Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Перфектен убиец (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Widowmaker, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2010)

Издание:

Майк Резник. Перфектен убиец

Редактор: Валери Манолов

Формат: 16/56/84

Издателска къща „Пан“, 2000

ISBN 954–657–298–5

История

  1. — Добавяне

Седма глава

Корабът се приземи в Нов Сибир, град-държава, който се различаваше от Сибир само по това, че беше по-голям, по-студен и на няколкостотин хиляди светлинни години от първото място с това име. Найтхоук и Малой се канеха да излязат от кораба и да вземат трамвай до кулата на космодрума, когато отвън прокънтя глас:

— Паспортите, моля!

— Ще ги покажем на митницата — отговори Найтхоук, докато оглеждаше лицето на млада жена, която внезапно се беше появила на всички екрани.

— Това е митницата, сър — отвърна тя. — Тук пристигат и излитат толкова малко хора, че сметнахме за по-удобно да проверяваме пътниците по корабите, вместо да правим кабина в кулата.

Двамата мъже подадоха титановите си карти за самоличност за сканиране.

— Добре дошли на Юкон, мистър Найтхоук. Добре дошли отново на Юкон, мистър Малой. Каква е целта на посещението ви?

— Туризъм — каза Найтхоук.

— Тук не развиваме туризъм, мистър Найтхоук.

— Аз нямам вина за това — сви рамене той. — Имам намерение да разгледам природните чудеса на вашата красива планета.

— Мисля, че сте дошли да играете покер, мистър Найтхоук — продължи жената, без да обръща внимание на отговора му.

— Говорите така, като че ли е противозаконно.

— Съвсем не. В интерес на истината, поддържаме хазартните игри. Виждам, че съвсем скоро сте си открили сметка на Тундра. Можем да ви издадем разрешително за хазарт като удържим таксата от сметката ви, ако ни дадете позволението си.

— Нямате разрешителни за туризъм, така ли? — попита Найтхоук с усмивка.

— Устно позволение е достатъчно — продължи тя. — Холокопието от този разговор ще остане в архива.

— Имате позволението ми.

— Сигурна съм, че ще останете доволен от престоя тук, мистър Найтхоук, и ви желая успех в хазартните игри. — Тя замълча, преди да продължи. — Каква е целта на вашето посещение на Юкон, мистър Малой?

— Аз съм с него.

— Не виждам да има сметка на ваше име и с вашите данни нито във Вътрешната граница, нито в Олигархията, мистър Малой — каза тя. — Как ще платите разрешителното си за хазарт?

— Пишете го в моята сметка — намеси се Найтхоук.

— Както желаете — каза тя. — Все пак, законите на Юкон ме задължават да ви уведомя, че купувачът на разрешителното носи отговорност за всички дългове, натрупани с това разрешително.

— Разбирам. — Найтхоук се замисли за миг. — Мистър Малой ще плати свидетелството си в брой в някое от казината ви. Възможно ли е това?

— Да — каза жената. — Освен това искам да отбележа, че ако не вложи определена минимална сума на депозит тук, е длъжен да плаща покупките си в брой и предварително.

— Той ще го има предвид.

— Искам да чуя неговото съгласие.

— Да, да — измърмори Малой.

— Добре. И двамата имате право на седем дни престой на Юкон. Ако искате да излезете извън границите на Нов Сибир, ще трябва да получите разрешение от страната, която искате да посетите. Ако желаете да удължите престоя си, моля съобщете на този пост един стандартен галактически ден преди да изтече визата ви. Имате ли въпроси?

— Да. Къде мога да намеря географска карта на Нов Сибир?

— Изчакайте, моля… Току-що прехвърлих географска карта в навигационния компютър на кораба ви.

— Как се придвижвате из страната?

— Има електрически шейни под наем в кулата — отговори жената. — Имат отопление, радар, радио и тридневни запаси от храна за шестима.

— Трябва ли да сме шестима?

— Не. Това е максималният брой пътници, които шейната може да превозва.

— Благодаря ви — каза Найтхоук. — Много ни помогнахте.

Екранът угасна.

— Покажи картата и намери Испанката Лейс — поръча Найтхоук на компютъра. — Току-виж сме разбрали накъде, по дяволите, сме тръгнали.

Компютърът показа картата на един екран и направи препратки към данните за обитателите на планетата. Изведнъж една малка точица, на разстояние шейсетина километра, започна да мига на картата.

— Кой е най-близкият град? — попита Найтхоук.

Светна една точица съвсем близо до космодрума.

— Другият най-близък град?

Светна нова точица, на около двадесет и пет километра.

— Изключи!

Екранът се изключи. Малой се обърна към Найтхоук.

— Изглежда не обича навалицата.

— Меко казано.

— Е, какво ще правим сега?

— Ще си наемем една електрическа шейна и ще наминем да я видим.

— Сигурно се е подготвила за нападение — каза Малой. — Ще разбере, че идваш.

— Вероятно.

— Защо не се свържеш с нея от тук? Можеш да поговориш с нея.

— Не ми плащат, за да говоря.

— Но не ти плащат и да умираш — възпротиви се Малой.

— Нямам намерение да умирам.

— И тримата пратеници преди теб не са имали такова намерение.

— Ако те е страх… — започна Найтхоук.

— Естествено, че ме е страх! — каза рязко Малой. — Само лудите не се страхуват!

— Тогава остани тук.

— И какво ще стане, ако те убие?

— Имаш повече шансове да се спасиш ако си тук, отколкото ако си до мен.

— Страх ме е — призна Малой.

— Но ти си си страхливец — отвърна Найтхоук с усмивка.

— Ала гледам да не ми личи.

— С други думи искаш да останеш тук, но си търсиш основателна причина, за да не нараниш себеуважението си.

— В общи линии — призна Малой.

— Добре. Значи не знаеш какви способности има, така ли?

— Точно така.

— Някой знае ли?

— Не познавам такъв.

— Тогава стой тук и дръж радио- и визуална връзка с мен. И ако тя използва способностите си, за да ме убие, ще можеш да докладваш на Маркиза какви са тези способности. Би могъл дори да си издействаш някоя награда за тази информация.

— Наистина ли мислиш така?

Найтхоук се усмихна.

— Няма начин. Но все пак ще му занесеш информация, която ще му е от полза.

— Е, на теб това би ти свършило работа — каза Малой. — Все пак работиш за него. Но не и на мен.

— Тогава не се връщай на Тундра. Отиди колкото можеш по-далеч и му изпрати съобщение като му предложиш информацията срещу възнаграждение.

Това вече звучи добре! — каза Малой.

— И най-вече ще е в твой стил — добави Найтхоук саркастично.

— Е, не можем всички да бъдем герои и убийци — защити се Малой. — Някои сме просто нормални хора. — Той погледна люспестите си ръце и се усмихна печално. — Е, може би не точно нормални — поправи се той.

Найтхоук надяна скафандъра си и започна да тършува из шкафчетата.

— Какво търсиш? — попита Малой. — Вече взе три вида оръжие.

— Четири — поправи го Найтхоук. — Търся си окото.

— Държиш си очите из шкафчетата? — попита объркано Малой.

— Камера, триста и шестдесета степен — обясни Найтхоук. Изведнъж се протегна и взе един малък, кръгъл предмет, около два сантиметра в диаметър. — Намерих я.

— Това трябва да е някаква шпионска машинка — каза Малой. — Никога не съм виждал подобно нещо.

— Ще я сложа на някой стол или маса — каза Найтхоук, без да обръща внимание на думите му. — Ще предава образа на цялата стая, в която е поставена — стени, под, таван, всичко. Компютърът ще получава сигнала и ще коригира ъглите и образите така, че да различаваш предметите.

— Ами ако има някой домашен звяр и той изяде камерата?

— Тогава ще му видиш храносмилателните органи и ще трябва да продадеш информацията си на ветеринарен лекар, вместо на Маркиза. — Той замълча. — Непрекъснато ще държа връзка с теб. Ако Испанката Лейс няма някаква система, с която да прекъсне сигнала, ще чуваш всичко, което говорим.

— Сигурен ли си, че предпочиташ да отидеш сам?

— В интерес на истината, много ми се иска да имам компания — каза Найтхоук, сдържайки усмивката си. — Така ще има две мишени, вместо една.

— По дяволите! — избухна Малой. — Трябваше да кажеш, че искаш сам да се изправиш срещу нея!

— Така е, наистина. Просто исках да видя реакцията ти.

— Хладнокръвните убийци обикновено нямат чувство за хумор — измърмори дребосъкът.

— Значи съм убиец с гореща кръв.

— Нека просто се надяваме, че си от убийците, които живеят дълго.

— Един от мен е.

Найтхоук излезе от кораба, хвана някакъв трамвай до кулата и си нае една електрическа шейна. Не беше карал такава, затова помоли жената, която ги даваше, да я програмира вместо него.

— Сигурен ли сте, че това са координатите на мястото, където искате да отидете? — попита тя.

— Защо не?

— Ще трябва да оставите по-голям депозит — обясни тя. — Много хора отиват в Ледения дворец. Почти никой не се връща.

— Защо?

— Не мога да ви кажа — каза тя. — Не зная. А и не искам да зная. Просто оставете по-голям депозит.

Тя направи приложение към договора и Найтхоук притисна палеца си върху него.

— А какво бихте посъветвали човек, който отива в Ледения дворец? — попита той, докато чакаше компютърът да провери отпечатъка.

— Не вярвайте на очите си.

— Не ви разбирам — погледна я Найтхоук.

Компютърът разпозна отпечатъка и приключи проверката.

— Тя прилича на човек, но не е.

— А каква е?

— Може би вие ще ми кажете, ако оцелеете и върнете шейната — каза жената.