнеш оттук?

— Както съм влязъл.

— Не мисля — отвърна тя. — Защо не провериш дали ще можеш?

— След тебе.

Тя сви рамене и тръгна по пътя, по който той беше дошъл. Вратите се отваряха, щом двамата се приближаваха и за по-малко от минута стояха пред главната порта. Когато тя се плъзна встрани и Испанката Лейс отстъпи, Найтхоук видя останките от електрическата си шейна — купчина метални парчета.

— Какво, по дяволите, се е случило с шейната ми? — промърмори Найтхоук, по-скоро на себе си.

— Бедничкият Джеферсън Найтхоук — каза тя. — Как ще си отидеш сега?

Изведнъж Найтхоук започна да чувства смразяващия студ и вятъра, който го пронизваше целия. Той се обърна към Испанката Лейс, която стоеше до него и изобщо не усещаше вятъра и студа. Първо реши да остане навън и да й докаже, че може да издържи повече от нея, но бързо осъзна, че точно този тип мъжественост е самоубийствен, тъй като тя изглеждаше напълно неуязвима за природните стихии.

Той се обърна и се върна в Ледения дворец. Испанката Лейс го последва.

— Преди малко ме попита нещо — каза тя, когато се върнаха в стаята, в която се срещнаха.

— Така ли?

— Мисля, че точните ти думи бяха: „Какво, по дяволите, се е случило с шейната ми?“ — Тя се усмихна. — Аз й се случих.

— Ти беше с мен.

— Зная.

— Направила си го преди да дойдеш в тази стая?

— Направих го, докато бях в тази стая — отвърна тя.

— Как?

— Обещавам ти, че ще разбереш, преди да е изтекъл денят, Джеферсън Найтхоук. — Тя седна в едно кресло от лед. — Вече реши ли как да ме убиеш? С лазерен или звуков пистолет? С оръжие ли ще ме убиеш или с голи ръце? Бърза или бавна смърт си ми избрал?

— Не съм казвал, че ще те убивам — отвърна Найтхоук. — Казах само, че съм изпратен да те убия.

— А — възкликна тя и отново се усмихна. — Чакаш и аз да ти направя оферта.

— Не е задължително.

Тя изглеждаше озадачена.

— Тогава какво?

— Нека само малко си говорим.

— Защо?

— Ами имаш ли някаква друга работа? — попита Найтхоук.

Тя го изгледа.

— Що за убиец си ти?

— Убиец, който няма желание да убива. Защо Маркиза иска да умреш?

— Защото съм му съперник, а той не обича съперници в собствените си територии. Каква друга причина може да има?

— Без да се замислям, се сещам за стотина — каза Найтхоук. — Защо животът е толкова незначителен в Границата?

— Може би защото е в Границата. Животът никога не е особено ценен в покрайнините на цивилизацията.

— Вие, хората тук, имате минало и бъдеще. Това няма ли значение?

— Ти също имаш минало и бъдеще — отбеляза тя. — Не виждам какво те учудва в подобни нрави.

Той поклати глава.

— Аз нямам минало, а бъдещето ми е, в най-добрия случай, несигурно.

— Как така нямаш минало? — попита тя.

Той я гледаше безмълвно.

Изведнъж очите й се разшириха.

— Но разбира се! Ти си клониран!

Той кимна.

— Удивително! Никога не съм виждала клониран човек. — Тя се изправи и се приближи към него. — И това обяснява защо си толкова млад. — Протегна ръка. — Може ли да те докосна?

Той сви рамене и не отговори. Тя прокара пръсти по лицето и врата му.

— Удивително! — повтори тя. — Като човек си.

— Аз съм човек.

— Искам да кажа, че в теб няма нищо изкуствено.

— Като при всички хора.

Лейс го оглеждаше, очевидно впечатлена.

— И кой си бил ти, Джеферсън Найтхоук? Масов убиец? Войник с куп ордени? Прочут пазител на реда?

— Аз съм… бил съм… Перфектния убиец.

— А… наемен убиец!

— И пазител на реда.

— Може би, но не с това сме те запомнили. — Тя се върна и седна в креслото си. — Значи трябва да ме убие Перфектния убиец.

— Казах ти, искам просто да поговорим.

Тя затвори очи и кимна.

— Разбира се. Горкият малък двойник, с всичките способности на Перфектния убиец и без нито едно от неговите преживявания. Той е решил да стане убиец, искал е да стане убиец, несъмнено му е харесвало да убива. Но ти си създаден да убиваш, заповядали са ти да убиваш. Никой не те е питал дали искаш да убиваш, нали? Никой не е и помислил, че ти можеш да имаш други цели и желания.

Найтхоук въздъхна дълбоко.

— Разбираш ме.

— Естествено, че те разбирам. Дори сред всичките отхвърлени от обществото хора, които населяват Границата, ти си различен, също като мен. Дали са ти определени физически качества, които не си искал, също като мен. Ставаш аутсайдер в галактика от аутсайдери, също като мен. Как да не те разбирам?

— Какво имаш предвид? — попита Найтхоук. — На мен ми изглеждаш нормална.

— Никога не вярвай на очите си, защото виждат само фасадата, а не истината — отвърна тя. — И ти ми изглеждаш съвсем нормален, но все пак си Перфектния убиец. А знаеш ли колко хора е убил? Двеста? Триста?

— Доста.

— Но по-малко от мен — каза тя гордо.

Джеф се намръщи.

— Убила си триста души?

— Повече. И до края на деня ще съм увеличила бройката.

— Няма защо да се бием — сви рамене Найтхоук. — Както самата ти каза, с теб сме себеподобни.

— Но пропуснах да кажа, че и аз като Маркиза не търпя съперници в територията си, а ти нахлу в дома ми.

— Ще му кажа, че не съм те намерил.

— Бедничкият двойник — каза тя с престорено съчувствие. — Ти може да имаш нужда от приятел и довереник, но аз нямам. Мене никой не ме е принуждавал да живея; аз сама си избрах да бъда престъпница и убийца. Няма да излезеш жив оттук.

— Това е глупаво — възрази той. — Аз ти предлагам собствения ти живот! Можех да те убия на втората секунда, ако исках.

— Опитай — развесели се тя.

— Не ме принуждавай!

— Да те принуждавам? — повтори тя със смях. — Аз те предизвиквам, Перфектен убиецо!

— Не искам да те убивам.

— Но аз искам да те убия.

— Не си въоръжена. Не можеш да ме надвиеш.

— Смяташ ли, че Маркиза би поръчал да ме убият, ако бях безобидна? — отвърна Испанката Лейс. — Аз не нося оръжията си като вас, низшите същества. Аз самата съм оръжие.

Найтхоук се обърна към нея и посегна за лазерния си пистолет. Той обаче се изплъзна от кобура, преди да го е докоснал и отлетя на четири метра от него.

— Какво по дяволите става? — възкликна Джеф.

— Хайде, един пистолет не е нищо за човек като теб — изкикоти се тя, все така развеселена. — Пробвай с някой друг.

Той посегна към звуковия си пистолет. Хвана дръжката и дръпна спусъка. Нищо не излезе. Стисна по-здраво и дръпна силно. Изведнъж разбра, че може да помръдне спусъка само на милиметър.

— Сещаш ли се вече какво е станало с електрическата ти шейна? — попита тя.

— Владееш телекинеза?

Лейс кимна.

— Винаги съм можела да движа предмети само със силата на мисълта си. Всъщност, мисля, че бях на седем или осем години, когато открих, че никой друг не може да го прави. — Тя протегна ръце, за да хване оръжията му, които едно по едно излетяха от него към нея. — Сега би ли убил една бедна, беззащитна жена?

— И още как — извика той, докато изваждаше от ботуша си един нож и го запрати към нея с плавно движение. Той полетя право към сърцето й, но застина във въздуха на петнадесет сантиметра от мишената.

— Глупак! — Веселото изражение на ъгловатото й лице се смени с презрителна усмивка. — Не виждаш ли, че си абсолютно безсилен? — Найтхоук чу някакъв звук над себе си и се хвърли на една страна, секунди преди част от тавана да се стовари на мястото, където стоеше. — Можеш ли да се биеш със самия Леден дворец?

Той започна да се приближава внимателно към нея. Точно когато напрегна мускули за последна схватка, един малък стол прелетя и го удари в гърба. Найтхоук се просна на лъскавия под.

След секунда отново беше на крака и успя да се сниши, за да избегне друг стол, който долетя отнякъде.

— Много добре, Перфектен убиецо — похвали го тя. — Наследил си добри инстинкти, ако „наследил“ е правилната дума, а аз подозирам, че не е. Почти съжалявам, че трябва да те убия.

Той я гледаше безмълвно. Не искаше нито да напада, нито да отстъпва.

— Чудя се как да те убия? — продължи тя. — Може би ще е забавно да те умъртвя със собствените ти оръжия.

Изведнъж трите му пистолета — лазерен, звуков и механичен — се строиха в редица от лявата й страна на метър и половина височина и се завъртяха, докато се насочат към него.

Той се хвърли зад дивана, за да избегне стрелбата. Само след секунда диванът се отмести бързо наляво и той пропълзя зад него, докато смехът на Лейс кънтеше в стаята. Джеф видя изход на пет метра от него и се хвърли натам. Пистолетите стреляха след него, но той се измъкна невредим и се втурна към друг изход.

Минаваше бързо от стая в стая като усещаше опасността зад себе си, но и не искаше да се впуска слепешката към по-големи опасности, които може би го очакваха напред. За момент забави крачка и лазерен лъч светлина профуча покрай ухото му.

Стигна до една стая, от която нямаше изход. В нея бе разположено огромно кръгло легло, което се въртеше бавно във въздуха на няколко сантиметра от пода; имаше две бляскави сребърни шкафчета, голямо огледало и холография на Испанката Лейс. Близо до леглото се носеше във въздуха малък кръгъл компютър. Най-силно впечатление правеше колекцията от близо петдесет стенни часовника, от всякакви видове и изработки — от един много стар със стрелки до някакъв сложен механизъм, който показваше точно време на тридесет и шест различни езика върху въртящо се холографско изображение на Юкон, разделено на времеви пояси. Найтхоук извади миниатюрната камера и я подхвърли на леглото; ако щеше да умира, Малой щеше да види как е станало, така че следващият убиец на Маркиза да е по-подготвен.

— А, ето къде си бил! — чу се глас откъм вратата. Той се обърна и се озова лице в лице с Испанката Лейс, а оръжията му стояха все така във въздуха до нея. — Голямо преследване падна, Джеферсън Найтхоук, но сега вече те хванах на тясно.

Найтхоук се огледа, опитвайки се да намери нещо, което може да му свърши работа.

Той е преживял над сто битки. Някои от противниците му са били извънземни или мутанти с още по-невероятни способности от нея. Мисли! Какво щеше да направи той?“

— Това са моите трофеи — каза тя, като посочи часовниците. — Моята плячка. Всичко останало разпродавам или разменям, но часовниците остават за мен, за да отмерват минутите и часовете до края на живота ми, когато ще се освободя от това нежелано тяло. — На лицето й изведнъж се изписа ярост. — Как смееш да стоиш сред тях и да ме обиждаш?

Прозвуча изстрел и един куршум се заби в стената зад него, при което по лицето му се посипа прах. Той се хвърли зад най-близкия шкаф, за да се защити. Върху него имаше две малки извънземни статуи. Той грабна едната, хвърли я към Испанката Лейс, взе другата, докато първата рикошира в невидима бариера, и я хвърли по-внимателно. Тя се ухили, докато втората статуя профуча край нея, без да я докосне, но Найтхоук улучи това, в което се целеше. С удара той свали механичния си пистолет на земята.

— Мислиш, че имам нужда от оръжия? — каза тя рязко. В същия момент част от тавана се отчупи и падна върху него. След секунда отново беше на крака. Застана точно пред огледалото. Когато усети, че лазерният пистолет ще започне да стреля, легна бързо на пода и лъчът се удари в огледалото и се върна под такъв ъгъл, че мина на сантиметри от Испанката Лейс. Тя се сниши инстинктивно, след което сграбчи лазерния пистолет и го запрати през вратата в коридора.

„Ти се сниши! Не очакваше, че лъчът ще се върне към теб и се наложи да се наведеш. Това означава, че ти трябва част от секундата, за да направиш невидимите си стени и щитове. Трябва да измисля как да се възползвам от това…“

— Стани прав, Джеферсън Найтхоук!

Той не виждаше причина да продължава да се крие, затова се изправи срещу нея.

— Сега пък какво?

— Сега ще сложим край на това — каза тя.

И изведнъж мебелите, стените, тавана, всичко започна да се затваря около него. По главата му хвърчаха вази, удряха го лампи в гърдите, подът се залюля под краката му. Той напразно се опитваше да запази равновесие, строполи се на пода, изправи се отново и се обърна с гръб към нея, докато се оказа притиснат до стария часовник със стрелките, за който се беше хванал отчаяно.

Още една част от тавана падна отгоре му. Той изстена и остана неподвижен в развалините.

Испанката Лейс се приближи внимателно, като го смушка в гръбначния стълб, за да провери дали е все още жив. Той не помръдваше. Тя коленичи до него, все още нащрек да не би да скочи изведнъж, но той беше неподвижен.

— Е, добре, двойнико — промърмори тя като го обърна по гръб и потърси диска му за самоличност. — Да видим дали наистина си този, за когото се представяш.

Тя свали ловко диска и докато го оглеждаше, ръката му замахна внезапно и се стовари върху врата й, забивайки голямата стрелка на стария часовник в основата на мозъка й. Тя се строполи отгоре му без звук. Беше мъртва.

Найтхоук избута тялото й от себе си и се изправи. Обърна я по гръб с крак. Лицето й беше спокойно в смъртта, сякаш се бе отървала от някакъв огромен товар.

„И двамата бяхме необикновени. Можехме да бъдем приятели. Защо ме принуди да те убия?“

Той тръсна глава, като че ли искаше физически да се отърве от тези мисли. Но това не му помогна.

„Би трябвало Перфектния убиец да е имал братя. Може би братовчеди. А може би един-двама сина, за които никой не е чувал. Сигурно е имало двадесет-тридесет души, в чиито вени е течала същата кръв. Никой от тях не е бил обречен да прекара живота си като убива всеки срещнат. Защо точно аз?“

Разбира се, те са носели малко от кръвта на Перфектния убиец. Докато в неговите вени течеше всичката му кръв, защото той беше Перфектния убиец. Не му беше брат. Не му беше син. Не беше Версия 2.0. Той беше Перфектния убиец. А работата на Перфектния убиец беше да убива. Дори хора, които биха могли да му станат приятели.

Изведнъж усети, че трепери от студ и осъзна, че до преди малко в двореца беше топло не защото имаше отопление, а заради Испанката Лейс. Тя използваше една малка част от способностите си, за да държи молекулите на въздуха в постоянно движение, като ги въртеше достатъчно бързо, за да поддържа подходяща за живеене температура.

Найтхоук започна да претърсва стаята. В шкафовете имаше само дрехи, но зад огледалото откри малък сейф, поставен в кварцова стена. Не можеше да го отвори, затова го откъсна от стената с лазерния си пистолет. Взе сейфа под мишница и се запъти да си ходи, когато нещо привлече погледа му.

Той се приближи и видя, че е малка холография на няколко момиченца, на около десет-единадесет години. Те се държаха за ръце и се усмихваха към камерата. Той ги погледа, опитвайки се да разбере кое от тях е бъдещата Лейс, но не можа.

„Интересно. Една от вас може би е пораснала и е станала артистка. Друга — счетоводителка. Някоя е станала унайка на шест деца. А друга — злобна и самотна лелка. Следващата вече е станала космически механик или може би професор по древни езици. И една от вас е станала всеизвестна престъпница и убийца.“

Изведнъж разбра защо измежду всички холографии и спомени Испанката Лейс е запазила това.

„Тук все още изглеждаш нормална. Сигурно ти е било последния път, когато си се чувствала добре сред другите.“

Той се вгледа отново в холографията — в усмихнатите лица на момиченцата.

„Завиждам ти. Ти поне си имала десет години.“

Той прибра лазерния си пистолет и излезе. Намери нейната електрическа шейна и тъкмо се канеше да потегли към кораба, когато реши, че тя заслужава да бъде погребана. Върна се в Ледения дворец, свърза лазерния си пистолет със зарядното устройство и го включи на свръхнатоварване. Остави всичко до тялото й. След това се върна при електрическата шейна и се понесе през заледените долини. Когато пропътува около осем километра, той спря и погледна назад, закривайки очите си от слънцето и ослепителните отблясъци по леда. Едва успя да види Ледения дворец. Почака пет секунди, десет, петнадесет — и изведнъж чу експлозията. След секунда кулите и зидовете започнаха да се срутват навътре, една върху друга. Джеф сметна, че трябва да каже някоя молитва и остана изненадан, че не знае нито една.

Върна се на кораба при Гущера Малой. Дребният човек беше видял цялата битка на компютъра си и искаше да поговорят, за разлика от Найтхоук, който желаеше да забрави случилото се.

— Какво ти става? — недоволстваше Малой, докато отлитаха към Тундра. — Убиваш най-опасната жена във Вътрешната граница и изведнъж се държиш, сякаш си загубил някой приятел.

— Може и да съм.

— Ти луд ли си? — извика Малой. — Опита се да те убие така коварно.

— Ние двамата имахме много общи неща — отговори Найтхоук замислено.

— Така ли смяташ?

Найтхоук кимна.

— Да, просто още не се бяхме сприятелили.

— Ти си луд, така да знаеш.

Найтхоук сви рамене.

— Всеки има право на мнение.

Малой извади едно малко кубче от джоба си.

— Ако покажа това на Маркиза, само ако види как предлагаш на тази кучка да не я убиваш, с теб е свършено. Ще те изхвърли преди да се усетиш.

— Ще го преживея.

Малой хвърли кубчето в дюзата на кораба.

— Но аз сигурно няма да го преживея — каза той саркастично. — Ти все още си единствената причина да не ме застигне някоя много бавна и мъчителна смърт.

— В такъв случай все още си ми задължен.

— Предполагам, щом така казваш — призна Малой неловко.

— Да, така казвам.

— Имам странното чувство, че ме подсещаш за това с определена цел.

— Щом се приземим, искам да предадеш нещо от мен на Перлата от Маракайбо.

— Мислех, че Маркиза ти е казал да стоиш далеч от нея — каза Малой.

— Каза ми.

Гущера го изгледа.

— Ти си луд, знаеш ли?

— Реших, че животът е прекалено кратък, та да се притеснявам какво иска Маркиза или който и да било друг — каза Найтхоук. — Смятам да започна да мисля за себе си преди да е станало прекалено късно, защото всеки срещнат, без изключение, се опитва или да ме използва, или да ме убие.

— Не и аз! — разпали се Малой.

— Ти също. Или вече не искаш да те пазя от Маркиза?

— Това е сделка — каза Малой. — Аз ти правя услуги и ти ми правиш услуги.

— Така е — отговори Найтхоук. — И вече е време да започнеш да изпълняваш твоята част от договора.

— Какво, по дяволите, стана с теб в Ледения дворец? — попита Малой. — Различен си.

— Осъзнах, че животът е кратък и че всеки преминава през него сам — каза Найтхоук. — Днес е първият ден от живота пред мен и отсега нататък ще го живея заради себе си.

— И разбра всичко това като уби една жена?

— Всичко това и други неща — каза Найтхоук, чудейки се защо не се чувства по-свободен, след като обяви свободата си.