Майк Резник
Перфектен убиец (4)

Трета глава

Тундра изглеждаше така, както я беше описал Ернандес, дори по-зле. Голяма почти колкото Земята, тя беше изцяло покрита със сняг и лед. Планини, долини, плата, всичко светеше в бяло на обедното слънце. Човек можеше да ослепее от снега за минути, ако не носеше поляризирани лещи.

Навремето планетата снабдявала Олигархията с огромни количества злато, диаманти и ядрена материя. За близо две столетия всички я разравяли и ограбвали, докато в крайна сметка от огромните й богатства не останал и помен. Лицето на Тундра беше покрито с градове-призраци. Металозаводите и рафинериите стояха празни, сковани в лед или погребани под стометрови преспи. Тук-там пребиваваха малки общества от хора, които извличаха последните останки от залежи в столетните мини, но повечето миньори отдавна се бяха преместили на по-млади и плодородни планети.

Тук все още мъждукаше слаба дейност — някакво подобие на търговия, здравни грижи, хранителна промишленост и забавления за миньорите, останки от бизнес. Повечето от хората, останали на Тундра, бяха струпани в Клондайк, някога проспериращ град.

Найтхоук насочи кораба си към космодрума на Клондайк, провери местната температура, установи, че тя е минус 46 градуса по Целзий и реши да пропътува осемстотинте метра до града със скафандъра си, а не със защитните горни дрехи, които Ернандес му беше подсигурил.

Докато минаваше сред космическите кораби, които изглеждаха като замръзнали игли на слънцето, той забеляза, че два от тях бяха транспортни средства от Солио II, пренасящи храна и ликьор за местните. Почти всички останали, около четиристотин на брой, бяха частни кораби и носеха регистрационни номера от всевъзможни планети от Вътрешната граница.

Найтхоук беше преминал безпрепятствено космодрума и се придвижваше с една електрическа шейна към града, когато внезапно видя движение в ляво от него. Той спря, обърна се и се напрегна да го различи в ослепителния блясък на снега. Мярна го отново — кратко, леко и рязко движение. Стана му любопитно и зави. След минутка стигна до един дребен, слабоват човек, който лежеше и трепереше в снега. Дебелото палто, кожените ръкавици и ботуши очевидно не го предпазваха от студа.

Найтхоук се наведе и помогна на човека да седне. Очите на другия се фокусираха за момент и той каза нещо, но Найтхоук не го чу, защото беше с космическия си шлем, а и нямаше намерение да повдигне предното си стъкло при тази температура.

С жестове се опита да попита човека дали може да се изправи. Той поклати глава и Найтхоук го вдигна на крака, посочи към града и понечи да го качи на електрическата шейна. Мъжът немощно се възпротиви, след което припадна. Само минутка по-късно двамата бяха на шейната и пътуваха към Клондайк.

Когато пристигна в града, Найтхоук се замисли какво да прави с товара си. По пустите улици и тротоари непрекъснато сновяха роботи и машини, но не се виждаха никакви хора. Имаше няколко забележителни сгради — опера, театър, музей — но всички бяха изоставени и покрити със сняг, като че ли бяха от някоя по-успешна ера от историята на планетата.

Найтхоук бавно проучи града, от ляво на дясно. Офиси, магазини, барове, спортна арена, малък колизеум — всичките замразени и изоставени. Изведнъж усети леко докосване. Беше дребничкият човек, който бе спасил. Той сочеше към една сграда вдясно.

Найтхоук незабавно подкара шейната към нея и докато се приближаваше, забеляза някаква изкуствена светлина, идваща от един прозорец. Щом стигна, входната врата се разшири, колкото Найтхоук да мине с дребничкия човек, метнат на рамото му, след което отново се сви.

Мина през едно преддверие и се озова в малка таверна. Двама оранжеви извънземни, които седяха в ъгъла, му хвърлиха бърз поглед и продължиха разговора си като съскаха тихо. Един човек на бара го оглеждаше с откровено любопитство, но не се помръдна да се приближи или да му помогне. Барманът — висок, широкоплещест шишко със златисти очи — му кимна, усмихна се бегло и си продължи работата.

Найтхоук отнесе дребничкия човек на една маса, свали го внимателно на стола, след което бързо свали скафандъра си и отиде до бара.

— Прашна уличница за мен и нещо топло за приятеля ми — каза той. — Донесете ни ги като станат готови.

Той се върна и седна до новия си спътник, който изглежда си възстановяваше сетивата. На светлината Найтхоук забеляза, че кожата на човека е груба като пластове люспи, наслоени едни върху други.

— Как се чувстваш? — попита Найтхоук.

— Ужасно. — Преглътна и след няколко секунди попита: — Къде сме?

— В Клондайк.

Другият изстена.

— Сега вече ми е още по-зле. Опитвах се да ти кажа да ме вземеш на кораба си.

— Имам работа тук — отговори Найтхоук.

— Е, аз пък имам работа навсякъде другаде, само не и тук — каза спътникът му и се закашля немощно. — Опитвах се да напусна Клондайк, когато се намеси ти.

— Още десет минути в снега и щеше да си мъртъв — отвърна Найтхоук.

— Може би щях да успея да стигна до кораба си.

— И крила да имаше, нямаше да можеш.

— Е, поне щеше да е безболезнено — промърмори дребничкият човек. — Да умреш от студ е нелоша смърт.

— В сравнение с какво? — попита Найтхоук.

— В сравнение с това, което ще ми се случи, ако веднага не се махна от тоя свят, който прилича на снежна топка.

— Не си в състояние да ходиш, където и да било.

Дребничкият човек въздъхна.

— Имаш право — призна той. — Между другото — той протегна уморено ръката си — не ти благодарих за това, че ми спаси живота.

Найтхоук погледна загрубелите пръсти, без да помръдне.

— Няма нищо, приятел. Щяха ли да ме пуснат на планетата, ако има нещо заразно? — Найтхоук се усмихна, след което се протегна и стисна ръката му. — Името ми е Малой — Гущера Малой.

— Джеферсън Найтхоук.

— Чувал съм това име или нещо подобно — каза Малой. — Преди много време. Не може да си бил ти, нали?

— Не — отвърна Найтхоук. — А аз никога не съм срещал някой на име Гущера Малой.

— Преди се казвах просто Джон Джейкъб Малой — отговори дребосъкът. — Астероиден миньор. Открих злато в системата Прего, точно преди звездата да се превърне в нова. Предупреждаваха ни, че ще избухне, но аз си мислех, че имам още един ден да се изнеса. Оказа се, че греша. Слънцето избухна на трилиони огнени топки. Всичко се просмукваше през скафандъра ми. Когато го свалих, кожата ми беше станала такава. — Той протегна ръката си. — Да беше ме видял през следващите три години! Бях радиоактивен. Докторите ми се побъркаха. И разбира се, трябваше да се простя със златото си за една десета от стойността му — заровено е в някое подземие и ще минат столетия, преди някой да може да се докосне до него.

— Вече не си радиоактивен, нали?

— Не. Мога да мина през космодрума, без да запаля нито една машина. Един ден се събудих и всичката радиация беше изчезнала. Докторите ми отново се побъркаха! — Малой се изкикоти весело. — Като ми се прииска да си почина, отивам в болницата да ме изследват и да се чудят какво всъщност стана.

— Значи все още нямат обяснение?

Малой поклати глава.

— Не. Аз съм едно от чудесата на природата — направи пауза, — а такива сме много на Границата, странни сме в едно или друго отношение. — Той кимна към бармана, който идваше с напитките. — Дори Златоочко е един от нас. Само че той си е роден така.

Барманът сложи питиетата на масата и се ухили на Малой.

— Носи се слух, че те търси.

— Не ми казваш нищо ново.

Барманът се подсмихна и се върна зад бара.

Малой се изправи.

— Трябва да се махна оттук.

Зави му се свят. Опита се да се съвземе, но отново се строполи на стола си.

— Трябва да отидеш в болница — каза Найтхоук.

Дребосъкът поклати глава.

— Ще се оправя след минутка.

— Не се и съмнявам — каза Найтхоук насмешливо.

— Викат ми Гущера не само заради люспите — възрази Малой. — Проклетата звезда ми даде и гущерски метаболизъм. Като ми стане прекалено студено, изпадам в безсъзнание. Ако се стопля, се оправям. — Той се ухили изведнъж — с усмивка на влечуго. — Ако ме сложиш в сауна, ставам толкова енергичен, че не ме свърта. — Замълча за миг, след което продължи: — Както и да е, скоро ще се оправя и ще изчезна, преди да е научил, че съм тук.

— Кой?

— Маркиза. Кой друг?

— Маркиз Куинсбъри? — попита Найтхоук.

Малой направи гримаса.

— Да познаваш някой друг Маркиз?

— Какво има против теб?

— Ами, дълга и оплетена история — каза Малой. — Сигурен съм, че няма да ти е интересно.

— Всичко, което е свързано с Маркиза, ме интересува — отсече Найтхоук.

Малой се втренчи в него.

— Виж какво, Джеферсън Найтхоук — каза той, — ти ми спаси живота, така че позволи ми да ти върна услугата. Ти си един приятен млад човек. Ако искаш да доживееш и да станеш един приятен старец, отивай си вкъщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Има две причини някой на Тундра да се интересува от Маркиза. Или искаш да му служиш, или искаш да го убиеш, а някак си не ми приличаш на тези, дето изгарят от желание да му служат. — Той се вгледа в ръцете си. — Ти си още дете. А той е Маркиза. Нямаш никакъв шанс.

Найтхоук изпи до дъно Прашната си уличница.

— Нямам избор.

— Ще те убие.

— Съмнявам се — каза Найтхоук сериозно. — Доста си ме бива.

— Всяко гробище на Границата е пълно с момчета, които си ги е бивало. Прибери се вкъщи.

— Не мога. Но има нещо, което бих могъл да направя. От сега нататък си под моя закрила.

— Какви ги говориш? — смая се Малой.

— Чуй ме — отвърна Найтхоук. — Ако някой иска да ти направи нещо, ще трябва първо да се разправя с мен.

— Дявол да го вземе! — скочи на крака Малой. — Имам и по-добри занимания, вместо да бъда примамка за Маркиза. Ще ни убие и двамата. Аз изчезвам от тук — завърши той и се обърна към вратата.

Найтхоук го повали обратно на стола и след секунда Малой гледаше в насочения към него пистолет.

— Нямаш избор по този въпрос — каза Найтхоук с убедителен тон. — Аз те спасих. Животът ти ми принадлежи. Ще правя с него, каквото реша.

Малой дълго гледа Найтхоук в очите, преди да помръдне или дори да си поеме дъх.

— Наистина би го направил, нали? — обади се той най-накрая. — Наистина би ме убил!

— Предпочитам да не го правя.

— Да, но би го направил.

— Без капка колебание — потвърди Найтхоук, прибра оръжието и седна отново на мястото си.

Малой помълча.

— Все пак мога да се пробвам — каза той накрая. — Вратата не е толкова далече.

— Би могъл — съгласи се Найтхоук.

— Колко добре стреляш?

— Доста добре.

— Доста добре — повтори Малой саркастично. — Обзалагам се, че можеш да улучиш прашинка от сто и двадесет метра.

— Може би дори от сто и петдесет — каза Найтхоук невъзмутимо. — А сега пий едно питие и се успокой. Аз черпя.

Малой се намръщи.

— Изобщо не те разбирам. Първо ме спасяваш, после ме заплашваш, че ще ме убиеш, а сега пък ми купуваш пиене.

— Няма проблем. Щом си под моя закрила, аз плащам.

— И докога така? — попита Малой подозрително.

— Ще разбереш като свърши. — Найтхоук направи знак на бармана да донесе още две питиета.

— За мен не — каза Малой. — Искам да съм достатъчно трезвен да се пазя, ако се наложи.

— Просто се успокой. Нищо няма да ти се случи.

— Защо смяташ, че си по-добър от другите хлапаци, които са се опитвали да убият Маркиза? Всички са били добри, но вече са мъртви. Ръцете ти ли са по-бързи? Очите ти ли са по-зорки? Защо смяташ, че ще успееш, след като толкова много са се провалили преди теб?

— Защото съм най-добрият.

— Ти си още дете, сигурно си на двадесет и две, двадесет и три години — каза Малой с насмешка. — Кого си убил досега? Защо да си най-добрият?

— Просто ми повярвай — промърмори Найтхоук.

— Ако бяхме двама души, които си говорят в някой бар на друга планета, щях да ти повярвам. Обаче сме на тази планета и ти ме използваш като примамка, така че не, не ти вярвам за нищо. Кого си убил досега?

— Чероки Мейсън — каза Найтхоук. — Занзибар Брукс. Били Ножа.

— Чакай малко! — извика Малой. — Ти за идиот ли ме вземаш? Тия хора отдавна са в учебниците по история.

Найтхоук сви рамене.

— Аз също.

Малой се загледа внимателно в него и се намръщи.

— Джеферсън Найтхоук, Джеферсън Найтхоук — повтаряше той. — Познато ми е, но не мога да се сетя. И си в учебниците по история най-много от година-две.

— Сигурно ти е познато другото ми име — каза Найтхоук.

— Сигурно — отвърна Малой колебливо. — Какво е то?

— Перфектния убиец.

— Глупости! Той е умрял преди сто години.

— Не, не е умрял.

— Е, ако е жив, ще е доста по-старичък от теб.

— Поставен е под Дълбок сън в специално отделение на Делурос VIII — каза Найтхоук.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита Малой.

— Аз съм му клонинг.

— Не мога да повярвам!

Двамата извънземни с оранжева кожа вдигнаха глави при възклицанието на Малой, след което продължиха да си говорят с тихите си, съскащи гласове.

Найтхоук отново сви рамене.

— Ако искаш ми вярвай.

Малой го гледаше недоумяващо.

— Защо ще го клонират? Да клонираш човек и да го заточиш на планета затвор. — Изведнъж присви очи. — Да не би да искаш да ми кажеш, че са те клонирали, само за да убиеш Маркиза?

— Точно така.

— Какво ще стане с теб, след като приключиш? Ще те изпратят обратно във фабриката?

— Едва ли са планирали нещата толкова напред — Найтхоук замълча. — За разлика от мен.

— И наистина си Перфектния убиец?

— Да.

Изведнъж Малой се ухили.

— Сега вече бих пийнал. — Той се обърна към бармана. — Ей, Златоочко. По още едно от същото! — Докато барманът приготвяше питиетата, той се обърна към Найтхоук и сниши глас. — Знаеш ли, може пък всички да извлечем полза от тая работа.

— Как?

— Стой и гледай.

Барманът се приближи и сервира питиетата.

— Хей, Златоочко, какво ще кажеш да се обзаложим, че това хлапе ще доживее до утре?

Барманът сви рамене.

— Губя.

— А какво ще кажеш, ако тази вечер се опита да убие Маркиза?

Златоокия спря и огледа Найтхоук.

— Залагам триста към едно, че няма да остане жив.

— Аз залагам двадесет кредита — каза Малой.

— Къде са парите?

— Ей, Джеферсън — ухили се дребосъкът, — би ли ми заел двадесет кредита?

— Плащам ти питиетата — каза Найтхоук. — Не ти плащам облозите.

Златоокия продължаваше да оглежда Найтхоук внимателно.

— За да убиеш Маркиза ли си дошъл?

— Не съм казал такова нещо — отвърна Найтхоук.

— А не си ли?

— И това не съм казал.

— Искаш ли да ти дам един съвет? — попита Златоокия.

— Колко искаш за него?

— Нищо.

— Тогава си го задръж — намръщи се Найтхоук. — Сигурно струва толкова, колкото искаш за него.

Златоокия се усмихна.

— Харесваш ми, хлапе. Послушай ме и се омитай, докато е време. Той вече знае, че си тук.

— Къде е той?

— Никой не знае! — повдигна рамене Златоокия. — Но това е неговият свят. Тук нищо не става, без да разбере. — Той взе празните чаши и тръгна към бара.

— Какво е станало с парите ти? — обърна се Найтхоук към Малой. — Като каза, че Маркиза те издирва, реших, че си го изиграл по някакъв начин.

— Изиграх го — каза Малой с нещастен вид.

— Как?

— Имах най-доброто тесте карти, което някога си виждал — оживи се дребосъкът. — Бяха страхотни. Имам предвид, че никой не можеше да ги различи. Дори и да знаеше, че са белязани, нямаше да можеш да ги познаеш, ако не ти покажа как. — Той замълча. — Снощи изиграх Маркиза с двеста седемдесет и пет хиляди кредита.

— И той забеляза?

— Не. Казах ти, че никой не може да познае. Какво говориш, ако беше забелязал, щях да съм мъртъв преди съмване.

— Какво стана, тогава?

— Тъй като планирах да си тръгвам, продадох тестето на един от местните за няколко хиляди кредита. — Малой се усмихна печално. — И какво мислиш? За пръв път от месец насам излезе буря. Никакви кораби не можеха да излитат и когато се върнах тук да се стопля и да пийна, разбрах, че кучият му син, на когото продадох тестето, ми се е отплатил като ме е предал на Маркиза! Крих се на открито до сутринта, след което се опитах да излетя от космодрума.

— И какво?

— Какво какво?

— Къде са парите?

— Скрити зад една от химическите тоалетни в казиното му — каза Малой.

— Добре — кимна Найтхоук и хвърли пари за питиетата на масата. — Отиваме да ги вземем.

— Моля?

— Парите ти — каза Найтхоук. — Предполагам, че си ги искаш?

Малой примигна гневно като гущер, изведнъж изложен на слънце.

— Нали не смяташ просто да влезем в казиното на Маркиза, да вземем парите и ей така да си излезем? — попита той.

— О, можем да поседнем за едно-две питиета, колкото да се уверим, че са ни забелязали.

Малой го изгледа.

— Сигурен ли си, че си Перфектния убиец?

Вместо да отговори, Найтхоук започна да си облича скафандъра и Малой най-накрая си сложи палтото и ботушите.

— Колко е далече? — попита Найтхоук.

— През една пресечка — отговори Малой.

— Ще можеш ли да вървиш до там?

— Чакат ме двеста седемдесет и пет хиляди кредита — каза Малой. — Ти как мислиш?

Вратата се разтвори и те излязоха на мразовитата улица.

— Господи, как мразя тази ледена планета! — изръмжа Малой, който вече трепереше. Ала Найтхоук, както и преди, не си вдигна предното стъкло и не чу спътника си. Двамата закрачиха бързо към казиното и влязоха без колебание. Найтхоук остави скафандъра си и космическия шлем на мястото за съхранение във фоайето, а Малой — който не можеше да си позволи тази услуга — просто окачи палтото си на стената.

За разлика от таверната на Златоокия, казиното на Маркиза беше претъпкано. Стените променяха цвета си според настроението на музиката, която беше на живо. Заведението бе силно осветено, въпреки че не се виждаше откъде идва светлината. Мястото спокойно можеше да побере около сто и петдесет човека, но в момента имаше над двеста, плюс четиридесет извънземни. На метър над земята из въздуха се носеха масите за рулетка, бакара, десет разновидности на зарове (като заровете бяха с шест, осем и дванадесет страни). Имаше дори и две маси за джейбоб, извънземна игра, която беше станала невероятно популярна из Вътрешната граница. До една от стените беше разположен лъскав хромиран бар, препълнен с алкохолни напитки от всевъзможни светове. На метър-два над него във въздуха висеше малка платформа, а върху нея се поклащаше едно знойно, полуоблечено момиче, чието полюшване трябваше да минава за танцуване. До стените бяха наредени холографии на полуголи красиви жени от човешки и от извънземен произход, които излъчваха мека светлина, докато се въртяха бавно във въздуха.

— Добре се е наредил — отбеляза Найтхоук.

— Деветдесет процента от тия хора работят за него — отвърна Малой, който се съвземаше от топлината. — Те просто си играят с парите, които той им дава. — Той се огледа нервно. — Не искам да задавам неудобни въпроси, но помисли ли как ще се измъкнеш оттук, ако успееш да го убиеш? Тук има няколкостотин оръжия. Дори Перфектния убиец не е бил чак толкова добър.

Найтхоук не отговори. Огледа тълпата, погледна всички изходи и прецени разстоянията, докато мозъкът му пресмяташе какви са шансовете му.

— Виж, щом аз мога да се сетя за какво си дошъл, на другите също няма да им е много трудно — прошепна Малой. — Давай да се омитаме оттук. Мога да си взема парите някой друг път.

Той се запъти към вратата, но Найтхоук се пресегна и го сграбчи за ръката.

— Оставаме.

Малой понечи да се изскубне, но после размисли.

— Е и — настоя той, — с всичките ли ще се биеш?

— Не, освен ако не ми се наложи — каза Найтхоук.

— А тогава какво ще правиш?

— Обмислям точно това.

— Ами ако някой от тях те изпревари?

— Ще съжалява.

— Виж какво — започна Малой тихо, — може би вие, легендарните герои, не изпитвате никакъв страх, но ние, истинските хора, си умираме от страх при мисълта да се изправим срещу няколко пушки, камо ли срещу няколкостотин. Кажи ми нещо успокоително и ми кажи една причина да не се страхувам.

— Млъквай и мисли за парите си.

— Точно сега единственото, което ми идва наум, е, че ще ми стигнат за едно разкошно погребение — оплака се Малой. — Искам да кажа, че ми изглеждаш с всичкия си, но очевидно не чувстваш и капчица страх, което ме кара да мисля, че си или невероятно тъп, или луд. — Той преглътна: — Луд ли си? Сигурно просто си въобразяваш всички тези работи за Перфектния убиец?

Найтхоук се извърна от Малой с гримаса на отвращение. В следващия момент погледът му се спря на една нова танцьорка върху въздушната платформа. Изглеждаше много странно: косата й беше кестенява, очите почти безцветни, а тялото й тънко и гъвкаво. Ала Найтхоук остана поразен от кожата й: тя беше светлосиня.

Музиката отново засвири, този път някаква извънземна мелодия с натрапчив ритъм и момичето със синята кожа започна да танцува. Към пръстите и глезените й бяха прикрепени мънички звънчета, които подсилваха ритъма, докато тя се въртеше и се извиваше на малката платформа с почти нечовешка грация.

— Коя е тази жена? — попита Найтхоук.

— Онази ли? — извърна глава Малой. — Не й знам истинското име. Наричат я Перлата от Маракайбо. Дошла е някъде от съзвездието Куинелус.

— Мутант ли е?

Малой се ухили с усмивка на влечуго.

— А знаеш ли някой друг със синя кожа?

Найтхоук не откъсваше очи от нея:

— Само онзи мутант, бармана. — Той поклати. — Много е красива, нали?

— Повечето хора мислят така. По-умните не го казват на глас.

— Така ли?

— Тя принадлежи на Маркиза.

— Искаш да кажеш, че работи за него? — попита Найтхоук.

— Исках да кажа, каквото казах.

— Не се ли водиха осем-девет войни за отхвърляне на робския труд?

— Ако изобщо е имало някаква полза.

Найтхоук се усмихна.

— Прав си. — Той се замисли. — Интересен тип е Маркиза.

— Има ли значение?

— Може да има, може и да няма — каза Найтхоук, без да откъсва очи от Перлата от Маракайбо. — Човек никога не знае.