Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Перфектен убиец (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Widowmaker, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2010)

Издание:

Майк Резник. Перфектен убиец

Редактор: Валери Манолов

Формат: 16/56/84

Издателска къща „Пан“, 2000

ISBN 954–657–298–5

История

  1. — Добавяне

Осемнадесета глава

Найтхоук седеше в кухнята с чаша кафе в ръка, на няколко крачки от командния стол. Корабът се носеше в пространството на автопилот. Дядо Коледа спеше в своята половина от кабината за екипажа. От коридора долиташе силното хъркане на Маркиза.

Мелисанда излезе от пилотската кабина, увила около себе си само една хавлиена кърпа.

— Може ли да седна?

Найтхоук посочи празния стол срещу себе си.

— Може ли и чаша кафе, ако обичаш?

— Не искай от мен — отвърна той, — а от кухнята.

Тя повтори молбата си като заповед и след малко на масата пред нея имаше чаша черно кафе.

— Благодаря — каза тя.

— Ако чакаш да ти каже „Пак заповядайте“, ще останеш разочарована — измърмори Найтхоук. — Само контролният панел отговаря.

— Защо?

— Защото така ми харесва.

— Не бъди толкова враждебен — усмихна се тя. — Не те критикувам.

— Не съм враждебен.

— Така звучи.

Не съм!

— Добре, щом казваш — сви рамене тя, при което хавлията се разхлаби и се свлече на кръста й. — Извинявай — каза тя със съблазнителна усмивка.

— Покрий се! — сопна се Найтхоук.

— Какъв е проблемът? — попита невинно тя и бавно намести кърпата. — Не е нещо, което не си виждал и преди или вече си забравил.

— Не съм забравил.

— Помогни ми да си я сложа — прошепна Мелисанда и отново се уви с кърпата.

— Наметни си я сама.

— Добре, но не гарантирам, че няма да се смъкне отново.

Найтхоук направи гримаса, стана и отиде до нея.

— Ето тук — посочи тя, сочейки мястото, където искаше да я защипе. Подаде му една лъскава, богато украсена щипка и той захвана двата края, като се опитваше да не обръща внимание на парфюма й.

— Готово — върна се той на стола си.

— Сигурен ли си? — попита невинно тя и се изправи на крака. — Много е къса.

— И какво от това?

— Ами какво ще стане, ако си вдигна ръцете ето така? — каза тя и понечи да го направи.

— Просто седни и нищо няма да стане.

— Не мога да седя през цялото пътуване.

— Тогава се облечи.

— Не искам да будя Маркиза. — Тя се усмихна. — Мисля, че го изтощих.

Найтхоук не отговори.

— Кафето е много добро — обади се тя след малко.

— Как разбра? — попита той. — Още не си го опитала.

— Но ми стопли ръцете. — Тя се протегна и сложи ръка върху неговата. — Виждаш ли? Никой не иска да го докосне студена ръка.

— Мен не ме притеснява.

— Е, може да не ти е неприятно на ръката, но ако те докосна на други места, ще подскочиш. — Тя замълча. — Или щеше да подскочиш, ако ръцете ми бяха студени. Като изстинат ще ти покажа.

— Не е нужно.

— Аз нямам нищо против — отвърна тя. — Все пак, тук всички сме приятели, нали така?

— Може би трябва да си стоиш с приятеля, който те доведе — предложи Найтхоук сухо.

— Но той спи дълбоко — каза тя. — Ако се заслушаш, ще го чуеш как хърка.

— И какво от това?

— Той има нужда да поспи… но аз вече се наспах. Скучно ми е да лежа в кабината и да го гледам. — Тя се усмихна изведнъж. — Разбира се, той е гол.

— Сигурно намираш това за страшно възбуждащо.

— Ами, зависи — сви рамене тя. — Искам да кажа, не ми е много весело да се възбуждам сама. Бих се възбудила, ако и той се възбуди. Искаш ли да ти кажа как бих го възбудила?

— Не.

— Сигурен ли си? — попита тя. — Може и ти да се възбудиш.

— Остави ме на мира! — каза той рязко, стана и отиде на командния стол.

— Мислех, че ме харесваш.

— Харесвам те — прошепна той.

— Дори си помислих, че ме желаеш — продължи тя.

— Идваш при мен, само когато и двете кабини са заети.

— Смяташ, че ни трябва кабина? — засмя се тя. — Там няма нищо друго, освен едно легло. — Мелисанда стана и свали хавлиената кърпа. — Тук си имаме всичко, което ни е нужно. Мръщиш се. Не ти ли харесва това, което виждаш? — престори се на обидена тя.

— Харесва ми.

Тя се приближи бавно към него, като внимателно заобикаляше кълбото, което бе кацнало на едно табло на няколко крачки.

— Да, виждам, че ти харесва — каза тя, като гледаше към слабините му.

Той сграбчи ръката й, дръпна я в скута си и я целуна жадно.

— Внимателно — изкикоти се тя и се размърда. — Ще ме пронижеш.

— В общи линии това е целта — каза той.

— Какво ще стане, ако Маркиза се събуди и излезе в коридора в този момент? — попита тя.

— Ще трябва да го убия.

— Как ще го направиш, след като аз съм в ръцете ти?

— Много говориш.

— Трябва да се уверя, че все още спи.

— Забрави.

— Не — каза тя и стана. — Наистина трябва да проверя. Не искам да се озова между куршумите.

Преди Найтхоук да успее да я спре, тя отиде обратно в корабната кухня и се уви с хавлиената кърпа, след което изчезна в пилотската кабина. Появи се след няколко секунди и каза безгласно:

— Спи дълбоко.

Когато отново се запъти към Найтхоук, се чу сънливият глас на Дядо Коледа.

— Какво, по дяволите, става тук?

Само след секунда той се показа от кабината си, спря рязко и прецени ситуацията, щом видя Мелисанда.

— Не си имала много време да се облечеш, а? — каза той саркастично.

— Излязох само да си взема кафе — усмихна се тя.

— Кухня, сервирай две кафета — поръча възрастният човек. Появиха се две чаши черно кафе. Перлата от Маракайбо се обърна към Найтхоук и сви безпомощно рамене, при което кърпата едва не се смъкна.

— Е, колко съм спал? — попита Дядо Коледа.

— Може би четири-пет часа.

— Жалко, че не поспах още час — каза той. — Можеше да постигнеш някакъв напредък с дамата.

— Няма начин — отговори Мелисанда. — Аз съм напълно вярна на Маркиза.

— А аз съм прероденият Рамзес II — каза Дядо Коледа.

Мелисанда се обърна към Найтхоук.

— Нима ще му позволиш да ми говори така?

— Ти си напълно вярна на Маркиза — каза Найтхоук. — Нека той да защитава честта ти.

— За какъв се имаш — някакъв си скапан герой — изсумтя презрително тя.

Внезапно Маркиза подаде глава в коридора и погледна към кухнята.

— Какво става?

— Нищо — каза тя. — Говорим си.

— Събудихте ме.

— Не сме искали. Легни си пак.

— Връщай се в леглото! — изръмжа той. — Не обичам да спя сам.

— Както кажеш.

Така казвам — отговори Маркиза.

Тя стана, защипа кърпата си и се обърна към Найтхоук.

— Може би ще довършим разговора по-късно.

— Може би — каза той безучастно.

— Идвай веднага — отсече Маркиза и се прибра в кабината, а тя го последва след няколко секунди.

— Млад си още, та да имаш предсмъртно желание — каза Дядо Коледа, докато вратата на кабината се затваряше с плъзгане. — Надявам се, че онова, което ставаше тук, не е това, което си мисля.

— Не искам да говоря.

— Обзалагам се, че не искаш — каза възрастният мъж. — Чудя се колко ли малки животинки е измъчвала до смърт като е била дете.

— Млъквай!

— Както искаш — каза Дядо Коледа и отпи глътка от кафето си. — Колко време има още до Олигархията?

Найтхоук погледна един екран.

— Навлязохме преди около пет часа.

— И кога ще стигнем до системата на Делурос?

— При тази скорост, може би след тридесет часа.

— Още тридесет часа — каза замислено Дядо Коледа. — Прекалено много време да не стане някое убийство заради нея.

— Не искам да говорим за нея — каза Найтхоук застрашително.

— Още ли имаме опашка?

— Малой? Да, още е там на няколко милиона километра.

— Звучи много, но като се замислиш че е, колко — десет секунди?

— Малко по-малко.

— Искаш ли да поспиш? — попита Дядо Коледа. — Мога да наглеждам нещата тук.

Найтхоук поклати глава.

— От доста време не си спал — продължи Дядо Коледа. — Искам рефлексите ти да са сто процента като стигнем там. Наспи се.

— Как мога да спя като зная, че тя е в леглото с него на по-малко от пет метра? — попита Найтхоук с раздразнение.

— Ето какво било — изсумтя Дядо Коледа. — Мислиш, че ако останеш тук в контролното отделение, може би той няма повече да прави секс с нея?

— Те не правят секс, а спят — каза Найтхоук. — Или поне той спи.

— Но и това не ти харесва, така ли?

— Не — отвърна Найтхоук.

— Ами, щом е така — продължи Дядо Коледа, — имам едно предложение.

— Така ли?

— Няма да ти хареса, но е доста разумно.

— Да чуем.

— Това момиче ти е завъртяло главата, синко — каза Дядо Коледа. — Направо те побърква. Не можеш да мислиш за нищо друго, а това е смъртоносно.

— Искаш да убия Маркиза?

— Не можеш да го убиеш… все още — сопна се възрастният мъж. — Не забравяй първоначалната си мисия: той трябва да ти каже кой е убиецът.

— Тогава какво предлагаш?

— Убий нея.

— Луд ли си? — извика Найтхоук.

— Ни най-малко — каза Дядо Коледа. — Всеки път, щом Маркиза реши да дремне или си обърне гърба, тя те съблазнява и те дразни. Не се опитвай да отричаш; не съм сляп. Ако не я убиеш, тя ще ви предизвика да се сбиете преди да си готов за това.

— Но целта на това пътуване беше да убия Маркиза, за да мога да бъда с нея — възпротиви се Найтхоук.

— Не си заслужава да бъдеш с нея, синко — каза възрастният мъж. — Нека аз да си обирам църквите, докато ти убиваш Перфектния убиец, след което и двамата да зарежем всичко и да се оттеглим някъде, където нито добрите, нито лошите ще могат да ни намерят.

— Звучи чудесно.

— Разбрахме ли се?

— Ще стане, щом убия Маркиза — каза Найтхоук. — Ще вземем Мелисанда с нас.

Възрастният мъж въздъхна дълбоко, но не каза нищо.