Майк Резник
Перфектен убиец (26)

Двадесет и пета глава

Вече бяха на два часа път от Лилавия облак и пътуваха към Вътрешната граница, когато неговият адвокат на Делурос VIII най-накрая улови сигнала му.

— Говори Маркус Динисен от „Хъбс, Уилкинсън, Рейт и Химинес“, опитвам се да се свържа с Джеферсън Найтхоук.

Найтхоук не обърна внимание на сигнала.

— Моля, обадете се.

— Ще трябва да говориш с него рано или късно — каза Дядо Коледа.

— По дяволите, зная, че си на този кораб, Джеферсън! — извика Динисен ядосано. — Моля те обади се. Няма да прекъсна сигнала, докато не се обадиш.

— Добре — каза Найтхоук след поредната дълга пауза. — Как ме намери и какво искаш?

— Изобщо не беше трудно да те намеря — отвърна Динисен. — Взел си награда за четиридесет и пет хиляди кредита.

— Страшно бързо си разбрал за това.

— Ние сме много влиятелна адвокатска фирма — отвърна Динисен. — Имаме връзки из цялата Олигархия.

— Добре, значи знаеш, че съм убил някого за награда — каза Найтхоук. — И какво от това?

— И какво от това? — повтори Динисен изненадано. — Какво, по дяволите, правиш на Лилавия облак?

— Убивам лошите, точно както ми казахте ти и Киношита.

— По дяволите, Джеферсън — пратихме те на Солио да изпълниш дадена мисия. Ако не си я изпълнил, искам да се върнеш там незабавно. Ако си я изпълнил, трябва да дойдеш на Делурос VIII.

— Не ме интересува какво искате — отвърна Найтхоук спокойно.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — изкрещя Динисен.

— Чу ме. Трябва да свърша някои неща. Остави ме на мира.

— Единственото, което трябва да свършиш, е да работиш за екипа, който те създаде!

— Можеш да мислиш каквото си поискаш — каза Найтхоук.

— Виж — започна Динисен сговорчиво. — Да спрем преди да сме изрекли неща, за които и двамата ще съжаляваме. Защо не се върнеш на Делурос, ние ще поемем нещата?

— Няма начин — отсече Найтхоук.

— Мисля, че така ще е най-добре, Джеферсън — продължи Динисен с убедителен тон.

— Така ли? Е, аз пък мисля, че ще е самоубийствено.

— Какво искаш да кажеш?

— Щом ме хванете, ще ме хвърлите отново в казана с протоплазма.

— Не ставай мелодраматичен, Джеферсън — Динисен се опитваше да се овладее. — Нямаме казани с протоплазма, много добре го знаеш. Просто искаме да поговорим.

— Ако имаш нещо за казване, говори сега.

— Ние не сме ти врагове, Джеферсън — продължи Динисен. — Ние те създадохме. Като роднина си ни.

— Странно — каза Найтхоук. — Аз не ви чувствам роднини.

— Трудно е да се разбере човек с теб, Джеферсън — каза Динисен. — Променил си се, откакто те видях за последен път. Какво ти се е случило, синко?

— Не съм ти син и това, което ми се случи, е галактиката. Видях я и нямам намерение да се връщам обратно.

— Никой не те кара да стоиш на Делурос VIII — каза Динисен. — Ще бъда напълно откровен с теб: ти представляваш огромна инвестиция по отношение на време, пари и технологии. Това, че си жив, означава, че си се сблъскал с боклуците, които живеят в Границата и си съумял да оцелееш. Ще имаме много изгодни поръчки за теб.

— Повечето от боклуците, с които се срещнах, ще погледнат снизходително на някой адвокат — засмя се Найтхоук. — На който и да е адвокат. Но най-вече на теб.

— Защо се държиш така? Просто искаме да те прегледаме и да се уверим, че си здрав. Един ден и те пускаме. Толкова много ли искаме?

— Имам работа.

— Нашата работа?

— Моята работа.

— Нямаш никаква работа! — избухна Динисен. — Ти нямаш и шест месеца, за Бога!

— Грешиш — каза Найтхоук студено. — Аз съм Перфектния убиец и съм бил вече стар, когато твоят пра-прадядо е нямал шест месеца.

Джеф прекъсна връзката.

— Е? — обърна се той към Дядо Коледа.

— Дразня ли те като те наричам „синко“? — попита възрастният мъж.

— Не. Но се дразня, когато той ме нарече така — спря и се усмихна неочаквано. — По дяволите, ядосва ме даже като ме нарича Джеферсън.

— Е, надявам се да си останал доволен от разговора си с него, защото ще ти струва скъпо.

— Пари?

— Всичко друго, но не и пари — отговори Дядо Коледа. — Обзалагам се, че вече се е свързал с Ернандес да го предупреди, че не спазваш правилата.

— Защо?

— Защото той и хората му са създали перфектната машина за убиване и изведнъж ти следваш своя собствена програма. Не знаят каква е тя, но ще предупредят човека, който те е наел. — Дядо Коледа се усмихна неочаквано. — А можеш да бъдеш сигурен, че той ще знае каква ти е програмата.

— Надявам се — каза Найтхоук. — Той е отговорен за всичко: за Трилейни, мен, Маркиза, Мелисанда, Малой, за всичко. Искам да го гледам в очите, когато го убивам.

— Охраната му е страшно добра — отбеляза Дядо Коледа. — Може да успееш да го зърнеш само за секунда.

— Това ще ми е достатъчно.