Майк Резник
Перфектен убиец (11)

Десета глава

Найтхоук лежеше по гръб с възглавница под главата. Леглото се намираше във въздуха на няколко сантиметра от пода и непрекъснато променяше формата си, нагаждайки се към телата на двамата души в него.

— Беше невероятно! — въздъхна Джеф и се ухили. — Радвам се, че не ми се наложи да чакам двадесет и три години за това.

— Отсега нататък, когато легнеш с някоя жена, неизменно ще я сравняваш с мен — каза Мелисанда, Перлата от Маракайбо.

— Защо мислиш, че искам някоя друга?

— Ти си мъж. Ако в момента не искаш, скоро и това ще стане.

— Не — поклати глава той. — Ти си единствената жена за мен.

Тя се обърна настрани и го погледна в очите.

— Но ти не си единственият мъж за мен.

Той се намръщи.

— Не те разбирам.

— Аз принадлежа на Маркиза. Знаеш това.

— Но аз си мислех…

— Помисли си, че щом съм легнала с теб, значи съм готова да го напусна завинаги? — попита тя с усмивка. — Ти наистина си много млад, знаеш ли?

— Тогава защо легна с мен?

— Защото изглеждаше като гладно кученце — отвърна тя. — И защото ми беше любопитно какво е да правиш секс с клониран.

— Е, и?

Тя сви рамене.

— Имаш още много да учиш.

— Можеш да ми помогнеш.

— Не ми влиза в задълженията да обучавам млади, непохватни мъже — подсмихна се тя.

— Съжалявам, че преживяването е било толкова неприятно — рече Найтхоук с горчивина.

— Не съм казала, че е било неприятно — отвърна тя.

— Е, не с тези думи.

— Беше добре.

— Но нищо повече.

— Точно така.

— Не мога да се сравнявам с Маркиза.

— Не се разстройвай — отвърна тя. — Повечето мъже се справят доста по-зле първия път.

— Това не ме успокоява кой знае колко.

— По-добре ли щеше да е да те лъжа?

— Много по-добре — каза Найтхоук.

— Но тогава щеше да настояваш да го направим отново.

— Защо не?

Тя поклати глава.

— Първия път беше от любопитство. Втори път би било изневяра.

— Имаш интересни разбирания за морал — повдигна вежди Найтхоук.

— Развила съм ги в продължение на тридесет стандартни години — отвърна тя. — Ти твоите колко време си ги оформял?

Той не отговори. Стана от леглото и отиде до прозореца, който гледаше към заледените улици на Клондайк.

— Страшните убийци не се мусят като разглезени деца — каза тя.

— Виж какво — той рязко се обърна към нея, — това ми е първият път, когато съм с жена, но и първият път, когато жена ме отхвърля. Може би Перфектния убиец щеше да знае как да реагира, но на мен не ми е много лесно.

— Ти си Перфектния убиец.

— Аз съм Джеферсън Найтхоук.

— Има ли разлика?

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

— Ами, който и да си, знаеш ли колко глупаво изглеждаш, като стоиш чисто гол?

Той отиде до леглото, дръпна завивките и ги хвърли на пода.

— Е, сега сме квит.

— По-добре ли се чувстваш? — попита тя.

— Не много.

Мелисанда стана, огледа се критично в огледалото, намести с пръсти няколко кичура коса и започна да търси дрехите си.

— Какво правиш? — попита той.

— Обличам се и си тръгвам — отвърна тя. — От доста време не си ми забавен. Вече дори не си ми интересен.

— Отиваш при Маркиза.

— Точно така.

Той се приближи до нея и сграбчи ръката й.

— А ако реша да не те пусна?

Тя трепна и дръпна ръката си.

— Боли ме! Махни си проклетите ръце от мене.

— Не те стиснах толкова силно — каза той. — Какво има?

— Нищо — отвърна тя, обърна се и взе някакви дрехи от пода.

— Дай да ти видя ръката — той я сграбчи за раменете и я обърна към себе си.

— Остави ме на мира!

Джеф хвана ръката й и я огледа внимателно.

— Каква огромна синина! Чудя се как не съм я видял, докато танцуваше.

— Прикривам я с грим.

— От какво е?

— Не е твоя работа — сопна се тя като се опитваше да освободи ръката си.

— Маркиза те е ударил, нали?

— Паднах и се ударих.

— Не ти вярвам, трябва да си паднала в доста особена поза. Маркиза те е ударил.

— И какво като ме е ударил? — каза тя предизвикателно. — Изобщо не ти влиза в работата.

— Колко често те бие? — попита Найтхоук.

— Заслужих си го.

— За какво?

— За нещо много по-сериозно от това да спя с някой, който е на три месеца — каза тя.

— Няма ли да те набие, затова че си спала с мен?

— Кой ще му каже? Ти ли?

— Що за човек би ударил беззащитна жена?

— Що за човек би убил жена? — отвърна рязко тя. — Нали точно това си направил, преди да се върнеш?

— Няма да му позволя да те удари отново — каза Найтхоук.

— Вече не се интересувам от теб — озъби се тя. — Искам и ти да не демонстрираш интерес към мен.

— Не мога.

— Защо не?

Той гледаше безмълвно. Накрая промърмори:

— Може да съм влюбен в теб.

— Може? — повтори тя.

— Не зная. Не съм се влюбвал досега.

— В случая не си влюбен. Прекара си добре с мен; да спрем до тук.

— Ужасявам се, като си помисля, че отиваш при него.

— Ами тогава мисли за нещо друго.

Вече се беше облякла и тръгна към вратата.

— Смятам да забравя тази вечер. Горещо ти препоръчвам същото и на тебе.

— Няма начин.

— Това си е твой проблем — вратата се отвори пред нея и тя излезе.

Найтхоук се върна до прозореца и се загледа в ледения пейзаж. После бавно се облече, вече не му се спеше. Отиде до огледалото, за да се среши, но като погледна в него, му се стори, че вижда отражението на ужасно обезобразен човек. Очите бяха мътни и безжизнени, бузите — хлътнали, през разядената плът прозираше черепът.

Перфектния убиец.

— Ти какво би направил? — попита Найтхоук горчиво.

Никога не бих се забъркал в подобна ситуация. Никога не съм позволявал либидото ми да влияе на разума.

— Как можа да го кажеш? Бил съм с жена един-единствен път.

Не можеш да мислиш за нищо друго, откакто я зърна.

— И ти нямаше да можеш.

Никога не ми казвай какво бих и какво не бих направил. Ти си ученикът, не аз.

— Добре тогава. Какво би направил сега?

Бих я забравил.

— Не мога.

Тя е просто жена. Ти си просто мъж. Единствената разлика е, че тя е достатъчно опитна, за да знае, че може да те забрави. Легни с още няколко жени и ще видиш, че с всяка следваща ще ти е все по-трудно да си спомниш лицето на първата.

— Затова ли си станал такъв велик убиец? Защото никой никога не е означавал нищо за теб?

Не съм казвал, че никой никога не е имал значение за мен. Казах, че не можеш да си позволиш сексуалните ти желания да завладеят разума.

— Омръзна ми да ми го повтаряш. Кажи нещо друго.

Не ми нареждай, синко. Аз съм Перфектния убиец. Ти си просто моя сянка, мой заместител.

— Тогава ми помогни, дявол да го вземе! Дошъл съм в Границата, за да помогна не на друг, а на теб!

Защо мислиш, че ме виждаш? Най-добре започни да ме слушаш, вместо да чакаш за съвета, който искаш да чуеш.

— За какво говориш?

Искаш да ти кажа как да спечелиш момичето със синя кожа. Само че няма да ти кажа. Забрави я!

— Може би ти би могъл да я забравиш. Не и аз.

Тогава се готви да убиеш Маркиза.

— Готов съм да го направя още тази вечер.

Зная. И след като го убиеш, кой ще ти каже кой е убиецът на президента Трилейни? Или си забравил защо си създаден?

— Маркиза сигурно струва повече от пет милиона кредита. Защо просто да не го убия, да му конфискувам парите и да ги изпратя на Делурос?

Защото единственото, което наистина искаш да конфискуваш, е момичето. И защото Перфектния убиец има чест. Щом е казал, че приема дадена задача, винаги си държи на думата.

— Но аз не съм Перфектния убиец.

Ще станеш, някой ден.

— Не! Аз съм Джеферсън Найтхоук!

Аз също — и аз отначало бях Джеферсън Найтхоук.

— Аз съм си аз! Не съм ти и не приемам нареждания от теб!

Ти си повече аз, отколкото можеш да си представиш.

— Не! — изкрещя яростно Найтхоук.

О, да, плът от плътта ми и кръв от кръвта ми. Нали не вярваш, че наистина съм тук, в огледалото? Това е просто начинът, по който разумът ти си обяснява присъствието ми. Аз съм твоето съзнание. Нещо повече, аз съм твоята същност. Ние сме еднакви умствено, физически, по всякакъв начин. Ако ти паднеш, мен ме боли, ти се смееш и аз се радвам, ти посягаш към оръжието си, аз се прицелвам и дръпвам спусъка. Няма как да избягаш от себе си, синко, и точно това съм аз: твоето истинско аз. Аз съм човекът, който се стремиш да станеш. Аз съм идеалът, който се стремиш да постигнеш, но никога няма да можеш. Колкото и да се опитваш, в някое кътче на ума си винаги ще знаеш, че аз съм по-добрият и с оръжията, и с жените.

— По дяволите, не си!

Иска ти се да не съм. Аз съм тридесет процента човек и седемдесет процента болест и съм замразен като парче излишно месо. И въпреки това теб те е страх от мен, а на всичко отгоре ми завиждаш. Аз нахлувам в сънищата ти, млади ми Джеферсън, но ти в моите — не.

— Отказвам да слушам това! — изкрещя Найтхоук, извади звуковия пистолет и дръпна спусъка. Огледалото се пръсна на хиляди парченца.

Джеф се успокои толкова бързо, колкото се беше разгневил и си даде сметка, че още не е решил какво да прави. Влезе в банята и застана пред огледалото. Разкайваше се за постъпката си.

— Съжалявам — каза той. — Изпуснах си нервите. Ти сигурно си живял четиридесет години, без нито веднъж да ти се случи.

Отсреща го гледаше красив млад мъж.

— Казах, че съжалявам — повтори той. — И все още не зная какво да правя.

Стори му се, че лицето в огледалото стана пак разядено от болестта, само колкото да каже: „Разбира се, че знаеш.“ След което отново се превърна в красив млад мъж, във всяко изражение и жест на когото прозираше несигурност и нерешителност.