Майк Резник
Перфектен убиец (6)

Пета глава

Офисът на Маркиз Куинсбъри беше в тон с вкуса на собственика му. Мебелите бяха груби, направени за едри, мускулести мъже. Барът беше добре зареден. В един стъклен шкаф имаше кутии с пури от цялата галактика. Чуваше се музика — човешка музика. Имаше един прозорец с армирано стъкло, който гледаше към Клондайк. По стените или във въздуха до стените висяха картини и холографии на голи жени, с човешки и извънземен произход, които бяха много по-предизвикателни от тези в бара. Имаше три витрини, в които бяха изложени извънземни предмети, украсени с бижута.

След като седнаха, огромният мъж се взря внимателно в Найтхоук като се опитваше да различи чертите му през кръвта и отоците.

— Ти си клониран, нали? — попита той най-накрая.

— Да.

— Знаех си!

— Заради името, нали?

Маркиза поклати глава.

— Не. Тук хората си сменят имената като дрехите. Сигурно има дванадесет души на име Джеферсън Найтхоук на Границата.

— Тогава…?

— Има други начини, по които се разбира. Първо на първо, съм виждал холографии на Перфектния убиец. — Той замълча. — Никога досега не съм виждал клониран. Това ми е по-интересно, отколкото от кого си клониран.

— Така ли?

— Да. Например, на колко години си?

— На двадесет и три.

— Не физически, а реално.

Найтхоук въздъхна.

— Три месеца.

Маркиза се ухили.

— Така си и мислех! — Той продължи да оглежда Найтхоук. — Как се чувстваш като нямаш минало, спомени?

— Имам — отговори Найтхоук. — Само че не са мои.

— А на кого са?

Найтхоук сви рамене.

— Нямам представа.

— Кой те обучи? Оригиналът?

— Не, той умира от някаква болест, от която се е разболял преди повече от сто години. Бил е около четиридесетте, когато я е прихванал, а на шестдесет и две се е обездвижил напълно.

— И сега е замразен?

Найтхоук кимна.

— На Делурос VIII.

— Да видим дали мога да подредя мозайката — усмихна се Маркиза. — Някой е имал поръчка за Перфектния убиец. По някакъв начин са разбрали, че е жив, но когато са се опитали да го намерят, са разбрали, че е замразен. Всъщност може и да са се досетили, защото вече трябва да е на сто години. Обаче, стар или не, смята се, че е бил най-добрият, така че те са го искали въпреки всичко — подкупили са всеки служител, който им се изпречил на пътя, за да могат да направят клонинг.

— Така е долу-горе.

— О, не, това не е всичко — продължи Маркиза. — Защо си тук, на това място, по това време? Е, възможно е да преследваш някой от моите хора, но ти искаше да се видиш с мен, не с тях. Така че защо са те пратили при мен? Какво толкова страшно престъпление съм извършил, че да клонират Перфектния убиец?

— Добре се справи дотук. Какъв е отговорът?

— Много прост. Пратили са те да хванеш убиеца на Уинслоу Трилейни.

— Точно така.

— Е, не съм го убил аз — сви рамене Маркиза. — По дяволите, на мен ми беше симпатичен! Той не ми се пречкаше, аз не му се пречках. Бяхме сключили споразумение.

— Споразумение?

— Двамата с Ернандес ме оставиха да плячкосвам планетата, както намеря за добре в замяна на няколко услуги.

— Все пак знаеш кой го е убил… и кой го е поръчал?

— Възможно е — каза Маркиза спокойно.

— Защо не ми кажеш?

Маркиза се ухили.

— Ако ти разкажа чуждите тайни, никога няма да ми се довериш.

— Аз така или иначе не смятам да го правя. — Найтхоук се замисли. — И сега какво?

— Какво ще правим ли? — Маркиза се облегна на стола си, който се носеше плавно над пода. — Преди малко в казиното предложи да работиш за мен, помниш ли? В момента преговаряме за назначаването ти. Не ми пука защо си дошъл. Трябва ми добър лейтенант; а няма по-добър от Перфектния убиец.

— Аз не съм Перфектния убиец. Аз съм самият себе си.

— Все същото.

— Не, не е — възрази Найтхоук. — Той вече дори не е човек. Кожата му е разядена от някаква отвратителна болест и е на повече от сто години. Той е нещо, което някога е било Джеферсън Найтхоук.

— А ти си лабораторен продукт, който преди три месеца е бил в епруветка — каза Маркиза. — И какво от това? Предпочитам да ви смятам и двамата за хора.

Найтхоук направи гримаса. Мислите за неговата връзка с човечеството го караха да се чувства неловко.

Маркиза запали тънка пура, внесена от далечния Антарес III. Един пепелник, който долови дима със сензора си, долетя и застана във въздуха до ръката на Маркиза.

— Ще запалиш ли? — той предложи пура на Найтхоук.

— Не зная. Не си спомням.

— Опитай една. Само така можеш да разбереш.

Найтхоук се съгласи, взе една и запали. Реши, че ще трябва да опита още няколко пури преди да реши дали му харесват.

— Както и да е — продължи Маркиза, — за какво по дяволите си им длъжен на онези хора на Делурос? Ако не искаха нещо, нямаше да си тук. Така или иначе си незаконен; клонирането на хора е престъпление, така че са нарушили няколко закона, за да те направят. Ти им хващаш човека, който искат, след което ще те пратят на друга поръчка или ще те превърнат в протоплазма — и в двата случая не те очаква много весело бъдеще.

— А ти какво бъдеще ми предлагаш? — попита Найтхоук.

— Най-доброто — отговори Маркиза с усмивка. — Пропусни човешкия етап. Направо стани цар веднага след като си излязъл от епруветката! Вече владея единадесет планети; до края на живота си ще съм направил империя от двадесет и пет планети, може би дори тридесет. Ти ще бъдеш моят иконом. Ако искаш няколко свята само за теб, просто докажи колко си способен и ще са твои.

— Мислех, че Олигархията не гледа много благосклонно на императори-парвенюта — отбеляза Найтхоук иронично. — Дори когато населението на империите им е по-малко от населението на Солио II.

— Ние им правим услуга — отговори твърдо Маркиза. — Независимо колко се разраства армията, никога няма да можем да погълнем цялата галактика. Така че тук, на Границата, предприемчивите хора я поемат на малки хапки. В крайна сметка, мащабно погледнато, какво значение има за историята дали Олигархията владее тези планети или аз? Те се управляват от човешката раса и само това е важното.

— Това е най-красноречивото оправдание за подобен грабеж, плячкосване и масово избиване, което съм чувал — промърмори Найтхоук.

— И аз така смятам — съгласи се Маркиза, все така усмихнат. — Ако не ти харесва предишното обяснение, чуй това: Ще имаш повече власт, отколкото някога си си мечтал.

— Ами не зная — усмихна се и Найтхоук. — Мечтите ми са доста големички. Би могло дори да поискам да имам нещо твое.

Усмивката изчезна и Маркиза го изгледа студено.

— Ако се опиташ да вземеш нещо мое, ще станеш шестдесет и петата бележка под линия в биографията ми, парче мъртво месо, което чака да го натоварят и изнесат. — Той замълча. — От друга страна, прави каквото ти казвам, прави го добре и ще видиш, че за всичко може да се преговаря.

— Включително и за Перлата от Маракайбо?

— Почти всичко — поправи се Маркиза. — Тя е частна собственост, Перфектен убиецо. Дори не си го и помисляй!

— Казах ти: аз не съм Перфектния убиец. А тя има свободата да избира.

— Глупости! Никой няма никаква свобода. Ти принадлежиш на господарите си от Делурос и когато се откажеш от тях, ще принадлежиш на мен.

— А ти на кого принадлежиш? — попита Найтхоук.

— Длъжник съм на много хора из цялата Граница, така че донякъде им принадлежа.

— Мислех, че се занимаваш с убиване и обири, не със задлъжняване.

— Нима предпочиташ да те бях убил и ограбил? — попита Маркиза с весел смях. — Мога да го поправя, да знаеш.

— Може би.

— Струва ми се, че преди малко го доказах в казиното.

— Ти си достигнал върха на възможностите си — отвърна Найтхоук сериозно. — Аз все още се уча.

— Така е. Да се надяваме, че няма да ни се наложи да проверяваме колко си научил.

Найтхоук стана.

— Тръгваш ли си? — попита Маркиза.

— Искам да разгледам трофеите от завоеванията ти — отвърна младият човек като оглеждаше извънземните предмети във витрините.

— Не разбирам от изкуство — каза Маркиза. — Просто вземам това, което ми харесва. Останалото се разпродава на колекционери на черния пазар.

— Как си започнал? — попита Найтхоук. — Крадец ли беше? Или убиец?

— Аз ли? — усмихна се Маркиза. — Бях детектив.

— Шегуваш се!

— Съвсем не. Преди около петнадесет години проследих един заподозрян тук в Границата. Бе крадец на бижута. Беше откраднал два диаманта, големи колкото очите ти. Опитах се да го хвана жив, но той прояви насилие и трябваше да го убия. Е, колкото повече мислех, че трябва да върна диамантите и да ги предам на шефовете си — които бяха големи мошеници и щяха да си ги приберат и да унищожат рапорта ми — толкова по-безсмислено ми се виждаше.

— А те струваха цяло състояние.

— Да, те струваха цяло състояние — съгласи се Маркиза. — Така че диамантите изчезнаха и аз заедно с тях. Смених си името, минах през много перипетии, от които се измъкнах като застрелях този и онзи и така станах Маркиз Куинсбъри.

— Какво значи Маркиз? — попита Найтхоук.

— Проклет да съм, ако знам, но един тип ми беше казал, че маркиз Куинсбъри създал правилата на каратето, а може да е било и джудо. Както и да е, в моя свят аз създавам правилата, така че името ми се стори подходящо. — Той се замисли. — Няколко години след това осъзнах, че тук един способен и мотивиран човек може да се издигне много повече от който и да е преуспяващ крадец. Дори би могъл да стане император. Започнах с Тундра и Юкон — не е трудно да завладееш два свята, които нямат и две хиляди обитатели общо — и после просто започнах да разширявам владенията си.

— Какво трябва да прави господарят на един свят?

— Ами, ако е начинаещ, да ми плаща данък.

— Защита от измяна?

— Това е такъв груб термин — Маркиза направи гримаса на отвращение. — Предпочитам да го наричам Данък сигурност.

— Налагало ли ти се е някога да се отбраняваш?

— Досега не, да чукна на дърво — отговори Маркиза. — Но имам достатъчно жива сила да се справя с когото и да било, освен с флотата.

— Ако всичките ти хора са като онези тримата, които убих, бих казал, че ще си имаш големи неприятности, ако някой се опита да те нападне.

— Глупости! Те бяха само трима души, а ти си Перфектния убиец. Това не е същото като да изпратиш триста закоравели убийци срещу експедиционните сили на някой друг…

— Тиранин? — предположи Найтхоук.

— Щях да кажа предприемач — отвърна Маркиза.

— Е, да, но все пак не бих разчитал много на тях.

— Аз и не разчитам — отвърна Маркиза. — Разчитам на тебе.

— Първото ми задължение е да заловя убиеца на Трилейни.

— И на това разчитам. — Маркиза се усмихна. — Знаеш, че не би могъл да убие Трилейни без моето одобрение. Наясно си, че няма да изкопчиш името му от мен, а ако ме убиеш, нищо няма да разбереш. Така че най-логично е да ми служиш толкова добре, че да спечелиш доверието ми и аз да ти стана длъжник, нали?

— Може би — съгласи се Найтхоук. — От друга страна бих могъл да те разочаровам и да намеря убиеца без твоя помощ.

— И преди са ме разочаровали. Но така или иначе аз ще оцелея — което означаваше „Ти може да не оцелееш, но аз ще оцелея.“

— И все пак, докато го открия, мога да работя за теб. Ще имам нужда от работа, когато сегашната ми приключи.

— Дори Перфектния убиец трябва да се подчинява на логиката — усмихна се със задоволство Маркиза.

— От време на време — съгласи се Найтхоук. — С какво ще започна? Какво трябва да правя?

— Първо си почини няколко дни, докато се възстановиш. Достатъчно съм егоцентричен, за да отбележа, че имаш някои поражения от боя. Използвай времето да разучиш Клондайк, запознай се с мъжете и жените, които работят за мен. Наел съм апартамент на шестия етаж в близкия хотел — засега е твой.

— А ти къде ще живееш?

— На десетия етаж — отвърна Маркиза с усмивка. — Обичам да живея на високо. — Той замълча. — Както и да е, ще ти пратя лекар да те зашие и да ти изправи носа. Ако искаш нещо, просто си поръчай. Ако отидеш някъде в града да хапнеш, да пийнеш или да си купиш дрехи, само им кажи кой си, за да те запомнят. Ще съобщя, че работиш за мен, още преди да излезеш.

— Всичките ти служители ли се радват на подобно отношение? Изненадан съм, че търговците не са отишли на някое по-доходно място.

— Аз съм бизнесмен, не филантроп — изсмя се Маркиза. — Как ще събирам данъци, ако те не печелят пари? Не, само ти и Мелисанда имате карт бланш.

— Мелисанда?

— Това е момичето, което никога няма да докоснеш.

— Перлата от Маракайбо?

— Това е псевдонимът й. Като Маркиз Куинсбъри или Убиецът на съпрузи.

— Добре, тя е Мелисанда, а аз съм Джеферсън Найтхоук. А ти кой си?

— Името ми няма да ти говори нищо.

— Все пак искам да го чуя.

— Сигурен съм, че искаш — усмихна се Маркиза. — Но нямам намерение да ти го казвам. Много по-добре е, когато всички си мислят, че съм умрял.

— Както искаш — сви рамене Найтхоук. — Но изобщо не е честно.

— Разбира се, че не е честно — каза Маркиза. — Аз командвам, а не ти. Справедливостта няма нищо общо.

— Предполагам.

— Имаш интересно изражение.

— Така ли?

Маркиза кимна.

— Все едно казваш: „Някой ден, когато най-малко очаква, ще припомня на Маркиза това, което току-що каза — вероятно след като му открадна жената и го прострелям в краката, така че да осакатее.“ — Той махна с ръка. — Забрави! Няма да стане.

— Това е твоята фантазия, не моята — каза Найтхоук.

— А твоята каква е? И колко жени има в нея?

— Нито една.

— Нито една? Че що за фантазия е това?

— Ще ти кажа някой ден, когато те опозная по-добре — намръщи се Найтхоук. — Може дори да поискам помощта ти.

— Колко успокояващо.

— Така ли?

— Разбира се — усмихна се Маркиза. — От думите ти излиза, че нямаш намерение да ме убиваш.

— Имам по-важна работа — промърмори Найтхоук.

„И може би трябва да убия онзи старец, преди неговите адвокати и лекари да решат да убият мен.“

— Сериозно? — възкликна Маркиза заинтригувано. — Значи смяташ, че убиецът е по-важен от мен?

— Искаш ли да чуеш истината?

— Определено.

— Мисля, че ти си убиецът.

— Казах ти, че не съм аз — отвърна Маркиза.

— Зная. Но не ти вярвам.

— И какво смяташ да направиш по въпроса?

— Ще започна да търся доказателства. Колкото се може по-бавно. И ще се надявам да си прав.

— Мисля, че не разбирам — намръщи се Маркиза. — Нали каза, че първото ти задължение е да заловиш убиеца.

— Първото ми задължение е да го издирвам. Ще бъда много щастлив, ако не го намеря.

— А, значи съм бил прав! — каза Маркиза с усмивка тъй като най-накрая всичко му се изясни. — Изпълняваш си мисията и ставаш на протоплазма.

— Не и ако им попреча.

— Остани тук и никога няма да те намерят.

— Там има един човек, който може да ме намери, където и да отида — отговори Найтхоук.

— Глупости! Ти си Перфектния убиец.

— Той също — и ако го излекуват, ще тръгне да ме преследва на следващия ден.

— Защо мислиш така?

— Защото аз бих постъпил по този начин — а аз съм той.

— Глупаво е — възрази Маркиза. — Защо Перфектния убиец би искал да убие копието си — особено щом никой не му плаща затова?

— Не може да има двама души, които са Джеферсън Найтхоук, по едно и също време. Аз притежавам нещо, което той е успял да завоюва за цял един живот — неговата самоличност. Ще си я поиска обратно.

— Не мога да разбера твоята увереност.

— Много е просто — аз искам да го убия по същата причина — отговори Найтхоук. — Докато той е жив, аз съм просто сянка. Дори живея незаконно. Всеки кредит, който спечеля, е негов, всичко което правя, добро или лошо, е негова постъпка. — Той спря, опитвайки се да подреди мислите си. — Джеферсън Найтхоук е просто име. Мога да го нося, както всеки друг. Но Перфектния убиец е марка. Не мога да бъда Перфектния убиец, докато той е жив.

— Но той няма такъв проблем — отбеляза Маркиза. — Той е истинският — Найтхоук трепна, — прости ми, оригиналния Перфектен убиец. Парите и самоличността му са си негови.

— Ала кого ще наемат, когато им трябва Перфектния убиец — един старец, когото дори се отвращават да погледнат, или мен? Той няма да ме остави да живея по-дълго, отколкото аз бих оставил него. Божията воля не е да съществуваме и двамата по едно и също време.

Маркиза гледаше безмълвно младия човек. Най-накрая каза:

— Не искам да си представям какви кошмари сънуваш.

— Напротив, сънищата ми са много приятни — каза Найтхоук огорчено. — Само че имам проблеми с живота си.

— Ами, ще го опростим и ще го направим по-хубав. Ще започнем от утре.

— Надявам се — въздъхна Найтхоук и стана да си ходи.

Той чу зад себе си отваряща се врата и видя отражението на Перлата от Маракайбо в едно огледало — тя излизаше от някаква друга стая, в която се видя голямо, неоправено легло.

„Но се съмнявам“, добави той наум и напусна офиса, след което се върна в казиното при Малой.

За момент му се стори, че един много стар и болен човек върви до него с неестествена енергичност.

— Мислиш си, че ще бъде толкова лесно? — попита старецът. — Мислиш, че ще убиеш лошите, ще вземеш момичето и до края на живота си ще гониш престъпници във Вътрешната граница?

— Не съм мислил чак толкова напред — призна Найтхоук. — Но звучи много приятно.

— Това са въздушни кули. Да не мислиш, че ще те оставя жив, щом изляза от онази ледена гробница? Бог е създал един Перфектен убиец, не двама.

— Как ще ме спреш? Ти си един старец, а аз съм в разцвета на силите си.

— Но аз съм истинският Перфектен убиец. Ти си само една сянка, която ще се изгуби в светлината на моя ден. Помисли: Колкото по-добър си ти, толкова по-скоро ще мога да те ликвидирам.

След което видението изчезна… но думите звучаха в главата на Найтхоук дълго след като стигна до казиното.