Дейвид Брин
Стълба към небето (63)

Ларк.

Получих съобщението му — точно докато онази обвивка обгръщаше „Полкджхи“ и протягаше светлите си пипала, за да се вкопчи във вълните от хиперреалност в момента, в който галактиките завинаги се разделяха.

Корабът му вече трябва да си пробива път напред, използвайки прилива на разгъващата се метрика. Надалеч към невиждани приключения.

Иронията я накара да се усмихне. От трите деца на Нило единствено Ларк не бе мечтал да напусне любимия си Джиджо. Но сега щеше да види хоризонти, останали скрити дори за великите трансцендентни! Заедно с любимата си, той, положилият клетва за безбрачие, може би щеше да постави началото на ново човечество в някоя далечна галактика.

„Сбогом, братко. Нека Шефът на Ифни те закриля.

Приятно прекарване.“

Тунелът се извиси пред тях като пещера, пълна със зловещо обезкуражителни спирали. Тя погледна към Емерсън. Преди мигове, когато върху повърхността на бялото джудже се изсипа последният дъжд от изпарените Стари, той извика една-единствена дума:

— Отпадъци!

И после се усмихна, сякаш беше присъствал на окончателния провал на смъртоносен враг.

Някой броеше субективните секунди до удара на вълната от реална материя:

— … четиринайсет… тринайсет… дванайсет…

Междувременно Акеакемай тихо съобщи:

— Почти с-с-стигнахме… — Пилотът удряше с опашка и подканяше „Стрийкър“ да побърза към убежището. — Почти…

Напрежението бе толкова ужасно, че мислите на Сара инстинктивно се оттеглиха в област, която напълно владееше. Математиката. Към проблем, с който неотдавна се беше сблъскала — докато Джилиън се пазареше с трансцендентните да вземат „Полкджхи“ вместо „Стрийкър“.

Сред лабиринт от трансгранични тензори тя бе открила ренормализационно затруднение, което просто не можеше да преодолее. Всъщност изглеждаше жизненоважно да опише хаотичните вълни, които току-що бяха видели. Но според моделите на трансцендентните това нямаше смисъл!

„Когато предвидих разпадането на галактиките в резултат от разширяването на вселената, реших, че зная цялата истина. Но сега съм убедена, че някаква допълнителна сила ускорява нещата повече от очакваното.“

Имаше логика единствено, ако приемеше странно предположение.

„Нещо влиза. Нещо гигантско.“

Подробностите бяха мъгляви, но едно беше ясно:

„Не бихме могли да го открием в който и да е гравитационен кладенец. Трябва да търсим някъде другаде в плоското пространство. Далеч от Прегръдката на…“

Внезапно „Стрийкър“ се разтърси. Вибрациите рязко се усилиха и ускориха. Някой изкрещя:

— Материална вълна!

За миг времето като че ли премигна…

После Сара се оказа заобиколена от подскачащи, викащи фигури. Емерсън я притисна към себе си, сякаш настъпваше краят на света. И за стотна от секундата тя наистина повярва, че е така.

После чу веселите писъци на Прити, радостните писукания на делфините и задъхания смях на любимия си. Сред тази суматоха Сара забеляза, че зловещите трусове са престанали. Изчезнали! Заменени от доволния рев на освободените двигатели.

Екраните отново се включиха и разкриха странно изкривен илем — стените на спасителния тунел, които се носеха покрай тях.

— Успяхме! — ликуващо възкликна изкуствено усиленият глас на Суеси.

„Ние ли… успяхме?“

Сара с огорчение осъзна, че математическият й унес й е попречил да наблюдава триумфалния миг на спасение.

„Каква съм застреляна математичка!“ — помисли си тя и с всичка сила се хвърли да целува Емерсън.