Метаданни
Данни
- Серия
- Ъплифт (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Heaven’s Reach, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Военна фантастика
- Космическа фантастика
- Научна фантастика
- Приключенска фантастика
- Социална фантастика
- Твърда научна фантастика
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 16 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- sir_Ivanhoe (04.04.2010)
- Допълнителна корекция
- NomaD (04.04.2010)
Издание:
Дейвид Брин. Стълба към небето
Редактор: Вихра Манова
Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов
ИК „Бард“, 1999
История
- — Добавяне
У дома
Ужасни ветрове шибаха кораба, докато се готвеше да се прехвърли обратно в нормалното пространство. Повечето от стазафланците на „Стрийкър“ се откъснаха или бяха изпарени. Въртящото се гравитационно колело беше почти запоено за корпуса.
Що се отнасяше до защитната обвивка, която предпазваше екипажа — този дар от трансцендентните сега искреше и се разнищваше, гърчейки се като храбро, умиращо създание.
Джилиън скърбеше за него като за загубен приятел. Както скърбеше и за другите загуби. А сега — за угасналата надежда.
„Ние искахме да избегнем гибелта и да отдалечим врага от Земята.
Враговете ни искаха да ни попречат и погубят.
Изглежда, че всеки получи наполовина от онова, което искаше.“
Суеси бе долу в машинното отделение и заедно с Емерсън и другите от уморения си инженерен екип се опитваше да поправи двигателите. Сега корабът едва имаше енергия, за да стигне до единственото равнище от пространството, в което не го очакваха рояци от мини… или други смъртоносни капани.
„Не, там ни очакват живи противници. Дишащи кислород, също като нас.“
Поне би трябвало да е възможно да се предадат на бойните кораби и членовете на екипажа да бъдат третирани като военнопленници. Ако разбира се, победителите незабавно не започнеха да се бият за плячката.
Естествено, Джилиън не можеше да се остави да я пленят. Информацията в главата й не трябваше да попадне във вражески ръце.
Тя дълбоко въздъхна. Наближаваше деветдесет и втората битка. Тактиката й почти бе успяла. Всеки път, щом избухнеше мина, нападнеше ги квантов мем или преминеше вторична хаотична вълна, редиците на прииждащите ракети се объркваха, броят им намаляваше и когато накрая избухнаха, центърът на експлозията им беше изместен.
„И въпреки това беше достатъчно лошо.“
Когато „Стрийкър“ завърши последното си мъчително прехвърляне в нормалния вакуум на родния космос, заобиколен от облаци ослепителни останки, тя знаеше, че величественият стар кораб не е в състояние да победи дори само корвета или въоръжена спасителна лодка, та какво оставаше за очакващата ги армада.
— Моля те, предай сигнала за примирие — нареди Джилиън. — Кажи им, че сме готови да обсъдим условията за капитулация.
Тъмната фуния на Ние се поклони в израз на тържествена почтителност.
— Както желаеш, доктор Баскин.
Докато екипажът на мостика правеше всичко възможно, за да замени изгорелите модули мониторите бяха заслепени от йонизирани останки и радиация. Първото, което се появи от мъглата, бяха два големи гравитационни кладенеца — малки трапчинки в пространство-времето.
„Земята и Луната… — разбра тя. — Стигнахме толкова близо.“
Скоро на гравитационния дисплей щяха да се покажат и други неща с величествена мощ.
Напрегнатият момент върна мислите на Джилиън назад в годините към откриването на Призрачния флот, когато двамата с Том бяха толкова млади и жадни за проучвания в полза на земянитския клан в компанията на верния си приятел Крейдейки. И тогава „Стрийкър“ беше обгърнат в мъгла, докато бавно си пробиваше път през плътен молекулярен облак на онова далечно място, наречено Плиткия куп.
Междузвездна пустиня.
Място, където не би трябвало да има нищо интересно.
И все пак капитанът имаше предчувствие.
И скоро видяха от мъглата да изплува…
Нищо.
Джилиън запремигва, когато суровата действителност рязко я върна в настоящето. По мостика плъзна нервен шепот, когато членовете на екипажа невярващо зяпнаха пустотата.
Измъчените двигатели на „Стрийкър“ с невероятни усилия успяха да отскубнат кораба от отделения от самия него облак останки.
Нямаше и следа от огромните бойни формирования.
Нямаше флот от могъщи бойни кораби.
— Но… аз…
Джилиън млъкна, неспособна да продължи. Някой друг трябваше да довърши мисълта й.
— Къде са отишли всички? — попита Сара Куулън, която стискаше Прити с побеляла и потна ръка.
Никой не й отговори. Нямаше какво да й кажат. Мълчанието продължи още няколко минути, докато сензорите постепенно сканираха района.
— Има много останки, но не виждам каквито и да е големи кораби на разстояние от един кубичен астрон оттук — най-после се осмели да съобщи дежурният наблюдател. — Макар да предполагам, че биха могли да с-с-се крият зад Луната и да с-с-се готвят за нападение!
Джилиън поклати глава. Армадата от гигантски крайцери едва ли можеше да се побере зад лунния диск. А и защо да устройват капан на жертва, която и без това лежи безпомощна? „Стрийкър“ не беше в състояние да избяга и всеки можеше да го победи.
— Регистрирам много пресни хипервълни в заобикалящото ни фоново поле — прибави Акеакемай. — С-с-следи от двигатели. С-с-съвсем с-с-скоро оттук с-с-са минали ужасно големи кораби. Предполагам, че с-с-са с-с-се изнесли адски бързо!
Докато екипажът на „Стрийкър“ продължаваше да поправя сензорите, вихрещата се форма на Ние отново се появи до Джилиън.
— Искаш ли да чуеш едно предположение, доктор Баскин?
— Казвай!
— Хрумна ми, че твоето кратко холографско съобщение може да е имало неочаквани последствия. То целеше да разяри нашите врагове, но моля те, позволи ми да изтъкна и друга възможност. Че ги е уплашило до смърт.
Джилиън изсумтя.
— Онези глупости ли? Това си беше чист блъф. Би го разбрало и дете! Да не искаш да кажеш, че онези образовани галактяни с всичките им бордови Библиотеки и модерни разузнавателни системи не са успели да открият истината?
Спиралата на Ние се завъртя и си възвърна част от предишното безгрижие.
— Не, доктор Баскин. Не искам да кажа такова нещо. По-скоро намеквам, че увлечена от емоциите на кризата, примитивна вълконка като теб не е в състояние да види истината, криеща се зад този твой „блъф“.
Галактяните обаче са я усетили. Навярно само мигове след като стреляха по „Стрийкър“. Или по-късно, щом са разбрали, че се връщаме, оцелели от място, където никой не би могъл да оцелее… и сме започнали да излъчваме просто предложение за обсъждане условията на капитулацията.
— Но това беше… — заекна Джилиън. — Аз нямах предвид тяхната…
— Така или иначе, съюзът се е пръснал и всички ескадрони са побягнали презглава.
Тя зяпна.
— Това е само предположение. Не мога да повярвам. Ние усука тъмната си фуния в жест, равнозначен на свиване на рамене.
— За щастие вселената не я интересува дали вярваме. Основният въпрос сега е дали нашите врагове са достатъчно ужасени, за да се откажат окончателно от целта си, или само са се оттеглили, за да анализират положението, да се консултират с пророчествата си и да се приготвят за нова атака.
Честно казано, подозирам, че става дума за последната възможност. Въпреки това, изглежда, че тук се случи нещо изключително, доктор Баскин.
Трябва да приемеш присъдата на историята.
На борда на нашия измъчен кораб тази дума има странно звучене. Затова те разбирам, ако се затрудняваш да я изречеш на глас.
В такъв случай нека се опитам да те убедя.
Тази дума е „победа“.
Силите на Земята се появиха и бавно, колебливо напуснаха последните си твърдини, сякаш подозираха някакъв смъртоносен капан. Покрити с белези от безброй предишни сражения, тъпоноси кораби се заизмъкваха от прогорени планински върхове и лунни кратери и излъчиха въпросителни съобщения към всички тъмни кътчета на слънчевата система. Те недоверчиво разглеждаха единствения останал натрапник, чиито очертания отначало не успяха да разпознаят.
— Не се приближавай нареди на пилота Джилиън. — Не прави неочаквани ходове. Трябва да сме търпеливи. Нека първо свикнат с нас.
Акеакемай се съгласи.
— Излъчваме идентификационния код на „С-с-стрийкър“. Но ще мине известно време, докато предадем и други с-с-съобщения. Дотогава предпочитам да не нервираме тези приятели!
Делфинът се изразяваше прекалено сдържано. Тези очукани наглед кораби в продължение на две години бяха успявали да задържат ужасните тандуаси и много други съюзени войнствени кланове. Джилиън предпочиташе да не бъде изпържена от собствените си сънародници, само защото в последния момент нервите им не са издържали.
След цялото това време спокойно можеше да почака още мъничко.
„Джейк Демуа няма да е много доволен от състоянието, в което връщам „Стрийкър“ — помисли си тя. — Без две трети от екипажа и образците от Плиткия куп. Ще ме върти на шиш седмици наред, докато се мъчи да разбере къде са отишли Крейдейки и Том и какви странни дела може да са ги занимавали през това време.“
От друга страна, тя се връщаше на Земята с дарове.
„И с информация за киквите на Китръп, които можем да обявим за нови клиенти на нашия разрастващ се клан.
И за рюковите симбионти на Джиджо, които помагат на различните видове да се разбират помежду си. Плюс всичко, което с Ние сме изтръгнали от нашия пленен клон на Галактическата библиотека.“
Имаше и още.
„Съветът Терагенс ще иска да научи за тайната колония на Джиджо и експедицията на „Полкджхи“. И двете групи са изправени пред огромни опасности и в същото време като че ли предлагат нещо, към което съветът отдавна се стреми — разклонения на земянитския клан, които могат да оцелеят извън обсега на Галактическата цивилизация, даже някой ден Земята да бъде победена.“
Имаше да разказва за много други неща, достатъчно, за да има работа за години наред.
„Всичко, което сме открили за другите класове живот, например. Особено за трансцендентните.“
Колкото и могъщи и всезнаещи да изглеждаха тези богоподобни същества, Джилиън изпитваше към тях странно чувство, много напомнящо на съжаление. В крайна сметка те не бяха най-старите или най-велики деца на живота, а само онези, които не се бяха хвърлили в еднопосочните ексцентричности в търсене на по-добри светове.
„Страхливци“, така ги беше нарекла в момент на раздразнение. Несправедливо обвинение, признаваше сега тя, но все пак не съвсем далеч от истината.
„Те сякаш са попаднали в капана на Прегръдката на вълните. И все пак не искат да последват зова й докрай — независимо дали към някое по-висше място или в универсална рециклираща система. Затова остават край черните дупки, мислят и планират, докато времето бавно пълзи покрай тях. Освен когато им се струва удобно да жертват безброй по-нисши форми на живот, за да постигнат някаква цел.“
Общо взето те не бяха компанията, която с радост би поканила на вечеря.
Когато мъглата на битката се разчисти, Джилиън нареди напуканата броня да бъде изстъргана от илюминаторите за първи път след Китръп. Това й позволи да застане пред сияещия Млечен път — пръски от толкова познати съзвездия, че биха успокоили дори някоя пещерна жена, прекарала живота си в трудности и ровене на корени само преди десет хиляди години.
„Скоростта на светлината е бавна, но неумолима — помисли си тя, загледана в ярките галактически пътища. — През следващите хилядолетия тези звездни полета ще сияят с цялата си красота. Свръхнови ще огряват небесата, отнасяйки първата част от посланието на трансцендентните.“
Просто послание, но толкова важно, че дори тя можеше да го разбере.
„Поздрави. Ето ни. Има ли някой там?“
Джилиън забеляза, че Емерсън — чиито задължения в машинното отделение най-после бяха свършили — се втурва да прегърне Сара. Двамата застанаха наблизо, заедно с безмълвната си шимска спътничка и впериха очи в същата гледка, споделяйки собствените си мисли.
Разбира се, младата джиджойка бе още един дар за Земята, безценен учен, независимо предвидил Голямото разкъсване единствено с помощта на математическата си прозорливост. Дори само това представляваше невероятно постижение… но сега Сара продължаваше нататък и предполагаше, че Разкъсването е само симптом. Не за разширяването на вселената, както твърдяха земните учени, а за нещо по-сложно и странно. Нещо „влизащо от друга контекстуална рамка“… каквото и да означаваше това.
Сара смяташе, че загадката може да е свързана с раса, наречена „буюри“.
Джилиън поклати глава. В крайна сметка с тези проблеми щяха да се занимават други. Опитни професионалисти от цялата Земя — и десетки от приятелски раси, — които можеха да се справят с неясните въпроси, докато тя щеше да се върне към старата си професия на лекарка. Професията, за която бе учила.
„Никога повече няма да заповядвам на когото и да е. Никога. Независимо какво ще кажат за постиженията ни в тази мъчителна мисия, аз няма да приема друго командване.
Отсега нататък ще спасявам живота на отделни хора. Нека за космоса се вълнуват други.“
Всъщност тя вече бе избрала първия си пациент.
„Веднага щом предам информацията, ще съсредоточа всичките си усилия, за да помогна на Емерсън. Ще се опитам да му върна донякъде способността да говори. Можем само да се надяваме, че земните учени вече са направили полезни открития, но дори да не е така, ще обърна всеки камък, за да му помогна.“
Дали тази амбиция се дължеше на угризенията й? Да възстанови част от щетите, нанесени от нейните заповеди? Или бе просто заради удоволствието да гледа как Сара и Емерсън разговарят с мислите и сърцата си.
— Отново с-с-сме в двустранен холорежим, доктор Баскин — докладва Акеакемай. — И получаваме с-с-съобщение.
Големият видеоекран проблясна и показа контролната зала на приближаващ се боен кораб, чиито тъпи краища показваха, че е тенанинско производство. Екипажът беше предимно човешки, но лицето пред камерата имаше острите скули и ъгловатата красота на мъжки тимбрим със съпреживителни пипала, които се развяваха край ушите му.
— … че трябва да смятаме вашите твърдения за невероятни. Моля, дайте доказателства, че вие наистина сте ТААСФ „Стрийкър“. Повтарям…
Изглеждаше съвсем лесно да изпълни това искане. Джилиън бе преодоляла ужасни премеждия в очакване точно на този момент. И все пак като че ли нямаше желание да се подчини.
И след кратък размисъл разбра причината.
„Всеки човек възприема света като разделен на „Земята“ и „там навън“.
Докато съм в космоса, мога да си представям, че съм близо до Том. И двамата се загубихме. И двамата бяхме преследвани из Петте галактики. Въпреки мегапарсеците, които ни разделят, ми се струва само въпрос на време да се срещнем отново.
Но когато стъпя на старата Земя, аз ще съм си у дома. Земята ще ме заобикаля и външният космос ще се превърне в съвсем отделно място. Огромна пустош, в която той изчезна — заедно с Крейдейки, Хикахи и другите, — скитайки се сред ужасни опасности, докато аз мога само да се опитвам да си намирам работа, за да не се чувствам самотна.“
Джилиън се помъчи да отговори на тимбрима. Искаше й се да го направи някой друг, просто за да свали това последно бреме от плещите й. Изпитанието да сложи край на дългото изгнание.
Помогна й странен глас. Емерсън Данайт, който усмихнато се изправи пред холограмата и изрази мислите си с оперна ария:
Нека се наслаждаваме на нашето безумие!
Човек се ражда в радост да живее!
Излишните преструвки
и суетни маски
объркват сетивата и ума му.
Слаби или пълни,
ний веселим се всички
и нека сме щастливи, макар да се преструваме.
Радостта триумф е
на ума над материята,
всички у дома ще се завърнем,
ако се смеем накрая!