Метаданни
Данни
- Серия
- Перфектен убиец (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Widowmaker, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлияна Димитрова, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 18 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Mandor (2010)
Издание:
Майк Резник. Перфектен убиец
Редактор: Валери Манолов
Формат: 16/56/84
Издателска къща „Пан“, 2000
ISBN 954–657–298–5
История
- — Добавяне
Първа глава
Карамоджо, планетата на джунглите, беше перлата на съзвездието Куинелус. Беше жесток, примитивен свят — рай за ловните, тъй като бе пълно с огромни рогати тревопасни животни и опасни хищници.
Олигархията, която е била свидетел на участта на подобни пренаселени светове като Пилони и Каримон, беше обявила Карамоджо извън колониалните си стремежи. Вместо това, тя се превърнала в специална планета за ловци и разрешителните свидетелства за лов бяха строго ограничени. Трябваха ужасно много пари или власт, или и двете дори само да се кацне на Карамоджо, а още повече да се получи разрешение за лов.
Някои твърдяха, че риболовът бил по-добър на Хемингуей, в Ръката на Спиралата, но всички бяха единодушни, че никъде няма по-добър лов. Хората, които посещаваха планетата, се примиряваха с несгодите: имаше рояци смъртоносни насекоми, атмосферата беше толкова тънка, че кръвта на ловците трябваше да се окислява по медицински път на всеки пет дни, температурата рядко падаше под 30 градуса по Целзий дори нощем, а сред природата адреналиновите хапчета бяха напълно излишни.
Само деветнадесет ловци в историята на планетата са имали постоянни разрешителни за лов. Един от тях беше легендарният Фуентес, когото всички експерти считаха за най-добрия ловец на всички времена. Друг такъв беше Никобър Лейн, чиито трофеи изпълваха музеите из цялата галактика.
И, разбира се, сред тях беше Джеферсън Найтхоук, известен като Перфектния убиец.
Мина цял ден, докато Найтхоук и неговият спътник, нисичък, леко плешив мъж на име Ито Киношита, преминат митницата. Провериха отпечатъците на Найтхоук. Изследваха ретината и гласа му. Тестовете на ДНК също потвърждаваха самоличността му, макар че беше на повече от сто и петдесет години, а човекът, който носеше неговото име, очевидно нямаше двадесет и пет. Единственият извод беше, че е клониран.
В крайна сметка властите решиха, че клонираният има право да използва разрешителното на оригинала и двамата с Киношита изчезнаха в безкрайния чуждоземен храсталак. Там прекараха четири дни. Когато се появиха отново, носеха със себе си туловищата на две огромни Демонски котки — тристакилограмови хищници, чиято плячка бяха огромните стада от по-дребни животни.
Киношита докара автомобила за сафари до поста Пондоро — една разкошна крепост сред храсталака, където уморените и богати ловци можеха да си починат на спокойствие. В крепостта имаше ресторант, таверна, болница, магазин за оръжия и амуниции, магазин за географски карти, отделение за препариране на животни и сто колиби, които можеха да поберат до четиристотин души. Имаше само три такива поста на планетата — Пондоро, Корбет и Силъс. Обикновено имаше най-много петнадесет хиляди човешки същества, отишли на лов или почивка, на тази планета, чиято повърхност беше почти два пъти по-голяма от тази на Земята.
Като пристигнаха в поста, двамата разтовариха Демонските котки в отделението за препариране и се оттеглиха в колибата си да се изкъпят, избръснат и преоблекат. След това влязоха в ресторанта да вечерят. Менюто съдържаше вносно месо от дивеч, тъй като по някаква причина храносмилането на хората не можеше да понася местните животни.
След вечеря се запътиха към „При Синия с шестте пръста“. Това беше таверна, която се държеше от огромен човешки мутант с поразяващо синя кожа. Краят на лявата му ръка представляваше безформен кокал, а дясната му имаше шест дълги пръста, подобни на змии, с множество стави. Той се беше установил на Карамоджо и пребиваваше там вече близо тридесет години. Дори и да беше напускал планетата през това време, никой не си спомняше за това.
Синия не беше ловец, но искаше обстановката да се харесва на клиентите му. Затова по стените бяха окачени глави на Демонски котки, Огнени гущери, Броненосци-убийци, Среброкожи хищници и още пет-шест местни вида. С тях таверната приличаше по-скоро на селска ловджийска колиба, отколкото на бар от петдесет и втори век от галактическата ера.
Синия имаше една кукумявка, оцветена в синьо, червено и златно, поставена в голяма клетка над бара. Клиентите можеха да я хранят като за целта винаги имаше приготвени няколко живи гущерчета. Точно зад клетката беше разположен компютър с осведомителен бюлетин, който непрекъснато се попълваше с най-новата информация — за курса на кредитите, доларите Мария Тереза, лирите на Далечния Лондон и още пет-шест валути.
На една от стените имаше редица холографски екрани, свързани с камери, пръснати из околността. Няколко приходящи, мъже и жени, които идваха на сафари за ден-два, гледаха екраните съсредоточено. Щом видеха животното, което търсеха, втурваха се да го уловят. Отдавна нямаше такова нещо като ловен учител или водач, не и в ерата, когато автомобилът за сафари можеше да улавя дирите и сам да проследява дивеча.
Щом стигна до масата, Киношита размести столовете, седна и направи знак на младия си спътник да направи същото.
— Приключи ли с пренареждането на масата? — попита Найтхоук като го гледаше с любопитство.
— Никога не сядай с гръб към врата или прозорец.
— Все още нямам врагове — отвърна Найтхоук.
— Ала нямаш и никакви приятели, но по-важно е накъде си тръгнал.
Найтхоук сви рамене и седна.
Един извънземен сервитьор с хуманоидна външност и говорещ земен език със силен акцент се приближи и ги попита какво ще пият.
— Две Прашни уличници — каза Киношита.
Чуждоземецът кимна и се отдалечи.
— Прашни уличници? — повтори Найтхоук.
— Ще ти харесат — увери го Киношита.
Найтхоук сви рамене и огледа помещението.
— Интересно място. Точно така трябва да изглежда една ловджийска колиба.
Киношита кимна в знак на съгласие.
— Има съвсем същото място на Последния шанс.
Найтхоук поклати глава.
— Не, то е на Байндър X.
Киношита се усмихна.
— Прав си, разбира се. Грешката е моя.
„Е, паметта ти — или чиято и памет да носиш — работи безпогрешно, нещастен двойнико.“
Чуждоземният сервитьор се върна с питиетата. Найтхоук гледаше своето подозрително.
— Хубаво е — увери го Киношита.
— Зелено е — отвърна той.
— Имай ми доверие, Джеф — каза Киношита. — Много ще ти хареса.
Найтхоук се пресегна за едната чаша, поднесе я бавно към устните си и отпи глътка.
— Канела — каза той най-накрая. — И Борилиянски ром. И нещо друго, което не мога да определя.
— Това е един плод, който се отглежда на Нова Кения. Не прилича много на портокал или мандарина, но спада към цитрусовите плодове — е, доколкото може да се оприличи един извънземен плод, все пак. Изчакват го да ферментира, преработват го и го бутилират.
— Хубаво е — каза Найтхоук след като отпи още една глътка. — Харесва ми.
„Разбира се, че ти харесва. Истинският Перфектен убиец беше направо пристрастен към тези неща.“
Найтхоук изпи чашата си до дъно и погледна към спътника си на другия край на масата.
— Утре ще излизаме ли? — попита той.
— Не, не мисля. Искахме да видим колко си добър с оръжията след един месец тренировки. Вече видяхме.
— Жалко — каза Найтхоук. — Беше забавно.
— Смяташ, че да те нападне Демонска котка е забавно?
— Е, със сигурност не е опасно — отвърна Найтхоук. — Не и когато имам пушка в ръцете си.
— Препараторът вероятно ще се съгласи с теб — отбеляза Киношита.
— Моля?
— Когато внесох вътре труповете, той каза, че не си ги застрелял в очите, за да не повредиш главите; застрелял си ги право в зеницата.
— Нали ми каза, че е просто като да посочиш нещо с пръст.
— Излъгах — каза Киношита. — Но ти като че ли го превърна в истина.
Лицето на Найтхоук грейна в очарователна усмивка.
— Така ли се получи?
— Да — кимна Киношита.
— Да му се не види! — развесели се младежът. — Това си заслужава още едно питие! — След като поръча още две Прашни уличници той това се обърна към Киношита: — Е, какво ще правим сега?
— Нищо — каза Киношита. — Днес завършваш обучението си.
— Не беше кой знае какво изпитание — сви рамене Найтхоук.
„Още нищо не е започнало“, помисли си Киношита, но на глас каза:
— Ще останеш изненадан като разбереш колко много хора са били убити от Демонски котки. Имаше по-малко от половин секунда, за да се прицелиш и стреляш, да знаеш.
— Ти искаше да ловуваме в непроходимите храсталаци — отбеляза Найтхоук.
— Трябваше да изпитам реакциите ти при суровите полеви условия — каза Киношита.
— Често ли правиш това?
— Кое? Да влизам в гъсталака и да преследвам Демонски котки? Не, слава Богу.
— Имах предвид да учиш мъже да се бият?
— Ти си първият.
— Тогава с какво се занимаваш?
— По малко от това, по малко от онова — отвърна уклончиво Киношита.
— Бил ли си някога човек на реда или наемник? — настояваше Найтхоук.
— И двете.
— А войник?
— Преди много време.
— Ами извън закона? — попита Найтхоук.
— Предавам се — каза Киношита. — Какво извън закона?
— Бил ли си извън закона?
— Зависи кого ще попиташ — отговори Киношита. — Никой съд не ме е осъдил за нищо.
— Как стана така, че започна да работиш за Маркус Динисен?
— Той има много пари за харчене. Аз имам нужда от много пари. Съвсем естествено е, че сме се събрали.
— Кога приключва твоята работа?
Киношита се загледа в главата на един Огнен гущер, чиито невиждащи очи също бяха насочени към него.
— Скоро.
Младият човек се намръщи недоволно.
— Колко скоро?
Киношита въздъхна.
— Ами, може да дойда с теб до Границата за седмица-две, докато се установиш, но след това само бих ти пречил. Човекът, когото издирваш, едва ли ще дойде да ти се представи. Имаш много работа и колкото по-скоро започнеш, толкова по-добре. — Киношита отпи от питието си. — Границата е толкова пуста, колкото е пренаселена Олигархията. Почти невъзможно е да убегнеш на всички там. Те отдалеч виждат кой идва.
— Мен изобщо няма да ме забележат — отсече Найтхоук. — Ще пътувам с кораб, после ще се приземя.
— Казах го образно. — Найтхоук не изглеждаше много убеден. — Виж — продължи Киношита, — оказах се прав за питиетата. Повярвай ми, и за това съм прав. Само ще ти преча.
— Ако аз съм човекът, който се налага да свърши мръсната работа, би трябвало да мога да вземам някои решения.
— Щом тръгнеш на мисията си сам, ти ще вземаш всичките решения — увери го Киношита.
— В такъв случай би трябвало аз да реша дали да продължа сам или не.
— Не искам да споря с теб — каза Киношита. — Половувахме добре, вечеряхме добре. Ще говорим за това по-късно.
„Само да знаех как по-тактично да ти обясня, че теб можем да те жертваме, но мен не.“
Найтхоук сви рамене и кимна в знак на съгласие.
— Добре. По-късно.
Младият човек възнамеряваше да поръча по още едно питие, когато Синия с шестте пръста внезапно се приближи към масата.
— Здравей, Ито! — каза той с дълбокия си басов глас. — Видях те като влезе. Къде, по дяволите, се запиля напоследък?
— Ами, тук-там — отвърна неопределено Киношита.
— Последното, което чух, беше, че стреляш някакви негодници в Пръстена.
— Отказах се — отвърна Киношита. — Реших, че ми харесва идеята да доживея до старини.
— Да, съвсем не е зле да прехвърлиш четиридесетте — съгласи се Синия с шестте пръста. Той се обърна и се втренчи в Найтхоук. — Кой е приятелят ти? Изглежда ми познат, но не мога да се сетя.
— Казва се Джеф — усмихна се Киношита.
Найтхоук протегна ръка и Синия уви шестте си пръста около нея.
— Драго ми е, Джеф. Бил ли си друг път тук в Границата?
— Не — отговори Найтхоук.
— Е, ако си поне наполовина като приятеля си, ще се оправиш без никакъв проблем — втренчи се в него Синия. — Дявол да го вземе! Мога да се закълна, че съм те виждал някъде преди.
Той се замота наоколо да поздрави другите посетители. Киношита се обърна към Найтхоук.
— Някоя стара холография, сигурно — предположи той. — Почти мога да позная кога и къде, защото преди да навършиш двадесет и три ти носеше огромни, извити нагоре мустаци. Не си приличаше много, но изглеждаше с десет години по-възрастен.
— Не съм бил аз на холографията — отговори Найтхоук. — Бъркаш ме с него.
— Ти си него, в известен смисъл — каза Киношита. — След като вече поработих с теб, в много отношения.
Найтхоук поклати глава.
— Той е стар човек, умира от ужасна болест. Аз съм млад и целият ми живот е пред мен. Веднъж да приключа с тази работа на Солио II — имам много места да посетя и много неща да свърша.
— Какви неща? — попита Киношита.
Найтхоук чукна с показалец по главата си.
— Тези неща може да ми изглеждат истински, но зная, че не са моите спомени. Ще ги заменя с истински. Там отвън има цяла галактика за откриване и толкова много за преживяване.
— Изглежда сериозно си мислил за това.
— Ами, работил съм цял живот — всичките ми четиридесет и осем дни. — Найтхоук се усмихна неловко при елементарния си опит за хумор. — Нямам търпение да дойде първата ми ваканция. — Той спря замислено. — Въпреки че засега само ще поспя една нощ, без да съм включен в Образователен диск.
— Налагаше се — отвърна Киношита. — Отгледан си противоестествено за един месец, вместо за двадесет години живот. Не можехме да те изпратим на мисия без никакви знания и без социални умения. По дяволите, дори нямаше да можеш да говориш, ако не бяха Дисковете!
— Зная и съм благодарен за това — каза Найтхоук. — Но все пак аз ще заживея моя живот, веднага щом спася неговия. — Той се огледа из стаята, над закачените на стената глави, след това отново погледна Киношита.
— Искам да го видя преди да тръгна.
Киношита поклати глава.
— Може и да не оживее, ако го събудим пак — това няма да стане преди да открием лекарство.
— Няма нужда да говоря с него — настояваше Найтхоук. — Просто искам да го видя.
— Казват, че изглежда отвратително.
— Не ме интересува. Той е единственият ми роднина.
— Няма да ти позволят, Джеф. Защо не отложиш за след като си свършиш работата и след като учените намерят начин да го излекуват?
— Учените не са направили никакъв прогрес в последния век. Тогава как да се надявам, че ще открият лек сега?
— Казаха ми, че са близо. Просто прояви малко търпение.
Найтхоук поклати глава.
— Нямам нито майка, нито баща. Имам само него.
— Но не е толкова просто, нали? — каза Киношита.
— Защо мислиш така?
— Защото вече ти казах колко неприятно преживяване ще е да го видиш. Кажи ми, каква е истинската причина?
— Искам да видя какво ме очаква, ако не открият онова лекарство.
— Има достатъчно неща, за които трябва да мислиш, Джеф. Няма нужда непрекъснато да си представяш какво може да ти причини тази болест.
— Какво ще ми причини.
— Може да ти причини. Не е сигурно, че ще се разболееш от нея.
— О, стига, моля ти се. Аз не съм му син; аз съм му копие. Ако той е болен от това, и аз ще се разболея.
— Може да намерят ваксина до две години или до десет, или двадесет, физически, ти си на двадесет и три години. Той се е разболял едва като е наближил четиридесет.
— Това не оставя кой знае колко време.
— Достатъчно е.
— Няма да ми позволиш да го видя?
— Не зависи от мен — каза Киношита.
Найтхоук въздъхна.
— Добре, тогава. — Той направи пауза. — Ще си взема още една Прашна уличница. Направо се влюбих в това питие.
„Прекалено лесно се предаде, Джеф. Истинският Найтхоук щеше да настоява за това, което иска. И ако аз откажех да му съдействам, щеше да си го вземе сам. Ако искаше да види замразено тяло, Господ да е на помощ на всеки, който застане на пътя му. Именно затова стана Перфектния убиец. Трябваше да ти намалим силата, да те направим управляем, но сега се чудя дали си достатъчно твърд, за да се справиш със задачата си.“
Пристигнаха още две питиета и Киношита се огледа из таверната. Погледът му се спря на двама едри мъже на единия край на бара.
„Ето ги, тук са, точно както трябваше.“ Той хвърли скришом поглед на Найтхоук. „Време е за последния ти изпит, Джеф. Надявам се, че си готов за него.“
— Виждаш ли онези двамата на бара? — попита ниският човек.
Найтхоук кимна.
— Познаваш ли ги?
— Само теоретично — отвърна Киношита. — Чувал съм за тях. — Той направи пауза и огледа двамата мъже. — Онзи с брадата е Гробаря Макнеър, наемен убиец от Пръстена. Другият е бодигардът му.
— За какво му е на един наемен убиец бодигард?
— Всеки има нужда от някой да му пази гърба — особено човек с неговата репутация и с неговите врагове.
Найтхоук се намръщи.
— Щом знаеш кой е той, значи и митницата е информирана. Защо биха допуснали наемен убиец да ловува тук?
— Защото той може да си го позволи.
— И това е единствената причина?
— Мястото е специално. Хората трябва да си плащат.
— На нас колко ни струва досега?
— Не се безпокой за това — каза Киношита. — Скоро ще спечелиш повече, отколкото са ти нужни да покриеш сметката.
— Много оптимистично. Навярно ще ми трябват месеци да си свърша работата на Солио II.
— Не. Ще ги спечелиш веднага.
Найтхоук го погледна озадачено.
— Обявена е награда за Гробаря Макнеър — половин милион кредита, жив или мъртъв. — Киношита направи пауза. — Мъртъв е по-лесно.
— Но аз дори не го познавам — смути се Найтхоук.
— Нито пък ще познаваш човека, когото търсиш на Солио.
— Различно е. Освен това, не съм въоръжен.
— Научих те на четиридесет и три начина да убиваш с ръцете и краката си — каза Киношита. — Това е подходящ момент да видим какво си усвоил.
— Но той не пречи на никого — заинати се Найтхоук. — Не мога просто да отида до него и да го убия.
— Съгласен съм. Първо убий бодигарда.
Найтхоук погледна двамата мъже и пак се обърна към учителя си.
— Не ме карай да го правя, Ито.
— Аз не мога да те карам да правиш каквото и да било — каза Киношита.
— Какво ще стане, ако откажа?
Ниският мъж сви рамене.
— Ще си съберем багажа и ще се приберем на Делурос.
— И после?
Киношита замълча за момент и се взря в очите на Найтхоук.
— После ще те премахнат бързо и безболезнено, след което ще направим следващия двойник малко по-агресивен.
— Ще им позволиш да ми причинят това? — попита Найтхоук.
— Не бих могъл да ги спра — каза Киношита. — Те играят на едро и първото им задължение е към стареца, който им плаща.
Найтхоук погледна двамата и отново се взря в Киношита.
— Какво да им кажа?
— Каквото искаш, може и нищо.
— Ако са въоръжени?
— Не би трябвало, не и тук.
— Но ако все пак са въоръжени?
— Ами в такъв случай ще се наложи да мислиш бързо, нали? — усмихна се Киношита.
— И нищо повече? — попита Найтхоук. — Само това ли ще ме посъветваш?
— Няма да съм до теб да ти давам съвети, когато се изправиш пред човека, когото си създаден да убиеш. В края на краищата трябва да свикнеш с това.
Найтхоук гледаше Киношита безмълвно.
„Изглежда реши, че предпочиташ да убиеш мен вместо тях. Какво, по дяволите, казах, та така се ядоса?“
Внезапно Найтхоук бе овладян от чувство на ярост — ярост, че единствената цел на неговото съществуване е да убива. Въпреки това той не можеше да промени нищо, затова се опита да насочи яда си към мишените.
— Изчакай ме тук — каза Найтхоук.
Младият човек се изправи и се запъти към бара, където стояха Гробаря Макнеър и бодигардът му. Той ги подмина небрежно, след което рязко се завъртя и с огромна сила стовари ръката си върху врата на бодигарда. Чу се силно изпукване и мъжът се строполи на земята.
Макнеър беше слисан, но отличните му инстинкти го спасиха от първия удар на Найтхоук: беше нокаут, насочен към главата, ала удари рамото.
— Какво, по дяволите, става тук? — промърмори Макнеър като се отдръпна назад и зае отбранителна поза.
Вместо да отговори, Найтхоук подскочи и зашеметяващият му ритник щеше да обезглави Гробаря, ако беше улучил. Макнеър го отблъсна, мушна ръка под дрехата си и след секунда държеше в ръката си голям нож.
— Кой си ти? — изкрещя Макнеър, въртейки ножа и замахна към врата на Найтхоук.
Джеф отблъсна удара, сграбчи китката на убиеца, наведе се бързо и със завъртане вдигна Макнеър във въздуха, след което го строполи до бодигарда му с трясък. Без дори да се задъха от усилието, той ритна ножа от ръката на Гробаря към другия край на стаята и му направи знак да се изправи.
— Какво искаш? — каза Макнеър грубо. — Пари? Ще се споразумеем!
Найтхоук замахна към слабините на Гробаря, за да го заблуди и стовари юмрука си върху носа му. Черепът изпращя и Макнеър падна мъртъв.
Найтхоук чу шум зад гърба си и се обърна. Озова се пред зареден лазерен пистолет.
— Не мърдай, синко — каза Синия като държеше пистолета със здравата си ръка.
— Беше обявена награда за тях — обади се Киношита, който все още си стоеше на масата.
— Това не ме засяга — отвърна Синия. — В моето заведение хората не се избиват.
Найтхоук хвърли бърз поглед на Киношита сякаш питаше: „И него ли да убия?“
Киношита поклати глава и младият мъж се отпусна.
— Ще си тръгнем веднага щом свалиш пистолета.
— Не съм казал, че ще го сваля — отвърна Синия.
— Ще ти дадем обезщетение — продължи Киношита.
— Така ли? — Синия звучеше заинтересован, но лицето му беше безизразно, а очите — приковани към Найтхоук.
— Наградата за тези двамата е шестстотин хиляди кредита — каза Киношита. — Половин милион за Макнеър, останалите за приятеля му. Сметката ни едва ли е толкова голяма само за три дни. Ще кажа на властите да прехвърлят наградата на теб. Покрий разходите ни и задръж рестото.
— А Демонските котки?
— Какво за тях?
— Винаги мога да продам някой добър трофей.
— Твои са.
Синия не откъсна очи от Найтхоук още малко, след което прибра пистолета обратно зад бара.
— Разбрахме се — обяви той. — Пийте по още една Прашна уличница за сметка на заведението.
— Много щедро от твоя страна — каза Киношита като направи знак на Найтхоук да се върне от бара на масата. — Приемаме.
Найтхоук подхвърли една монета на бара и каза:
— Аз мога да си позволя да платя питието си — в думите му прозираше детинска гордост.
— Справи се добре, Джеф — каза Киношита. — Онези двамата бяха яки и ловки. Ти ги срази с минимални усилия и без изобщо да се нараниш.
— И какво от това?
Киношита се усмихна.
— Това беше церемонията за завършването ти. Ще пием по още една Прашна уличница, след което се връщаме в колибата, а на сутринта ти отлиташ за Солио II. — Ниският мъж направи пауза. — Когато влязохме в това заведение, ти беше един клониран, потенциален човек — той вдигна чаша за наздравица. — Сега си не по-лош от който и да било друг и по-добър от повечето.
— Винаги съм бил такъв.
— Зная, но…
— Нищо не знаеш — ядоса се Найтхоук. — Ти мислиш, че съм създаден в някаква лаборатория, само за да убия някого на Солио II.
— Така си беше, Джеф — каза Киношита. — Никога не сме крили това от теб.
— Аз ще реша за какво съм създаден — изрече Найтхоук тихо. — Аз съм човек, също като теб. — Той гледаше Киношита в очите, без да мига. Погледът му беше страшен. — Никога не забравяй това.
„Е, сега вече разбрах какво те е вбесило така.“
— Видя какво направих с онези двамата — продължи Найтхоук като посочи към труповете и изпи чашата си на един дъх. — Може да ми хареса да убивам.
Той стана, излезе наперено от таверната „При Синия с шестте пръста“ и се насочи към колибата си.
Киношита го проследи с поглед.
„Да, няма спор; ти си Перфектния убиец, несъмнено. Просто трябваше да ти кипне кръвта.“ Киношита се усмихна със загадъчно задоволство. „Предполагам, че в крайна сметка все пак сме те направили достатъчно твърд.“