Майк Резник
Перфектен убиец (20)

Деветнадесета глава

Бяха на тридесет и осем часа от Тундра. Найтхоук ставаше все по-напрегнат. Когато не беше погълнат от фантазиите си за Мелисанда, тя беше наоколо, изпращаше му тайни усмивки, намираше си поводи небрежно да се отърка в него, изкушаваше го с докосването и уханието си.

Поведението й коренно се променяше, ако Маркиза беше наоколо. В такива моменти никога не се отделяше от него по своя воля. Всяка част от тялото й беше достъпна за ръцете му, дори пред очите на Найтхоук и Дядо Коледа. Но Маркиза не се интересуваше от управлението и навигацията на кораба и прекарваше повечето време в кабината си. Веднага щом изчезнеше, тя отново започваше да дразни Найтхоук със същата убедителност, с която го игнорираше, когато Маркиза беше там.

В един кратък момент на уединение Джеф гледаше разсеяно корабните екрани. Заповяда да се даде увеличение с надеждата да види кораба на Малой, но не се забелязваше нищо друго освен звезди и безкрайният черен космос.

Най-накрая реши да установи радиовръзка с Малой, за да разбере защо ги следва, но не успя да намери кораба му. Беше там, следеше ги, но не отговаряше на сигналите. Найтхоук се намръщи. Нито Малой, нито корабът му представляваха физическа заплаха, но Найтхоук не харесваше нещата, които не разбираше, а не разбираше защо дребосъкът го следваше към Олигархията.

— Ако толкова те притеснява — обади се глас зад него, — нека намалим, за да ни настигне и да го гръмнем на милиони парчета.

Маркиза беше влязъл, докато Найтхоук се занимаваше с радиото.

— Не съм казал, че ме притеснява — отвърна Найтхоук враждебно.

— Нямаше нужда.

— Просто искам да зная защо е там.

— Очевидно някой го е изпратил — отвърна Маркиза.

— Кой и защо?

Маркиза сви рамене.

— Идея си нямам. — Той замълча, след което му хрумна нещо и се усмихна. — Щом не искаш да го гръмнем, остави го да ни настигне и го заплаши, че ще го заключиш в една стая със Свещеното кълбо. Обзалагам се, че изведнъж ще изгори от желание да говори с нас.

— Това е домашен любимец, а не оръжие. — Найтхоук погали Кълбото, което скочи от пода на рамото му.

— По малко и от двете е — усмихна се Маркиза. — Не си първият, когото виждам със Свещено кълбо. Срещал съм двама души, към които се бяха прикрепили такива Кълба. — Той замълча и погледна към Кълбото на Найтхоук с възхищение. — Само ядосай това нещо и ще затрие един куп хора за десет секунди. Аз на това му викам оръжие.

— Аз бих го нарекъл приятел.

— Това е защото мислиш ограничено — каза Маркиза. — Не разбираш какво можеш да направиш с такова нещо.

— А ти разбираш, така ли? — подхвърли Найтхоук язвително.

— Естествено, че разбирам — отговори Маркиза. — Това е една от разликите между нас.

— Ако толкова искаш да имаш Свещено кълбо, отиди на Аладин.

— Ходил съм там. Никога не съм виждал подобно същество.

— Ами отиди пак.

— Губене на време — отсече Маркиза. — Бил съм там повече от десет пъти. — Той замълча. — Предпочитам да направим сделка за твоето.

— Не го давам.

— Още не си чул предложението ми.

— Нямаш нищо, което да искам — каза Найтхоук.

— О, мисля, че имам — ухили се Маркиза. — Мелисанда.

Момичето със синя кожа излезе от кабината и застана до Маркиза.

— Е? — попита той.

— Нея?

— За Кълбото.

— Съгласен съм — каза Найтхоук.

— Аз нямам ли думата? — попита Мелисанда.

— Опасявам се, че не, мила моя — усмихна се Маркиза.

— Не можеш да ме замениш за това извънземно животно, все едно съм някаква вещ! — изръмжа тя.

— Всички сме нечии вещи — отговори Маркиза. — Ала само интелигентните хора го знаят. — Той се замисли. — Сигурен съм, че мистър Найтхоук ще те обича като мен, любов моя.

— А ако не искам мистър Найтхоук да ме обича? — озъби се тя.

— Това слабо ме интересува. — Маркиза погледна към Джеф. — Сигурен съм, че ще се отнася с теб със същата нежност, с която те обграждах аз досега.

— Което означава никаква — сопна се тя.

— Моля те, не прави нещата по-сложни, отколкото са — каза Маркиза. — Ти ми доставяше изключително удоволствие и съжалявам, че те губя — той се усмихна извинително, — но галактиката е пълна с жени. А Свещените кълба са много малко. На този етап е само едно. И ти щеше да постъпиш така на мое място.

— Никога не съм била на твое място — каза тя горчиво.

— Ами, твоя е. — Той се протегна за Кълбото, което изведнъж се стегна и започна да ръмжи тихо.

— Не мисля, че му харесва идеята ти да го докосваш — каза Найтхоук.

— Ами обясни му, че сме направили размяна.

— Не зная неговия език.

Кълбото започна да вие.

— Накарай го да спре! — извика Маркиза. — Виждал съм и други да правят така.

Найтхоук взе Кълбото от рамото си и го залюля на гърдите си, като го галеше внимателно.

— Направихме сделка — каза Маркиза и се отдръпна бавно. — От теб зависи дали ще изпълниш твоята част от договора.

— Да не мислиш, че не искам? — попита рязко Найтхоук. — То не те харесва и нищо не мога да направя по въпроса. Онзи извънземен на Аладин ми каза, че кълбото си избира някой човек и остава с него за цял живот.

— Жалко — въздъхна Маркиза. — Дадох ти шанс, а ти го пропиля. — Той се обърна към Перлата от Маракайбо: — Изглежда отново сме свързани за вечна любов, мила. — Тя го гледаше свирепо, но не каза нищо. — Връщай се в кабината — продължи той — и аз ще дойда след малко.

Тя стоеше неподвижно и го гледаше свирепо.

— Веднага — изрече той с глас, който не търпеше неподчинение.

Мелисанда отиде гордо до кабината и този път не се обърна да го погледне.

— Предложението ми важи до края на това пътуване — каза Маркиза. — Научи Кълбото да ме харесва и тя е твоя. — Той внезапно се ухили. — Може би и аз ще трябва да я науча да те харесва.

Найтхоук не отговори.

— Е, може да е твоя, от теб зависи — каза Маркиза и се запъти към кабината. — Мисля да й се насладя, докато още мога.

Той се ухили отново и влезе в кабината. Свещеното кълбо изцвърча силно и Найтхоук усети, че го е стиснал до болка. Пусна го и то се изтърколи по крака му на пода.

— Имаш ли нещо против да постоя при теб? — попита Дядо Коледа на излизане от кабината си. Той закрачи по коридора към кухнята и контролната кабина.

— Защо не? — отвърна Найтхоук с безразличие. — Чу ли всичко?

— Да. Трудно е да се пазят тайни на кораб. Особено на такъв малък като този. — Той замълча. — Звучеше като сапунена опера. Много е забавно това пътуване.

— Как да накарам Кълбото да го харесва?

— Не можеш — поклати глава възрастният мъж. — Те сами си избират човека и са по-предани от всички мъже и жени, които съм срещал.

— Не ми помагаш особено — каза Найтхоук горчиво.

— Бих ти помогнал, ако ме послушаш.

— Не казваш нищо, което искам да чуя.

— Никой не иска да чуе истината — съгласи се Дядо Коледа.

— Така да бъде.

Дядо Коледа сви рамене.

— Както кажеш. — Той погледна екрана. — Малой още ли ни следи?

— Да. Опитах се да го намеря, но днес явно е решил да не отговаря като го търсят.

— Ако приемем, че Маркиза казва истината — което винаги е опасно — чудя се за кого, по дяволите, работи Малой всъщност?

— Не зная.

— Защо не помислиш за минутка? — сопна се Дядо Коледа.

— Мисля — отвърна Найтхоук. — Нищо не ми идва наум.

— Онези, които са те създали, можеха да жертват два дни от обучението ти по бойна техника и да те научат да си поне малко прозорлив.

— За какво говориш?

— Мисли с главата си, синко — ядоса се Дядо Коледа. — Какво прави Малой?

— Преследва кораба.

— Защо?

— Не зная — Найтхоук се почувства точно като смутен ученик.

— А какво знаеш?

— Какво имаш предвид? — намръщи се младият мъж.

— Да приемем за момент, че Маркиза казва истината и че няма нищо общо с Малой или с кораба. Това говори ли ти нещо?

Найтхоук не проумяваше.

— Виж — каза Дядо Коледа търпеливо, — ако не е тръгнал заради Маркиза, нито пък заради теб, още по-малко заради мен, кой по дяволите остава?

Очите на Найтхоук се разшириха.

— Мелисанда?

— Точно така.

— Но защо?

— Нямам представа — призна възрастният мъж. — Ала ми се струва, че тя е нещо повече от това, за което се представя.

Найтхоук не каза нищо — седеше и галеше Свещеното кълбо разсеяно, потънал в мисли. Най-накрая вдигна поглед, прочисти гърлото си и проговори.

— Може би този, за когото работи, иска да знае къде е Маркиза и какво прави.

— Ти би ли изпратил някой като Малой по петите на Маркиз Куинсбъри? — отвърна Дядо Коледа. — Ако зависеше от мен, нямаше да наема някой, който губи ума и дума като стане напечено, а такъв като теб.

— Тогава защо ни следи?

— Имам една-две идеи, но нека поизчакаме и видим какво ще стане.

— Колко да поизчакаме?

Дядо Коледа сви рамене.

— Ще разберем, преди да стигнем Делурос. — Той извади тесте извънземни карти. — Искаш ли да хвърлим набързо един джейбоб?

Найтхоук поклати глава.

— Не ме научиха как се играе.

— Правилата са лесни — усмихна се възрастният мъж. — Няма победители.

— Тогава защо толкова много хора я играят?

— Защото правилата са лесни — отговори Дядо Коледа. — Всички си мислят, че ще могат да победят. — Той сви рамене. — Повечето хора не страдат от прекомерна интелигентност — или не си забелязал?

— Забелязал съм — отвърна Найтхоук.

Двамата продължиха да седят мълчаливо; възрастният мъж разбъркваше и преразбъркаваше картите. След десетина минути Маркиза отново излезе от кабината си.

— Още ли сте тук? — попита той.

— Разбираш ли сега какво имах предвид? — прошепна Дядо Коледа, след което се обърна към Маркиза: — Движим се шестдесет и четири пъти по-бързо от скоростта на светлината в триместен кораб. Къде, по дяволите, смяташ, че мога да бъда?

Маркиза сви рамене.

— Да спиш. Да ядеш. В тоалетната. Откъде да знам?

Дядо Коледа се разсмя силно.

— По-добре поработи над мускулите си, синко — обърна се той към Найтхоук. — Със сигурност тя не е с него заради блестящия му ум.

— Мери си думите, старче — изръмжа Маркиза заплашително. — Искам да взема част от товара ти, но нямам нужда от него. Не го забравяй!

— Приеми искрените ми и най-смирени извинения — както беше седнал, Дядо Коледа се наведе, за да прикрие усмивката си и се изправи вече сериозен.

Маркиза го изгледа кръвнишки, без да каже нищо, след което промърмори:

— Стар глупак!

Поръча си едно питие от кухнята и се обърна към Найтхоук:

— Все още ли си решен да убиеш Перфектния убиец?

— Затова съм тук — отговори Джеф.

— Не е ли същото като да убиеш баща си?

— Не съвсем.

— О, забравих — ухили се Маркиза. — Ти всъщност нямаш баща, нали?

— Ами и да имам, е умрял преди два века — каза Найтхоук.

— Тогава вероятно е като да убиеш брат си — предположи Маркиза. — Може би си Каин, а Перфектния убиец — Авел.

— Щом казваш.

— Нищо не казвам. Просто ми е любопитно какво е усещането, като убиец на убиец.

— Ще ти кажа като го направя — въздъхна дълбоко Найтхоук. — Подозирам, че ще е по-скоро като да се отървеш от някой лош спомен.

— Мислех, че никога не си го виждал — изненада се Маркиза. — Как така си го спомняш?

— Може би не се изразих правилно — отвърна Найтхоук. — Той е идеалът, с който винаги са ме сравнявали. Неговите постижения пораждат надеждите и очакванията, които трябва да оправдая. — Той млъкна замислено. — Повечето млади мъже просто трябва да забравят идолите, на които са подражавали. Но аз съм длъжен да елиминирам моя окончателно. Намирам тази идея за много успокояваща.

— Ако е поне на половина такъв, какъвто разправят, може и да не успееш да го убиеш.

— Той е болен, обезобразен старец, който не може да помръдне или да си поеме дъх без помощ — каза Найтхоук. — Освен това, нямам намерение да го будя. Става въпрос за прогонване на зли духове, не за състезание.

— Прогонване на зли духове — повтори Маркиза с усмивка. — Това ми хареса.

— На мен ще ми хареса като го направя.

Мелисанда излезе от кабината, разходи се из кухнята, спря до Маркиза и прокара ръце в рошавата му коса.

— Искам едно питие — измърка тя.

— Поръчай си.

— Не ми харесва тази кухня — оплака се тя. — Не ги смесва както трябва.

— Какво, по дяволите, искаш да направя? — попита Маркиза.

Тя кимна към Найтхоук.

— Накарай го да ми направи питие.

— Не правя питиета — обади се Джеф.

— Един момент — обърна се към Найтхоук Маркиза. — Аз мога да й кажа, че не правиш питиета. Ти не можеш.

— Защо не? — попита Найтхоук. — Да не би изненадващо да ми е станала началник?

— Не — отвърна Маркиза, — но аз раздавам заповедите тук, така че не можеш да отказваш някоя молба, преди да чуеш какво мисля.

— Получава се направо верига от заповеди — изсумтя дядо Коледа презрително.

— Не се бъркай, старче — сопна се Маркиза и се обърна отново към Найтхоук. — Направи й питие.

— Не съм барман — отвърна Найтхоук. — Сама да си направи.

— Заповядвам ти.

— Убивам много опасни хора вместо теб — каза Джеф, — защото е моя работа и съм безупречен в това отношение. Не съм длъжен да правя питиета на Мелисанда, само за да й докажеш, че можеш да ми заповядваш. Всичко, което те издига в нейните очи, ме прави да изглеждам пълен нещастник. Щом искаш питие, направи си го сама.

Маркиза се изправи. Бавно премести Мелисанда с лявата си ръка зад себе си.

— Заповядвам ти още веднъж. Направи й питие.

— Майната ти — каза Найтхоук, без да помръдва от стола си.

— Няма да те моля отново — каза Маркиза заплашително.

— Ти и първия път не ме помоли — усмихна се кисело Найтхоук. — Освен това, какво ще направиш — ще ме уволниш и ще ме пратиш да си ходя вкъщи?

— Идеята не е лоша.

— Разбира се, че не е лоша — каза Найтхоук. — Нали не ти хрумна на теб.

— Момчета, нали няма да се сбиете тук — каза Дядо Коледа неочаквано. — Един неточен изстрел може да пробие херметическата преграда и всички ще измрем.

— В такъв случай голям късмет е, че винаги улучвам, нали?

Изведнъж Свещеното кълбо, смутено от напрежението в стаята, се стегна и започна да ръмжи.

— Накарай това проклето нещо да млъкне или ще го убия — предупреди Маркиза.

— И да знаех как, нямаше да го направя — каза Найтхоук и най-накрая се изправи. — Кого ще убиеш първо и какво мислиш ще прави другият в това време?

— Победих те веднъж, мога да те победя отново! — изръмжа Маркиза.

Той извади лазерния си пистолет и стреля — лъчът почти разкъса Кълбото на две. То изцвърча веднъж, избухна в пламъци и умря. В този момент Найтхоук вече държеше пистолета си и стреля. Куршумът улучи Маркиза между очите, той залитна и падна по лице на пода.

Дядо Коледа коленичи до него, обърна го и огледа простреляното място.

— Какъв късмет, че куршумът не рикошира в херметичната преграда — каза той. — Можехте да ни убиете с някой неточен изстрел, идиоти такива!

— Какво трябваше да направя според теб — да се бия с него с голи ръце ли? — попита Найтхоук.

— Не — въздъхна дълбоко Дядо Коледа. — Но можеше да направиш питие на дамата. Той имаше информация, която ти трябва, помниш ли?

— Майната му — отвърна Найтхоук. — Информацията ми трябваше, за да предам убиеца и да получа достатъчно пари, за да се платят животоподдържащите системи на Перфектния убиец, докато намерят лекарство. — Той замълча. — Е, аз съм този, който трябва да го излекува, а за това, което планирам, няма лекарство. При това положение информацията на Маркиза става малко безсмислена, нали?

— Ами тя? — попита възрастният мъж.

— Сега е моя — обърна се Найтхоук към Мелисанда, но се озова срещу по-неприятния край на един от пистолетите на Маркиза.

— Аз решавам на кого принадлежа — каза тя студено. — Ако направиш и една крачка към мен, ще те просна мъртъв на пода до него. — Тя го погледна право в очите. — Сериозно говоря.

Найтхоук внимателно прибра пистолета в кобура и седна на стола си.

— Не обичам думите „Нали ти казах“ — започна Дядо Коледа, — но…