Метаданни
Данни
- Серия
- Ъплифт (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Heaven’s Reach, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Военна фантастика
- Космическа фантастика
- Научна фантастика
- Приключенска фантастика
- Социална фантастика
- Твърда научна фантастика
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 16 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- sir_Ivanhoe (04.04.2010)
- Допълнителна корекция
- NomaD (04.04.2010)
Издание:
Дейвид Брин. Стълба към небето
Редактор: Вихра Манова
Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов
ИК „Бард“, 1999
История
- — Добавяне
Хари
Изглежда Е-пространството не беше единственото място, където идеите съществуват самостоятелно. При завръщането си Хари откри, че базата Каззкарк гъмжи от слухове. Странни истории се разпространяваха като ненаситни паразити и скачаха от едно нервно същество на друго, процъфтявайки в атмосфера на заразна тревога.
Хари насочи разузнавателния си кораб към северния полюс на планетоида, кацна на място, запазено за Института по навигация и с облекчение изключи двигателя. Единственото му желание бе да спи в продължение на няколко дни, без да сънува безпощадно изтощителни сънища. Но още щом пристигна и започна процедурите по влизане в базата, той се озова във въртоп от съмнителни слухове.
— Говори се, че Съюзът на абдикаторите се разпаднал на няколко еретични фракции, които се бият помежду си — прошепна му на припрян галактически четири турмуджски търговски представител, застанал пред него на опашката пред имиграционната служба. — Твърди се също, че Лигата на благоразумните неутрални кланове най-после започнала мобилизация и обединила флотите си под командването на парджите!
Хари зяпна турмуджа — длъгнесто същество с жълта кожа, което изглеждаше само лакти и колене, — преди да отговори на същия език.
— Кой го твърди? С какви комуникационни средства? С каква достоверност?
— Без абсолютно никаква достоверност! — отговори уломински дипломат. Краищата на пипалата му бяха покрити с цветни запушалки, за да се избегне неумишлено изпускане на полени. Уломинът се плъзна точно зад Хари и изрази презрението си към прегърбения турмудж с оранжева слюнка, която едва не опръска ръката на неошима.
— От сигурен източник научих, че достопочтените и многоуважаеми парджи възнамерявали да се оттеглят от Лигата — и изобщо от галактическите дела — от презрение към сегашния хаос. Тази знатна раса скоро щяла да отиде при патроните на предците си в блаженото царство на приливите. Само деволюирал глупак би могъл да вярва в нещо друго.
Тези думи едва ли имаха нещо общо с „дипломатичността“. Турмуджът реагира като гневно разгъна дългите си крака и двата си чифта ръце — толкова бързо, че валчестата му глава се блъсна в тавана. Търговецът болезнено потръпна и се отдалечи, като жертва мястото си на опашката.
„А, ясно“, помисли си Хари и отново погледна към съществото зад себе си, чийто опит с психологията на другите видове беше очевиден.
— Само недей се опитва да използваш същото и с мен. Няма да ти отстъпя мястото си, даже да ме наречеш „делфийски чичо“.
Дипломатът изглежда разбра и просто махна с две от пипалата си — универсален жест на добра воля.
Хари извади преносимата си инфоплочка и с бързо натискане на командните й копчета влезе в местната Библиотека, за да научи новините. Това бе превъзходен клон, тъй като Каззкарк играеше ролята на представителство на няколко важни института. И все пак главният индекс твърдеше, че няма представа за оттеглянето на абдикаторите. Нещо повече, според официалните източници влиятелните парджи продължаваха активно да участват в галактическите съвети, като призоваваха за мир и въздържаност и настояваха всички войнствени съюзи да оттеглят армадите си и да преодолеят кризата чрез преговори, а не с война.
Дали турмуджът и уломинът грешаха? При нормални обстоятелства Хари изобщо не би се усъмнил в главния индекс. Дори имаше поговорка, че в Цивилизацията на Петте галактики нищо не се случва наистина, докато не бъде регистрирано във Великата библиотека. Пред очите ти можеше да избухне цяла планета, но това нямаше да е сигурен факт, ако в ъгъла на екрана не блестеше спиралният глиф.
Очевидно обстоятелствата не бяха „нормални“.
Докато минаваше през митницата, Хари дочу тулпу'урска търговка на семена да се оплаква на гулдингарски поклонник колко много отвратителни прехвърляния по различни нишки трябвало да изтърпи, докато пристигне от Галактика трета. Беше му трудно да разбира тулпу'урския диалект — синкопирано търкане на рудиментарните йелитри, — но изглежда няколко традиционни точки на прехвърляне бяха променили осцилацията си, бяха загубили кохерентност или окончателно се бяха затворили.
Тънкият паякообразен гулдингар отвърна със същата ритмична реч, като говореше през механично устройство, закачено за единия му крак.
— Тези обяснения ми изглеждат съмнителни. Всъщност, това са оправдания на великите сили, които се опитват да завладеят и монополизират важни хиперпространствени връзки за собствените си стратегически цели.
Хари се намръщи и козината под униформата го засърбя от тревога. Ако с точките на прехвърляне наистина ставаше нещо, въпросът бе от жизненоважно значение за Института по навигация. Той отново влезе в библиотечния клон, но не откри много информация — само обичайните туристически съвети и предупреждения за заобикаляне на някои пътища.
„Сигурен съм, че Уер'К'кинн ще ми обясни всичко. Ако изобщо някой знае какво става, това трябва да е онази стара змия.“
Основното, което го интересуваше, беше обсадата на Земята, но никое от съществата наоколо не спомена нищо по този въпрос. Преди седмици, когато заминаваше, за да поеме смяната си в Е-пространството, примката около Земята и ханаанските колонии все повече се стягаше. Въпреки посрещнатата с радост помощ от страна на тимбримите и тенанините, бойните флотове на десетки фанатични съюзи бяха престанали да се сражават помежду си и заедно свиваха блокадата, прекъсвайки търговските и комуникационните връзки на света, от който произхождаха предците на Хари.
Макар да се изкушаваше, той се въздържа да попита Библиотеката за това. При сегашната политическа ситуация — и докато все още беше в изпитателен срок, — нямаше да е разумно да задава прекалено много въпроси за стария си клан. „Предполага се, че вече не би трябвало да се интересувам от него. Сега моят дом е Института по навигация.“
След митницата идваше добре познато неприятно препятствие — висок, кисел хуун, облечен в лъскавата роба на старши патрон. Със служебния знак на Института по миграция на рамото, инспектор Туафу-ануф взе плочка, по която течеше информация, пращана от сканиращите кораба уреди. Всеки път, щом се върнеше от мисия, Хари трябваше да търпи едрото мъжко двуного, което педантично оглеждаше с черните си очи списъка с биотовара на кораба за следи от незаконен генетичен трафик, докато изумителната му хуунска гръклянна торбичка глухо тътнеше презрително надути фрази.
Затова Хари се изненада, когато едрият бюрократ заговори със спокоен глас, който му се стори искрено любезен.
— Забелязвам, че току-що си се върнал от Е-пространството — измърмори инспекторът на галседем, галактическият диалект, използван най-често от земянитите. — Хр-рм. Добре дошъл у дома. Надявам се, че пътуването ти е било приятно и интересно, а?
Хари запремигва, сепнат от неофициално добродушния му тон. „Какво е станало с обичайната му грубост?“ — зачуди се той.
За служителите от миграцията бе типично да се държат високомерно. В крайна сметка, техният институт се занимаваше с въпроси от космическо значение, като например кои светове могат да колонизират дишащите кислород и кои планети трябва да останат на угар, недокосвани от разумни ръце. В сравнение с него, организацията на Хари беше „малкият брат“, чиито задължения напомняха на старовремската крайбрежна охрана от земните океани — контрол на хиперпространствените пътища, наблюдение на условията в пространство-времето и обезопасяване на търговските артерии.
— Е-пространството е царство на изненадите — предпазливо отвърна Хари. — Но мисията ми протече според очакванията. Благодаря ви за интереса.
Дребен, космат роузит — слуга-клиент на хууна — заобиколи господаря си и насочи към Хари записващо устройство, което още повече го обезпокои. Междувременно инспекторът се наведе към него и продължи да го разпитва.
— Разбира се, питам само от любопитство, но имаш ли нещо против да ме осветлиш по един въпрос? Докато си патрулирал в Е-пространството, случайно да си забелязал някакви особено големи мемоиди? Хрррм. Навярно концептуално същество, способно да напуска родния си континуум и да навлиза на… хрр-рр… други равнища на реалността?
Хари изпита почти инстинктивно безпокойство. Подобно на много дишащи кислород раси, хууните не можеха да понасят двусмислените условия на Е-пространството и безбройните алафори, които обитаваха този странен район. Нищо чудно, като се имаше предвид всеизвестния факт, че им липсва чувство за хумор и въображение.
Но тогава защо бе този неочакван интерес?
Очевидно неловката ситуация изискваше смесица от официални ласкателства и увъртане. Хари възприе старата тактика на „да, господарю“.
— Добре известно е, че мемоорганизмите гъмжат в Е-пространството като вакуумни морски охлюви, покриващи дъното на бавен товарен кораб — като премина на галшест, отвърна той. — Но уви <по същество с ранг на старши патрон> аз видях само онези създания, които моят беден, полуъплифтиран мозък ми позволи субективно да възприема. Несъмнено тези впечатления са прекалено груби, за да интересуват издигнато същество като теб.
Хари се надяваше, че инспекторът няма да забележи сарказма му. На теория, всички, които полагаха клетва за вярност пред Великите институти, трябваше да забравят старите си лоялности и предразсъдъци. Но още от ужасния инцидент на НуДоун всички знаеха какво е отношението на хууните към издигането на земянитския клан. Като неошимпанзе — от съвсем млада раса клиент, подчинена на човеците, — Хари очакваше от Туафу-ануф само високомерие.
— Навярно си прав за това < о преждевременно развито и обещаващо дете > — разнесе се отговорът на хууна. — И все пак < между другото > се интересувам от твоите наблюдения. Може би си забелязал някакви < извънредно големи или сложни > мемоиди, пътуващи < в непосредствена близост > с трансцендентни форми на живот?
Хари не виждаше дисплея на инфоплочката на инспектора, но светлината й се отразяваше в лъскавите люспи на гърдите му и неошимът можеше да различи познатите сини оттенъци на одобрение. Проверката бе завършена. Хуунът нямаше законно основание повече да го задържа.
Хари отново смени езика и този път използва вълконски англически.
— Знаеш ли какво, Туафу-ануф, ще ти направя услуга и ще извърша официална проверка… от твое име, разбира се.
Той повдигна собствената си плочка и преди инспекторът да успее да възрази, взе идентификационните му отпечатъци.
— Не е необходимо! Питах само информативно, за да… Хари с удоволствие го прекъсна:
— О, няма нужда да ми благодариш. В крайна сметка, всички ние сме дали клетва да си сътрудничим. Какво ще кажеш да ти уредя обичайната междуинститутска отстъпка и да ти пратя информацията в централата на Института по миграция? Става ли?
Преди обърканият хуун да му отговори, той продължи:
— Чудесно! Тогава според процедурата за влизане в базата и с твоето милостиво разрешение, мисля вече да си вървя.
Дребният роузит припряно се отдръпна от пътя му, когато Хари закрачи напред и мислено предизвика бариерата да го спре.
Тя рязко се вдигна и откри достъпа му към улиците на Каззкарк.
Колкото и да беше странно, Хари намираше за възбуждащо да живее във времена на опасност и промяна.
В продължение на почти половин галактическо завъртане — милиони години, — тази носеща се из космоса, изкорубена скала бе представлявала просто спокоен аванпост на галактянски граждански служители, използващи съвсем малка част от праисторическите тунели, които някаква отдавна изчезнала раса беше пробила през стотиците километри гъбест камък. После, само за петнайсетте кидури, откакто Хари работеше тук, планетоидът се преобрази. Катакомби, необитаеми още от епохата Ч'тх'търн се изпълниха с ежедневно пристигащи новодошли. В продължение на две земни години израсна космополитен град, в чиито кухини и коридори можеха да се срещнат представители на всички дишащи кислород култури.
„Какво съвпадение — сардонично си помисли Хари. — Като че ли всичко това е чакало да се случи точно, когато в Каззкарк пристигна аз.“
Разбира се, истината беше малко по-друга. Всъщност, той бе едно от най-нископоставените свободни разумни същества, крачещи из тези древни коридори.
Крачещи,… а също тичащи, плъзгащи се, пълзящи, тътрещи се… какви ли не форми на придвижване. Онези, които бяха прекалено крехки, за да стоят при половин земна гравитация, използваха изящни коли, някои от които не по-малко сложни от миниатюрни космически кораби. Хари дори видя десетина дългоръки същества, малко напомнящи на гибони — с лилави, обърнати надолу лица, — които подскачаха и се придвижваха на ръце по удобни лостове, вградени във високия таван. Прииска му се да се засмее и да задюдюка на лудориите им, но тяхната раса навярно бе пилотирала междузвездни кораби, още когато човеците са живели в пещери. Галактяните рядко проявяваха истинско чувство за хумор.
До неотдавна повечето от онези, които обитаваха Каззкарк, носеха униформите на Институтите за миграция, навигация и цивилизована война или Великата библиотека. Но сега те представляваха малцинство и се губеха в тълпата. Останалите бяха с най-различно облекло — от същества с официални роби, покрити с руни, описваха расовата им генеалогия и патронимика, до такива, които крачеха безсрамно голи или носеха само екскреторна торбичка и разкриваха максимална част от кожата, люспите, перата или торга си.
Когато постъпи на служба, повечето галактяни изобщо не му обръщаха внимание, толкова неизвестно и маловажно беше малкото земянитско семейство. Но в последно време положението се бе променило и мнозина завъртаха глави, за да погледнат към Хари. Различни същества се смушкваха едно друго, сочеха към него и разменяха приглушени реплики — сигурен признак, че предизвиканата от „Стрийкър“ криза не е била решена, докато го е нямало. Очевидно авторитетът на земянитския клан продължаваше да се издига.
Проблемът можеше да се обобщи с древна галактянска поговорка: „Очаквай опасност — ако неволно привлечеш вниманието на могъщите“.
И все пак не беше трудно да се чувства анонимен в тълпата, докато изминаваше дългия път до централата на института, удивен от това колко много по-оживено е станало, откакто е заминал.
Хари използва инфоплочката си, за да сканира имиграционните профили и разбра, че мнозина от новодошлите са посланици и търговски представители, пратени от расите, съюзите или корпорациите си, за да се възползват от случая, докато цивилизацията е загубила трезвостта си в тази епоха на растящо недоверие. Хаосът предлагаше неочаквани възможности и агентите и емисарите маневрираха и взаимно се шпионираха. Сключваха се и се разваляха договори. Даваха се подкупи и се жертваше вярност в толкова сложни машинации, че в сравнение с тях бледнееха дори дворцовите интриги на Медичите. Малки кланове без каквато и да е роля в галактическата политика пращаха свои представители и полагаха всички усилия да се поставят в услуга на велики сили като клеши, сороси или джофури, които от своя страна ги обсипваха с щедрост, опитвайки се да спечелят преимущество над враговете си.
На планетоида циркулираха огромни капитали и икономиката процъфтяваше, като обслужваше нуждите на всички пратеници или шпиони. Почти милион същества и техните машини се грижеха за жизнените потребности на посетителите — от предпочитания към специална атмосфера до екзотични храни и интоксиканти.
„Добре, че ние, неошимите, е трябвало да се откажем от част от обонянието си, за да освободим мозъчна тъкан за разум“, помисли си Хари, докато крачеше по Великия път — търговска улица точно под повърхността на Каззкарк, която минаваше от полюс до полюс. На всеки няколко километра от скалния таван се издигаха прозрачни куполи, разкриващи шеметни гледки от вътрешния спирален ръкав на Галактика пета. Когато след завършване на обучението си Хари беше пристигнал от централното управление на Института по навигация, този тунел му се стори призрачно пуст. Сега във всяка ниша имаше магазини и ресторанти, които отделяха толкова гъсти органични изпарения, че всеки вид би могъл да открие във въздуха нещо токсично. Повечето посетители се подлагаха на пълно антиалергично лечение, за да подготвят имунната си система до края на карантинния период. И въпреки това мнозина от минувачите по Великия път носеха дихателни маски.
Хари се чувстваше като опиянен. На всеки няколко метра го посрещаше нова миризма. Някои предизвикваха наслада или непреодолим глад. От други му се пригаждаше.
„Това ми напомня за Ню Йорк“, помисли си той.
Слухът му също бе на ръба на сетивно пренатоварване. Десетината стандартни галактянски езици се използваха на безброй диалекти. Звукът беше най-разпространеният носител за преговори или клюки и жужащата, тракаща и пъшкаща врява на неколкостотин вида сякаш караше Великия път да пулсира от физически вълни на интриги. Някои предпочитаха жестовете и всяваха още по-голям хаос, като ръкомахаха, танцуваха или използваха комуникационни светлини, които Хари намираше едновременно за красиви и заплашителни.
„Но пък има и пси.“
Строги правила забраняваха използването на „живия спектър“ на открито. Бдителни детектори залавяха най-явните нарушители. И все пак Хари смяташе, че напрежението му донякъде се дължи на общия фон от псишум.
„За щастие, повечето неошими са глухи за псизвуците.“ Някои от същите особености, поради които беше подходящ за наблюдател в Е-пространството, го правеха и почти неуязвим за мисловните вибрации, разтърсващи Каззкарк в момента.
Разбира се, много от „ресторантите“ всъщност представляваха уединени места за срещи, където можеха да се провеждат неофициални разговори, понякога между звездни кланове, регистрирани като врагове според наредбите на Института за цивилизована война. Хари видя високомерен гущеровиден сорос, придружен от малка свита пилски и пахски клиенти, който се вмъкна в едно от заведенията. Собственикът незабавно изключи светещия надпис „Има свободни места“… но остави вратата открехната, сякаш очакваше още един клиент.
Навярно щеше да е интересно да остане и да види кой ще влезе, за да преговаря със сороския матриарх, но Хари забеляза поне десетина същества, които се мотаеха наоколо и очевидно правеха същото, като се преструваха, че четат инфоплочки или опитват стоки на улични търговци, без да изпускат от поглед сумрачния вход.
Той си спомни несръчния опит на хуунския инспектор да го разпита за Е-пространството. Доверието в институтите отслабваше и всеки изглеждаше жаден за допълнителна информация, навярно с надеждата, че може да е от жизненоважно значение.
Не трябваше да го помислят за шпионин. Особено, когато носеше униформа. Някои от другите велики институти можеха да проявяват признаци на напрежение, да губят надеждността и професионализма си, но Институтът по навигация имаше неопетнена репутация.
Хари бе започнал да пресича оживено кръстовище, когато забеляза двама напомнящи на миещи мечки синтиански търговци. Тяхната раса бе известна с влечението си към земянитските изкуство и култура. Бяха прекалено далеч, за да срещне погледите им, но видът им го разсея и само секунди по-късно случайно се блъсна в нисък четинест ксатинянин.
„О, по дяволите“, помисли си той, когато съществото завъртя към него котешкото си лице и го изгледа с омраза. Без да губи време, Хари наведе глава и скръсти ръце в поза на разкаян клиент. Той отстъпи назад, когато ксатинянинът започна да го ругае с острите, надменно накъсани фрази на галчетири.
— Да обясниш това обидно нарушение! Да се смириш и извиниш с покорна искреност! Да включиш това оскърбление в дългия списък от дългове, натрупан от твоя клан на долни…
Ксатиняните не бяха голяма сила и обикновено се заяждаха със земянитите поради най-старата причина на всички грубияни — защото можеха.
— Да се явиш след три мидури в апартамента ми за нови укори на следния адрес…
За щастие в този момент по улицата мина едър врииилх, сумтящ ритуални извинения на всички, които трябваше да се отдръпнат настрани пред двуметровите крачки на добродушния гигант. Когато врииилхът се провря помежду им, ксатинянинът прехвърли яда си върху него.
Хари се възползва от това и потъна в тълпата.
„Чао, котенце“, помисли си той. За миг му се прииска да е в състояние да излъчи псиобида. Вместо смирено да се засрами, предпочиташе да смачка фасона на ксатинянина — и навярно да намали броя на крайниците му, за да усъвършенства аеродинамиката на извънземния. „Надявам се, че някой ден пак ще се срещнем, този път на тъмна уличка без свидетели.“
Уви, самоконтролът беше първия критерий, взиман предвид от съвета Терагенс, преди да пусне който и да е неошим без надзор в огромния космос. Малкият и слаб земянитски клан не можеше да си позволи никакви инциденти.
„Да… и с какво ни помогна това?
Дадоха на делфините звезден кораб и виж какво направи ха хитрите рибоци. Предизвикаха най-тежката криза от Ифни знае колко милиона години насам.“
Честно казано, това караше Хари малко да им завижда.
Освен съществата, които бяха в Каззкарк по работа, по улиците и тунелите имаше и други — бегълци от места, опустошени от растящия хаос, авантюристи, алтруисти и мистици.
В последно време мистиците изглеждаха особено многобройни.
На повечето светове философските и религиозните въпроси се дискутираха спокойно, споровете се водеха поколения наред и дори се предаваха от патрони на клиенти в продължение на еони. Но сега Хари намери за безумни речите, произнасяни от мисионерите, които се бяха установили под купол шейсет и седем. Докато над главите им сияеха звездни купове и мъглявини, представители на най-известните вероизповедания предлагаха древна мъдрост в благоуханни павилиони — наследници, очакващи, трансцендентисти… и абдикатори, които не проявяваха видими признаци на оттегляне, докато облечените в червени роби дякони от десетина вида измъчваха минувачите с ортодоксалното си тълкуване на Завета на Прародителите.
Хари знаеше, че колкото и да се опитва, никога няма да е в състояние да проумее много от аспектите на галактическата цивилизация. Например как велики съюзи от разумни раси могат да враждуват в продължение на цели епохи заради незначителни догматични различия.
И не беше само той. Много от най-великите умове на Земята се бяха затруднявали с въпроси като например дали легендарната Първа раса е започнала цикъла на Ъплифта преди два милиарда години в изпълнение на предопределен физически закон — или заради свойство, присъщо на самоорганизиращите се системи в псевдоеволюционна вселена. Единственото, което Хари успя да разбере, бе, че повечето спорове се въртят около това как са станали разумни дишащите кислород и каква ще е съдбата им.
— Едва ли си струва да убиеш някого заради това — изсумтя той. — Или пък да те убият.
Но пък човеците също не можеха да се смятат за съвсем невинни. По време на дългата и мрачна изолация на Земята преди контакта те бяха изтребили безброй представители на собствения си вид заради още по-незначителни и неясни разлики.
— Това вече е нещо ново — замислено каза Хари, като спря в отсрещния край на купола.
Зад лъскавите павилиони на главните вероизповедания се бяха настанили по-неугледни секти, проповядващи необикновени възгледи от затворени със завеси ниши или дори направо на Великия път.
— Вървете си вий всички оттук! — изкряска мрачен наглед пий'ут със спирална шия и изцъклени очи. — Едно-единствено място предлага сигурност от идните бури. Туй е изворът, от който сте възникнали!
Хари трябваше да дешифрира еретичния смисъл в силно модулирания галактически три. Използването на събирателно-съчувствен падеж означаваше, че пий'утът говори за спасението на видовете, разбира се, а не на отделните им представители. Дори ереста си имаше граници.
„Дали иска да каже, че всяка раса трябва да се завърне на родния си свят? Мястото, където са еволюирали предразумните й предци и където са били осиновени от някой патрон?“
Или пък проповедникът имаше предвид нещо по-алегорично?
„Навярно иска да каже, че всяка верига на Ъплифт трябва да търси познания в собственото си наследство, отделно от другите. Това би означавало институтите да се разпаднат и всеки дишащ кислород клан да поеме по свой собствен път.“
Разбира се, Хари не беше достатъчно образован, за да тълкува галактянската теология, нито пък всъщност тя го интересуваше. Във всеки случай следващият проповедник беше по-забавен.
Комахдският евангелист — трипод, но с хуманоидно тяло и ръце — изглеждаше весел и добродушен. Гущеровидната му глава имаше широка уста, която сякаш винаги бе разцепена на две от радостна усмивка, а дългите му ресници го правеха почти очарователен. Но дебелият му заден крак тактуваше в мрачен ритъм, докато комахдът пееше на гал-шест.
— Всички наши < настоящи, тъжни > обществени катаклизми се коренят в < ужасен, злобен > заговор на враговете на всички дишащи кислород същества!
Вижте как нашите велики сили и съюзи взаимно се обезкръвяват и разхищават своята бойна мощ, воювайки в преследване на < мъгляви > намеци за < възможно, макар и невероятно > завръщане на < отдавна изчезналите > Прародители!
Това може само да служи на интересите на < загадъчните, враждебни > дишащи водород! Завиждащи на нашата < невероятна > бързина и < висш > метаболизъм, те от еони насам се страхуват от нас и замислят < дълги, бавни, коварни > планове. Сега най-после са готови. Вижте как < злите > дишащи водород < злостно > маневрират, за да постигнат нашата < всеобща > гибел!
Кой не си спомня как < съвсем > наскоро трябваше да се откажем от една от нашите Пет галактики? Само преди половин милион години < цялата > Галактика четвърта беше обявена за „угарна“ и опразнена от всякаква < звездна > дишаща кислород култура. Никога преди Институтът по миграция не се е съгласявал на такова < мащабно, предателско > отстъпване на територия, отраженията от < повторното > заселване на която все още се чувстват!
Казват ни, че дишащите водород < в замяна > напуснали < цялата > Галактика пета, но ние не чуваме ли < ежедневно > съобщения за странни явления и нарушения в нормалния космос, които могат да са само дело на < вероломните > занги?
Ами < затворените > точки на прехвърляне? Ами < огромните > участъци от < А-равнище и В-равнище > на хиперпространството, които сега са станали неизползваеми? Защо < великите, но подозрително мълчаливи > институти не ни кажат истината?
Комахдът завърши, като посочи със съвсем хуманоидния си пръст към Хари, който заради униформата си изглеждаше подходящ за представител на Института по навигация. Той се изчерви под козината си и бързо се отдалечи.
„Жалко. Тъкмо започваше да става интересно. Поне някой се жалва от тъпия начин, по който се държат соросите и другите сили. А и комахдът говореше за бъдещето, вместо обичайното вманиачаване по миналото. Е, беше малко параноично. Но ако тази позиция се разпространи, натискът върху Земята може да отслабне и бедните делфини да получат шанс да се завърнат у дома.“
На Хари му се струваше ироничен фактът, че иначе свободомислещите комахди като цяло не обичат земянитите. Той, от своя страна, харесваше вида им и смяташе, че миришат доста приятно. Колко жалко, че възхищението не бе взаимно.
Някакъв смут зад него го накара да се завърти — точно навреме, за да се смеси с тълпата, която бързаше към най-близката стена! Хари усети, че по гърба го полазват тръпки, когато видя какво наближава. Ескадрон от двайсет страшни, напомнящи на богомолки тандуаски воини, невъоръжени, но ужасяващи със смъртоносните си, остри като бръсначи щипки, подредени в колона по един по средата на булеварда. Върховете на олюляващите им се очни капсули почти достигаха неравния таван. Всички, които забелязваха приближаването им, бързаха да се отстранят. Никой не заставаше на пътя им, нито пък уличните търговци се опитваха да им предлагат стоката си.
Преди да потегли на последната си мисия, Хари беше видял как тандуасец отхапва главата на упорит пах, който гордо бе отказал да се отдръпне от пътя му. Водачът на тандуаската група почти незабавно наказа виновника, като го разкъса на парчета. С тази постъпка беше раздадено просто правосъдие от типа „око за око, зъб за зъб“. И все пак основният урок бе ясен за всички.
„Не ни се пречкайте.“
Не се проведе никакво следствие. Дори командирите на паха трябваше да признаят, че смъртта му е била чисто самоубийство.
Пулсът на Хари се ускори, докато гледаше как ескадронът завива по страничен булевард и се скрива от поглед.
„Аз… по-добре да не се мотая повече — помисли си той. Внезапно се почувства изтощен и потиснат от цялата тази шумна тълпа. — Уер'К'кинн ще сипе огън и жупел, ако скоро не му предам доклада за мисията.“
Освен това искаше да разпита старата змия за нещата, които бе чул и видял след пристигането си: защо хууните се интересуват от Е-пространството, защо точките на прехвърляне се затварят и защо комахдските проповедници, които твърдят…
Сърцето му едва не направи салтомортале, когато неочаквано рамото му стисна костелива длан, по-голяма от подлакътницата му. Тънките бели пръсти — със смукала накрая — го държаха внимателно, но непреклонно.
Хари се завъртя, за да погледне нагоре към високо, облечено в сребриста роба двуного същество, чиято маса трябва да възлизаше на половин метричен тон. Главата му приличаше на нос на кораб, но докато от двете страни на древния платноход можеше да е нарисувано по едно око, това създание имаше по две, разположени едно над друго. Отдолу изпъкваше плоска челюст, като клин на гръцка трирема.
„Това е… скиано…“ Беше учил за този вид. Никога не бе очаквал да срещне представител на тази раса на улицата, още по-малко да бъде спрян от него.
На широкото рамо на скианото бе кацнало пъстро птицеподобно създание, напомнящо на земен папагал.
— Моля за извинение, че те стреснах, братко — любезно каза гигантът, като изпревари извинението на Хари. Говореше през преводно устройство, което държеше в другата си огромна длан. Устата му не помръдваше и не издаваше звуци. Вместо това от долния му чифт очи проблясваше мека светлина. Устройството я превеждаше в звуци. — Стори ми се, че си се загубил.
Хари поклати глава.
Извинявам се, че ти противореча, о, старши патрон. Загрижеността ти стопля този нищожен клиент. Но аз зная къде отивам. Така че ти благодаря й просто ще прод…
Птицата го прекъсна с подигравателно цвъртене.
— Идиот! Глупак! Не става въпрос за тялото ти. А за душата ти. За душата ти!
Едва тогава Хари осъзна — разговорът се водеше на англически, родният му вълконски език. Той отново погледна към птицата.
Заради строгите изисквания за полет пернатите птицеподобни имаха приблизително еднаква форма, независимо от кой свят с кислородна атмосфера произхождаха. И все пак в този случай категорично нямаше грешка. Това наистина бе папагал. Истински. Като в йо-хо-хо и бутилка ром… което караше скианото да изглежда още по-странно.
„Нещо очите ти не са наред — тъпо си помисли Хари. — Едното трябва да е покрито с превръзка — даже трите! Освен това трябва да имаш дървен крак… и кука, вместо ръка…“
— Наистина, любезни ми маймуне — потвърди думите на папагала бръмчащият глас от преводното устройство. — Душата ти изглежда в опасност. Случайно да си мислил за спасението й?
Хари запремигва. Никога не беше чувал за скиано-проповедник, още по-малко за такъв, който говори на англически и носи със себе си хитра земянитска птица.
— За мен ли говориш? — попита той.
— Да, за теб.
Неошимът не вярваше на ушите си.
— Ама… конкретно за мен ли?
Папагалът ядосано зацвъртя, но очите на скианото като че ли доволно просияха. Устройството издаде весели звуци.
— Най-после някой веднага да схване идеята! Но наистина, не би трябвало да се изненадвам, че представител на твоя благороден род проявява разбиране.
— Хм, благороден род ли? — повтори Хари. Никога не го бяха обвинявали в такова нещо.
— Разбира се. Ти си от Земята! От благословения дом на Мойсей, Иисус, Буда, Мохамед, Типлър и Уаймбърг-Чан! Мястото, където вълконите постигнали разум в очевиден случай на непорочно зачатие, без намеса от страна на която и да е друга раса галактически грешници, а като дар от самия Космос!
Зяпнал от удивление, Хари заотстъпва назад. Но скианото го последва.
— Светът, родил идеята, която завинаги ще промени вселената. Идея, която ти, скъпи ми братко, трябва да ни помогнеш да споделим!
Огромният евангелист се наведе към него. И звуците от преводното устройство, и трескавата светлина в очите му излъчваха пламенна напрегнатост.
— Идеята за Бог, който обича всички! Който смята за важни не само твоята раса или клан, или пък някаква велика абстракция, а всяко отделно същество, способно на самоосъзнаване и усъвършенстване.
Създателят на всичко, обещаващ блаженство, когато идем при него след свършека на света.
Онзи, който предлага спасение, не всеобщо, а на всяка отделна душа.
Хари не можеше да направи нищо друго, освен удивено да запремигва, окончателно онемял.
— Амин! — изкряка папагалът. — Амин и алилуя!