Майк Резник
Перфектен убиец (29)

Двадесет и осма глава

Найтхоук влезе в сградата като мина през охранителния скенер, без да задейства алармата. След минута колебание Дядо Коледа го последва на подобаваща дистанция.

Зад едно бюро в главното фоайе седеше млад мъж. Той погледна Найтхоук с отегчено изражение на навъсеното си лице.

— Мога ли да ви помогна?

— Казвам се Ландис, Винс Ландис. Студент съм на Аристотел. Бих искал да си уговоря интервю с полковник Джеймс Ернандес.

— Работа ли търсите?

— Казах ви — искам да го интервюирам.

— В каква връзка?

— Не виждам какво ви интересува — отвърна Найтхоук.

— С грубост няма да си уредите интервю — каза младият мъж учтиво. — Трябва да зная целта на молбата ви.

— Специализирам шифри и комуникации — отвърна Найтхоук. — Искам да говоря с него относно употребата на шифрите в неговата работа.

— Ще му предам вашата молба, мистър Ландис — каза мъжът. — Имате ли адрес, на който да ви намерим?

— Ще изчакам тук.

— Може да отнеме дни, дори седмици да си уредите среща — усмихна се мъжът. — И то ако изобщо се съгласи да ви види.

— Нямам на разположение дни или седмици — отвърна Найтхоук. — Напускам Солио II след няколко часа. Ще трябва да стане веднага.

— Не подлежи на обсъждане.

— Свържете се с него, нека той да реши.

— Нареждате ли ми? — попита младият мъж и се изправи.

— Опитвам се да ви спася живота — каза Найтхоук. — Обадете му се!

— Няма да го направя!

Найтхоук извади пистолета си и го застреля на място. Мъжът се строполи зад бюрото. Без да го поглежда втори път, Джеф се отправи към най-близкия асансьор.

— Не тръгвай натам! — каза един глас зад него. Той се обърна и видя Дядо Коледа.

— Би трябвало някой да наблюдава фоайето — продължи възрастният мъж. — Знаят, че си убил този младеж. Ако се качиш в асансьора, ще им направиш удоволствието сам да влезеш в капан. Когато се опиташ да излезеш, ще те чакат толкова въоръжени хора, че дори ти няма да можеш да се справиш с тях. Ако бях на твое място, щях да потърся стълбището. Дори да тръгнат по петите ти, ще имаш малко повече място за маневри.

— Да, прав си — съгласи се Найтхоук и се насочи към украсените извити стълби, които водеха към горните етажи на сградата. — Пази се като почне стрелбата!

— Аз не съм герой, синко — увери го Дядо Коледа. — Щом започнете да стреляте, оставаш сам.

— Това изобщо не ме притеснява.

— Така си и мислих — каза Дядо Коледа сухо.

С пистолет в ръка, Найтхоук се заизкачва по стълбите, нащрек за каквото и да било движение над и под него. Стигна до втория етаж без нищо да се случи. После, докато се канеше да тръгне към третия етаж, зад него се отвори врата и два лазерни лъча улучиха парапета. Той се завъртя бързо и стреля три пъти. Двама мъже, и двамата с лазерни пистолети в ръка, паднаха на пода.

— Добре се справи — чу се гласът на Дядо Коледа отзад.

— Благодаря — промърмори Найтхоук.

— Пази се — каза Дядо Коледа. — Следващия път няма да бъдат толкова глупави.

Найтхоук огледа стълбището. При тази извивка, главата му щеше да стане мишена на някого от третия етаж, преди да успее да види къде да стреля.

— Прав си — съгласи се пак той.

Отстъпи назад и прецени вариантите, след което се обърна и бързо влезе в офиса, от който стреляха по него. Имаше голям прозорец. Той го отвори и се надвеси навън. Външните стени на сградата бяха гладки като стъкло; беше невъзможно да се изкачи оттам.

Той се върна в коридора и взе оръжията на убитите. След като вече се знаеше, че е тук, имаше нужда от колкото се може повече оръжия.

Приближи се до стълбите и спря. Трябваше да има друг път до третия етаж, освен стълбите и асансьора. Може би служебен асансьор. Тъкмо щеше да го потърси, когато се отвори врата в другия край на коридора. Излезе един мъж, видя го и започна да крещи. Найтхоук бързо възстанови тишината като го простреля с лазерния пистолет.

Със сигурност имаше служебен асансьор, но нямаше време да го търси. Освен това, ако тръгнеше по коридора, щеше сам да елиминира възможностите си, тъй като асансьорът и стълбите щяха да останат зад него и нямаше да им е трудно да го спипат натясно.

Оставаше да тръгне по стълбите. Той започна да се изкачва по тях приклекнал, със специалния пистолет в едната ръка, с лазерния в другата — не много бързо, за да не стане лесна мишена, не толкова бавно, че Ернандес да успее да прати още хора да го пресрещнат. Когато преполови пътя до горе, точно преди тези от третия етаж да видят главата му, той измери ъглите с очи и отново стреля с лазерния пистолет като го държеше неподвижно, докато смъртоносният лъч не проникна през тавана. Чуха се изненадани възгласи и писъци от болка и той разбра, че е убил поне един от хората, които го чакаха. Проблемът беше, че не знаеше още колко остават и къде се намират.

Изведнъж чу стъпки под себе си и се обърна като очакваше да види Дядо Коледа. Вместо него видя униформен пазач, който се прицелваше. Найтхоук се хвърли на земята и стреля като се изтърколи две стъпала надолу. Надигна се, колкото да погледне и видя, че пазачът е мъртъв.

Стреля нагоре напосоки, колкото да попречи на онези над него да се приближат, но знаеше, че не може да стои още дълго на стълбите, приклещен между етажите. Тъкмо беше решил да се върне на втория етаж и да потърси друг начин да се добере до офиса на Ернандес, когато чу отгоре гласа на Мелисанда.

— Джеферсън!

Той спря за миг, след което прибра специалния пистолет в джоба, хвана по един лазерен във всяка ръка, засипа с лазерни лъчи всяка частичка от третия етаж, която виждаше и хукна по стълбите, които вече бяха почнали да пушат. Двама мъже се изправиха срещу него и двамата бяха мъртви още преди Найтхоук да стигне последното стъпало. Още две тела лежаха на пода, простреляни преди това.

Той се огледа за Мелисанда, но не я видя. Коридорът беше дълъг по двадесет метра наляво и надясно от стълбището. Той тръгна наляво, готов да стреля всеки момент.

Изведнъж от една стая зад него се втурна човек и се хвърли на гърба му. Найтхоук се просна на земята и двата пистолета изхвърчаха от ръцете му. Опита се да стане, но един силен удар се стовари в тила му. Той се изтърколи настрани и успя да види нападателя си: огромен мъж, висок почти два метра и тежащ около сто и тридесет килограма без никаква тлъстина по него.

Найтхоук се извиваше и въртеше в опит да се освободи, но мъжът не отстъпваше. Най-накрая Найтхоук промуши ръката си към слабините на другия и се пресегна бавно, болезнено, сантиметър по сантиметър, докато достигна тестисите му. Сграбчи ги и ги стисна силно. Мъжът нададе вик от болка и се опита да се освободи — напразно — Найтхоук стискаше все по-силно. Мъжът крещеше и се гърчеше, докато накрая с огромни усилия се освободи.

Нападателят беше почервенял целия и дишаше тежко. Изправи се и извади голям нож от колана си. Найтхоук се огледа за пистолетите, но те бяха твърде далеч. Мъжът се приведе и пристъпи напред — държеше ножа като човек, който умее да борави с него много добре.

С гръб, опрян на парапета, Найтхоук осъзна, че другият ще го намушка на секундата. Той клекна на едно коляно, огледа се за изход и му хрумна една идея. Най-неочаквано с бързо движение сграбчи една от тлеещите подпори на парапета, изтръгна я и замахна към другия. Главата на противника му се разцепи с отвратителен тъп звук. Той падна напред и Найтхоук приклекна, при което огромното тяло се прехвърли отгоре му и падна през парапета. Още преди трупът да стигне земята два етажа по-долу, Найтхоук вече държеше лазерните пистолети в ръка и отново крачеше по коридора.

Изведнъж чу шум зад себе си и видя Мелисанда в другия край на коридора. Тя се опитваше да се освободи от двама униформени мъже. Те я надвиха и я прибраха обратно в стаята, от която беше излязла.

Той хукна по коридора към стаята, в която беше Мелисанда. Разнесе се изстрел и той усети как един куршум го уцелва отзад в рамото. Завъртя се от силата на куршума и зърна мъж, който се скри в една стая, близо до мястото, до което беше стигнал, преди да чуе Мелисанда. Стреля с лазерния пистолет, но вече беше късно; коридорът бе празен. Когато се обърна, готов да се втурне в стаята на Мелисанда, се разнесе изстрел от един свръхзвуков пистолет и Найтхоук залитна под тласъка на звуковото поле. Падна на едно коляно — от носа и ушите му рукна кръв. Успя да стреля. Мъжът със свръхзвуковия пистолет падна мъртъв в коридора, но друг куршум улучи лявото му бедро отзад. Той се обърна и стреля в посоката, откъдето беше дошъл изстрелът и този път изгори ръката на стрелеца. Чу се крясък, след това отново стана тихо.

Изведнъж наоколо закипя — като че ли във всяка стая имаше въоръжени мъже. Отвсякъде се отваряха десетки врати и мигом се затваряха след като човекът вътре стреля по Найтхоук. Един лазерен лъч прогори дупка в лявото му стъпало, друг изгори част от ухото му. Джеф стреля отново и уби още двама преди нов куршум да разбие дясното му коляно. Падна на пода, но уби човека, който стреля. Друг куршум го уцели в гърба, след това още два. Опита се да се изправи отново на крака, но усети, че не може да стане — или заради куршума в коляното, или заради този в долната част на гръбнака, не знаеше точно. Завлече се до една врата, стреля с лазерния пистолет по нея и се опита да направи дупка, за да влезе и избегне стрелбата. Но вратата, направена от силно устойчива титанова сплав засвети в червено, но не се стопи. В същия миг куршум го удари в ръката и той усети как костта му се натроши, а пистолетът падна на земята.

Той хвана инстинктивно счупената си ръка с лявата и изпусна и другия пистолет — озова се на пода в коридора, а кръвта му изтичаше от десетина рани, без да може да помръдне.

Една врата в края на коридора се отвори. Излезе Джеймс Ернандес. Той се приближи до Найтхоук и го изгледа отгоре.

— Не трябваше да идваш — каза той.

— Не можах… — прохърка Найтхоук с пресипнал глас като се давеше в собствената си кръв.

— Защо? Уби Маркиза, спаси хм… първообраза си или поне му плати още няколко години. Трябваше да се сетиш, че ще те убия, ако се върнеш тук.

Найтхоук не можеше да изтръгне повече думи от гърлото си. Само клатеше леко глава.

— Тогава защо? — искрено недоумяваше Ернандес. — Не е обявена награда за моята глава. Защо се върна?

Джеф се опита да каже „Мелисанда“, но разбра, че не може.

— За нея — прошепна с мъка той.

— Аха — усмихна се Ернандес. — Не съм предполагал, че някой може да бъде толкова незрял или глупав. — Той се обърна и нареди нещо на някого, който беше извън погледа на Найтхоук.

— Ела да кажеш сбогом на смелия млад герой, който дойде да те спаси от моите зверски лапи.

Изведнъж до Найтхоук се появи Мелисанда.

— Ти си глупак — каза тя.

През него премина конвулсия от болка.

— Знам.

— Сега ще умреш.

— Всички умират — задави се с кръв той.

— Можеше да останеш в Олигархията — извика гневно Мелисанда.

— Сигурно — прошепна той. Зави му се свят от болка.

— Тогава защо не остана там?

Устните му се движеха, но не отрониха никакви думи.

— Много трогателно — каза Ернандес, — но мисля, че е време за последния изстрел. Имаш ли да кажеш нещо в заключение?

Устните отново се помръднаха без звук.

— Наведи се и ми кажи какво казва — нареди Ернандес.

— Защо аз? — попита Мелисанда.

— Ти си спала с него. Кой предлагаш да чуе последните му думи?

Тя изгледа Ернандес свирепо, коленичи до Найтхоук и се наведе, докато ухото й стигна до устните му.

Изведнъж се разнесе изстрел и момичето със синя кожа потръпна в спазъм само веднъж, след което се изтърколи с дупка с размера на монета върху гърдите си.

— Спестих ти главоболието — прошепна Найтхоук.

Ернандес изрита пистолета от ръката му и насочи своя към главата му.